Питър Уот
Черните гарвани (20)

19.

Орелът разпери мощните си криле и се понесе към безбрежната синева. Седнал на една скала, Том Дъфи следеше с възхищение птицата, която се издигаше все по-нагоре, докато се превърна в малка черна точка на фона на синия лазур.

Той обичаше орлите заради величието на полета им и чувството на свобода и независимост, които будеха у него. Сравни ги с тежките и трудно подвижни волове, с които обикаляха по пътищата, докато баща му беше жив. Устремът на орела не можеше да бъде спрян от придошла река, стръмни наклони или пък от гъсти, понякога непроходими храсти. Сам си беше господар и можеше да отиде, където си поиска.

Орелът се скри от погледа му и той отново се замисли за решението на Уолъри да се върнат по старите земи. Това беше опасен ход. С всяка крачка навътре в колонията се натъкваха на доказателства, че сега земята им беше населена с бели мъже и техните многобройни стада овце. Навсякъде се виждаха следи от коне, празни тенекии от храна и пепел от огньове. Още по-тревожни бяха отпечатъците от краката на аборигените, които работеха за фермерите наоколо. Уолъри знаеше, че това бяха хора от други племена, които умееха да четат следи не по-зле от него. Скоро щяха да ги надушат.

Когато стигнаха до земите на дарамбал, Тока и Кондола влязоха в свещената пещера, за да изрисуват предсмъртните мигове на хората от клана нирамбура. С някаква смес от жълтеникава пръст и смола те изобразиха мъж, възседнал кон, а пред него група от майоли с високо вдигнати копия. Изображението не беше реално. Всичко беше станало толкова бързо, че черните не успяха да защитят рода си. Картините показваха по-скоро желанието на художника да съхрани спомена за нирамбура като смели воини, изправени пред един по-силен и неразбираем за тях противник.

Том не беше поканен на церемонията, макар че воините започваха да го ценят. Вече се справяше добре с езика им. Майолите свикнаха с него и не го изключваха от вечерните разговори около огъня.

Младият мъж се протегна и разкърши схванатото си тяло. Почеса заплетената си брада. С носталгия си помисли, че би било чудесно, ако сега седеше на бръснарския стол в Рокхамптън, но мигом забрави всичко, когато погледна надолу към равнината. Стори му се, че тънките струйки дим са съвсем близо до техния лагер, и сърцето му се сви. Един ден наистина щяха да се приберат и да намерят лагера празен.

Изведнъж застина и се ослуша. Беше дочул нещо. Не точно звук, но… Ловуването с Уолъри беше изострило сетивата му и той вече можеше да разчита звуците в природата като истински абориген. Усещаше отчетливо присъствието на някого зад себе си. Едно малко гущерче, което се припичаше на слънце до него на скалата, бързо се шмугна в близката цепнатина. Мускулите му се напрегнаха, но преди да успее да се обърне, почувства острие на копие до врата си.

— Много си бавен — чу зад себе си подигравателния глас на Уолъри.

— Знаех, че си ти — ухили се Том, — иначе щеше вече да си мъртъв. И с един куршум по-тежък.

Воинът приклекна до него и се загледа в издигащия се дим.

— Нямаше да ти дам време да гъкнеш. Щях да те пронижа, както правя с всички бели мъже, които срещам по пътя си — процеди тъжно той. Посещението на свещената планина отново изпълни сърцето му с мъка от загубата на обичните му хора и желание за мъст. Знаеше, че белият му приятел изпитва същото. Потупа го приятелски по гърба и каза: — Утре се прибираме в лагера. Трябва да намерим прясно месо. Стягай се, ловецо!

 

 

Том сбърка в преценката си. Димът, който беше видял, се виеше точно над техния малък лагер. Той образуваше къдрави стълбове, които се завихряха от вятъра и пълнеха очите на овчарите с лютив пушек и прах. Те кихаха, кашляха и псуваха. Когато вятърът поутихна, Мънки изтри очите си и примигна към най-стария от тях:

— Не пикай в огъня, глупак!

