Питър Уот
Черните гарвани (28)

27.

Два дни и две нощи Фиона зовеше Моли, но тя не се появи. Хората от прислугата си шепнеха уплашено и тъжно клатеха глави, но не смееха да влязат при нея. Сърцата им се свиваха от жал за младата господарка, но тяхната работа беше да мълчат и да изпълняват нарежданията на Инид.

Тя пристигна на третия ден и след кратък разговор с персонала влезе при дъщеря си. Фиона лежеше и се взираше в тавана. Чу отварянето на вратата и с надежда надигна глава, но когато видя майка си, отново се отпусна върху възглавниците. Инид придърпа един стол до леглото и седна. За миг в погледа й се появи майчина загриженост, но тя бързо прикри емоциите си:

— Госпожа Уикс ми каза, че раждането е било трудно. — Думите й прозвучаха сухо, сякаш ставаше дума за някоя слугиня, а не за собствената й дъщеря. — Доктор Чемпиън уверява, че след няколко дни ще бъдеш добре.

Фиона не обърна внимание на казаното от Инид и попита:

— Къде е Моли?

— Изглежда, никой не знае — намръщи се майка й. — Проклетницата трябваше да ме повика, когато раждането започне, но тя не изпълни задълженията си. Сигурно ни е напуснала, но ако мисли, че ще получи препоръки от мен, жестоко се лъже. Липсата на лоялност е непростимо…

— Къде отведе детето ми?

Инид видя трескавия поглед на дъщеря си и разбра, че планът й беше разкрит. Фиона не дочака отговора на майка си и продължи:

— Тя отведе детето ми в един от онези отвратителни приюти за деца. Ще го остави там да умре. Така е, нали?

Директното обвинение накара Инид да отвърне поглед:

— Не искам да те лъжа — заговори кротко тя — и затова няма да отговоря на въпроса ти. Не мисли сега за себе си, а за задълженията ти към семейството. Трябва да разбереш колко важно за бъдещето на всички ни е да заемеш мястото си до Гренвил. Ти трябва да продължиш рода ни, да родиш децата, които ще запишат името на Макинтош в следващия век.

— Аз носих дете в утробата си девет месеца. Нима то не беше част от рода Макинтош, мамо?

— Заразено с кръвта на онези долни ирландци! — просъска майка й. — Една Макинтош не може да смеси кръвта си с тези кучета! Не ме съди, направих каквото трябваше! И те съветвам да забравиш колкото може по-бързо този период от живота си. Знам, че тъжиш за загубата си, така както и аз тъгувах за брат ти. Но времето е велик лечител. Може би Бог е решил по този начин да те накаже за греха ти…

— Моят грях ли, майко? Дали убийството на едно беззащитно същество е по-малък грях? На нашия Бог ли принесе в жертва детето ми?

— Не богохулствай, Фиона! Той очаква от нас да прочистим света от хората с нечиста кръв, варварите, ирландците…

— Върви си, майко! — каза тихо Фиона и обърна лицето си настрани. — Не желая повече да те виждам, освен ако не е абсолютно задължително. И двете носим греха в себе си. Ти уби детето ми, а аз допуснах това да се случи. Но ти имаш наглостта да наричаш убийството, което извърши, задължение към Бога! Върви си, майко! Тръгвай и ме остави с болката, която ти никога не си била способна да изпиташ!

Инид продължи да седи на стола и да гледа гърба на дъщеря си. Сърцето й се свиваше от мъка. Искаше й се да прегърне и да утеши малкото си момиче независимо от горчивите думи, които си бяха казали. Но не го направи. Предпочете да си повтори, че времето и лауданумът на доктор Чемпиън щяха да оправят всичко.

Тихо излезе от стаята и прати да извикат кочияша.

— Кажи ми какво стана, след като се роди бебето, Хил? И махни тази намусена физиономия от лицето си! — властно заповяда тя на задъхания от бързането кочияш. Пред огромната му фигура изглеждаше малка и фина, като кукла, но твърдият й поглед го накара да се свие и да се почувства виновен, без да знае защо.

— Извинявайте, госпожо Макинтош! — измърмори Хил и наведе глава. — Направих всичко, което наредихте. Закарах Моли до Сидни и я оставих с бебето.

— Къде я остави? Говори, човече!

Огромният мъж размърда крака, като старателно избягваше да погледне господарката си в очите:

— Там, където вие казахте, госпожо.

— Тя защо не се върна с теб?

