Питър Уот
Черните гарвани (10)

9.

Бурята продължаваше да вилнее. Сините отблясъци на светкавиците шареха по лицата на хората, които седяха на каменната веранда на красивата къща и гледаха към мастиленотъмните води на пристанището, бучащи под тях. Студеният морски бриз изгони горещия въздух и даде глътка свежест на всички живи същества по брега. Той хвана свободно падащите къдрици на лейди Инид, която седеше на огромната си веранда и се любуваше на природната стихия, и ги оформи в тъмен облак около лицето й.

На четирийсет и четири години, Инид Макинтош още можеше да се нарече красива жена. Не беше трудно човек да види от кого беше наследила Фиона изящния овал на лицето, финия нос и големите зелени очи. Инид седеше на един от плетените столове, поставени на широката тераса, за да могат гостите да се наслаждават на величествената гледка на морските води, опасващи като изумрудена огърлица залива. Навъсеното небе правеше пристанището невидимо, но мигащите светлини на рибарските лодки се отразяваха върху черните води и свидетелстваха, че работата в морето продължава. Сега бе златно време за рибарите, помисли си Инид, докато отпиваше деликатно от кафето със сметана.

Дейвид Макинтош седеше до майка си и държеше кристална чаша, пълна наполовина със сотерне. Виното беше местно производство от избата на Макатур и той си помисли, че плодовият му аромат може да съперничи и на най-изисканите френски вина, които беше опитвал през студентските си дни в Оксфорд.

Той приличаше на братовчед си Гренвил, но за разлика от братовчед му неговата коса беше гъста и буйна. Беше на двайсет и две години и съвсем наскоро се завърна от Англия след дипломирането си като бакалавър на класическите науки. Той харесваше живота в Оксфорд, който отговаряше на неговата натура, и прие завръщането си в Австралия като наказание.

Дейвид беше съвсем различен от по-големия си брат, грубия и прагматичен Ангъс. Той не се интересуваше от бизнес. Затова, когато се прибра у дома, беше щастлив да види, че брат му е поел управлението на компанията. Отдаде се на дегустацията на местните сортове вина и на преследване на красавиците от колониалното общество.

Гренвил Уайт стоеше зад майката и сина, пушеше кубинска пура и отпиваше от мадейрата — специален внос от Португалия. Макар че мисълта му беше заета с това, което щеше да им предложи, той все още изпитваше удоволствието от изисканата вечеря, поднесена в дома на Макинтош тази вечер.

Храната беше смесица от европейски вкус и местни деликатеси. Първото блюдо беше гореща супа от опашка на кенгуру и желе от френско грозде, примесено с няколко капки портвайн. После поднесоха голяма добре опечена риба, залята със сос от стриди. Третото ястие беше пай с пълнеж от месо на гълъб със зеленчуци и винен сос. Храната беше придружена с прекрасни вина, от които Гренвил избра местното сотерне. Десертът беше ябълков пай с планини от яйчен крем отгоре.

Сега, потънали в собствените си мисли, тримата се наслаждаваха на свежестта на прочистения от бурята нощен въздух. Инид наруши мълчанието:

— Фиона беше много тиха тази вечер. Да не се е случило нещо по време на разходката ви до Менли?

Гренвил отпи голяма глътка мадейра, преди да отговори:

— Един нахален ирландец се изпречи на пътя й точно преди да се качим на ферибота за връщане.

— Какво имаш предвид под „изпречи се“? Да не я е наранил?

— Не, не физически — отвърна той и изтръска пурата си в розовите храсти. — По-скоро я разстрои с просташкото си държание.

Дейвид се заинтересува от разговора. Беше с пет години по-голям от сестра си, но беше много по-близък с нея, отколкото с брат си.

— Какво точно стана? — попита.

— Натрапи присъствието си на Фиона и Пенелопе — изсумтя Гренвил.

— Засегна ли ги с нещо или просто разговаря с тях? — загрижено продължи с въпросите братът.

— Разговаря с тях — неохотно промърмори братовчед му, — но беше много нагъл. Някакъв дрипльо, който работи в хотел „Ерин“, доколкото можах да схвана. Успя да задържи доста дълго вниманието им.

Дейвид си отдъхна и се ухили:

— Ясно. Сигурно е бил доста симпатичен.

Гренвил зяпна срещу братовчед си:

— Това пък откъде го разбра?

— От изражението на сестра ми. Имаше вид на влюбена ученичка, която току-що е срещнала своя Ланселот — отговори той.

Гренвил се намръщи:

— И ти се смееш на факта, че сестра ти се е поддала на чара на един католик от измета на обществото?