— Защо? Нали трябва да го загасим, преди да тръгнем — възрази старият Джими с крива усмивка.

Двамата мъже се изгледаха кръвнишки.

— Мой чаша чай точно там — озъби се Мънки. — Знам къде била твоя патка. Не искам с нея пикаеш мой чай.

Гневът му предизвика смеха на по-младите, които стояха настрана. Те бяха започнали работа в началото на годината, веднага щом слязоха от емигрантския кораб. Още с пристигането си в Глен Вю младият Джо беше предупреден за предпочитанията на Джими към млади момчета. Той старателно отбягваше компанията му, но обичаше да слуша задявките и шегите между „старите кучета“.

Пиянските хвалби на овчарите за битките им, както те наричаха избиването на майолите, заплениха въображението на младежа. Той слушаше с отворена уста живописните описания на несъществуващите кървави схватки на „смелите“ овчари, геройски изправени срещу вълните от кръвожадни, боядисани в жълто дивашки орди. Колко вълнуващо беше всичко това! Ах, ако можеше и той да се нареди до смелите си другари в битка с жестоките диваци! Щеше да има какво да разказва на своите внуци, когато остарее. Да им даде достоен пример за подражание.

Овчарите хапнаха студено овнешко и хляб. После старателно загасиха огъня. Наводненията и пожарите бяха двете проклятия на тази земя. Пороища, пожари, змии и майоли. Всичко можеше да те убие, ако не си отваряш очите на четири.

Мънки се метна на коня и заслони очите си, за да погледне към далечните хълмове.

— Хей, момче — ухили се той на Джо, — може намерим нещо младо забавлява тебе през нощта. — Намигна към другите и продължи: — Или искаш старият Джими дундурка тебе довечера.

Джими хвърли похотлив поглед към момчето и измърмори някаква мръсотия. Джо се намуси. Шегата на Мънки не му хареса, но това беше стар номер на тукашните овчари да плашат „зайците“ и да ги вземат на подбив. Младежът се качи на коня си и намръщено изчака да спрат смеховете по негов адрес.

 

 

Том и Уолъри се върнаха в лагера малко след като слънцето се показа над близките скали. Уолъри носеше на раменете си младо кенгуру, което щеше да им стигне за два-три дни. Първото нещо, което ги накара да изтръпнат, беше загасеният огън. После видяха гарвана.

Зловещата птица изпляска безочливо с черните си лъскави криле, без да се притеснява от двамата мъже, които се приближиха колебливо към обезобразеното тяло, проснато до облите камъни, дето деляха огнището от местата за спане. Продължи да разкъсва с острите си нокти плътта на мъртвата жена, изкривена в гротескна поза върху червената земя. Едва когато Том и Уолъри стигнаха до него, гарванът подскочи и полетя към небето с грозен грак на протест. Разкъсаната старица още стискаше в ръката си пръчка като смешна защита срещу пушките на белите. На мястото на очите й зееха празни дупки. Гарванът беше отнесъл душата й в свещената планина.

Уолъри захвърли убитото кенгуру на земята и двамата се спуснаха към лежащия в тревата труп. Том коленичи пред Черната Биди. Покри с клепачите кървавите дупки и вдигна очи нагоре.

— Боже! Защо позволи това да се случи! — изстена той и в мъката си започна да се кара на старицата, сякаш тя можеше да го чуе: — Ах, Биди, стара вещице! Защо им се даде? Не се ли бори поне малко?

Повдигна сбръчканата й ръка и започна нежно да я гали. Същата ръка го беше засрамила, като го хвана между краката при тяхната първа среща. И пак тази ръка беше подбирала за него най-сочните треви и корени. Нямаше вече да чуят кискането й около огъня. Никога вече нямаше да ги подкача с приказки за това, че не са истински мъже. В очите на Том се появиха сълзи. С какво им беше попречила старата жена? Не се ли наситиха на кръв? Не им ли стигаше разселването?

