Питър Уот
Черните гарвани (5)

4.

Патрик Дъфи се приближи към едно обгорено дърво близо до храсталака, който ги отделяше от опустошения лагер на туземците, и се ослуша. Стрелбата беше спряла.

— Всичко свърши, бос! — тъжно въздъхна Били. — Избиха всички!

Патрик поклати тъжно глава.

— Горките чернилки! — промърмори. — Може би ще срещнем някои от тях, преди да се е развиделило.

Обърна се и се запъти към колите. Синът му го посрещна с питащ поглед.

— Изтрепаха ги — обясни баща му. Надигна манерката и отпи жадно от водата. Беше стояла дълго в съда и имаше вкус на кръв. — Можем да заведем животните към реката, да се напият с вода.

Той засенчи очите си с ръка и погледна към слънцето. То вече беше високо над сивите храсти и пращаше първите си огнени лъчи върху тях.

— Още един ден в ада — промърмори и се обърна към Били, който все още имаше вид на обречен.

Ирландецът нежно потупа стария абориген по рамото.

— Всичко свърши, Били — каза меко. — Проклетникът, който и да е той, приключи делото си. Оцеляхме и този път, приятелю!

Но Били не беше съгласен. В неговото съзнание се появи туземен воин, приближаващ към тях с окървавено лице, и той нервно погледна към свещените могили, обвити в сутрешната омара.

— Не, бос! — отвърна упорито. — Това място боли. Не добре ходи при вода. По-добре върви следващо място.

Патрик въздъхна. Често се съобразяваше с предчувствията на Били, но водата наистина свършваше. Изплезените езици на воловете показваха, че са жадни.

— Трябва да намерим вода, преди да е напекло. — В тона му се прокрадна раздразнение. — Сам виждаш, че животните едва се държат на краката си. Нямам намерение да бутам с ръце колата, ако добичетата предадат богу дух.

— Не, бос! Дяволът е тук! — повтаряше Били, като се взираше в червената земя. — Ще хване нас, ако отидем за вода.

Старецът никога не противоречеше на големия бял мъж. Но този път нямаше да отстъпи. Смъртта ги дебнеше и ако искаше да запази живота им, трябваше да бъде твърд.

Патрик изпъшка от яд, но видя, че Били е изплашен, и реши да потърси компромисно решение.

— Нека оставим Том при товара и да огледаме наоколо. Ако прецениш, че мястото все още е опасно, ще тръгнем веднага. Съгласен ли си?

Били отново се вслуша в себе си. Във видението му Марс, най-големият от воловете, лежеше проснат в локва кръв. Всичко друго, което беше видял, вече се беше случило. Значи и това щеше да се случи, където и да се намираше групата. Може пък да обиколят и да намерят някакъв път за спасение. Имаше надежда да заобиколят мястото на смъртта. Или поне му се искаше да има. Той бавно вдигна глава и погледна сивите очи на господаря си. Кимна в съгласие и видя облекчението в тях.

— Браво на теб. Ще видиш, че всичко ще бъде наред.

Били кимна. Опита се да се убеди, че видението е било по-скоро предупреждение, отколкото предсказание, но страхът и безпокойството не го напуснаха.

Патрик се върна при сина си.

— Ще стоиш с товара, докато се върнем. Към обяд ще сме при теб.

Но Том се намуси. Не искаше да се отделя от баща си.

— Защо не оставиш Били с товара? Аз мога да дойда с теб.

— Защото Били познава вътрешността по-добре от нас. Така ще бъде по-добре — опита се да го успокои Патрик — Били познава района, а ти познаваш животните.

Том разбра, че думите имаха за цел да оправдаят взетото решение, и не отговори, защото за него баща му винаги взимаше правилни решения.

След минута Патрик и Били тръгнаха на изток. Докато гледаше след баща си, Том изпита необяснимо желание да го спре, да поговори още малко с него, но се въздържа. Патрик Дъфи не обичаше да показва чувствата си. Те се усещаха в действията му, в постоянната грижа към Том, в нежния му поглед.

Скоро шубраците погълнаха двамата мъже. Младежът остана сам. Единствено подрънкването на звънците нарушаваше тишината. Той остана загледан в мястото, от което двамата се бяха изгубили от погледа му. Когато баща му се върнеше, дори и с риск да го разсърди, Том непременно щеше да му каже колко много го обича.

