Питър Уот
Черните гарвани (12)

11.

Като снежна вихрушка чайките се издигнаха над жълтеникавите пясъци на плажа в Менли. Майкъл Дъфи стоеше бос и разгърден точно там, където вълните се втурваха да целунат брега и после с тих шепот се отдръпваха. Запленен от грацията на морските птици, той проследи полета им. Щом достигнаха определена височина, те се отпуснаха във въздуха и подобно на безплътни бели облачета заплуваха сред небесната шир. После рязко смениха посоката и отново се нахвърлиха върху изхвърлените на брега от скорошната буря умрели сепии. Взе шепа раковини и ги запрати към тях, за да се наслади още веднъж на красивата гледка, но не успя да ги достигне.

— Остави ги на мира, Майкъл! — нежно му се скара Фиона. — Те не ти пречат.

Младежът й се усмихна с любов. Панталоните му бяха навити до коленете, а обувките, вързани една за друга, висяха преметнати през врата му. Момичето също беше събуло сандалите си и ги носеше в едната си ръка. В другата държеше пъстър слънчобран. Следобедният ветрец развяваше бялата й памучна рокля. Краищата на полите бяха мокри от играта на девойката с морските вълни. Тя тичаше към морето и се смееше предизвикателно, а после пискаше от удоволствие и хукваше към Майкъл, за да избяга от тях. Няколко пъти океанът се оказа по-бърз. Последния път Майкъл се притича и я вдигна на ръце малко преди вълната да я залее. Когато водата с грохот се разби в краката му и се върна назад, той внимателно я остави на земята и плъзна ръцете си около тънката й талия. Фиона притвори очи от удоволствие. О, ако можеше денят никога да не свършва, помисли си тя, омаяна от прекрасното време и от близостта на красивия ирландец. Но най-прекрасното от всичко беше, че двамата бяха сами за пръв път откакто се бяха запознали.

След първата им среща в Хайд Парк винаги се виждаха в присъствието на придружител — или Моли О’Рурк, или Пенелопе. И двете жени бяха обещали да крият за тези срещите, особено пред лейди Инид. Те участваха в тази конспирация по коренно различни причини, но едно ги обединяваше. И двете не желаеха да оставят влюбените без надзор.

За Моли Фиона беше като дъщеря. Тя се тревожеше за нея и за доброто й име. Но подобно на истинска майка познаваше детето си много добре и знаеше, че забраната да се вижда с Майкъл нямаше да помогне. Момичето щеше да намери начин да се среща с него. Като се съгласи да я съпровожда, Моли се надяваше да контролира близостта между младите. Но и тя бързо се предаде пред чара на младежа.

В Ирландия Моли беше виждала мъже като Майкъл. Те бяха силни, смели и красиви. Умееха да се шегуват, да пеят тъй хубаво, че да те заболи сърцето, и да обичат силно. Тогава тя беше млада и красива. Очите й бяха пълни със смях, а не с горчивина. Родителите й повярваха на тези мъже, канеха ги у тях и застанаха рамо до рамо с тях срещу британските управници. Родителите й загинаха за правата вяра. Тя беше арестувана и изпратена в Австралия като каторжница. Още първата нощ моряците от кораба на Нейно величество я довлякоха на палубата, съблякоха я и я изнасилиха подред. Оттогава Моли се промени. Нещо в нея се пречупи. Имаше късмет, че семейство Макинтош я харесаха и я наеха за бавачка на децата им. Тя им се отдаде напълно и заживя отново заради тях. За двайсет години вярна служба Моли беше малко повече от слугиня в дома на Инид Макинтош, но това не я тревожеше, щом имаше възможност да е до любимите си същества Фиона и Дейвид.

Когато Майкъл се появи в живота на Фиона, тя веднага разбра какво я бе привлякло в него. Той носеше в себе си непокорния дух на Ирландия, див и завладяващ като тяхната родна земя. Но между тях съществуваха социални различия, които винаги щяха да ги разделят. За момента Моли не можеше да направи нищо, за да предпази своята любимка от разочарование, и реши да я остави да изживее увлечението си. Беше уверена, че скоро ще се умори от тази невъзможна любов и ще зареже бедното момче. Когато това станеше, тя щеше да е наблизо, за да я утеши, както правеше винаги.