— Не поощрявам такива запознанства — поклати глава Дейвид, — но е малко вероятно двамата да се видят отново, ако произходът му е такъв, какъвто казваш. Но не виждам нищо лошо младо момиче да получи няколко комплимента. Доколкото познавам Фиона, тя не би допуснала някой да се държи с нея непочтително. Нека помечтае малко, докато се яви друг прекрасен рицар. Някой син на земевладелец или пък офицер.

Гренвил не можеше да не признае логиката в думите на братовчед си, но се чувстваше засегнат. Той твърдо беше решил един ден да се ожени за Фиона. Това щеше да му позволи да се добере до огромното богатство на Макинтош. Фамилия Уайтови винаги са били бедните роднини на Макинтош. Но когато Инид Уайт се омъжи за Доналд, нещата се промениха. Следващата стъпка беше неговата женитба с Фиона.

— Сигурно си прав, Дейвид. — Гренвил побърза да приключи темата и да мине на тази, която го вълнуваше цяла вечер. — А сега бих искал да обърна вниманието ви върху идеята, за която ви загатнах преди вечеря. Идея, която би могла да ни донесе много пари.

Инид изискано постави изящната чашка в чинийката, която държеше в скута си.

— Ах, да — каза тя. — Отглеждането на памук и наемането на работници от островите. Доста интересно предложение. Предполагам, че ще ни трябва помощта на господин Макинтош, за да вземем конкретно решение.

В такива случаи тя винаги се позоваваше на съпруга си. Използваше името му като щит, когато обсъждаше бизнеса дори и със семейството си.

— Да, разбира се… Ще имам нужда най-малко от един кораб за тази цел — развълнувано започна Гренвил, — бих предпочел това да е „Морски орел“. И… ще се наложи да купим или наемем още земя по крайбрежието на Куинсланд.

Дейвид отново напълни чашата си от гарафата с вино.

— Всъщност къде се намира „Морски орел“ сега? — попита той.

— Извършва курсове между Сидни и Бризбейн — бързо отговори братовчед му. — Не е зает пряко с бизнеса на Макинтош и спокойно може да се използва за новата работа.

Дейвид познаваше кораба. Беше пригоден за плаване в плитчините около бреговете на Нов Южен Уелс и Куинсланд. Но можеше да превозва хора и товари и на по-дълги разстояния из Тихия океан.

— И ти искаш да го използваш, за да превозваш черни работници от островите към Куинсланд? — попита той и изпи на един дъх виното в чашата, която проблесна в тъмнината с отразената светлина от свещите в трапезарията. После продължи: — Как си представяш негри от островите да отглеждат памук в полетата на Куинсланд? Забравяш ли американците, Гренвил? Те имат толкова много памук, че могат да облекат целия свят. Щом разрешат вътрешните си проблеми, ще се върнат на пазара и ще ни залеят с памук.

Гренвил беше подготвен за този аргумент:

— Войната ще продължи още дълго време. Докато свърши, ние вече ще имаме контрол над пазара. И ще го задържим!

— Откъде имаш тази информация? — попита Инид. Тя беше умна жена и никога не взимаше прибързани решения в бизнеса. Оглеждаше внимателно всеки детайл, докато се увереше, че успехът е сигурен.

Гренвил насочи вниманието си към нея. Знаеше, че когато Доналд го няма, всичко зависеше от нея.

— Чел съм много за войната и съм разговарял с хора във Виктория, които следят военните действия отблизо. Въпреки че повечето от тях симпатизират на конфедератите, те са разтревожени от големите възможности на Севера да попълва хранителните и военните си запаси. Северняците имат много заводи, които работят за тях.

— От това, което съм чел, оня янки, Ейб Линкълн, е подплашил сериозно конфедератите — подхвърли Дейвид, като не можа да скрие симпатиите си към южняците. — Но това е временно! Силна индустрия или не, южняците ще победят. Да не говорим, че господин Палмерстън май се кани да се намеси във войната на тяхна страна. Това ще им осигури така необходимата им подкрепа и ще пробие блокадата.

Гренвил поклати глава:

— Съмнявам се, че британците ще се намесят. Сигурен съм, че съветниците на Палмерстън ще му напомнят за миналите неуспехи, които американците донесоха на Короната. Освен това остава въпросът за робството. Английските политици не са склонни да подкрепят държава, която признава официално използването на робски труд. Дори си мисля, че биха били по-склонни да подкрепят правителството на Линкълн.

— Обаче южняците жънат победа след победа — упорстваше Дейвид.

