Питър Уот
Черните гарвани (7)

6.

Димът се издигаше на тънки сиви струйки към ясносиньото небе. После се разсейваше и образуваше тъмен облак, който се спускаше над лагера на нирамбура наместо траурен покров. Полицаите събираха на купчини покъщнината на туземците. Копията, бумерангите и нулите горяха на кладите, каменните съдове се трошаха и разпиляваха по земята. Ненужни вещи на несъществуващ народ. Тази земя на смъртта вече никога нямаше да бъде населена. Тя ставаше табу за местните живи. Оставаше дом на духовете на мъртвите, който щеше да всява страх сред аборигените поколения наред.

Сержант Хенри Джеймс се взираше в горящите дървени оръжия и инструменти. Въпреки горещината на огъня усещаше студ в сърцето си. А може би ужасите на разселването бяха убили душата му?

— Свършихме, сержант.

— Добре, полицай Мадгий — отвърна Хенри. — Събери хората ей там, към реката. Всички да си облекат униформите, после можете да хапнете. Аз ще изчакам господин Морт и ще го информирам за местоположението ви. Ти ще организираш хората и теб ще държа отговорен, ако момчетата се разлудуват. Ясно?

Полицаят забърза към групата да предаде нарежданията на началника си. Мисълта за закъснялата закуска ги правеше неспокойни и те се разбързаха. За минути се организираха, прибраха трофеите и разни вещи, които решиха, че ще представляват интерес за жените и децата им, и пришпориха конете си към указаното място. Брегът се огласи от дрезгави мъжки смехове и груби закачки на неразбираем диалект. „Като ученици в междучасие“ — помисли си Хенри, заслушан в безгрижното им бърборене.

Щом се скриха от погледа му, той се приближи към реката и седна на обраслия с трева бряг точно над тялото на застреляната от него млада жена. Дългата й коса се влачеше из мътната вода. Наведе се и заби празен поглед във водата. Така го намери Морт, когато най-сетне се върна в опустошения лагер.

— Хората слязоха ли от могилите, сержант?

— Да, сър — отговори Хенри, като се изправи. — Всички без ефрейтор Гидеон.

— Той е с господин Макинтош. Преследват убиеца на Ангъс Макинтош.

— Какво? — стресна се Хенри. — Какво се е случило с младия господин?

— Един проклет негър… не знам как сме го пропуснали при разселването… го проследил и го пронизал с копието си. Горкият младеж! Бях наблизо, но не успях да му помогна. Обаче стрелях и раних копелето. Няма да стигне много далеч!

Хенри поклати глава:

— Голямо нещастие за господин Макинтош. Сигурно ще има нужда от съдействие за залавянето на убиеца. Не трябва ли да насочим целия отряд по петите му?

Морт разгони с ръка рояк мухи, който се вдигна от лежащия наблизо детски труп, и отговори раздразнено:

— Не е нужно. С него са ефрейтор Гидеон и личната му група. Ще се справят. Ние хапваме и тръгваме към казармите. Приключихме за днес.

— Разбрано, сър! — чинно отговори Хенри. — Момчетата са нагоре по реката и приготвят храната. Ще пристигнем тъкмо за закуска.

Но не стана точно така.

Морт и Хенри настигнаха отряда много преди уреченото място. Мадгий беше спрял колоната и оглеждаше товарните коли и впрегнатите в тях волове.

Мъжете се трупаха зад него и плахо се оглеждаха наоколо.

— Изглежда, че няма никого наблизо — изрази общото мнение Хенри.

Морт неспокойно се размърда на седлото си.

— Мисля, че знам къде са собствениците на товара. Когато се връщах, видях нагоре по пътя труповете на двама мъже, прободени от копие. Клети нещастници! Убиецът на Ангъс сигурно е убил и тях.

Проявената от лейтенанта загриженост изненада Хенри:

— Не ми споменахте за това преди, сър.

— Така е — отговори Морт, без да погледне към подчинения си. — Мислех да включа убийството им в доклада си, като се върнем в казармата. Тогава щяхте да научите подробностите.

Той се вторачи във впрегнатите волове. Стомахът му се сви и му прилоша. Ама, че лош късмет! Да се натъкнат на товара на оня проклет ирландец. Реши, че трябва да даде още някакви обяснения, за да предотврати други въпроси от страна на сержанта. Прочисти гърлото си и придаде на гласа си подходящ съчувствен тон:

— Бях разстроен от смъртта на младия Макинтош и забравих всичко останало.

Но проклетите каруци стояха пред тях като доказателство за извършеното убийство. Как трябваше да постъпи с тях, за да предотврати евентуално разследване?

Полицай Мадгий слезе от коня и се надвеси над следите около колите.

— Тук били трима мъже, Махми. — Посочи отпечатъците в прахта и продължи: — Единият е от туземците.

Сякаш нож се заби в корема на Морт. Трима!? Ирландецът не спомена за трети човек. Кой би могъл да е той и къде е сега?

— Сигурен ли си, че са били трима? — попита Хенри.

— Тъй вярно, сержант Хенри — уверено отговори Мадгий. — Един стар абориген, един стар бял и един по-млад бял.

Хенри се обърна към Морт:

— Вие казахте, че сте намерили два трупа, сър. От думите на Мадгий излиза, че някъде наоколо трябва да има още един мъж, жив или мъртъв.