Мотивът на Пенелопе беше по-егоистичен. Тя просто не искаше да остави братовчедка си да има нещо, за което самата тя копнееше. Но дълбоко в нея тлееше още едно желание, което не смееше да признае дори и пред себе си. Пени не можеше да устои на влечението, което изпитваше към своята братовчедка, и изгаряше от ревност, като си помислеше, че някой мъж може да целува тези невинни устни и да има власт над тялото й. Присъствието й като трети човек й даваше гаранция, че нейната Фиона ще си остане чиста и неопетнена. Поне засега.

Каквото и да правеха Майкъл и Фиона — екскурзия до Хайд Парк, за да послушат военния оркестър, пътувания до Сидни за безкрайни обиколки из магазините или посещения на новооткритата библиотека — винаги бяха под зоркия поглед на Моли или на Пенелопе. След всяка среща момичето се завръщаше вкъщи и прекарваше неспокойни нощи, изпълнени със странни еротични видения, които я плашеха и караха тялото й да тръпне от копнеж. Той беше толкова силен, че й причиняваше физическа болка и хвърляше тялото й в огън, който не гаснеше чак до сутринта. Тя сподели вълненията си с Пени.

Братовчедка й се усмихна загадъчно и я успокои. Това, което измъчваше девойката, беше събудената й женственост. Обясни й, че моминското легло е място, където жената може да се отдаде на еротичните си фантазии, без да се страхува, че ще бъде съдена от обществото или пък че ще бъде опозорена. Нощем тя можеше да си позволи да достигне до онова удоволствие, което те кара да забравиш коя си и къде се намираш. Внимателно и подробно й обясни как да успокои болката и страстта, които изгаряха тялото й.

Фиона слушаше напътствията на приятелката си със смесено чувство на срам и възхита. И една нощ, когато мислите й отново полетяха към Майкъл, се предаде на желанието. Повдигна края на дългата си нощница и бавно спусна ръката си надолу. Достигна меката коприна между краката си и замря. Образът на Майкъл се замъгли и се сля с внушителната фигура на черен жребец с разширени и изпускащи огън ноздри и гордо издигната мъжественост. Опита се да отблъсне видението, но то заживя свой собствен живот. Сърцето й заби лудо и тя почувства, че мястото под пръстите й се изду и намокри. Жребецът беше Майкъл, а безпомощната кобила под него — самата тя. Той се издигна на задните си крака и я прониза с огромния си орган. Очите му се обърнаха навътре в орбитите и той бясно заора в нея. Фиона изви тялото си в дъга и се предаде на животинските инстинкти, които я разтърсваха. Жребецът изсипа семето си в нея с мощни импулси. Тя несъзнателно извика точно преди да потъне в бездната на сладкото безвремие, което те кара да забравиш за реалния свят, и горещо се замоли този момент да продължи вечно. После бурята в тялото й бавно започна да утихва. Още усещаше присъствието на черния жребец, макар че силата на страстта беше отстъпила място на нежността. Сякаш сега между краката й се намираше не членът, а влажният му език, който продължаваше да я дарява с удоволствие. Фиона заспа неусетно и сънят й беше дълбок и спокоен.

И ето, че се беше появила неочаквана възможност двамата с Майкъл да се срещнат насаме. Сър Джон Мерл и съпругата му лейди Сузана поканиха Фиона да им гостува във вилата им в Пенрит. Майка й с радост даде съгласието си. Двете семейства имаха общи финансови интереси и бяха близки приятели. Сър Джон притежаваше огромно имение, известно с прекрасните си цветни градини, където през уикендите се събираше цветът на аристократичната младеж. Семейство Мерл нямаха деца и бяха особено привързани към Фиона, която беше израснала пред очите им. Щеше да бъде чудесно да им погостува за известно време.

Инид и Пенелопе решиха да използват времето, за да отскочат до вилата на семейство Макинтош в Сините планини. Там се строеше модерна вилна зона, по която колониалната аристокрация просто полудя. Планината предлагаше прохлада и чист въздух с аромат на евкалипт и полски цветя. Той освобождаваше деликатните им носове от смрадта, която се носеше из Сидни през летните жеги заради примитивната канализационна система. Беше въпрос на престиж да се посети комплексът през сезона поне за няколко дни.

