Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бърд и Дъфи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cry of the Curlew, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2010 г.)

Издание:

Питър Уот. Черните гарвани

Австралийска, първо издание

 

Peter Watt

Cry of the Curlew, 1999

Bird/Duffy №1

 

Редактор: Лилия Анастасова

Дизайн на корица: Димитър Стоянов — Димо, 2006 г.

ИК „Плеяда“, 2006 г.

ISBN: 954-409-235-8

История

  1. — Добавяне

17.

Огромното ему примига с оцъклените си като на влечуго очи и протегна дългата си шия над изсъхналата трева. Предпазливо пристъпи към странните черни неща, които шаваха в шубраците.

Скрит зад високата суха трева, Том Дъфи наблюдаваше огромната безкрила птица, която поклащаше глава и гледаше към тях.

— По-близо — промърмори той, без да изпуска плячката от поглед. До него по гръб лежеше малкият Били. Той беше подал черните си крака на открито и бавно мърдаше пръсти. Малко по-назад беше приклекнал Уолъри, готов да забие копието си в птицата.

— По-близо — изсъска отново Том. Емуто направи две малки крачки към мършавите крачета на Били, които продължаваха да раздвижват бавно горещия въздух. В този момент Уолъри се надигна и метна копието си. Простреляната птица се олюля и се свлече на сухата земя. Аборигенът се метна светкавично върху нея с дървената си нула, като внимателно избегна огромните й крака. Един техен удар щеше да строши костите му, сякаш са от захар. Нулата довърши работата.

— Прекрасно, мамка му! — извика Том и скочи на крака. — Уолъри, кучи сине, ти си велик ловец!

Високият майол доволно се ухили. Дотича и Били, който щеше да се пръсне от гордост заради участието си в лова. Двамата аборигени заговориха развълнувано на техния си език. Том упорито го учеше и вече можеше да схваща основните думи. Напрегна се и можа да разбере, че емуто е символ на подрастващо момче, и затова Уолъри употреби израза „твоята птица“. Трябваше да го запомни.

Туземецът благодари на духа на птицата, който им беше дарил плътта си, за да има с какво да се хранят довечера и утре. Обеща, че ще извърши съответните ритуали, преди да посегне към месото му. После измъкна копието от трупа и метна емуто на раменете си. Дългата шия се поклащаше ритмично, когато групата закрачи в западна посока. Там ги очакваха малцината оцелели от клането на рода дарамбал.

Том вървеше и си мислеше за предстоящия пир. Стомахът му негодуваше срещу обичайната храна на майолите — гущери, сладки корени и билки. Видът на тлъстата птица му напомни за богатата трапеза, която леля Бриджит приготвяше за Коледа, и устата му се напълни със слюнка. Но онова време беше останало в далечното минало. Сега животът му беше тук, из сухите и трънливи шубраци на Куинсланд, а неговото семейство — шепата оцелели майоли.

Групата се състоеше от седем души. Том беше най-близък с Уолъри и малкия Били, но се разбираше добре и с жените. Те бяха две — оцелялата благодарение на Уолъри Мондо и една възрастна жена, която се грижеше за оскъдното им домакинство. Тя му напомняше на леля Бриджит и затова я кръсти Черната Биди. Имаше и двама възрастни воини — Тока и Кондола. Те го приеха най-трудно.

След като избяга от цивилизования свят, Том заживя на открито и кожата на лицето и гърдите му изгоря до кафяво под лъчите на безмилостното тропическо слънце. Отдалеч не се различаваше от спътниците си. Още повече, че европейските дрехи бяха станали на парцали, докато се промъкваха през бодливите храсти все по на запад, където и тази нищожна растителност отстъпи място на черна полупустинна равнина.

Единственото, останало от света на белите, бяха шортите, които си направи от скъсаните панталони, и тежките кожени ботуши. Запази колта си, малко патрони и смазка за пистолета. В големия кожен колан, който придържаше шортите, беше затъкнат и острият нож на баща му. Дългата коса и брадата бяха изцапани с животинска мас и прах. Макар че беше отслабнал от принудителната диета, раменете му все още бяха широки, а ръцете и краката — здрави и мускулести.