— Не знам. Не се върна. Търсих я навсякъде, но тя сякаш се изпари във въздуха.

Инид не откъсваше очи от него, но Хил нямаше какво повече да добави и стоеше пред нея с приведени рамене и виновно изражение. Настъпи неловка тишина. Най-накрая Инид официално каза:

— Благодаря ти, Хил! Виждам, че казваш истината, и съм сигурна, че госпожица О’Рурк ще се свърже с мен в най-скоро време.

Кочияшът въздъхна облекчено и се отдалечи. Въпреки че наистина не знаеше нищо за Моли, съвестта му се бунтуваше срещу факта, че едно невинно същество ще бъде оставено да умре в онези вонящи приюти. Когато Моли не се върна, той се зарадва. Надяваше се, че старата бавачка няма да си навлече такъв грях и ще спаси детето по някакъв начин.

 

 

Дейвид Макинтош седеше зад бюрото си и дочиташе статията във вестника. Ако това, което пишеха, беше вярно, в семейството му се очертаваха нови вълнения. Толкова беше погълнат от написаното, че забрави за чая, който Хобс му поднесе, и когато най-сетне сгъна вестника и вдигна чашата, той беше изстинал. Дейвид се отказа да го пие, облегна се на стола с ръце зад главата и погледна към вратата. Интересно, как щеше да реагира Гренвил на новината, която току-що прочете? Информацията определено беше в негова полза.

Младежът погледна към часовника на стената. Беше почти десет часът и вратата сигурно щеше да се отвори всеки момент. Колкото и да не харесваше Гренвил, точността му беше пословична.

Срещата с братовчед му беше насрочена, за да обсъдят първия курс на „Морски орел“ до островите в южната част на Пасифика. Известният фермер и търговец Робърт Таунс вече беше дал заявка за първата група островитяни и те трябваше да уточнят организацията по наемането и превозването им до плантациите в Куинсланд. Гренвил щеше да му представи и новия капитан на кораба, макар че Дейвид го беше виждал при пътуването си в Глен Вю във връзка със смъртта на Ангъс.

Часовникът удари десет и като по даден знак вратата се отвори и Хобс съобщи за пристигането на господин Уайт. След него влезе и гостът.

— О, Гренвил, заповядай! — поздрави той и протегна ръка на капитана. — Виждам, че водиш и господин Морт.

Морт пое ръката му и Дейвид се изненада колко отпуснато и неуверено беше ръкостискането му. Човек очакваше повече енергия у един бивш офицер от полицията.

— Радвам се да ви видя отново, господин Макинтош! — любезно каза Морт. — Баща ви ме помоли да ви предам поздрави.

Гренвил се настани на един стол, кръстоса крака и приглади назад оредяващата си коса. Беше започнал да прави все по-често този жест, за да прикрие оформящата се плешивина в средата на темето.

— Господин Морт е цяло съкровище за нас, Дейвид! — каза той. Внимателно огледа пода и повдигна панталоните си, за да не ги изцапа. Стремежът му към чистота и ред започваше да се превръща в мания.

— Оказва се, че той има разрешително за капитан на търговски кораб от петдесет и четвърта година, когато се е присъединил към полицията във Виктория. Той е най-подходящият човек за нашето начинание по Южно море.

— Точно така — побърза да го увери Морт. — Работил съм на „Дяволската колесница“ като първи помощник-капитан.

— „Дяволската колесница“ беше двумачтов кораб, доколкото си спомням — каза Дейвид и се върна на стола си зад бюрото. — Значи няма да имате проблеми с „Морски орел“. Огледахте ли го вече?

— Качих господин… или по-добре — капитан Морт, на борда точно преди да дойдем при теб. Забележи, Дейвид, той има опит в преговорите с нашите черни братя по островите, което го прави незаменим. Баща ти с право ни го препоръча.

Но Дейвид не беше толкова сигурен в преценката на баща си. Собствените му проучвания за миналото на този мъж показваха друго. А за внезапното му напускане на конната полиция никой не можеше да даде разумно обяснение. Говореше се, че убил един от полицаите си, но всичко беше много неясно. Докладът сочеше, че Морт е незаконен син на прислужница и на нейния работодател. Но когато съпругата разбрала, момичето било изхвърлено на улицата и станало проститутка в квартала с най-лоша репутация в Сидни — „Скалите“. Въпреки това Дейвид не можеше да изтъкне никакъв довод срещу Морт. Каквото и да беше досието му, той трябваше да позволи назначението и да се надява, че човекът е успял да надживее миналото си.