Фиона веднага измисли план, за да си осигури един ден насаме с Майкъл. Не каза нищо на Моли. Знаеше, че тя никога няма да се съгласи да я прикрие. Единственият човек, на когото се довери, беше Пенелопе. Помоли я да измисли някаква лъжа пред семейство Мерл за еднодневното й закъснение и братовчедка й не можа да й откаже.

Фиона организира всичко до най-малки подробности и сега се наслаждаваше на свободата. Тя хвърли тайно поглед към Майкъл, който шляпаше във водата с небрежно преметнато сако през рамо, и се възхити на силата, която излъчваше тялото му. Широките рамене, тънката талия, танцът на мускулите под загорялата му кожа, нежността, с която я повдигна, за да я спаси от прииждащата вълна — всичко това извика в съзнанието й забранения образ на черния жребец и Фиона се смути. Каква глупачка беше само! От всички мъже наоколо да избере точно този, когото родителите й щяха да отхвърлят само като чуят ирландското му име.

Майкъл се обърна и тръгна към нея. Тя му се усмихна, но усмивката й беше замислена и тъжна.

— Каква е тази меланхолия, госпожице Макинтош? — опита се да се пошегува той, но гласът му беше мил и внимателен. — В такава прекрасна вечер дори и ангелите слизат между нас, за да си поиграят на брега, а вие се цупите!

— О, нищо важно… Добре де — колебливо отговори тя, — мислех си колко различно изглежда всичко сега, когато сме сами. Само ти и аз. И няма нищо, което да ни разделя, нито семействата ни, нито въпроси като коя съм аз, кой си ти.

Той се приближи към нея и хвана ръката й:

— Кой съм аз, Фиона? — Взря се той в пълните й със сълзи очи.

— Не знам. Познавам те отскоро — отговори тя и се опита да отклони поглед. Не искаше да издаде тревогата си.

Той отправи поглед към океана, чиито води сега изглеждаха гранитносиви, пронизани от златистите отблясъци на залязващото слънце, и тихо каза:

— Има неща в живота ми, които не бих искал да са се случвали. Но нито за миг не съжалявам, че те срещнах! Знам, че връзката ни е обречена в общество, което презира ирландците и затваря вратите си за хора като нас… Когато те видях за пръв път, заявих на братовчед си, че един ден ще се оженя за теб, но това беше необмислено желание. Ние, мъжете в рода Дъфи… — После внезапно се обърна към нея и продължи: — Не е нужно да ми казваш какво те безпокои. Мисля, че знам!

— Дали? — прошепна тя, като изтри сълзите си. — Знаеш ли наистина или само предполагаш?

— Мисля си… искаш да ми кажеш, че повече не бива да се срещаме.

— Да, прав си. Мисля, че наистина не бива да се виждаме повече — пророни тя след кратко мълчание. — Не знам защо исках да те видя днес. Прекалено съм уплашена, за да ти призная какво чувствам. Обърках и теб. Пенелопе и Моли ми повтарят, че често обърквам мъжете с държанието си.

Майкъл я погледна и осъзна, че за пръв път я вижда разстроена и дори разгневена. Отиде при нея, повдигна брадичката й и се вгледа в големите зелени очи:

— Искаш да ми кажеш, че ме обичаш — тъжно изрече той. — Но когато се върнем в града, всичко ще се промени. Ти ще станеш отново госпожица Фиона Макинтош, а аз… ще бъда един от многото ирландци в града. Знаеш ли — възкликна и очите му заблестяха — има места по света, където социалното положение не е толкова важно и ние бихме могли да бъдем равни.

— Не вярвам, че съществува такова място — тъжно поклати глава Фиона.

— Бихме могли да отидем в Америка — разпалено заговори той. — Там не познават изкуствените правила на английската система. Америка ще ни приеме такива, каквито сме, а не такива, каквито са нашите родители.

Сърцето й се сви. Америка беше толкова далече! Хората там бяха груби и недодялани и се избиваха помежду си в някаква безсмислена гражданска война. Внезапно осъзна какво щеше да загуби, ако заявеше открито любовта си към Майкъл. Ако се наложеше да избира, тя не би пожертвала сигурността и комфорта в живота си за нищо на света. И за никого.

— Какво ще правиш в Америка, Майкъл? Нали казваше, че искаш да отидеш в Европа и да учиш рисуване?

