Питър Уот
Черните гарвани (15)

14.

„Морски орел“ стоеше на котва в пристанището. Корабът се люшкаше и се отъркваше в страничната греда на кея. Скрибуцащият звук от дъските му наподобяваше скимтенето на куче, оставено на верига прекалено дълго.

Платната на кораба бяха свити, но почивката нямаше да бъде дълга. Ремонтните работи и огледът на помещенията вече приключваха и след някой ден „Морски орел“ щеше да е готов за новата си задача. Скоро щеше да се отправи към островите в Южния Пасифик, за да търси наемници сред местните жители за работа в новата колония.

Един мъж стоеше на кея и нервно се вслушваше във всеки съмнителен звук. Ръката му беше напъхана в джоба на палтото, където беше скрит малък пистолет.

Гренвил се проклинаше, дето се беше съгласил да се срещне с Джак Хортън през нощта, но, от друга страна, късният час му осигуряваше прикритие и анонимност. Хортън закъсняваше. Уговорката им беше за четири часа, а вече минаваше и петнайсет. Гренвил се прозя и му се дощя да запали цигара.

— Закъснях, за да те огледам.

Гласът дойде съвсем отблизо. Гренвил се стресна и стисна пистолета в джоба си.

— Божичко, човече! Едва не те застрелях — възкликна той, след като се увери, че мъжът, измъкнал се зад големия плакат, на който пожелаваха победа на конфедератите в гражданската война в далечна Америка, е сам.

— Не фащай вяра на никого и главата шъ остане на раменете ти — логично заключи Хортън. — Исках да се уверя, че си сам.

Гренвил огледа крадешком новодошлия и забеляза, че онзи също го преценява с поглед.

— Сигур имаш патлак в джоба си, ако стана непослушен. Нали, гос’ин Уайт?

— Откъде знаеш кой съм? Може пък да не съм същият Уайт, за когото си мислиш.

— Позна’ам те. Не е нужно да си факир, за да позна’аш Уайт, един от най-богатите мъже в Сидни. Ти беше тоя, дето не искаше да ме вземе на работа на онова корито… „Морски орел“. Сега си казал на помощник-капитана, че искаш да се видим, ама да не ми казва кой си. Скрих се ей там, отзад, и зачаках да видя дали не е някоя клопка. После те познах и реших, че всичко е наред.

Гласът на Хортън беше мек и приятен въпреки мечешката му фигура. Беше тъмно и Гренвил не можеше да види добре лицето му, но заедно с миризмата на ром от него се излъчваше и неприкрита заплаха. Да, Джак Хортън беше добър избор. Действията му показваха съобразителност и интелект, независимо че английският му беше отчайващ.

— Значи ти си Джак Хортън!

— Така поне ми викаше майка ми, лека й пръст. — Мъжът шумно се изплю.

— Е, господин Хортън, първо, трябва да забравите кой съм аз. Искам да ви предложа работа, която е… съответства на вашите способности. И ще ви се плати добре.

— К’во означава т’ва?

— Предполагам, че можете да премахнете една личност…

— Значи трябва да утепам някого. Хм, не знам дали ще ми е в… способностите беше думата, нали? Зависи к’во предлагате.

— Сто паунда.

— Сто гвинеи и можете да разчитате на моите… способности.

Гренвил се намръщи, но не можеше да не признае умението на Хортън да се пазари.

— Сто гвинеи са много пари, господин Хортън — въздъхна той, като че ли сумата щеше да го разори.

— За сто гвинеи можеш да ме наричаш Джак — ухили се мъжът и оголи жълтите си зъби.

— Добре, а-а… Джак. Сто гвинеи.

— Хубаво. Сега ми кажи кого трябва да пречукам.

— Мъж на име Майкъл Дъфи. Той…

— Тоя от „Ерин“ ли?

— Да не ти е приятел? — разтревожи се Гренвил. Не беше предвидил такава възможност.

— Не приятел, но… той е доста известен в Сидни. Ако знаех, че ста’а дума за него, щях да искам мно’о повече пари. За да се оправя с него, шъ ми тря’а помощ.

Гренвил внимателно прецени ситуацията. Мъжът се опитваше да му измъкне още пари.

— Защо господин Дъфи е такъв проблем за теб? — попита.

Хортън сви рамене и пъхна палци в широкия си колан:

— Човекът е мно’о бърз с юмруците. Не че ме е страх, но шъ се чувствам по-добре с някой зад гърба си. За всеки случай, нали разбираш?

— Добре де — смънка Гренвил, — още петдесет гвинеи за другарчето ти. Но моето име да не се споменава! Не желая да присъствам при обсъждането на убийството.

— Не убийство, само използване на моите способности. Обаче има още нещо.

— Какво повече? — Гренвил едва успяваше да сдържа раздразнението си.

— Шъ тря’а да изчезна от града след тая работа. Можеш да ме назначиш на „Морски орел“.

Гренвил не се поколеба:

— Имаш ли някакъв опит?

