Питър Уот
Черните гарвани (33)

32.

Обикновено собствениците на магазинчетата за грог, които можеха да се видят из целия район на Бъркланд, бяха толкова яки, колкото и бушмените, които се отбиваха в тях. По пътищата скитаха какви ли не хора и те трябваше да умеят да си защитават стоката и парите.

Тези магазини не предлагаха само грог. Бяха по-скоро ханчета, където човек можеше да научи какво става в Куинсланд и по света. Тук търсачите на злато и приключения попълваха запасите си от храна и тютюн, пийваха по чашка в приятна компания и пак се отправяха към вътрешността.

Земята около залива беше древна равнинна савана, където северните мусонни дъждове се срещаха с южния тропик. През сухия сезон тя ставаше спечена и безводна. Наоколо вирееха само високи, бледи треви. Но след дъждовния период природата се възраждаше и местността се превръщаше в райска градина. Сочната зелена трева се изпъстряше с цветя в различни нюанси на жълтото и червеното и тогава заселниците отново си припомняха защо бяха избрали именно тази колония за своя родина. Но тази година дъждовете се бавеха и земята се пържеше под лъчите на безмилостното слънце.

Джон Хоган стоеше под чувалите от зебло, които бяха нахвърлени върху дървено скеле и пазеха сянка пред малкото магазинче. Кръстосал масивните си ръце на гърдите, той следеше двамата си клиенти, за да не пропусне, ако решаха да повторят поръчката си.

Единият беше работник във ферма, нещо като американските каубои в австралийски стил. Той дремеше под сянката на дървото до магазина. Беше спрял за едно питие на път за Бърктаун, но се задържа вече два дни. Хоган му прибра всичките налични пари, но каубоят продължаваше да стои с надежда, че някой от редките посетители ще се съжали и ще поръча един грог и за него.

Вторият клиент беше истинска загадка. Няколко дни вече седеше около огъня, който си беше стъкнал от стари, проядени от червеите дъски, и непрекъснато се оглеждаше наоколо. Пиеше малко и куцаше с единия крак. Хоган не беше от хората, дето разпитват много. Мъжът сигурно беше крадец на коне или един от ония, които полицията издирваше за разбойничество, затова реши, че е по-добре да не си вре носа около него.

Брадатият странник се обърна към собственика и му махна приятелски с ръка. Хоган кимна и се върна в задушното магазинче. Беше още един горещ ден.

Сержант Хенри Джеймс наля още чай в очуканото канче и седна на дънера до огъня. Отпи и премлясна от удоволствие. Щеше да чака още един ден и ако информацията се окажеше фалшива, се прибираше в Бърктаун.

Погледна към пияния каубой, който похъркваше леко и от време на време размахваше ръце, за да пропъди мухите около главата си. Не, не беше той. Описанието не съвпадаше.

Хенри беше споделил плана си с лейтенант Ур и младият офицер одобри акцията. Свестен човек беше лейтенант Ур. Ако полицията в Рокхамптън беше под негово разпореждане през шейсет и трета, Хенри нямаше да се намира сега на това диво място. Морт промени живота на много хора.

Хенри отпи от чая и мислите му отлетяха към дома, при жена му Ема и техния син.

Той срещна Ема през шейсет и четвърта. Беше в отпуск и реши да разгледа столицата Бризбейн. Ема тъкмо беше пристигнала от Ливърпул с емигрантския кораб. Тя се влюби от пръв поглед в големия, приличащ на мечок мъж, който беше с дванайсет години по-възрастен от нея. Усети, че зад грубата външност се крие добро и романтично сърце.

Когато Хенри се прибра в Рокхамптън, я засипа със страстни писма. Девойката получаваше всеки ден поне по две обяснения в любов от него. През следващия отпуск двамата се ожениха и десет месеца по-късно се роди Гордън Джеймс. След женитбата той призна на жена си за ужасите, в които беше участвал по време на разселването. Разказа й всичко, дори и това, за което си беше забранил да мисли. Ема го разбра. Тя го притисна до себе си и го успокои с нежни думи, сякаш беше малко дете, а не голям, закоравял в битки войник.