Той се върна при колите и се излегна на земята. Подпря главата си на колелото на фургона и се унесе в тревожни мисли. Неспокоен беше и сънят му.

 

 

Лицето на девойката се отпусна в прахта и Ангъс с последен мощен тласък повдигна главата й и с премерена точност преряза гърлото й. Слабините му още тръпнеха от топлината на черните бедра, когато той избърса изцапаните си от кръвта ръце в гърба й. Надигна се с нежелание, но напълно задоволен, и закопча панталоните си. Съжаляваше, че я уби. Тя можеше да го забавлява още по пътя към дома, но обзелата го в момента на освобождаването неконтролируема страст изведнъж отстъпи място на студена празнина. Ангъс реагира бързо и запълни празнината по най-вълнуващия начин. Без да погледне повече към нея, той се приближи към хората си.

— Искаш ли да погалиш малко черно кадифе, бос? — запита го Мънки, един от овчарите, които се бяха скупчили около младо момиче.

Наричаха го Мънки заради маймуноподобната му физиономия, но той не се обиждаше и само се кискаше на закачките на другите овчари с беззъбата си усмивка. Сега той седеше на главата на момичето, което нямаше повече от десетина години, и притискаше с ботушите си раменете му към земята. Други двама му помагаха, като държаха краката на момичето разтворени, докато четвърти юнак грухтеше от удоволствие между тях. Голите му задни части ритмично се повдигаха и спускаха върху крехкото телце на детето, което скимтеше като кученце под него.

Ангъс се наслади на гледката и с широка усмивка подвикна към работника си:

— Не, благодаря, Мънки! Може да я повредя и да не я искаш после.

Овчарите, които чакаха реда си около момичето, се засмяха на остроумния отговор на шефа си.

Мъжът, който в момента беше върху момичето, нададе тържествуващ вик. Гърбът му се изви като дъга и замръзна така, след което мястото беше заето от Мънки. За разлика от Ангъс те нямаха нищо против да споделят плячката си и искрено се забавляваха от споделеното удоволствие.

Употребата на думата „бос“ от Мънки не убягна от вниманието на младежа. Досега той беше наричан от работниците просто господин Макинтош. За пръв път грубите селяни го наричаха с думата, използвана само за човека, когото единствено признаваха за свой работодател. Доналд също чу как нарекоха сина му и остана доволен.

— Днес се справи добре, момче — обърна се той с гордост към Ангъс. — Човек може да се осланя на теб безрезервно.

Доналд огледа потъналата в кръв земя и спря погледа си на овчарите, заети с наградата си.

— Такива неща сближават мъжете — кимна той към тях, но погледът му се отклони малко надясно и внезапно настроението му се смени.

Ангъс проследи погледа на баща си и видя стария Джими, един от овчарите, който се беше покатерил върху тресящо се от ужас малко момче. Цяло чудо беше как се бе спасило от пушките на мъжете, но съдбата му беше дори по-тежка от тази на братята му. То хълцаше и стенеше от болка, опитваше се да избяга от едрия мъж. Но съпротивата му само усилваше удоволствието на насилника. Лигите на Джими потекоха, а очите му изскочиха от орбитите си. Приличаше на див жребец, който покриваше първата си за сезона кобила.

— Мръсен содомит! — избухна баща му. Погледът и думите му бяха изпълнени с погнуса и отвращение. — Ще го разкарам веднага, щом се приберем във фермата. Това е най-отвратителният акт в очите на Йехова.

Ангъс кимна послушно, но не беше съгласен с баща си. В края на краищата, помисли си той с носталгия, не се ли практикуваше содомия из най-престижните училища в Англия?

— Мисля си дали да не се върна в лагера на черните, преди полицаите да разрушат всичко — каза той с надежда да отклони вниманието на Доналд от стария Джими. — Ще подбера няколко копия и нули^[1] и ще ги закача на стената на библиотеката ни в Сидни. Нещо като бойни трофеи.

Доналд кимна.

— Преди да тръгнеш, виж момчетата. Жените трябва да останат живи, докато дойдат ефрейтор Гидеон и хората му. Обещах им, че ще оставим нещо и за тях. Но момчето трябва да бъде застреляно, след като Джими свърши с него. Не искам служители на Нейно величество да бъдат развращавани по такъв начин. Има достатъчно женски.