— Моите съветници по военните въпроси смятат, че конфедератите печелят битките, но не могат да попълнят загубите на хора и снаряжение — настойчиво продължи Гренвил. — Капитулацията им е само въпрос на време. Предполагам, че ще ми говориш за храбростта и воинската доблест на южняците. Само че храбростта и достойнството не помагат срещу модерната техника, парите и добрия транспорт. Така че — заключи победоносно той — войната ще се проточи поради липсата на стабилна продоволствена система на Юга.

Инид слушаше внимателно племенника си и беше впечатлена от дълбочината на познанията му в областта на политиката и развоя на военните действия.

— Имаш ли предложение за някаква друга култура, с която можем да заменим памука, ако начинанието се провали?

Гренвил се усмихна победоносно:

— Да, захар. — Изчака да види ефекта от думите си и продължи: — Захарта се нуждае от топъл климат. Ще се развива прекрасно по земите, за които господин Макинтош пише. Условията в Куинсланд са подходящи.

Инид отпи от кафето си:

— Доналд наистина пише, че Куинсланд има горещ и влажен климат.

Сега беше моментът Гренвил да извади и последния си коз:

— Куинсланд съвсем наскоро одобри закон, който разрешава използването на наемници от съседните острови. В австралийския клуб се говори, че Робърт Таунс вече набира негри от Пасифика, за да замени индийските наемници, които работят сега из плантациите му. Всички знаем, че Таунс знае какво прави. Добре ще е да го последваме по-бързо.

Споменаването на името на богатия и хитър италиански търговец на кораби накара Инид да наостри уши. Капитан Роберт Таунс беше известен бизнесмен, който рядко допускаше грешки в работата си. Щом той беше решил да използва работници от островите, може би имаше смисъл в предложението на Гренвил.

Инид остави празната чаша върху малка плетена масичка и взе от там красиво китайско ветрило. С утихването на бурята отново беше станало задушно. Разтвори го и бавно го раздвижи. Отново премисли всичко, което бе чула от племенника си, и макар че имаше власт да решава сама, си призна, че би била по-спокойна, ако и Доналд беше тук. Но той беше обсебен от идеята да направи от Глен Вю ферма, която да съперничи на най-богатите стопанства в Австралия. Инид не можеше да разбере любовта на мъжа си към тази сурова земя, за която говореше с гръмки думи. Наричаше я Райската градина тук, на земята. Идеята да живее в пограничните райони, както той искаше, никак не я привличаше.

— „Морски орел“ е на твое разположение — каза тя бавно. — Поверявам новия бизнес на теб.

Гренвил се усмихна победоносно и допи мадейрата си. Сега оставаше следващата стъпка — да спечели Фиона и да стане равноправен член на управителния съвет на финансовата империя.

— Имаш невероятната способност да взимаш ползотворни решения, лельо — тържествуваше той. — След няколко години този бизнес ще се превърне в най-големия диамант в короната на „Макинтош къмпани“. Обещавам ви го!

— Забравих ли да спомена — вметна Инид, като го погледна лукаво, — че ти поверявам напълно управлението на бизнеса, но Дейвид ще наглежда работата от мое име. Той ще управлява финансите.

Усмивката на Гренвил замръзна. Щом Дейвид държеше парите, на практика той щеше да ръководи цялото мероприятие. Проклетите Макинтош. Нищо не изпускаха от ръцете си. Дори и леля му, някога Уайт, и тя беше станала като тях. Но той нямаше да позволи да се радват на неговото огорчение. Разтегна устни в широка усмивка, за да изрази удоволствието си от факта, че ще работи с братовчед си.

Настъпи тишина. От пристанището се дочуваха дрънченето на шамандурите и подвикванията на рибарите. Небето се изясни и тримата се загледаха в изгряващия Южен кръст, който освети небето над тях.

 

 

Докато Гренвил уговаряше леля си, Пенелопе и Фиона седяха в гостната и си бъбреха. Пламъчетата на свещите хвърляха приглушена светлина около тях — подходяща атмосфера за интимния им разговор, който отново се въртеше около Майкъл Дъфи.

— Сериозно ли мислиш да се срещнеш с този мъж, Фи? — тревожно попита Пенелопе. — Та той е прост работник.

Фиона държеше смачканата бележка в скута си и препрочиташе за кой ли път: „Ще те чакам следващата неделя в Хайд Парк.“

— Може и да е прост работник, но не можеш да отречеш, че има маниери на истински джентълмен, Пени. После какво лошо има да се видим пак и да поговорим? — оправдаваше се Фиона.