Отговорът беше пред него. Простреляното тяло на старицата беше живо доказателство за безсмислената жестокост на убийците. С извратените си мозъци те бяха взели главата на Биди за мишена по точна стрелба. Бяха стреляли в нея за удоволствие.

Том усети ръката на Уолъри на рамото си, избърса сълзите и се изправи. Двамата напуснаха последното убежище на племето нирамбура и бавно си запробиваха път из храстите. Внимателно оглеждаха всяка тревичка с надеждата да открият някакви следи. В главите и на двамата се въртеше един и същ въпрос. Къде бяха останалите?

 

 

Том с мъка потисна пристъпа на гадене и погледна отчаяно към Уолъри, който също отклони очи от зловещата гледка. Умът му не можеше да възприеме това, което виждаше. Рязко се обърна и отиде до храстите. Загреба шепа прах и посипа главата си с него. От гърдите му се изтръгнаха разкъсващи сърцето звуци. Той оплакваше духовете на своите мъртви.

Ирландецът остана при трупа. Опита се да възстанови последните мигове от живота на Тока. Мършавото му тяло е било набодено на шиш и въртяно на огъня, както се пече агне. Усети физическа болка, когато си представи на какви мъки е бил подложен старият воин. Отначало кожата му се е сгърчила над пламъците, подклаждани от извергите. После мазнината е зацвърчала, докато е оголила мускулите и сухожилията. Накрая всичко се е превърнало на въглен. Смъртта е идвала бавно и мъчително. Разкъсващата болка е присъствала във всеки един момент в гърчещото се и пищящо тяло на стария майол. Том затвори очи. Нямаше вече сълзи. Този път сърцето му беше изпълнено с ярост към зверовете, които можеха да причинят такова нещо на човешко същество. Пожарът в него можеше да бъде потушен само с кръв.

— Трябва да намерим останалите — задъхано каза той. — И да открием тези…

Том не можа да намери думи за престъпниците. И макар че във вълнението си беше говорил на английски, Уолъри разбра всичко.

Момчето и Кондола липсваха, но Том не се надяваше, че ще ги открият живи. Молеше се смъртта им да е била по-лека от тази на Тока. Но му се щеше да вярва, че съдбата на Мондо може да е по-добра. Имаше надежда убийците да са я откарали в лагера си, за да се позабавляват. Тогава все още имаше шанс да я спасят.

След щателния оглед на мястото ирландецът откри три различни отпечатъка от ботуши. Посочи ги на Уолъри. Без да губят повече време, тръгнаха по следите. Скоро се появиха и ясните вдлъбнатини от копитата на три коня, примесени със следи от боси крака. Стъпките бяха оставени от двама души и дори и Том се досети, че принадлежаха на Мондо и Били. Това откритие върна енергията им. Поне двама от приятелите им бяха живи и те щяха да направят всичко, за да ги спасят.

Но от Кондола нямаше и следа. За пръв път Уолъри беше объркан от липсата и на най-малко доказателство за смъртта или бягството му. Том усети страх, като видя намръщеното лице на приятеля си. Дали пък старият воин не се бе превърнал в дух, за да избегне преследвачите си?

Той погледна към слънцето, което преваляше зад острите сиви зъбери на планината. Трябваше да побързат, защото вечерният здрач скоро щеше да скрие следите пред тях.

Мъжете се затичаха по следите на конниците. Прескачаха направо през бодливите храсталаци и единствената им грижа беше да не стъпят в някой термитник. Том се задъхваше и гледаше със завист как мускулестото тяло на туземеца преодолява с лекота всички препятствия по пътя им. Той ловко използваше копието, за да балансира при подскоците. Почувства се несръчен и тромав с тежкия колт и пълната манерка, която се удряше в хълбока и спираше движенията му.