Той се смръщи. Досега не беше мислил сериозно да замине. Просто търсеше някакъв изход за любовта им:

— Не знам. Знам само, че там бихме могли да сме заедно. Аз съм силен! Мога да работя всичко…

Той погледна към нея и гласът му замря. В широко отворените й очи се четеше ужас, като че ли беше някакво безпомощно зайче, подгонено от кръвожаден вълк.

— По дяволите! — ядоса се сам на себе си. — Не ми обръщай внимание! Ще измислим нещо друго.

По лицето на Фиона се изписа облекчение. Страхът й изчезна, но в сърцето й се прокрадна чувство на вина. Майкъл беше готов да зареже всичко заради нея, а тя беше отказала. Не издържа теста. Колко слаба беше любовта й! Стана й жал и за него, и за себе си.

Помъчи се да вземе решение поне за другото, което я измъчваше. Дали да му се отдаде, както смяташе, или да се раздели веднага с него и да си тръгне? Да приеме естествения край на връзката им или да изживее момента докрай? Желанията й надделяха.

— Мисля, че трябва да се връщаме във вилата — нежно каза тя, като го хвана за ръка. — Грибс ни е приготвил вечеря. Не бива да го разочароваме, трябва да уважим усилията му.

Младият ирландец я последва. Какво ли знаеше той за уловките на женското сърце?

 

 

Вилата беше на самия бряг и с нищо не отстъпваше на хубавите градски къщи в столицата. Беше направена от пясъчник, имаше широка веранда и добре поддържана цветна градина. Пътека, очертана от разцъфнали розови храсти, водеше до входа й.

На най-горното стъпало на широката стълба ги посрещна съсухрен възрастен мъж. Кожата му беше набръчкана като широкия кожен колан на кръста му. Личеше си, че полага огромни усилия да се държи на крака. За това беше виновен джинът, с който Фиона го подкупи, за да си държи устата затворена за посещението й тук с младия ирландец. Беше му наредила да приготви вкусна вечеря и го освободи за нощта. Доволен от възможността да отиде на нощен риболов, старецът си затвори очите за явната нередност.

— Добър вечер, госпожице — поздрави той, като старателно избягваше да погледне към Майкъл. Това беше неговият начин да покаже, че може да бъде дискретен. — Оставих вечерята в кухнята. Не е кой знае к’во, но всичко е прясно. Уловено е вчера.

— Благодаря ти, Грибс. Оценявам грижата ти — отговори мило Фиона и старият човек грейна от щастие. Той помнеше младата господарка още като дете и я обичаше от сърце. Но един бегъл поглед беше достатъчен, за да разбере, че мъжът до нея не е джентълмен. Нашареното с белези лице издаваше, че принадлежи към бедняшките квартали на Сидни, а не към изисканите приятели на господарите му. „Защо момиче като госпожица Фиона води тук такава измет — запита се той, — когато всеки един от изисканите господа в града би бил щастлив да целува прахта под краката й?“ Икономът сви рамене. Никога нямаше да разбере прищевките на богатите, а и не му влизаше в работата.

— Ако сичко е наред, ше ида да погледна дали се е хванало нещо в мрежите. Заложил съм ги от снощи — обясни той, поклони се почтително и се заклатушка към брега.

Майкъл усети враждебността на пазача и се почувства зле. Помисли дали да не си тръгне, но Фиона изтича към него, хвана го под ръка и го поведе по просторното стълбище към входната врата.

Още с влизането го завладя неуловимия мирис на разкош, който се излъчваше от всеки ъгъл на вилата. Вътрешността беше облицована с тъмно кедрово дърво, донесено специално за целта от северните тропически гори на колонията, а мебелировката беше едно от последните творения на европейските дизайнери. Персийски килими покриваха подовете. Тук-там се виждаха скъпи китайски вази, а по стените висяха прекрасни образци на европейската живопис. Той плахо последва Фиона по коридора. Стъпваше на пръсти, за да не изцапа идеално полирания дървен под. Ако това беше вила, как ли изглеждаше къщата им?

— Брат ми сигурно ще поживее тук за известно време, когато се върне от Куинсланд. Тук ще му е по-удобно да води приятелките си — изкикоти се Фиона.

— Такава ли е практиката? — попита Майкъл, но очите му продължаваха да изследват изисканата обстановката и картините по стената.