През целия път към лагера Били не млъкваше. Говореше му на диалекта на нирамбура и той не разбираше почти нищо. Това обаче не пречеше на момчето, което се привърза към Том още от първия ден. Уолъри беше воин и водач и не се интересуваше от малкия. Предпочиташе да седи с двамата стари воини и да си говорят за славните отминали дни на клана. Том се чувстваше изолиран и приемаше с благодарност компанията на Били. Всеки говореше на собствения си език, но въпреки това разговорът им вървеше.

 

 

Докато се движеха по спечената гола земя, мислите на ирландеца се върнаха назад към деня, в който се превърна в беглец.

Когато се събуди, слънцето вече прежуряше, а баща му и старият Били все още ги нямаше. Том се обезпокои и реши да ги потърси. Скоро се натъкна на обезобразените им тела. Коленичи до тях и плака с глас, докато мъката отстъпи място на хладна решителност. Избърса сълзите, които се стичаха по лицето му на кални вадички, и се опита да анализира трезво нещата. Забеляза, че раните по телата са от сабя или байонет. После внимателно взе да „чете“ следите, както го беше учил Били. Земята наоколо беше отъпкана от конски копита. Различи и отпечатъци от полицейски ботуши. Видя наранената кора на дървото и синините около китките и краката на убитите. Всички следи водеха до едно-единствено заключение: баща му и Били бяха убити от полицаите. Нямаше представа за причината, но осъзна, че убийците скоро ще разберат за съществуването на трети човек и ще се опитат да убият и него.

Том разрови пръстта с ножа си и изкопа два плитки гроба. Положи телата на близките си едно до друго и ги погреба. После премести няколко големи камъка върху купчините червена пръст и благослови душите им. Молеше се богът на Били да се погрижи и за двамата, понеже старият абориген разказваше, че когато някой от техните умре, на небето се появява нова звезда. Младежът се надяваше тази вечер на черното кадифено небе да заискрят две нови звезди и да направляват пътя му.

После се изправи и забеляза тънките струйки дим, които идваха от мястото, където беше оставил колите и воловете. Чу глухото тракане на карабина и разбра, че няма смисъл да се връща при тях. Полицаите унищожаваха неговия малък свят. За час превърнаха Том в безроден скитник. Той седна до гробовете и зачака да падне вечерта, за да потърси път за бягство.

Тъмнината бавно покри окървавената земя и въздухът се изпълни с лая на кучетата динго, които започнаха кавга за месото на избитите негри. Труповете покриваха мястото оттук до реката, но въпреки изобилието псетата се дърлеха за всяко парче. „Като хората“ — помисли Том и се огледа наоколо. Някои от телата се бяха издули от дневната топлина и приличаха на огромни черни балони. Утре, когато слънцето напечеше, те щяха да се спукат и цялата местност щеше да замирише на смърт. Докато местеше очи от храст на храст, му се стори, че вижда тъмна фигура зад една суха драка. Но видението беше толкова кратко, затова реши, че му се привижда.

Призори тръгна да търси вода, като внимателно заобикаляше разлагащите се тела. Разбираше, че е опасно да остане в района. Полицаите сигурно го издирваха. Но ако съществуваше и най-малка надежда да открие нещо за убийците на баща си и Били, тя беше тук, в тази равнина.

Том се насочи към хълмовете. Внезапно усети някаква необяснима вътрешна тревога, сякаш беше наблюдаван от някого. Дали наистина духовете на умрелите нирамбура имаха очи? Потръпна от суеверен страх. Приказките на Били за призраците на аборигените го бяха впечатлили повече, отколкото искаше да си признае. Прилепи се до едно дърво и реши да поогледа наоколо, преди да продължи. Навсякъде личаха следи от жестокото избиване. Отвратен, Том продължи да оглежда с надежда да открие нещо конкретно. Вниманието му се спря на разпилените гилзи. Познаваше добре патроните на полицията. Но по земята имаше и такива, които не бяха изстреляни от полицейско оръжие. Тези бяха от револвери, често използвани от скотовъдите по тези места. Значи за смъртта на баща му и за касапницата в лагера на туземците не бяха виновни само полицаите. Местните овчари бяха помощници в зловещото начинание. А това означаваше, че няма нито един човек наоколо — бял или черен, — на когото можеше да се довери.