Той погледна крадешком към двамата посетители и забеляза колко много си приличат по темперамент и маниери. Само дето бяха от различни социални кръгове. Тази прилика никак не му хареса. Едва се оправяше с Гренвил.

Погледът му случайно попадна на сутрешния вестник и той се сети за статията.

— Гренвил, щях да забравя — обърна се той към братовчед си. — Чете ли статията за военната акция в Нова Зеландия?

— Не още. Има ли нещо интересно?

— Ти ще кажеш. Току-що прочетох, че миналата седмица маорите убили човек на име Майкъл Малоуни край Уейкато.

— Познаваме ли го?

— Ти със сигурност! — отговори Дейвид и повдигна вежди. — Според статията Майкъл Малоуни е псевдоним на мъж с име Майкъл Дъфи, който бил търсен за убийство в Сидни.

Гренвил скочи от стола и грабна вестника от бюрото. Прелисти нервно страниците и намери статията за събитията в Уейкато. Докато четеше, на лицето му се разля блажена усмивка. Маорите бяха свършили това, което той не успя. Войниците от горския охранителен отряд на господин фон Темпски, където е работил ирландецът, потвърдили истинската му самоличност. В статията се съобщаваше, че със смъртта си Майкъл Малоуни (или Дъфи) спасил живота на своите другари от клопката, която маорите им подготвили.

— Фиона трябва да научи новината колкото може по-бързо — изрече той и затвори вестника. — Ще трябва да й осигурим няколко дни спокойствие, за да преодолее загубата на добрия си приятел.

Гренвил потри доволно ръце. Сега Фиона беше изцяло негова. Призракът на ирландеца нямаше да го преследва вече. Още една пречка от пътя му беше премахната.

 

 

Джак Хортън стоеше до трапа на „Морски орел“ и наблюдаваше товаренето на сандъците с провизии и стоки. Загледа се с любопитство в нещо, приличащо на пейка, което двама докери качваха на кораба. В първия момент не можа да разбере за какво ще послужи тази дървена седалка. Огледа я по-внимателно и изведнъж му просветна. Беше виждал такива скамейки в църквите. Там седяха грешниците, които бяха опозорили себе си и семействата си.

— Скамейката на позора! Луд човек — промърмори той. — Да домъкне тук скамейката на позора!

След двамата носачи вървеше новият капитан. Беше облечен в красива тъмносиня униформа на търговски морски офицер. На кръста му се поклащаше пехотинска сабя и едната му ръка почиваше върху дръжката й. Морт пристъпваше наперено и оглеждаше кораба като собственик.

— Радвам се да ви видя на кораба, капитане! — чинно поздрави Хортън. С крайчеца на окото си той проследи носачите и видя, че носят дяволското съоръжение надолу, към спалните помещения.

— Ти трябва да си Хортън, първият помощник-капитан — подхвърли Морт, без да се спре.

Хортън последва шефа си навътре и забеляза, че зловещата скамейка е оставена в единия ъгъл на каютата на капитана. Приличаше му на някакъв езически олтар, гладко полиран от кървавите жертвоприношения, извършвани от жестоки диваци, и това го притесни.

Морт прокара ръка по гладката повърхност на седалката и очите му добиха странен, нечовешки вид. Хортън почувства необясним страх.

— Имах късмет да получа това съкровище като подарък — проговори Морт, без да поглежда към помощника си. — Господин Уайт знае как да ме зарадва за добре дошъл.

— Ако не възразявате, капитан Морт… туй е доста странен подарък.

Морт стрелна с очи Хортън, временно забрави за придобивката си и заяви:

— Господин Уайт ми разказа за обстоятелствата, при които те е наел. Увери ме, че предвид обстоятелствата мога да разчитам на пълна лоялност от твоя страна. Мога ли, господин Хортън?

— Напълно, капитане!

Морт кимна и извади сабята от ножницата й. Постави я на скамейката. Металното острие заслепи Хортън.

— Каза още, че мога да разчитам на твоите специални „възможности“ по всяко време. И сигурно ще се наложи, защото работата, с която се захващаме, е рискована.

Той продължаваше да си играе със сабята. Хортън ясно разбра, че това не е случаен жест, и краката му затрепериха. Послушно кимна.

— Е, това е засега, господин Хортън! Можете да се върнете към работата си!

— Слушам, капитане! — отдаде чест той и побърза да напусне каютата.