Тя се разположи удобно на един диван, тапициран с кадифена дамаска на цветя и отговори със сестринска гордост:

— Гренвил казва, че брат ми е неотразим с жените. Едва не го изгонили от Оксфорд, понеже завел някаква дама в стаята си. Избухнал голям скандал. Но накрая му простили. Казали, че и без това не са очакват нещо по-добро от колонистите.

Тя се пресегна и придърпа Майкъл до себе си на дивана.

— Не знаех, че брат ти е бил в Оксфорд — каза младежът, колкото да поддържа разговора. Към смущението от луксозната обстановка се прибави и притеснението от близостта им. Неспособен да удържи на предизвикателството, той плъзна ръце по раменете й и докосна с устни меката коприна на кожата й.

— Дейвид замина точно преди Коледа — обясни тя и се притисна до него. — Не беше виждал татко и Ангъс от пет години и реши да отиде до Глен Вю. Очакваме да се върнат следващия месец, когато татко привърши с работата си там. Той иска да разшири владенията ни в Куинсланд и да отглежда говеда. Според него земята била по-подходяща за говеда, отколкото за овце. Ангъс ще се грижи за фермата, докато татко се занимава с новия бизнес.

Майкъл се откъсна от нея и се заслуша. Знаеше доста за семейство Макинтош. Фиона му беше разказвала за тях надълго и нашироко по време на срещите им и той беше добил впечатление, че отношенията между тях не са много сърдечни. Поне не така, както между членовете на неговия клан. Богатите плащаха дан за разкоша, в който живееха, помисли си той, докато слушаше оплакванията на Фиона как бизнесът не дава възможност на семейството й да се събере и колко самотна се чувства в онази голяма къща в компанията единствено на майка си. От нейните думи заключи, че тя е най-близка с трима души от къщата: брат й Дейвид, старата бавачка и Пенелопе. Макар че не познаваше Дейвид, той чувстваше, че младежът няма да се държи така надуто като Гренвил Уайт, когото ирландецът намрази веднага заради арогантността му.

— Надявам се Дейвид да прекара хубава Коледа с брат си и баща си — тъжно рече Майкъл. — Ние също очакваме баща ми и моят брат да се върнат за празника, но вече два месеца нямаме никаква вест от тях. През октомври получихме последното им писмо, в което пишеше, че трябва да направят доставка до място, наречено Тамбо, и после се прибират в Рокхамптън.

Фиона нежно стисна ръката му и каза:

— Сигурна съм, че са добре. Татко ни писа, че по това време на годината там много вали и те често са откъснати от брега за седмици. Щом баща ти и брат ти са търговци, няма да гладуват. В товара им все ще се намери нещо за ядене.

Майкъл се загледа в кедровия панел на стената. Сърцето му беше натежало от страх за тях и въпреки опитите на Фиона да го разсее, не можеше да се успокои. Имаше ужасното чувство, че повече никога няма да види баща си. Усещаше същата тревога и у чичо си Франк.

— Ще погледна какво ни е приготвил Грибс. — Фиона скочи от мястото си. — Когато поиска, той може да бъде превъзходен готвач. Погрижих се да му осигуря някои специалитети. Само виж какъв аромат се носи от кухнята… Ох! — възкликна. — Дано не е изпил портото, което бях донесла за нас.

Тя изтича към кухнята и се огледа. Страховете й се потвърдиха. Но като извинение за изпитото вино старият иконом беше изпекъл две диви патици, уловени в близката лагуна. С този специалитет той горещо се надяваше да умилостиви господарката си заради липсващото порто. И успя. Когато видя апетитната коричка на запечените патици, ядът й се стопи и тя реши, че усилията на Грибс заслужават бутилка порто.

 

 

Масата беше подредена като за скъпи гости. Бяха сложени сребърни прибори и свещи. Чиниите бяха от скъп китайски порцелан, а кристалните чаши искряха на светлината на свещите. Ароматът на печено се разнасяше из трапезарията. Фиона реши да не мъчи повече изгладнелия си гост и внесе вечерята. Седнал удобно на един от масивните столове с високи облегалки около масата, Майкъл наблюдаваше Фиона, която сервираше блюдата с преднамерена церемониалност. Първо се появиха печените патици, пълнени със стриди (плод на кулинарната фантазия на Грибс). След това последваха зелен грах, обилно поръсен с джоджен, задушени сладки картофи и накрая — праскови, печени с карамфил и карамел.