Младежът набеляза пътя си към билото на хълма и тръгна полека нагоре. Закатери се по склона. Чувството, че е наблюдаван, се засили. Когато най-накрая достигна върха, една необяснима тъга завладя духа му. Замисли се за трагедията, която преживя през последните няколко часа. Баща му, Били, собственото му безнадеждно положение… Отчаян, Том зареди пистолета и го допря до главата си. Беше глух за божия глас, който учеше, че самоубийството е грях. Само смъртта щеше да го избави от самотата, скръбта и страха. Но точно преди да натисне спусъка, един вътрешен глас му напомни за душите на баща му и стария Били, които чакаха възмездие. Имаше какво още да свърши Том Дъфи на този свят. Не можеше да ги остави неотмъстени. Това беше последната му мисъл, преди да потъне в неочакван, сякаш наложен от някаква тайнствена сила, дълбок сън.

Мина време, докато сетивата му се разбудят отново и доловят сянката, която падна върху лицето му. Отвори очи и инстинктивно посегна към пистолета си. Оръжието беше изчезнало. Вдигна поглед и срещна тъмните, като че ли опушени с факла очи на висок чернокож воин. Той с любопитство въртеше пистолета на Том в ръцете си. На крака му се виждаше голяма, все още незаздравяла рана от куршум. Освен колана от човешка коса, навита около кръста му, и бойното копие, той беше напълно гол. Зад него надничаше млада туземка и му се усмихваше срамежливо. Тя беше облечена по същия начин.

— Внимавай! Това нещо е заредено. Можеш да получиш още една рана — заговори спокойно Том, като се увери, че аборигенът няма намерение да го нарани.

Уолъри чу думите, но не разбра нищо. Гласът обаче му се стори познат. Приличаше на гласа на мъжа, който спаси живота му. Ако това беше синът на неговия благодетел, то тази среща не беше случайна, помисли си той. Праотците направляваха пътя им и говореха чрез устата на Мондо, която го убеди да се разкрият пред белия мъж. Тя следеше отдавна Том. Видя как погребва баща си и стария абориген, видя сълзите му и инстинктивно усети, че той е жертва като тях. Нейната сянка беше мярнал той в нощния сумрак. Тя се скри бързо и изтича при Уолъри. Разказа му всичко. Увери го, че белият мъж има нужда от помощ. И той реши да се срещне с него, като се надяваше преценката й да е вярна.

— Ти си бял, аз, туземец — опита се да установи някакъв контакт воинът. — Ние имаме едни и същи врагове.

Том не разбра нищо, но повярва на жеста на доверие, когато черният мъж му върна пистолета.

— Не знам кой си, приятелю, но ти благодаря — каза той, протегна ръка и стисна черната десница на туземеца.

Уолъри погледна озадачено дланта си, но бързо схвана, че това е някакъв ритуал на белите за приятелство. Вгледа се в сивите очи на мъжа и се усмихна. После го покани с жест да ги последва. Инстинктът на Том му подсказа, че тези хора са единственото му спасение, и тръгна след тях.

Докато вървяха, момичето често поглеждаше към него и му се усмихваше свенливо. Той също й се усмихна и тя му отговори със закачлив кикот. Том се загледа в стройната фигура и красивите й очи, но бързо си припомни думите на Били, че жените при тях са определени за нечии съпруги още с раждането си.

Привечер достигнаха малка долчинка, скрита между стръмни скали, и ирландецът за пръв път видя малцината оцелели от нирамбура. Това бяха едно момче, застанало пред двама възрастни воини, и стара жена, която седеше с кръстосани крака до малко огнище.

