Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бърд и Дъфи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cry of the Curlew, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2010 г.)

Издание:

Питър Уот. Черните гарвани

Австралийска, първо издание

 

Peter Watt

Cry of the Curlew, 1999

Bird/Duffy №1

 

Редактор: Лилия Анастасова

Дизайн на корица: Димитър Стоянов — Димо, 2006 г.

ИК „Плеяда“, 2006 г.

ISBN: 954-409-235-8

История

  1. — Добавяне

2.

Том Дъфи още се люлееше в нежните обятия на съня, когато голият крак на Патрик Дъфи се заби в хълбока му. Изръмжа сънено и се зави през глава.

— Ставай, Том! Иначе няма да стигнем до Тамбо тази седмица. — Баща му продължаваше да го побутва. — Трябва да помогнеш на Били.

— Ставам, татко — неохотно отговори Том.

Долови аромат на току-що опечен хляб. Върху огъня завираше чаят. Том се прозя и все още сънен, се измъкна изпод тежко натоварената каруца. Посрещна го веселото лице на баща му, който се суетеше около Били. Били беше старият абориген, който им помагаше при прекарването на товарните коли и отговаряше за закуската. Клекнал до огъня, той се усмихна на Том за добро утро разкривайки белите си зъби.

— Най-сетне — изпъшка театрално баща му и завъртя очи нагоре.

Патрик Дъфи беше як ирландец с дълга брада, каквато носеха повечето заселници в колонията. Неговият живот се делеше на две. Този в Ирландия беше изпълнен с борба срещу британските окупатори. За да избегне затвора, една нощ заедно с жена си се качи на кораба, който превозваше емигранти за австралийските колонии. Реши да опита късмета си в златоносните мини и скоро се озова рамо до рамо с хиляди протестиращи миньори в лагера Юрика, отново срещу Короната. Сега нещата се бяха променили. Патрик се промени. Стана пътуващ търговец. Работеше като вол. Искаше да създаде бъдеще за своите деца. Дължеше го на съпругата си Елизабет. Тя не издържа изпитанията и умря от треска на кораба, който ги превозваше до Австралия. Погребаха я в океана, близо до бреговете на Куинсланд и Дъфи реши да остане завинаги тук, близо до нея. Сега кръстосваше колонията със сина си Том и незаменимия си помощник Били. Пренасяха селскостопански стоки от фермите към градовете по източното крайбрежие и обратно. Патрик се надяваше скоро да купи още един волски впряг и да увеличи оборота.

Били беше последният от своето племе. Болестта, донесена от белите, уби повечето от хората му. Шепата оцелели от тежката епидемия бяха отровени от едрите овцевъди. Близо до блатата оставиха брашно, поръсено с арсеник, и прочистиха напълно района, за да освободят място за стадата си. Били беше свидетел на смъртта на близките си. Присъстваше на агонията на жена си и децата си, безсилен да им помогне. Когато умряха, предаде духовете им на праотците и напусна завинаги родната земя. Дълги години се скита из равнината. Изкарваше прехраната си с просия. Краката му го отведоха до малко поселище на белите на име Короуа. Спря се в покрайнините му, за да изкара нещо за вечеря и някоя чашка ром. Тук го откри Патрик. Той превозваше стоки с каруци и се нуждаеше от опитен бушмен за преходите си из вътрешността на колонията. Нахрани стария човек и му предложи работа. Общата участ на самотници ги сближи. Вече няколко години те споделяха вечерния огън, храната и мислите си. Разговаряха за живота в техните толкова различни светове. Постепенно старият туземец осъзна, че не всички бели хора носят злото в сърцето си, и посвети живота си на ирландеца и децата му.

Патрик се отдалечи от клекналия до огъня туземец. Огледа колите, притегна синджирите на вързаните настрани волове. В душата му цареше спокойствие и единствената му грижа беше предстоящият път. Не усети заплахата, която щеше да разбие живота му. Усети я Били. Ясно и безкомпромисно.