— Вие сте първокласна готвачка, госпожице Макинтош! Освен това сте най-красивата сервитьорка, която съм виждал — засмя се той и отряза две порции от крехкото тъмно месо, откъм гърдите на печената птица. — Трябва да заминем за Америка и да отворим ресторант. С такива ястия и с неотразимия ти чар несъмнено ще забогатеем.

— Знаеш, че не аз съм приготвила вечерята — намръщи се Фиона, — а и не е задължително тази храна да е ресторантска.

Тя отпи от виното си, което засия като рубин на фона на меката светлина на свещите, и сви недоволно устни. Потресен от чутото, Майкъл не обърна внимание на промяната в настроението й:

— Да не искаш да кажеш, че у вас се сервират такива деликатеси всеки ден? — В гласа му се долови нотка на страхопочитание.

— Майкъл! Говориш като прост селянин! Разбира се, че всеки ден се храним с такива неща. — В отговора й се долавяха надменност и лека досада.

— Е, за един прост ирландец, свикнал със зеле, картофи и от време на време свинско, такава храна е като сън — промърмори той.

— Ти наистина си селянин — повтори тя и това го накара да вдигне поглед. Арогантният й тон силно го подразни.

— Така е, госпожице Макинтош! — студено каза той. — Само че именно ние, селяните, осигуряваме тези деликатеси за вашата трапеза. И вие знаете това не по-зле от мен!

Настъпи неловко мълчание. Атмосферата се изпълни с напрежение. Но Фиона нямаше намерение да спре. В нея се обади надменният дух на една истинска Макинтош:

— Изглеждаш ядосан, Майкъл, но аз не мисля, че това ти дава право да коментираш начина, по който си изкарваме парите!

— Да, ядосан съм, защото си мисля, че без скъпите дрехи и парите ти не се различаваш по нищо от жените, които познавам! — извика той.

Тя пламна. Как смееше този мъж да я сравнява с онези повлекани от неговата класа? Да я оприличава на простите селянки с техните парцаливи дрехи! Колко права беше Пенелопе, като се опитваше да я накара да прозре, че този невежа не беше за нея. А тя се остави да бъде прелъстена от чара му като глупава ученичка, която се влюбва в учителя си по пиано. Сега, когато най-после бяха сами, тя видя истинската му същност. Но не можеше да не признае, че въпреки лошото си възпитание Майкъл беше един дяволски привлекателен мъж. Именно това я възпря да продължи спора.

Двамата продължиха да се хранят в напрегнато мълчание. Фиона ровеше в чинията си и очакваше той да каже нещо, което да разтопи леда между тях. Искаше й се да не беше реагирала така остро на думите му. Трябваше да го успокои и да го приласкае отново. Погледна крадешком към него и с изненада установи, че той спокойно поглъща хапка след хапка. Божичко, как можеше да се храни, когато тя беше толкова разстроена?

Майкъл също беше разстроен, но патицата беше толкова вкусна, че сърце не му даде да я остави. Когато привърши, избърса устните си с колосаната салфетка и стана.

— Благодаря за вечерята, госпожице Макинтош — официално каза и тръгна към вратата. — Желая ви всичко най-добро!

— Къде отиваш? — Скочи от стола тя, изплашена, че той ще си тръгне и ще я остави сама. Внезапно осъзна, че няма никаква власт над него. Как стана така, обърка се Фиона. Не виждаше ли той каква жертва правеше тя за него? Беше решила да го дари с тялото си, да му принесе в жертва своята невинност? Не, това не можеше да се случва с нея! Някакъв си прост работник да й обърне гръб… Та тя беше дъщеря на великия Доналд Макинтош!

— Не знам — сви рамене Майкъл. — Сигурно ще потърся хотел да пренощувам.

— Не можеш да ме оставиш тук сама, Майкъл! Всичко може да се случи през нощта — изплака Фиона, като се бореше с обхваналата я паника.

— Ти беше права — горчиво каза той. — Нашата любов няма бъдеще тук. Може би, ако се беше съгласила да заминем за Америка… Но това беше глупава идея!