Ангъс послушно зареди пистолета си и се отдалечи от баща си. Доналд чу протестния вой на Джими, откъснат от върховното му удоволствие, последван от изстрел. Синът му беше изпълнил точно нарежданията, без никакви колебания. Да, помисли си той със задоволство, момчето си го биваше.

 

 

Уолъри последва звуците на смъртта — писъците и стенанията на умиращите и оглушителните експлозии, които му напомняха на страховития трясък на улучени от гръм дървета.

Клането продължаваше нагоре по склоновете. Вече не се надяваше, че някои от хората на нирамбура можеха да се спасят из възвишенията. Обзе го безсилен гняв и обърка мислите му. Озърташе се наоколо и не можеше да реши какво да предприеме, когато до ушите му достигна звук от тропот на копита. Туземецът се прилепи към чепатия ствол на едно дърво, което се издигаше сред храсталака, и съедини духа си с духа на дървото. От шубраците се зададе галопиращ ездач и скоро влезе в обсега на копието му. Уолъри се приготви за стрелба, но конникът беше по-бърз и профуча покрай него, преди да успее да метне копието си. Белият мъж сигурно преследваше някого. Той пристъпи крачка напред и скоро разбра кого гонеха. Беше Мондо — най-малката сестра на майка му. Беше съвсем млада. Оставаше й още една луна до тайния женски ритуал. След церемонията Мондо щеше да стане жена на един от старейшините на клана, Кана. Но той беше мъртъв. Уолъри видя в лагера при рекичката как в гърба му се отваря огромна черна дупка. Кана рухна по очи като изсъхнал евкалипт, за да не стане никога вече.

Мондо беше млада и пъргава. Гъвкавото й голо тяло се виеше и усукваше, за да избегне конника, който крещеше някакви неразбираеми ядовити думи всеки път, когато тя успяваше да се изплъзне. Белият мъж извърташе коня си, опитвайки се да прегради пътя й, но тя успяваше да отгатне уловките му и да се приближи към просеката, която щеше да й даде възможност да избяга. Там имаше висока суха трева, която щеше да затрудни пътя на коня и да й даде преднина.

Дървото, зад което се криеше Уолъри, беше точно на границата между трънливите храсти и просеката. Това беше добра възможност да спаси момичето и да повали един от белите зверове. Копието сякаш само помръдна в ръката му, готово за действие. Ако Мондо се приближеше още малко към него, преследвачът щеше да влезе в обсега му и той би могъл да го прободе или поне да го свали от четирикракото чудовище.

Но гонитбата изтощи Мондо. Многобройните завои и лавирането между храстите изчерпаха силите й. Само страхът и волята все още я крепяха. С един последен отчаян напън тя побягна към противоположната страна на склона. Уолъри изстена отчаяно. Без да знае, Мондо беше загърбила спасението и побягна към смъртта си.

 

 

Морт нададе тържествуващ вик, галопирайки след нея. Излъга малката кучка и победи в надпреварата с Ангъс. Широките гърди на жребеца му връхлетяха върху крехката й фигура и тя се изтърколи по сухата трева. Опита се да стане, но не й достигна въздух. Морт дръпна силно юздата и застави коня да спре. Със свиреп удар на ботуша си строши ребрата й. В следващия миг беше готов да вземе наградата си. Спечели си я честно, изпреварвайки хлапето на Макинтош. Уолъри гледаше от прикритието на дървото, прехапал до кръв устните си, но ненадейно пред него се появи нова заплаха. Видя Ангъс и с бързината на змия се извъртя така, че да застане пред стъписания ездач. Конят се подплаши, зацвили и се изправи на задните си крака.

Ангъс беше изцяло погълнат от преследването на девойката и не забеляза веднага появяването на черния воин. С отчаяни викове се опита да овладее подплашеното животно. Конят усети страха на господаря си и вместо да спре или да завие, хукна право към Уолъри. Ангъс разбра, че е обречен, и затвори очи. В съзнанието му проблеснаха като светкавици рисуваните образи от пещерата, докато копието на Уолъри летеше към него със смъртоносна точност.