Тя узна и за несправедливото обвинение срещу семейство Дъфи и за смелата Кейт О’Кийф. Впечатли се от уважението, с което говореше мъжът й за тази жена, и пожела да се запознае с нея. Отиде в хотела, в който работеше, и й се представи. Кейт видя младо, кокетно момиче с червена коса и реши, че не е на повече от петнайсет години. Изненада се, когато разбра, че са на една възраст.

Двете се харесаха от пръв поглед и до вечерта вече бяха приятелки. Джудит веднага прие младата жена и скоро Соломон започна да се оплаква, че тя прекарва повече време с Кейт и Ема, отколкото с него. Той се чудеше какво свързва жените толкова силно. Връзката между тях винаги беше по-здрава, отколкото между мъже.

Кейт и Джудит помогнаха на малкия Гордън да види бял свят. После дойде ред и на Дебора Коен и редовните сбирки за сутрешния чай се превърнаха в едно непрестанно гукане и тананикане на майки и лели. Жените подхващаха безсмислени брътвежи и Соломон бързаше да отиде в магазина, като клатеше тъжно глава.

Потънал в сладки спомени, Хенри тъкмо допиваше чая си, когато от сивия храсталак се зададе конник. Беше широкоплещест, жилав мъж с буйна брада. През седлото му беше преметната пушка, а колтът му висеше на бедрото. От широкия кожен колан на кръста се подаваше дръжката на един по-малък револвер. Коланът беше пълен с патрони за пистолетите, докато патрондашът за пушката беше преметнат през гърдите му.

Конникът беше нащрек. Той изгледа Хенри. Двамата сдържано си кимнаха за поздрав.

Хенри остана седнал, но сърцето му заби силно. Трябваше да бъде много внимателен. Странникът оглеждаше дрехите му за скрито оръжие. Явно не откри нищо и очите му се преместиха към каубоя.

Да, това трябваше да е той. Видът му говореше, че не си изкарва хляба с мирен труд. Ръцете му не изпускаха пушката, а дулото сочеше към Хенри, независимо че не беше открил нищо обезпокояващо при огледа си. Ясно беше, че Том Дъфи нямаше да се предаде лесно. Защото той беше сигурен, че това е Том Дъфи. Конят му беше последното доказателство, което го идентифицираше. Това беше чистокръвният жребец, откраднат от Пайк Даунс, южно от Бърктаун, където хората описаха Том и аборигена като нападатели на фермите наоколо.

Том яздеше бавно покрай двамата посетители и очите му шареха във всички посоки. Хенри разбра, че не бива да предприема нищо, докато разбойникът е на коня си, и остана приведен над канчето с чай.

Хоган чу конския тропот и излезе на прашния двор да посрещне посетителя.

— Господин Хоган, драго ми е да видя, че грогът не те е довършил още — поздрави Том.

— Господин Дохърти, тъкмо си мислех, че е време да се отбиете за някоя чашка — поздрави го собственикът и влезе в магазинчето.

Том завърза коня си за парапета и извика:

— Ще седна отвън, господин Хоган. Какъв хубав ден, а? Точно време да пийна едно за здравето на Милосърдния, благодарение на който съм още жив.

Дъфи беше изключително предпазлив. Не влезе вътре, където нямаше добра видимост към храстите и Хенри можеше да се надява да се приближи незабелязано. Нищо чудно, че не са го хванали досега, помисли той. Освен това някъде наблизо дебнеше и черният воин, приятелят му. Неговите умения да заличава следи доведоха конната полиция до патова ситуация. Двамата нападаха по различно време, на различни места и отнемаха на фермерите пари, коне и оръжие. Не се появяваха в града, само понякога посещаваха такива ханчета. Но истината беше, че не закачаха хората. Нямаше пострадал нито един мъж или жена. Убийството на тримата овчари на Доналд Макинтош тепърва предстоеше да се разследва.

Том пое чаша с уиски от Хоган, който знаеше предпочитанията му. Наля му от най-доброто, защото той винаги плащаше повече, отколкото беше изпил. Може Дохърти да беше крадец на стада, но беше почтен клиент.