Девойката закова поглед в него. Алкохолът нахлу в главата й и тя не долови смисъла на последните му думи. Усети същата гореща вълна, която я заливаше през нощите, в които образът на черния жребец идваше в леглото й. Беше настъпил моментът да усети силата на жребеца наяве. И искаше този жребец да бъде Майкъл. Не беше сигурна дали любовта я тласкаше към него или желанието да възвърне контрола си над него, но това сега нямаше значение. Единственото, което имаше смисъл, бяха силните му ръце, ароматът на кожата му и големите топли, сиви очи.

— Не, Майкъл! — прошепна тя. — Не решаваш ти. И аз имам да кажа нещо. Искам те, Майкъл! Искам те толкова силно, колкото и ти мен!

Тя стана бавно от стола си и постави пареща длан върху лицето му. Топлината на гладката й кожа го накара да настръхне от възбуда. Майкъл се сконфузи. Не знаеше какво да мисли. В един момент тя беше студена и недостъпна, а в следващия — нежна и податлива. Но страстта замъгли съзнанието му и той отхвърли всичките си предубеждения.

— Аз също, мила моя! — промълви. — Желая те както не съм желал никоя друга жена.

Тя повдигна лицето си към неговото и леко разтвори устни, сякаш го приканваше да опита техния вкус. Той ги покри със своите — отначало нежно, а после все по-настойчиво — докато тялото й усети как се слива с неговото в едно огнено кълбо от страст. В този момент останалият свят загуби значение за тях.

Фиона смътно осъзна, че той я взима на ръце. Прегърна го и се притисна към гърдите му. Майкъл я понесе през стаята и нежно я положи на двойното легло в спалнята.

— Почакай — прошепна дрезгаво тя и коленичи на леглото. Бавно започна да сваля дрехите си. Смъкна дългата бяла рокля, след това бавно разкопча корсета. После свали камизолата и долната си риза. Дрехите падаха на пода една по една, докато останаха само долните й панталони.

Очакваше, че ще се засрами, но не почувства нищо подобно. Застана пред него и го притегли към леглото, сякаш голотата й беше най-естественото нещо на света. Той я взе в прегръдките си и плъзна ръката си по вътрешната страна на бедрото й. Пръстите му достигнаха ръба на панталонките. Фиона затвори очи, отдавайки се на всяко животинско усещане, което предизвикваше докосването на ръцете му. Когато пръстите му нежно навлязоха в нея, тя разтвори бедрата си и застена от удоволствие. Всичките й съмнения и тревоги изчезнаха. Двойното легло стана тяхната вселена, а животът им се заключи в пространството между телата им.

Нежно и внимателно Майкъл проникна в нея. Острата физическа болка, която бе почувствала за миг, се разсея сред нежните целувки, с които той я покри, нашепвайки мили, успокояващи думи. Устните му достигнаха до всяко скрито кътче на тялото й и я накараха да се почувства безволева и преливаща от блаженство. Мъжествеността му я пробождаше и предизвикваше у нея удоволствие, за което не беше подозирала и в най-сластните моменти на своите еротични видения.

Любовната им игра продължи цяла нощ. Отначало тя беше бурна, наситена със страст. Но скоро похотта премина в нежност и взаимно желание да доставят наслада на любимия. И стана точно това, за което й беше говорила Пенелопе. Фиона потъна в непознати за нея кътчета на съзнанието си, водена от Майкъл. Не знаеше коя е и къде се намира. Сетивата й бяха отворени единствено за него и тя не се отдели от ръцете му, докато не засити с любов всяка клетка от тялото си.

Постепенно ударите на сърцето й се сляха с шума на морските вълни, които блъскаха брега в безкраен ритъм, и двамата влюбени се унесоха в дълбок сън.

 

 

Малко преди разсъмване Фиона отвори очи и се вгледа в мъжа до себе си. Лекото похъркване, което идваше от счупения му в една улична битка нос, беше приятно и успокояващо. Докосна лицето му толкова леко, сякаш пръстите й бяха крила на пеперуда. Потръпна от възбуда, но й се стори, че ако го събуди, ще развали магията в душата си. Неохотно отдръпна ръката си и се загледа в играта на златистите слънчеви отблясъци, които навлизаха през прозореца и пълзяха по пода. Те й напомниха, че с настъпващия ден ще трябва да се раздели с любимия, може би завинаги. Радостта от нощта отстъпи място на тъгата.