Уолъри спря едва когато слънцето се скри зад близките хълмове. Том го настигна и се просна на земята, отправяйки молитви приятелят му най-сетне да се е уморил и да останат тук през нощта. Отпи жадно от манерката и предложи и на туземеца. Той само накваси устните си и докато се взираше в издължените сенки на сухите драки, прошепна:

— Продължаваме. Знам къде ще разположат лагера си белите.

Идеята му беше проста. Като всички живи същества хората щяха да се установят близо до вода за през нощта. Единственият източник наоколо беше поточе в северна посока, което той знаеше добре. Ако искаха да спасят Мондо и Били, трябваше да стигнат до него преди разсъмване.

Том изпъшка и с мъка се изправи на краката си. Направи гримаса към Уолъри, за да му покаже, че е готов. Поне не тичаха вече, утешаваше се той, като закрета след голия туземец. Изтощението си казваше думата и единствено мисълта, че Мондо и Били може да са още живи, го държеше буден.

Точно преди разсъмване дочуха хъркането на овчарите и видяха светлинките от догарящия огън, които осветяваха листата на близките дървета наоколо. Навлязоха тихо в лагера точно когато и последната звезда напусна нощното небе.

Атаката беше бърза и неочаквана. Копието на Уолъри изсвистя и се заби в гърлото на младия Джо, преди момчето да се събуди и да отметне одеялото. Острието излезе от другата страна и прекъсна писъка. Той успя да се надигне, отвори очи и най-сетне видя това, за което мечтаеше, откакто беше стъпил на австралийския бряг — туземен воин. После тежко се стовари върху спящия до него Мънки. Старият овчар се събуди, готов да наругае младока. Отвори очите си и се озова точно срещу ужасените изпъкнали очи на Джо. Мънки нададе вой. Сграбчи револвера си, но изведнъж замръзна на място. Пред него стоеше странен майол с тъмни сиви очи, който беше насочил към главата му револвер. Зад него се виждаше друг висок туземец, който му заприлича на призрак с издигнатата над главата си каменна брадва и святкащи от отблясъците на жаравата очи. Острието й проблесна в нощта и се стовари върху черепа на Джо. Овчарят ясно чу ужасяващия звук и стисна очи.

Странният сивоок майол каза нещо на чист английски и Мънки осъзна, че говори с бял човек.

— Има два начина да умреш — дочу той. — Да те застрелям в главата и да си отидеш по цивилизован начин или да оставя приятелят ми да те убие, а той не е много цивилизован.

Мънки усети странна топлина в панталоните си. Том запуши носа си от страшната воня, която се разнесе. Страхът беше провокирал изпразването на червата. Но старият овчар не обърна внимание. Сега той се бореше за живота си:

— Моля, приятел, моля! Не убивай! — Застана на колене и запълзя към Том. — Нищо не направил! Никой…

Том насочи дулото на колта към лицето на мъжа. Той падна назад и се сви безпомощно. Виеше и скимтеше като бито куче:

— Не убивай! Не удряй…

— За последен път те питам — повиши тон ирландецът. — Искаш ли бърза и достойна смърт или… А може пък да те опечем като стария Тока, а? Библията казва: „Око за око, зъб за зъб.“

За пръв път през ужасеното съзнание на Мънки мина мисълта, че има нещо по-страшно от смъртта. Въпросът беше как ще умреш.

— Ти, приятел! Искам ти убие — изхриптя той, като въртеше налудничаво очите си в търсене на някаква пролука за бягство. Но металносивите очи пред него му казваха, че молбите и увъртанията са празно губене на време.

— Добре — каза Том, — но имам някои условия. Ще ти задам няколко въпроса. Ако отговориш честно, ще уважа желанието ти.

Мънки приседна и се приготви да отговаря, въпреки че тялото му продължаваше да се тресе неистово.