Двамата се погледнаха и обърнаха чашите, сякаш вътре имаше вода. Том обичаше да пие с Хоган. С всяка чашка той ставаше все по-разговорлив. От него научаваше всичко, което ставаше из Бъркланд, че дори и по-далече. Рядко му се случваше да поседи в компанията на бели и затова не бързаше.

Хенри следеше всяко движение на разбойника. Револверът на полицая беше така добре прикрит под ризата, че дори и зоркият поглед на Том не го откри. Но щеше ли да успее срещу мъж с два пистолета и една пушка? Страхът го накара да изчака още малко. Въпреки че досега Том не беше убил никого, какво му костваше да започне от днес? А и къде беше туземецът? Дали наблюдаваше отнякъде със заредено оръжие?

Когато видя, че Хоган се кани да налее по още едно питие, той се надигна и бавно приближи към магазина, като се опитваше да изглежда незаинтересован.

— Мога ли да се присъединя към вас, момчета? — Хенри бавно скъсяваше дистанцията. — Чаят не се справи с жаждата.

Трийсет крачки между тях.

— От теб парите, от мен грога — засмя се Хоган.

Двайсет крачки…

— Имам достатъчно за една яка глътка — безгрижно отвърна Хенри.

Десет крачки…

Споменаването на думата „грог“ разсъни каубоя, който досега дремеше с подпрени върху масата лакти. Той отвори едното си око и се провикна:

— Грог ли каза, приятелю? Пиши още един в сметката.

За части от секундата Том стрелна с очи каубоя. Хенри използва момента. Бръкна светкавично под ризата си, но пистолетът се заплете в твърдата материя и той закъсня. Том се обърна към него и в следващия момент лявата му ръка беше върху кобура на пистолета. С дясната държеше пушката и се прицелваше в главата му. В сивите му очи се появи метален блясък. Хенри замръзна с ръка на вече ненужния пистолет. С крайчеца на окото си забеляза, че Хоган се пресяга за своята пушка и объркано мести очи от него към Том.

— Сигурно ще прозвучи глупаво да ти кажа, че те арестувам в името на Нейно величество — изрече Хенри и се усмихна. Не знаеше какво друго да каже.

— Ти си полицай? — извика Том и се прицели в челото на сержанта.

— Сержант Хенри Джеймс от Националната конна полиция в Бърктаун — представи се той и видя студения блясък в очите на разбойника. Сви рамене. Нямаше начин Том да обича хората, които бяха отговорни за смъртта на баща му.

— Проклет полицай! Би трябвало да те пречукам още сега!

Това „би трябвало“ даде на Хенри някаква плаха надежда и той направи отчаян опит да обърне нещата.

— Мислех, че ще те заловя жив, Том Дъфи — каза, като че ли наистина съществуваше такава възможност, — но господин Хоган, който знае за наградата от хиляда паунда за главата ти, стои точно зад теб и най-вероятно ще те застреля.

Очите на Хоган се разшириха, първо от учудване, после от алчност. Хиляда паунда бяха огромна сума. Хенри с облекчение видя, че ходът му се оказа успешен. Собственикът насочи дулото на пушката си към Том.

— Ти си Том Дъфи?!

Подозираше, че клиентът му може да е крадец, но никога не би предположил, че легендарният Том Дъфи идва при него.

— Да — въздъхна примирено ирландецът, — аз съм Том Дъфи.

— И за главата ти дават хилядарка?

Том разбра, че е загазил и ситуацията се обръща в полза на сержанта. Освен това беше сигурен, че Хоган го държи на мушка и няма да се поколебае да стреля. На свой ред се опита да блъфира. Подвикна към Хоган, без да се обръща към него:

— Снайдерът ти не е зареден, Хоган. Проверих го преди малко!

— Значи, ако се прицеля в главата ти, няма да се случи нищо. Да пробваме ли, приятел?

Том поклати примирено глава и наведе пистолета надолу. После го пусна на земята.

— И останалите, Дъфи! — заповяда Хенри.

Той извади по-малкия пистолет от колана си и се усмихна:

— Трябваше да опитам, полицай. — После се обърна към Хоган: — И ти казвам, Хоган, че ако продължаваш да търпиш тук полицаи, няма да стъпя повече в магазина ти!

За пръв път в живота си Том Дъфи беше окован.