 

 

Том се чешеше яростно по брадата. Прахта от пътя беше полепнала по него и той с нетърпение очакваше да стигнат до рекичката, за която им бе споменал Били. Миналата вечер старият бушмен внимателно проследи посоката, в която летяха птиците, и откри, че на около два километра на запад има вода, която щеше да отмие напластената по тях мръсотия и да утоли жаждата на животните. Том се обърна към Били, за да го попита кога ще тръгнат към поточето, но това, което видя, го накара да замръзне. Туземецът седеше в транс пред огъня и клатеше тялото си в монотонен ритъм. От гърлото му излизаше тягостен звук, извиращ сякаш от дълбините на душата му. Черните му очи бяха застинали в една точка. Имаше вид на безумец. Младежът инстинктивно усети опасността.

— Татко! — извика на баща си, който освобождаваше воловете от синджирите.

— Какво има? — провикна се Патрик. Изправи се и огледа с любов търпеливите животни. Нежно потупа широкото чело на Марс, най-едрия от тях.

— Трябва да дойдеш! — Синът му се опита да овладее паниката си, но гласът му го издаде. — Нещо става с Били.

През своите двайсет и пет години Том никога не бе чувствал такъв страх, както сега. Смразяващият кръвта, монотонен звук идваше сякаш от много далече, от друг свят, в който нямаше светлина, а само смърт. Съдбовният зов сякаш дълбаеше право в мозъка му. Той вдигна очи към небето в няма молба: „Боже, нека този вой да спре!“

— Били, стар невернико! — изрева Патрик и се затича към туземеца, който продължаваше да се полюлява, хванал главата си с ръце. — Защо плашиш правоверните християни? Спри, в името на Сейнт Патрик!

Били не отговори. Вдигна глава и прикова поглед в някаква точка над рамото на ирландеца. Да, Вестителят беше дошъл. Беше същият, за който духовете го бяха предупредили във видението му преди няколко нощи. Тогава не беше споменал на белия си приятел. Знаеше, че Патрик няма да разбере. И ето, сега изникна пред него. Огромен гарван с блестящи на слънцето черни пера беше кацнал на евкалиптовото дърво близо до вързаните волове. Призракът, който носеше вести от отвъдното.

Ирландецът проследи погледа на бушмена и тръпки на суеверен страх преминаха през едрото му тяло. Гарванът ги гледаше с горящи от злоба очи, излъчващи някакво древно, апокалиптично зло. Патрик не издържа и отмести поглед. Закрещя едновременно и към Били, и към гарвана, за да прогони страха си:

— Дърт негодник! Дяволска птица!

Гласът му звучеше сърдито, но дълбоко в себе си той се боеше от необяснимите сили, които свързваха туземеца и черния гарван и позволяваха на Били да вижда в бъдещето. Елизабет имаше същите свръхестествени способности, а сега той ги усещаше и в дъщеря им Кейт.

Патрик трескаво затърси камък, за да сплаши черната птица. Не намери и изтръгна сноп суха трева заедно с пръстта. Запрати го срещу нея, но буцата беше лека и не можа да достигне целта си. Гарванът остана невъзмутим, сякаш да покаже, че той диктува условията. После разпери величествените си черни криле. Слънцето премина през тях и ги насити с ярка зелена светлина. Обърна се към Били и изграка злокобно. Патрик усети, че призракът казва нещо, но не можа да разбере какво. Но старият Били разбра. Гарванът ги предупреждаваше, че мястото, на което се намират, принадлежи към царството на смъртта.

 

 

Ефрейтор Гидеон се завърна от разузнаването си така тихо, както беше тръгнал. Сержант Хенри се приближи към лейтенанта, който тревожно гледаше към издигащото се слънце. Ако искаха да изненадат туземците, преди мъжете да тръгнат на лов, а жените да се пръснат в търсене на сладки корени, трябваше да побързат.

— Колко са? — обърна се той към ефрейтора.

— Голяма лагер, Махми. Много тузем. Оттук дотук — разпери широко ръцете си Гидеон.

Лейтенантът се обърна за помощ към Хенри.

— Това ще рече — към петдесет — замислено каза сержантът и се наведе от седлото. — Изглежда, кланът е доста голям. От коя страна са младите?

— Далеч от вода, сержант. — Гидеон посочи с ръка. — Към храсти. От друга страна.