— Първо — поде ирландецът и прониза овчаря с поглед — искам да знам къде е третият човек, който яздеше с вас до вчера.

— Тая отрепка Джими! — ядно просъска Мънки. — Снощи взе момиче. Заведе някъде.

— Къде? — изгърмя Том.

— Балаклава. — Овчарят отговаряше, но цялото му внимание беше насочено към туземеца, който стоеше зад него с брадвата. — Шеф, гос’ин Босток търси младо черно момиче за игра. Този момиче… хубаво — премлясна Мънки и Том едва се въздържа да не го удари заради отношението му към Мондо.

— Какво знаеш за разселването на тукашните майоли преди около година?

Мънки се поколеба за миг. Но после реши — така или иначе ще се мре:

— Бях там — каза и наведе глава. Не можеше да издържа острия поглед на мъжа срещу него.

— Спомняш ли си за белия търговец и стария абориген, който пътуваше с него?

Очичките на овчаря се разшириха от внезапното прозрение:

— Ти… Том Дъфи! Познавам теб.

Том се сепна. Откъде знаеше това нищожество кой беше той?

— Гос’ин Макинтош казва, ти може жив — бърбореше Мънки. — Каза, даде награда за теб, дори… — поколеба се той.

— Дори какво?

— Дори ако занесе мъртъв — прошепна мъжът.

— Исусе! — възкликна Том. Беше прав да отбягва всички бели мъже по пътя си. — Значи ви е дал задача да ме убиете. Защо? Казвай, негоднико!

— Ти помагал на черни, когато ние прочиствали земя от тях. Те убили гос’ин Ангъс.

Том се обърка. Защо беше обвинен, че помага на майолите? И защо беше преследван от човек, когото не беше и чувал?

Мънки се опита да му обясни:

— Твой стар човек държал нас заложници заради черен, който убил Ангъс. Пуснал да избяга. Ние отишли да гони черен, а той се върнал и убил твой стар човек и негър с него.

— Лъжеш! — избухна Том. — Баща ми е убит от бял човек!

Мънки се смути. Той знаеше, че има нещо гнило около тази история. В Глен Вю се носеха слухове, че всъщност Морт е убил ирландеца. Но никой не смееше да каже такова нещо гласно и да си навлече гнева на лудия дявол. Мънки мислеше трескаво. Сега Морт изглеждаше много далеч, а той се бореше не да живее, а да умре бързо.

— Ако убит от бял, това лейтенант Морт.

— Кой е този Морт?

— Морисън Морт от Национална конна полиция. Той убиец.

Том забеляза, че Уолъри се раздвижи. Приближи се към заблатената местност и замръзна, като впери поглед към дърветата. Изглежда, беше открил нещо и Том изтръпна в лошо предчувствие. Овчарят проследи погледа на туземеца и отново се затресе от страх. Том се обърна към него. Очите му се бяха превърнали в две бучки лед.

— Какво видя моят приятел? Това ли е, което си мисля?

— Намерил черно момче — изхълца Мънки. — Старият Джими отрязал топки и пикало, след като направил кеф…

— Отрязал му ги е, докато момчето е било живо?

Мънки кимна и заби поглед между краката си.

Том не искаше да задава още въпроси. Не можеше да поеме повече мъка.

— Погледни ме! — тихо нареди той на Мънки. — Искам очите ми да са последното нещо, преди да те изпратя в ада. Гледай ме, кучи сине!

Мънки повдигна бавно погледа си и потъна в сивата безбрежност на очите му в очакване на неизбежното възмездие.

Том Дъфи натисна спусъка. В този момент той окончателно напусна света, в който беше живял досега, и прие света на дарамбал. Превърна се в бял майол, обзет от духа на отмъщението, служител на волята на свещената планина на нирамбура. Екзекуцията на служителя на Макинтош отне и последната му надежда за връщане в света на белите мъже и на неговото семейство в Сидни.