С писък, който премина в болезнено хъркане, единственият наследник на империята на Макинтош се свлече от седлото и рухна върху спечената земя. Дръжката на копието се счупи и падна на земята с трясък. Останалата част грозно завибрира в гърдите му. Ангъс задърпа с всички сили острието, докато болката стана непоносима. Последното, което остана в съзнанието му, беше тропотът на коня, препускащ в галоп някъде надалеч от това място и от ездача си.

Морт чу агонизиращите писъци и моментално забрави за момичето в краката си. Видя черния мъж до дървото, видя и коня без ездач и с кристална яснота осъзна своята уязвимост. Препускащият жребец на Ангъс можеше да подплаши неговия кон и да го постави в безизходно положение.

Отчаяно се метна на коня, готов да отлети оттук, но животното под него се запъна, объркано от страх. В този момент някой извика. Морт не можа да различи гласа, но безпогрешно разпозна отчаяните нотки на умиращ човек. С крайчеца на окото си мерна черната сянка на туземеца, която се размърда и се шмугна в храстите. Светкавично извади пистолета. Натисна спусъка и стреля, докато не изпразни пълнителя.

— Помощ! Боже, помогни ми!

Жалните писъци смразиха кръвта на Морт. Трескаво се огледа наоколо и най-накрая забеляза жертвата. На границата на сечището, в началото на обширното пространство, обрасло с висока трева, се виждаше гърчещото се тяло на младия Макинтош, сграбчил с две ръце стърчащо от гърдите му копие. Морт се сепна. Дали копието беше на избягалия туземец, или имаше и друг. Колко още от проклетите диваци се мотаеха наоколо? Изпсува, ядосан на себе си, че беше позволил гонитбата на момичето да го отдалечи от дружината му. Може би в храстите го дебнеше цяла банда. Чакаха да се приближи към умиращия, за да го нападнат вкупом. Той се взря в сенките между сухата растителност с надежда да открие опасността. Съобрази, че единственият шанс да оцелее е да седи по средата на сечището, далеч от обсега на скрити в храсталаците копия. Прати по дяволите умиращия Ангъс и с треперещи пръсти се опита да зареди пистолета и ловната пушка. Първо барут, после хартия, сачми. Шомполът под цевта… Кратките и ясни заповеди му подействаха като мантра.

— Помощ! Помогнете!

— Млъкни, тъпако! — провикна се той към стенещия мъж от другата страна на просеката. — Затвори си устата и умри като мъж!

Но Ангъс не можа да чуе циничния съвет на лейтенанта. Духът му вече пътуваше към небитието. Жалкото и примитивно копие на Уолъри бе отнело живота на наследника на фирмата „Макинтош“, която диктуваше икономиката на Австралия и имаше сериозно влияние в Европа. Тя разполагаше с най-модерното оръжие в света, но то се оказа недостатъчно, за да опази безценния си наследник.

Морт не обърна внимание на тишината, която обгърна местността. Беше зает със собственото си оцеляване. Не забеляза и изчезването на момичето, което беше намерило сили да се спусне надолу по трънливия склон. Мондо бе събрала последните си сили, за да избяга, и беше тичала, докато духът я напусна и тя падна в безсъзнание върху червената земя. Но тя знаеше, че е спасена. Един глас, сякаш от отвъдното, й го прошепна, преди мислите й да потънат в мрак.

 

 

Уолъри чу плющенето на куршумите от безразборната стрелба на белия полицай. Хукна към високата трева, но изведнъж тялото му избухна в болка. Беше като ужилване на оса, помисли той, докато се мъчеше да си поеме въздух. Изстена и се свлече на земята. Куршумът го улучи малко над хълбока. Той и преди беше виждал такива рани, причинени от невидимите копия на туземните полицаи и белите дяволи. Имаха ги и някои от белите, наранени от техните собствени хора.

Откъсна с усилие малко трева, за да запуши раната, и изпъшка. Тялото му се сгърчи от допира на сухата трева. Не можа да спре нито болката, нито кървенето. Трябваше да стане и да продължи, преди да отпадне съвсем. Надигна се с мъка и се затътри напред. Краката му го водеха незнайно къде, но дълбоко в себе си знаеше, че пътува към своята смърт. Беше въпрос на време черният гарван да го открие и да изпие очите му. Нямаше смисъл да крие следите си. Там, където отиваше, никой не би искал да го последва.