Хенри разбра, че воините на клана спяха откъм края на лагера, наредени в полукръг. Те осигуряваха защита на хората от запад, където започваше равнината, а възрастните и децата бяха в най-вътрешната част на полукръга. Планът на Морт да влязат в лагера през обраслата с храсти равнинна част се оказа неудачен. Но имаше още една възможност.

— Конете ще могат ли да преминат реката? — загрижено попита лейтенантът и лицето на Гидеон грейна от удоволствие. Харесваше му да види „белия дявол“ разтревожен.

— Вода… това… дълбока — показа той с ръка и мъжете разбраха, че реката ще покрие едва коремите на животните.

Морт си отдъхна. Шансът все още беше на негова страна.

— Ефрейтор Гидеон! — каза и извади сабята си от ножницата. — Вие ще поемете центъра и ще водите атаката. Аз ще бъда точно зад вас.

След това се обърна към Хенри:

— Сержанте, вие ще подредите хората във верига. Когато наближим лагера, ще останете да пазите конете, а момчетата ще продължат пеша.

Хенри обърна коня си и се върна при останалите, доволен, че не му заповядаха да преследва оцелелите. Неведнъж беше ставал свидетел на дивата жестокост на полицаите при така наречения прочистващ период на операция „Разселване“. Избиването на беззащитни мъже, жени и деца беше част от работата му, която ненавиждаше. След такива акции му идваше да си подаде оставката. Но какво щеше да прави после със сакатия си крак?

Той предаде на хората си промяната в плана и издаде нужните заповеди. Конниците образуваха верига със завидна лекота. Докато следеше маневрите им, сержантът изпита гордост. След безкрайни часове на досадни тренировки дивите туземци се превърнаха в прекрасни кавалеристи, които стриктно изпълняваха заповедите.

— Готови за атака! — се чу първата заповед на лейтенанта.

Полицаите опряха приклада на пушките на бедрата си, изправиха ударника и зачакаха следващата команда. Черните им лица бяха застинали в очакване.

— Напред!

Конниците потеглиха в права линия. Ниските жилави храсти се огъваха под копитата на конете им. Птиците, скрити в гъсталака, тревожно се разбягаха при вида на огромните зверове. След няколко минути ефрейторът се обърна към командира си и прошепна:

— Стигнахме, Махми.

Бяха съвсем близо до лагера на нирамбура и Морт прекара коня си през редицата, за да заеме позиция до Гидеон. Вдигна сабята си, която ги заслепи с отразените лъчи на утринното слънце, и се обърна по посока на лагера:

— Атака!

Изправи се на седлото и опъна стремената. Конете полетяха в неудържим галоп с развени гриви и огнедишащи ноздри. Надпреварваха се помежду си, сякаш бяха на състезание. Скоро навлязоха неустрашимо във водата и прекосиха реката. Като надигаща се приливна вълна конниците връхлетяха върху нищо неподозиращите туземци. Вълната се издигна, разля се и помете всичко, оставяйки след себе си хаос и смърт.

 

 

Първите тревожни звуци сред утринния покой в лагера приличаха на тътен от задаваща се лятна буря, малко преди да закапят първите дъждовни капки. Кучетата задушиха подозрително въздуха, разтревожени от непознатата миризма. С войнствено вдигнати опашки и изпънати крака, те нададоха яростен вой към неизвестните същества на четири крака, които настъпваха към тях и издаваха ужасяващи звуци. Бебетата заплакаха, усетили страха на майките си, прасетата заквичаха неистово. В първия момент никой не помисли за бягство. Страхът и объркването ги бяха парализирали. Адският грохот на конските копита стана оглушителен и изведнъж пред хората на нирамбура изскочиха чудовища, които никой от тях не бе си помислял, че съществуват.

Конниците връхлетяха върху тях и ги засипаха с дъжд от куршуми и нажежени до червено сажди. Огънят, който излизаше от карабините, беше толкова чест, че в един момент като че ли се сля в един-единствен огромен залп, който помете мъже, жени и деца и запрати разкъсаните и кървящи тела в прахта, под копитата на конете.