Като го видяха, майолите настръхнаха. Наскачаха и развълнувано заговориха, като сочеха към него. Уолъри извика нещо и всички се умълчаха. Воините носеха белези от скорошната битка с белите. Единият от възрастните мъже имаше рана на главата, а другият беше прострелян в прасеца.

Уолъри говори дълго. Явно се опитваше да омилостиви гнева на хората от появяването на бял мъж в лагера им. Но старата жена не се успокояваше. Тя изсипа порой от думи върху младия воин. После упорито тръсна глава и му обърна гръб. Уолъри повдигна рамене безпомощно, но Мондо, младото момиче, му се притече на помощ. Тя отиде при старицата и зашепна нещо на ухото й. Неочаквано Черната Биди се обърна, пресегна се и хвана Том между краката, преди той да се усети какво става. После каза нещо на останалите и всички се засмяха. Мондо срамежливо наведе глава. Дори и Уолъри се ухили. Том се изчерви. Той осъзна, че старата жена коментираше мъжествеността му. Явно я беше одобрила, защото продължаваше да се кикоти и да клати глава одобрително доста след като се отдръпна от него. Младият мъж скоро щеше да разбере, че майолите притежават отлично чувство за хумор.

Отношенията между туземците не бяха много по-различни от тези в семействата на белите. Черната Биди беше свадлива и опака. Често дразнеше двамата възрастни аборигени и успяваше да си изкара по някой пердах. Тя харесваше Том и отделяше за него най-вкусните корени, които двете с Мондо събираха по цял ден. Той й благодареше на английски, я тя се кискаше и се отдалечаваше, накуцвайки с кривите си крака. После подвикваше нещо към Мондо и момичето скриваше лицето си в шепи и се смееше срамежливо.

Кондола и Тока се държаха настрана от него. Кондола беше уважаван воин, участвал в много битки. Тялото му беше нашарено от бойни белези и пера от различни хищни птици. Тока майстореше оръжия. Казваха, че може да разговаря с духовете на копията и нулите, които дълбаеше.

После идваше Мондо. Първоначално Том мислеше, че тя е жена на Уолъри, но постепенно изучи обичаите им и разбра, че майолите никога не се събират с жени от същия клан.

И накрая беше Били. Том прецени, че е на около девет години. Момчето отчаяно искаше да порасне и да стане ловец и воин като Уолъри. Но засега се задоволяваше с компанията на ирландеца.

 

 

Сега двамата с Том крачеха към лагера на майолите след Уолъри и не откъсваха погледи от кръвта, която капеше от раните на птицата върху раменете му. Чу се далечен гръм, но дъждът беше все още далече. Откакто се бяха установили тук, на границата между тяхната бивша родина и земите на племето каяна, не бяха срещали бели хора. Нямаше следи от копита, нито от волски каруци. Все още това късче земя беше на законните му собственици, но Том знаеше, че скоро и тук ще нахлуят безбройните стада от овце и крави. Ще нападнат хилавите жълтеникави пасища и ще замърсят чистите поточета, които бълбукаха весело наоколо. Щеше да се наложи да потърсят нови места за живеене, за да оцелеят.

Ирландецът въздъхна. Вечно ли щеше да живее като скитник? Да броди безкрайно из тези непознати земи с хора, чийто живот беше разбит както неговия? Но меланхолията отлетя, щом чу познатото кикотене на Черната Биди, която ги приветстваше за донесената плячка.

Уолъри пусна птицата до огъня в специална дупка, подготвена от старицата. Тук беше нейната кухня и тя беше оградила владенията си с няколко кръгли камъка и клони от евкалиптово дърво.

Двамата воини, които седяха под сянката на един голям храст, станаха и се приближиха към емуто. Опипаха трупа с одобрителни възгласи и се опитаха да си откъснат нещо, но Биди бдеше като орлица и ги прогони с викове и ритници. Мондо се завъртя около Том и го дари с една от усмивките си. Той й отвърна и тя бързо се скри зад старата жена.