Когато се изкачи на палубата, жадно пое от чистия утринен въздух и се замисли. Беше срещал много опасни мъже в живота си, но това, което се таеше в очите на шефа му, го изплаши до смърт. Щяха ли да се сработят двамата?

 

 

Клиентите на хотел „Ерин“ бяха предимно ирландци. Новината за смъртта на Майкъл Дъфи се разпространи мълниеносно сред сънародниците и те се събраха в бара, за да изкажат съболезнованията си. Отвсякъде се чуваха думи на съчувствие към семейство Дъфи. Някои от тях проклинаха нещастната им съдба. Припомняха си трагичната смърт на Патрик, жалеха за Том, който се беше превърнал в разбойник и полицията даваше награда за главата му. А сега и Майкъл беше загинал някъде из Тасманово море.

Тази вечер Франсис Дъфи не беше на обичайното си място зад бара и Елси, хубавичка закръглена сервитьорка, се оправяше сама. Обляна в сълзи, тя лавираше между клиентите с табла, отрупана с напитки, и разливаше съдържанието върху гърбовете на седящите. Носеха се слухове, че Майкъл се бил възползвал от услугите й, когато бил осемнайсетгодишен. Нищо чудно, коментираха в бара, Дъфи бяха с гореща кръв, Бог да ги благослови!

Клиентите пиха за смелия Майкъл, после за Том, страшилището на севера, и накрая за бащата, Патрик, храбър борец срещу британските нашественици в Ирландия и тук, във Виктория и Юрика. Не беше пропуснат и Франк, най-честният съдържател на хотел и бар в Австралия. Накрая чашите се вдигнаха за добрата стара Ирландия. Бяха готови да се нахвърлят срещу чужденците, които не оценяваха важността на тостовете. Много скоро се наложи Макс да използва юмруците си срещу пияните ирландци. На тях не им беше нужно много, за да започнат бой. Трябваше да им признае обаче, че умееха да се бият не само по кръчмите, но и на бойното поле. Ирландците бяха едни от най-смелите войници.

Глуха за пиянските свади, които достигаха и до втория етаж, Бриджит седеше на плетения люлеещ се стол в стаята си и се молеше за душата на Майкъл. Той наистина беше луда глава. Много счупени носове лежаха на съвестта му. Но тя знаеше колко нежен можеше да бъде той и колко ценеше доброто и красотата в света. Бриджит плачеше, сякаш беше загубила свое дете. Но сълзите й бяха и за Кати, която беше сама и страдаше за загубата на детето си. Колко много смърт и страдания имаше в клана Дъфи. Единствен Бог знаеше защо ги наказва така.

На вратата се почука плахо. Тя се прекръсти пред малката статуя на Дева Мария, поставена в ъгъла на стаята, целуна кръста и остави броеницата в скута си. Прочисти гърлото си и с дрезгав глас даде разрешение на посетителя да влезе.

Не можа да разпознае веднага жената, която стоеше до смалилия се от скръб Франк. Тя държеше в ръцете си нещо, увито в красиво вълнено одеяло.

— Биди — обади се съпругът й, като поведе жената навътре, — госпожица О’Рурк ни е донесла нещо.

Бриджит стана от стола и прекоси стаята.

— Госпожо Дъфи — каза Моли и колебливо протегна вързопа към Бриджит, — доведох ви сина на Майкъл Дъфи. Дадох му име, но ще трябва да бъде кръстен в църква.

Смаяна, Бриджит пое малкия вързоп и видя малко личице, обградено от тъмни къдрици. Едва се задържа на краката си. Детето беше копие на баща си.

— Света Дева Марийо! Благодаря ти! — прошепна тя. Бебето спеше, сгушено в топлата завивка, и клепачите му потрепваха от виковете на пияните клиенти на долния етаж.

— Какво име му даде, Моли? — успя да попита тя. Сълзите на скръб бяха преминали в сълзи от радост.

— Нарекох го Патрик, на дядо му — каза нежно Моли. Нейното лице също беше мокро от сълзи. — Сигурна съм, че Майкъл щеше да е доволен от това име. Познавам Патрик още от Родината. Тогава бях млада и влюбена в него, както всички момичета. Но той се интересуваше единствено от Елизабет Фицджералд. Ех, друго беше тогава…

Отдолу се чу трясък на счупено стъкло и малкият Патрик отвори очички. Огледа учудено света, стисна юмручета и заплака в знак на протест срещу тези, които обезпокоиха съня му. Патрик Дъфи съобщаваше на света за присъствието си.