Оцелелите най-сетне излязоха от вцепенението си. Първи избягаха кучетата. В лудешки бяг те достигнаха до ниските храсталаци и се шмугнаха в тях. Майките грабнаха децата си и последваха кучетата. Мъжете затърсиха копията, но беше късно. Убийците налетяха с нова сила. За втори път върху беззащитните жертви се изсипа град от олово, огън и смърт.

Когато най-накрая карабините замлъкнаха, лагерът представляваше купчина мъртви тела. Останалите живи воини разбраха, че е безсмислено да се борят с тези огнени чудовища, и побягнаха след жените.

Морт пришпори коня си и навлезе в лагера сред тичащите насам-натам туземци. Сабята му беше извадена от ножницата, готова за сеч. Всред бягащите и умиращите забеляза току-що проходило дете. Жаждата за кръв завладя болното му съзнание. Той се насочи към хлапето, което стоеше объркано от страх пред тези огромни същества с опашки, които нахлуха в дома му, превърнаха майка му в червена пихтия и стъпкаха играчките му. То вдигна пухкавите си ръчички към лицето си и закри очи. В този момент сабята на Морт прободе гърдите му. Галопиращият лейтенант повдигна малкото телце във въздуха и го понесе като знаме върху сабята си. После с ловко движение на китката подхвърли детето нагоре и то се запремята като парцалена кукла, пръскайки кръв наоколо.

Гледката достави истинска наслада на безумния убиец и той с настървение се огледа за друга жертва. Предпочиташе да е млада жена, но можеше и някой невъоръжен мъж. За съжаление бяха останали само немощните старци. Всички, които намериха сили да се отърсят от сковаващия страх, бяха достигнали до близките шубраци. Но това не разколеба Морт. Той издаде кратка заповед и полицаите мигом се озоваха около Хенри. Слязоха от конете и ловко се освободиха от униформите. Дрехите щяха да спъват придвижването им през заплетените храсти и да ги бавят. Голи, но със заредени карабини, те се впуснаха в преследване на лесната плячка.

Сержант Хенри Джеймс остана сам в лагера на туземците и се огледа. Постепенно над окървавеното и покрито с трупове поле се възцари неестествена тишина. Само далечният пукот на карабините и свистенето на куршумите нарушаваха утринния покой.

По-късно тук щяха да се струпат гарвани, за да напълнят гушите си с крехко месо. Хенри добре познаваше природния ред при такива случаи. Знаеше, че след гарваните ще дойдат кучетата динго и всред врявата и боричканията нямаше да остане неразкъсан труп. Следваха лешоядите. Те щяха да оголят до бяло костите на мъртвите. После вакханалията продължаваха други, по-малки животни, докато мястото бъде почистено напълно. Но засега само жуженето на безбройни ята мухи, накацали по мъртвите и умиращите, даваше представа за кървавия пир, който щеше да продължи с дни.

Хенри извади пистолета си и тръгна сред мъртвите тела. Не искаше да остави полуживите да се мъчат дни наред и да молят небесата да им изпратят милостива смърт, за да ги освободи от мъките им. Спря се до стар туземец и отпъди мухите, които вече бяха покрили широко отворените му очи. Долната му челюст беше разтрошена от полицейски ботуш. Хенри не отмести поглед. Беше свикнал със смъртта. Такива гледки често се срещаха по граничните райони. Но днес за пръв път усети, че е поел на плещите си тежък грях. Грях към тези невинни хора и към Бог.

Сержантът заобиколи стария абориген и тръгна към мътната река. Когато се приближи, дочу тих, хълцащ звук. Замоли се да не е чул добре, но картината, която се разкри пред очите му, беше по-страшна и от тази, която предвиждаше. Млада жена седеше във водата до брега, заплетена в собствените си вътрешности. Течението беше подхванало червата й и те отплуваха от нея, точейки се като бледи сини наденички. Тя агонизираше и не забеляза приближаването му. Само за миг, точно преди края, вдигна пълните си с болка очи и видя насоченото към главата й дуло. Хенри хладнокръвно се прицели в челото и стреля. Не му беше за пръв път да спестява мъките на ранени. Нямаше да бъде и за последен.