Пенелопе се намръщи. Братовчедка й беше още дете и не знаеше нищо за мъжете. Въпреки че беше само две години по-голяма от нея, тя беше двеста пъти по-опитна по отношение на мъжете. Може би беше дошло времето да й разкрие истинската им природа:

— Мъжете очакват от нас нещо повече от празни приказки, мила. Истинското им намерение е да ни вкарат в леглото си. Колкото и да е възпитан, господин Дъфи иска същото. Това не бива да става, Фи! Знам, че ти се иска, но просто не бива!

— Какви ги говориш, Пени! — изкикоти се Фиона. Тя знаеше, че братовчедка й е опитвала от забранените удоволствия на любовта, но това беше тайна, за която знаеше само тя. Двете бяха по-близки от сестри и си споделяха всичко.

Пенелопе се усмихна.

— Фи, повярвай ми. Този мъж не ти подхожда. Той носи в себе си „онова“.

— Какво имаш предвид с „онова“? — полюбопитства Фиона.

— Онова! То се чувства в погледа му, в гласа му — тихо изрече Пени, заковала поглед в пламъчето на мъждукащата свещ. — Начинът, по който мъжете застават като горди жребци пред кобилата.

Фиона пламна. Тя беше видяла веднъж как пъстрият кон на баща й яхаше една от техните кобили и споменът още я изгаряше. Всеки път, когато си представеше жребеца върху кобилата, я обземаха безпокойство и вина.

Пенелопе продължаваше да философства:

— … тяхната арогантност. И ти си като агне пред вълк. Напълно безпомощна.

Фиона разбираше какво има предвид братовчедка й. Беше го почувствала днес на ферибота, когато се опитваше да откъсне очи от Майк и не успяваше. Усети колко слаба е нейната воля пред желанията на красивия ирландец.

— Въпреки всичко ще се срещна с Майкъл Дъфи! — предизвикателно заяви тя. — Не се безпокой, обещавам ти, че ще контролирам напълно чувствата си.

Пенелопе се усмихна на наивността й, че може да контролира страстта, наведе се и я прегърна.

— Ти наистина можеш да контролираш мъжете. Запомни го! Те се бият в гърдите и се надуват като петли, но женското тяло винаги ги прави кротки като агънца. Ако се научиш да управляваш желанията на тялото си, ще можеш да контролираш и мъжете.

Трепкащите пламъчета засилиха израза на отчаяна настойчивост, който бе завладял хубавото лице на Пенелопе. Ръцете й сякаш неохотно освободиха раменете на Фиона от прегръдката, плъзнаха се към скута й и едва тогава се отделиха от тялото на братовчедка й.

— Разкажи ми как беше първия път — запита Фиона, която не усети напрежението у приятелката си. И друг път двете бяха обсъждали любовните авантюри на Пени. В салоните и приемните на образцовите колониални семейства около Сидни интимният живот на Пенелопе Уайт беше една от най-скандалните теми. Говореше се, че имала дори противоестествени любовни връзки с жени, но Фиона не вярваше на тези злонамерени слухове, макар че в нея нарастваше нездраво любопитство как една жена може да достави удоволствие на друга жена.

— Първия път? — Лицето на Пенелопе потъмня. — Бих искала да забравя за първия път.

— О, Пени, извинявай! Не исках да те разстройвам.

Фиона разбра, че е отворила някаква рана, и съжали за въпроса си, но братовчедка й ненадейно заговори, като измести разговора към по-малко болезнена тема:

— След първия път с другите мъже беше хубаво. Не, „хубаво“ не е точната дума. Беше… всепоглъщащо. Усещаш как тялото и умът ти експлодират. Потапяш се в удоволствие, докато мъжът пръхти върху теб като животно. Всичко, което е изпълвало съзнанието ти със сладък, но забранен копнеж… изведнъж се случва. Реалният свят загубва значението си. Забравяш коя си и къде си. Значение има единствено удоволствието, което изпитваш. Съжалявам, но не мога да ти го обясня по-ясно.

Фиона слушаше внимателно. Обясненията на Пенелопе звучаха толкова различно от това, което тя усещаше, когато мислеше за Майкъл. Представяше си го наполовина мъж, наполовина жребец и фантастичният образ караше тялото й да трепери в сладка премала.

Свещите в стаята изведнъж припламнаха и двете жени погледнаха към вратата.

— Мислех, че сте включили газовото осветление — избърбори Гренвил. — Човек не може да ви открие в тази тъмница.

Нахлуването му в стаята прекъсна задушевния разговор и Фиона беше разочарована. Но това, което я озадачи, беше погледът на Пенелопе. Той беше насочен към брат й и изпълнен с горчива болка, която Фи никога преди не беше забелязвала у братовчедка си. Реши да поеме разговора в свои ръце:

— Свещите са по-подходящи за една неделна вечер. Толкова са романтични!