Уолъри се зае с приготовлението на месото. Били сновеше между хората и гордо разказваше за майсторлъка, с който си беше мърдал краката, за да подмами емуто. Когато на всички им дотегна да слушат хвалбите му, той се огледа за Том. Видя го да чисти револвера си, присламчи се и завря главата си в неговата, за да не пропусне нещо от интересната процедура.

Двамата майоли се приближиха към Уолъри и Кондола каза:

— Племето каяна ни наблюдават.

— Знам — отвърна Уолъри. — Видях ги, докато бяхме на лов.

— Ако не ловуваме в тяхната територия — обади се Тока, загледан в разпределянето на месото. — Те няма да ни закачат.

— Ако останем по нашите земи, ще умрем от глад. Овцете прогониха животните — възрази Уолъри.

Старите воини кимнаха. Те разбираха много добре положението. Гладна смърт или конфронтация с каяна, което означаваше пак смърт. Лесно можеше да се предвиди изходът от схватка между едно племе и прегладнели воини, които можеха да се преброят на пръстите на едната ръка. Тока се опита да ги ободри:

— Сезонът на Дъгата ще дойде скоро. Дъждът ще привлече емута и кенгуру и на нашата земя.

Оптимизмът му не можа да зарази групата. Кондола се подпря на копието си и каза:

— Но ако дъждът не дойде скоро, сме загубени.

Уолъри слушаше мълчаливо. Налагаше се да вземе решение, преди хората му да отпаднат съвсем от глада. Каяна бяха страховити воини, които държаха дарамбал извън пределите на земите си откак се помнеше. Майолите много рядко бяха печелили битки срещу тях. Трябваше да мисли бързо. Усещаше, че разузнавачите на съседите вече дишат във врата му.

 

 

Сезонът на Дъгата най-сетне дойде. Но дъждът, който се изсипа, не беше благодатен и освежаващ. Заредиха се поредица разрушителни гръмотевични бури, които донесоха студ и кал. Хората на Уолъри пренебрегнаха традицията мъжете и жените да спят отделно и нощем се скупчваха един до друг, за да се топлят. Пороят ги държа няколко дни в пределите на лагера. Пътят им беше блокиран от водата и от наизлезлите смъртоносни змии, които се изкачиха при тях, за да избягат от мътните реки, залели по-ниските земи. Те бяха опасни, но осигуряваха храна за прегладнелите. Бодливият мравояд, който отдавна обикаляше лагера, също се намери един ден на трапезата им. Поне проблемът с храната беше решен за известно време. Гадинки сами идваха при тях и нямаше нужда да обикалят с дни за прясно месо.

Скоро обилните дъждове преминаха в леко ръмене. Но водата беше заляла междинната земя, която разделяше владенията на двете племена. Реките, които я ограждаха, бяха придошли и сега образуваха огромно езеро. Трябваше да изчакат още ден-два, докато водата се утаи. Уолъри разбра, че е време да направи своя избор. Той знаеше, че сладката вода ще привлече много диви гъски, костенурки и риби в бащината му земя. Тя щеше да се напълни с храна, както в детството му, когато духовете на животните и дърветата с радост отдаваха плътта си, за да нахранят децата на нирамбура. Те даваха сили на жените от племето да раждат всяка година хубави, здрави деца. Нима не се бе чувствал най-защитен именно там? И не беше ли това земята, където праотците живееха в Съновидението? Ако трябваше да умре, помисли той, по-добре духът му да почива сред своите, отколкото да се лута из чужди земи.

Решението на Уолъри да се върнат в земите на дарамбал повдигна духа и на Том. Само там можеше да намери убийците на баща си и после да се придвижи незабелязано до Рокхамптън. Полицията сигурно беше прекратила търсенето му и имаше шанс да се добере до някаква информация. Единственото, за което съжаляваше, беше, че щеше да се наложи да изостави новото си семейство, но това беше неговата съдба и той трябваше да я следва.