Куршумът се заби в главата на умиращата. Тя се сгърчи и се килна настрани. Водата около главата й се обагри в червено. Кръвта й образува концентрични кръгове, които бавно се разнесоха и поеха по течението.

— Горкото момиче — измърмори Хенри. Сълзите го задавиха. Той се обърна и побягна от реката, като ругаеше с всички сили: — Проклето момиче! Проклети туземци! Проклета земя!

 

 

Уолъри наблюдаваше, скрит в храстите. Целият се тресеше от ужас. Полицаите бяха минали покрай него, но не го забелязаха. Прикри се в гъсталака и стиснал юмруци в безсилна ярост, гледаше как избиват близките му.

В ужасеното му съзнание се въртяха едни и същи въпроси: Защо избяга? Защо не използва копието си, за да защити клана? Но какво можеше да направи с жалкото си копие? Не би могъл да спре мощната атака на четириногите чудовища, нито да излезе срещу огнедишащите оръжия на белите хора. Воинската му доблест беше жестоко наранена. Страхът, който караше тялото му да трепери като лист, бавно отстъпваше място на дива омраза към убийците. Пред труповете на свидните на сърцето му хора младият воин се закле, че ще посвети всеки миг от живота си, за да отмъсти за клана нирамбура. Щеше да използва всичките си умения на воин и ловец да се научи да мята огън като белите и дори да се сприятели с онези четирикраки чудовища.

Сега, скрит в храстите, Уолъри следеше белия човек, който обикаляше мъртвите туземци със зареден пистолет. Стисна копието си, готов да го метне, но белият беше нащрек и ловко лавираше около труповете. Разстоянието не беше голямо, но между двамата имаше стена от гъсти храсти, които лесно можеха да отклонят копието от целта му. Не посмя да се приближи повече. Страхуваше се от оръжието в ръцете на белия. Реши, че е по-добре да се промъкне зад преследвачите, които гонеха оцелелите туземци из храсталака. Увлечени в кървавата игра, те сигурно не очакваха атака откъм гърба си.

Той се обърна и безшумно си проправи път през храстите към хълмовете, където преследването продължаваше. Духът му все още беше долу, в лагера, където лежаха майка му, баща му и братята му, но не се обърна нито веднъж назад. Инстинктът му подсказваше, че тук няма вече място за майолите. Смъртта беше превзела равнината и само духовете на древните воини, които обитаваха свещените хълмове, щяха да бдят над останките на клана.

Младият воин още не знаеше, че той също ще чуе гласа на Праотците, които щяха да го призоват и да поведат душата му по коридорите на времето. Но това щеше да стане по-късно, когато той изгубеше и последната капчица надежда за оцеляване.

 

 

Без да усети присъствието на туземеца, Хенри продължи със своята тежка задача. Освен момичето намери още трима тежко ранени и ги освободи от мъките им. След като се увери, че единствените живи същества в лагера бяха неизброимите рояци мухи, той уморено се отпусна под сянката на едно старо дърво. Изтри сълзите си с опакото на дланта. Очите го засмъдяха от барута, който беше полепнал по ръцете му. Войникът въздъхна тежко. Да убиваш въоръжени мъже беше едно, но да стреляш по жени и деца беше задача, която разяждаше душата му.

Утринният ветрец поде дима от пушечните изстрели и подпалените наблизо евкалиптови дървета и го понесе към лазурносиньото небе. „Каква ирония“ — помисли Хенри. Ароматът на евкалипт беше първото нещо, което го привлече към новия му дом, когато дойде в Австралия. От днес обаче миризмата на горящо евкалиптово дърво щеше да му напомня за смъртта.

Все още загледан в димящото дърво, той заплака с глас за момичето на брега, за стъпкания стар майол с отворени очи и за себе си. Към плача му се присъедини самотен грак на гарван и той разбра, че имаше и друг освен него, който скърбеше за невинните жертви. Но кой щеше да оплаче изгубената душа на Хенри Джеймс? Кой щеше да спре белите хора да заливат тази земя с кръв? Не виждаше ли Бог как неговите чеда се отдалечават все повече от него и се превръщат в хищни птици? Скалистият хълм му отговори с хаотичния звук на стрелящи полицейски карабини.