Морт вдигна глава и изрече през зъби:

— Аз видях два трупа. Третият, който и да е той, сигурно също се валя наоколо в прахта, прободен от копието на мръсния убиец.

— Редно е да претърсим околността. Може все още да е жив — настоя Хенри.

С нарастващ гняв Морт се приближи към сержанта. Нямаше да позволи по-нататъшно разследване.

— Аз вземам решенията, сержант Джеймс, не вие! И ясно казах — няма да си губим времето да търсим човек, който вероятно е мъртъв поне от час!

— Можем поне да го погребем по християнски, ако го намерим… сър — едва чуто се обади Хенри.

— Това, което ще направим, е да унищожим всичко тук и да убием воловете. Така ще лишим оцелелите от провизии. Когато се съберем отново с господин Макинтош, ще му разкажа за третия мъж. Неговите овчари познават местността около Глен Вю много по-добре от нас и ще намерят тялото му по-лесно.

— Сър, аз…

— Ако бях на ваше място, сержант — прекъсна го Морт, — щях да си държа устата затворена. В противен случай ще приема държанието ви като неподчинение и ще пусна рапорт срещу вас.

Хенри кипна. Годините в служба на кралицата го бяха научили да изпълнява заповедите на началниците си, независимо колко неприятни или глупави бяха те. Но да оставиш бял мъж без подкрепа в пустошта беше против всички писани и неписани закони на граничните райони. За съжаление един прост сержант нищо не можеше да направи. Командването не толерираше оплаквания срещу по-високостоящи чинове. Беше с вързани ръце.

Скъпият товар на каруците потъна в пламъци. Карабините изтракаха и воловете се сринаха, повличайки дрънчащите вериги със себе си. Марс, най-едрият от тях бавно подгъна коленете си и се опита да задържи главата си вдигната, но силите му скоро го напуснаха и той се килна настрани.

Полицаите свършиха със задачата и продължиха пътя си. Не след дълго черен гарван закръжи над пепелището и кацна на пожълтялата трева до Марс. С два скока се намери върху главата му, лакомо изсмука големите невиждащи очи и отлетя.

— Черен изчезна, гос’ин Макинтош. Няма повече следа. Черен излетя.

Доналд свъси вежди и гневно изгледа Гидеон, който се въртеше нервно около разпилените трупове на нирамбура в подножието на могилите.

— Изчезнал!? — повтори невярващо.

Туземецът потвърди думите си и разпери ръце в знак на примирение.

Доналд скръцна със зъби. Как можеше един ранен кучи син да изчезне? Сякаш се беше разтворил във въздуха. Само преди минути ефрейторът ги уверяваше, че няма никакъв проблем да проследи убиеца и изведнъж — изчезнал.

Той тръсна глава. Клокочещата ярост му пречеше да мисли логично. Имаше нещо странно в тази работа, нещо, което подушваше около нервния ефрейтор. Дали не лъжеше за изчезването на следите? Но защо, по дяволите? Каква полза щеше да има от това? Доналд си припомни готовността на туземеца да тръгне след майола и отхвърли съмненията. По-скоро беше некадърен следотърсач, отколкото лъжец.

Но Гидеон не беше изгубил следата. Дори и в момента я виждаше и знаеше накъде води. Излъга, като разчиташе, че никой от групата не притежава неговите умения на следотърсач. И успя. По озадачените им лица разбра, че никой не усети измамата, и фермерът беше принуден да приеме думите му.

— Аз мисли, черен умрял някъде. Го’син Макинтош не тревожи — погледна той към Доналд, чието лице приличаше на огненочервена маска на гнева. — Може някой ден намери умрял черен и свали кожа.

Шотландецът рязко обърна коня си в посока към хълмовете и втренчи поглед в тях. Беше безсилен, лишен от възможността да отмъсти за смъртта на сина си. Въздъхна дълбоко и въздишката му приличаше повече на ръмжене на ранен звяр, отколкото на човешки стон. Гидеон сигурно беше прав. Тежко раненият дивак нямаше шанс да оцелее в пустошта.

— Спрете търсенето! — даде команда той. — Връщаме се в Глен Вю. Ефрейторе, вие сте свободен. Върнете се при отряда си и предайте моите благодарности на лейтенант Морт за съдействието.

Гидеон кимна смутено и се отдръпна от овчарите. Знаеше, че не заслужава благодарности. Изчака да остане сам и се взря в древните възвишения. Погледът му се спря върху сянката под висящата скала. Стори му се, че раненият воин го наблюдава оттам, защото Гидеон знаеше, че той вече е достигнал входа на пещерата.

Потръпна в суеверен страх и отклони поглед от страховитите скали. Воинът на Дарамбал беше достигнал до светилището, чийто покой никой не можеше да наруши безнаказано. Това беше свещеното място на хората на нирамбура, но също и място, уважавано от всеки абориген. Белите не разбираха неговата сила. Не чуха гласа, който се разнесе от сърцето на пещерата. Мощен глас, който му нареди да спре и да се върне в равнината. Сякаш беше достигнал до невидима преграда, която пазеше свещената могила. Гидеон разбра, че черният воин няма да умре днес. Праотците го закриляха. Той беше техен избраник, трябваше да извърши нещо, което беше от съдбовна важност за клана нирамбура. Но не бе писано Гидеон да знае какво е то.

Ефрейторът пришпори коня, нетърпелив да се върне в отряда си. Имаше места, където човешки крак не биваше да стъпва, и той бързаше да избяга далеч оттук.