— Бързо уча. И ако работата, както чувам, е да се разпра’яме с чернилките, шъ ви тря’ят мъже кат мен, дето знаят да си държат езика зад зъбите.

— Прав си, Джак. Сигурен съм, че имаш бъдеще в компанията — засмя се Гренвил. — Сега да ти кажа как и кога ще се срещнеш с Майкъл Дъфи.

Той сподели грижливо обмисления си план и със задоволство видя, че Хортън беше впечатлен. Беше изпипал всеки детайл до най-малки подробности и бандитът трябваше само да следва указанията.

Работата беше уговорена и Гренвил побърза да се прибере с каретата, която го чакаше при „Куей“. Но мъжът го задържа:

— Преди да се разделим, гос’ин Уайт, искам да си стиснем ръцете.

Той видя, че Хортън му подава лявата си ръка и застана нащрек. Но беше късно. С дясната си ръка убиецът допря голям касапски нож до чатала му. Гренвил видя блестящото острие и сърцето му замря.

— Виждаш колко лесно може човек да умре, шефе. Докато се здрависваш. — Хортън оголи зъбите си в усмивка. По страха в очите на Гренвил разбра, че посланието му е достигнало до богаташа. Бавно, мъчително бавно прибра ножа в колана си и приятелски каза: — Но аз знам, че си джентълмен, гос’ин Уайт, и няма да се отметнеш от сделката.

Гренвил не посмя да помръдне, докато Хортън не се скри в тъмнината. Краката му трепереха и той жадно пое въздух. Пред лицето на смъртта беше забравил дори да диша. Затича се към каретата си, все още тресейки се от ужас. Дори мисълта за малкото момиченце, което го очакваше в леглото му, не го успокои.

 

 

Дейвид стоеше до прозореца в кабинета си и гледаше към пристанището. „Морски орел“ беше готов за път. Младежът се взря в него, сякаш искаше да види какво става вътре, в каютите, и свъси чело. После рязко се обърна и се върна при писалището. Имаше още работа и не трябваше да се отпуска. В другата стая Джордж Хобс, секретарят му, нахвърляше списък на местата, които представляваха интерес за разрастващата се корабна търговия на компанията. Трябваше да прегледа и него.

На вратата се почука леко и той вдигна глава:

— Влез, Хобс!

Секретарят отвори. Въпреки че беше само на двайсет и осем години, плешивината го състаряваше поне с десет години.

— Госпожа Макинтош иска да ви види, сър — изрече той с отработена усмивка, запазена специално за членовете на семейството, когато посещаваха офисите на „Макинтош и синове“. Макар че сега беше останал само един син, фирмата продължаваше да се нарича така. Това объркваше Джордж. Той не знаеше как да подписва официалните документи: „син“ или „синове“. Проблемът беше сериозен, но той не смееше да попита какво да прави.

— Благодаря, Хобс — каза Инид и отвори широко вратата. Секретарят се поклони учтиво. Той се възхищаваше на лейди Инид, която ръководеше бизнеса не по-лошо от мъжа си.

Той затвори вратата зад себе си и госпожа Макинтош се приближи към сина си. Носеше елегантна черна рокля от сатен с подходяща шапка, която контрастираше с млечнобялата й кожа и я правеше още по-привлекателна.

— Здравей, мамо! — Дейвид я поведе към разкошно тапицирания диван отляво на бюрото му. — Приятно ми е да те видя.

— Говорих с Хобс — започна майка му без всякакви предисловия — и той ми спомена, че имаш проблеми с екипажа на „Морски орел“.

Дейвид изсумтя.

— Не с целия екипаж. Само с първия помощник-капитан Бил Грифин. Пресрещна ме, докато правех инспекция на кораба тази сутрин. Недоволства от решението на Гренвил да му назначи помощник, който първоначално е бил отхвърлен именно по препоръка на Грифин.

— Кого ще назначи или отхвърли, е решение на Гренвил. Уговорката беше той да има пълен контрол над работния процес — каза Инид.

Дейвид се приближи отново към прозореца и стисна ръце — сигурен знак, че нещо го тревожи:

— Господин Грифин заплашва, че ще напусне, ако избраният от Гренвил мъж се качи на борда. Казва, че онзи имал лоша репутация и не можело да му се вярва.

Инид повдигна веждите си. Търсеше обяснение защо племенникът й е назначил такъв човек, въпреки че е предупреден за него.

— Какво смяташ да правиш?

Дейвид се поколеба. Знаеше, че не би трябвало да се меси в подготовката, освен ако не бъде застрашено доброто име на фамилията.

— Може би ще поговоря с господин Грифин и ще се опитам да го успокоя — въздъхна той. — Мъжът, когото Гренвил иска да наеме, всъщност няма досие в полицията. Ще трябва да му дадем възможност да се докаже.

— На твое място щях да взема същото решение. Забрави за случая — посъветва го майка му.

Дейвид остана доволен от подкрепата й, но продължаваше да се чуди защо братовчед му е наел този Джак Хортън.