Гренвил се олюля и се подпря на вратата. Лицето му изразяваше едновременно радост и тъга. Но когато очите му свикнаха с приглушената светлина и се обърна към Фиона, сенките му изиграха лоша шега и той доби вид на търговец на добитък, преценяващ някоя дореста кобила.

— Надявам се, че разговорът с леля Инид и Дейвид е бил ползотворен?

Пенелопе знаеше за плановете на брат си да започне работа с „Морски орел“. Бяха обсъждали възможностите миналата седмица.

— Да, много ползотворни — излъга той. — Леля Инид прие предложенията ми. Скоро „Морски орел“ тръгва на път.

— Моите поздравления — каза Пенелопе.

— Аз ще ви пожелая лека нощ. — Фиона стана и оправи измачканата си рокля. — Ще се видим на закуска.

Двамата изпратиха с поглед девойката и останаха мълчаливи, докато не чуха стъпките й на втория етаж.

Гренвил се отпусна на стола, на който допреди малко беше седяла Фиона, и подпря брадичката си с ръце.

— Май не е минало толкова добре, а? — попита сестра му. Познаваше го много добре, беше се научила да улавя безпогрешно настроенията му.

— Не мина — горчиво отговори Гренвил. — Аз ще организирам всичко, но последна дума ще има Дейвид.

Той беше планирал всичко. Изхарчи купища пари, за да се сприятели с полицаите от поделението във Виктория, изучи тънкостите на отглеждането на памук и захар, разпита точно какъв кораб ще му свърши работа за транспортирането на негрите. Дори изслуша разказите на моряци, които някога са превозвали роби от Африка за Новия свят. И всичко това му беше отнето с едно махване на ветрилото на тази надута кучка леля му.

— Не се ядосвай — каза съчувствено Пенелопе. — Сигурна съм, че ще успееш да убедиш Дейвид и Инид след време. Знам колко добре умееш да манипулираш хората.

Гренвил погледна сестра си. Беше усетил раздразнението й. Но тя си замълча и той не попита нищо, зает със собствените си мисли.

— Инид е костелив орех. Тя е истинският проблем. Дейвид не е пречка. Не разбира нищо от семейния бизнес, а няма и желание. Не знам защо не го оставиха в Оксфорд. Щеше да си прекара живота в четене на Аристотел или който и да било от ония умници и щеше да бъде по-щастлив. И той, и аз.

— Защото Дейвид е синът на Инид — простичко обясни Пени.

— Синът на Инид! Нали и Ангъс й е син?

— Ти не разбираш, нали?

— Сигурен съм, че ти ще ми обясниш — тросна се Гренвил и закова поглед в догарящите свещи.

— Дейвид винаги е бил слабостта на Инид — спокойно обясни Пенелопе, — докато Ангъс принадлежи на баща си. Винаги е било така. Инид иска да задържи Дейв до себе си. Тя вижда в него мъжката си проекция.

Гренвил изсумтя презрително към сестра си:

— Мила, ти наистина имаш странни идеи за хората. Не усещаш ли, че ставаш смешна, като говориш такива нелепици?

— За тебе може и да са нелепици, но на всеки е ясно, че Инид Макинтош обича безумно Дейвид. Не казвам, че не обича Ангъс, но Дейвид е смисълът на живота й.

— А къде се вмества Фиона в твоята схема? Тя на кого принадлежи? — Тонът на Гренвил още беше язвителен, но се усещаше и уважение към способността на сестра му да преценява хората. Той също беше усетил това деление между децата на Макинтош, но не се беше замислял.

— На Моли О’Рурк.

В първия момент Гренвил не схвана какво му казва сестра му, но когато разбра, избухна:

— Моли О’Рурк! Но Моли О’Рурк е една стара впиянчена бавачка! Платена слугиня!

— Може и така да е — бавно заговори сестра му, — но Фиона е по-привързана към нея, отколкото към майка си. Тя и досега тича при нея, когато има някакъв проблем. Моли е човекът, с когото Фи споделя всичко важно в живота си. Милото ми братче! — саркастично подметна тя. — Може да си много добър в бизнеса, но не знаеш нищо за женската природа.

— Тогава ще разчитам на твоите съвети, мила ми сестричке.

Гренвил се отказа от игриво-подигравателния тон, който Пенелопе подхвана. Имаше още много работа, за да спечели Фиона за своя жена, и предпочиташе да има сестра си на своя страна. Тя щеше да се противи, Гренвил беше сигурен в това, но той знаеше нейната слабост и щеше да я използва.