— Сега това не е важно — продължи Инид и той долови весели нотки в гласа й — нещо, което не се бе случвало от трагичната загуба на Ангъс. — Дойдох да те поканя на обяд. Казват, че новият ресторант на Пит Стрийт имал чудесна френска кухня.

— Много ми се иска да я опитам — извини се Дейвид, — но след час имам среща с банкерите. Става дума за решението на татко да разширим бизнеса в Куинсланд.

— Добре тогава — съгласи се Инид, макар да се чувстваше, че е разочарована. — Налага се да поговорим тук. Трябва да обсъдим предстоящата сватба на Фиона.

Дейвид примигна:

— Това го чувам за пръв път. За кого, по дяволите, ще се омъжва?

— Мислех, че ще се досетиш. За Гренвил, разбира се!

— Гренвил!? Фиона знае ли за това? И въобще на кого му хрумна тази идея?

— Гренвил говори с мен тази сутрин — отговори Инид. — Е, хайде, знам, че не го харесваш много, но, повярвай ми, има основателна причина за решението ми. И тя засяга и теб.

— Мен? — Той учудено погледна майка си. — Как може женитбата на Фиона да има нещо общо с мен? Освен това не вярвам, че Гренвил обича Фиона. Неговата единствена любов е финансовата компания „Макинтош“.

— И точно затова смятам, че Гренвил е правилният избор за Фиона — каза меко Инид. — Не можеш да скриеш от мен, че не си щастлив да управляваш фамилния бизнес. Знам, че са ти предложили работа в Оксфорд. И знам, че това те вълнува много повече от работата ти в този офис.

Дейвид се смути. Наистина, да работи в Оксфорд за него беше мечта. Той беше чудесен студент и се надяваше да продължи с научните си изследвания, след като се дипломира. Сводестите коридори и прохладните библиотеки на колежите му бяха по-близки от лукса на семейната им къща. Никога не беше помислял, че ще му се наложи да се занимава с бизнес. Това беше работа на Ангъс. Но копието на диваците промени всичко.

— Права си, мамо. Но аз знам задълженията си! — твърдо отговори.

— Знам, знам, Дейвид. Но ти не си роден за тази работа. Трябва да правиш това, което можеш най-добре, да се занимаваш с наука. Гренвил ще се погрижи за компанията. Сигурна съм, че ще я направи по-богата и по-мощна, след като баща ти си отиде.

— Искаш да ми кажеш, че предаваш интересите на фамилията в ръцете на Гренвил? — попита той, объркан от факта, че един алчен и безскрупулен човек като братовчед му ще получи толкова много власт.

— Не — тихо отвърна тя, — запазвам компанията за внуците, които очакваме от теб и Фиона. Ти винаги ще бъдеш много богат, Дейвид. А също и децата ти.

Дейвид погледна невярващо към майка си. Колко измамно крехка и деликатна изглеждаше тя. Току-що го изрита от бизнеса само за да разшири и съхрани „Макинтош Къмпани“ и дори окото й не трепна. Желязна жена беше майка му и безмилостна.

— Говориш така, сякаш моите синове може да наследят нещо, но може и да не наследят. Така ли е майко?

— Ами ако и те тръгнат по твоите стъпки, Дейви? Ако предпочетат науката? Не исках да го казвам, но моята кръв направи рода Макинтош най-влиятелния род в тази страна. И женитбата на сестра ти ще бъде още един съюз между двете фамилии, които ще изградят най-великата империя.

Потресен, Дейвид поклати глава.

— Всичко си обмислила, нали? Сякаш говориш за отглеждане на коне или крави. Как ще реагираш, ако Фиона откаже да се омъжи за Гренвил? Имаш ли под ръка друг расов кон?

— Не бъди груб, Дейвид! Фиона ще се омъжи за Гренвил. Бъди сигурен в това — отсече Инид. Тя беше уверена, че в крайна сметка дъщеря й щеше да изпълни задълженията си към семейството. Вече беше получила от нея обещание да не се вижда с ирландеца.

Значи сестра му щеше да бъде дадена за разплод, помисли си Дейвид и въздъхна. Реакцията му не остана незабелязана:

— Сега си разстроен, синко. Но аз съм сигурна, че накрая ще разбереш, че всичко е в твоя полза. Осигурява твоето и бъдещето на Фиона.

— Не за нейното бъдеще става въпрос, а за твоето, нали?

— За бъдещето на всички ни — тихо отговори Инид. — Сега ще те оставя, за да помислиш за всичко това. Надявам се, че ще останеш лоялен към семейството.

Тя стана и излезе, без да каже „довиждане“ на сина си. Когато се качваше в каретата си, очите й бяха пълни със сълзи. „Дейвид, правя всичко това заради теб — мислеше с горчивина. — Ти си толкова добър и наивен. Мъже като Гренвил Уайт ще те глътнат на една хапка. Не, сине, обичам те твърде много, за да те оставя на акулите! Ах, ако Ангъс беше жив…“

— На Пит Стрийт ли отиваме, госпожо? — попита кочияшът.

— Не, Харолд. Предпочитам да се прибера у дома — каза тя и обърна глава, за да скрие сълзите си.