Тя се отдалечи от Майкъл и се загледа в тавана. Слънцето все още не беше достигнало дотам и мястото изглеждаше като особен водораздел между деня и нощта. Съзнанието й се поддаде на зрителната измама и тя изпадна в полусънно състояние. Затова не можа да определи към кое място принадлежеше тревожният вик, който дочу. Дали беше от съня й, или идваше от реалността? Приличаше на отчаян зов на загубена душа, витаеща някъде из космоса. След него стаята се напълни с тревожен шепот, но Фиона вече беше в прегръдките на съня и не можа да го чуе.

 

 

Майкъл се събуди от настойчиво тропане по външната врата, придружено от силни викове:

— Фиона! Отвори! Аз съм, Пенелопе. Трябва да те видя веднага!

Фиона изплува от тежкия сън и бавно седна на леглото със закрито от косата лице. Изтощена и все още замаяна от съня, тя се надигна и бавно затърси разпилените си по пода дрехи. Майкъл я погледна въпросително, но тя само поклати глава, не по-малко озадачена от него. Сложи ризата си и се отправи към коридора.

Щом отвори вратата, видя измъченото лице на братовчедка си. Нещо се беше случило.

— Пенелопе, какво правиш тук? — изплашено попита тя. — Мислех, че си с мама и Гренвил.

— Бях — отговори Пенелопе и зашари с поглед из стаята, — но Дейвид се върна рано сутринта от Куинсланд. Всички се прибрахме в Сидни. Чакаме само теб. — Пристъпи и хвана Фиона за ръката. — Стана нещо, което не мога да ти кажа. Трябва да го чуеш от майка си. Или от Дейвид. Иди и се приведи в приличен вид. Трябва да сме в Сидни със следващия ферибот. Каретата на майка ти ни чака в Куей.

Стомахът на Фиона се сви на топка:

— Мама е научила за Майкъл?

Братовчедка й по-скоро разбра въпроса, отколкото да го чуе.

— Мисля, че не — излъга, — но знае, че не си при семейство Мерл. Подложи Моли на разпит, но тя каза, че нищичко не знае. Спокойно, не това е причината да дойда дотук и да те отведа у дома — избърбори бързо, за да предотврати по-нататъшни въпроси.

— Да не е станало нещо с татко? — извика Фиона и с ужас зачака отговора на Пени. Да не би баща й да беше пипнал жълтата треска, която върлуваше на север? Или пък нещо още по-лошо?

— Не, не! Баща ти е добре, като се имат предвид обстоятелствата… — уклончиво отговори приятелката й. — И стига си ме разпитвала! Всичко ще разбереш, като се приберем.

Пенелопе дочу стъпки и се обърна. Напълно облечен и сресан, Майкъл излезе от спалнята и поздрави любезно:

— Добро утро, госпожице Уайт.

— Добро утро — отвърна ледено тя. — Както виждам, прекарали сте една вълнуваща нощ.

Никой не й отговори. Тя също млъкна демонстративно и се обърна към него едва когато Фиона излезе от стаята:

— Доколкото си спомням, вашият баща беше някъде из Куинсланд. Патрик се казваше, нали?

Лицето й беше каменно. Майкъл учудено се вгледа в нея и сърцето му се сви. Защо беше използвала минало време, когато попита за баща му? И трябваше ли да говори сега за баща си, като се имаше предвид, че го беше сварила почти в леглото на братовчедка си?

— Да, баща ми се казва Патрик Дъфи. Откъде знаете името му, госпожице?

— Предполагам, че съм го чула от Фиона по някакъв повод — отговори разсеяно тя. — Бих искала да попитам още нещо. Освен стария абориген, който се наричаше… Били, имаше ли някой друг, който пътуваше с баща ви?

— Да, брат ми Том. Не си спомням някога да съм споменавал на Фиона за стария Били — прошепна. Безпокойството му прерасна в страх и той остро се обърна към нея: — Вашите въпроси ме навеждат на мисълта, че знаете нещо за баща ми!

Пенелопе отговори със студена и арогантна усмивка.

— Вие наистина знаете нещо за баща ми — извика той — и аз настоявам да ми кажете какво е то! Не вярвам, че този разпит е бил само за да запълним времето.

— Разбира се, че не, господин Дъфи — изсъска злобно Пенелопе, — не бих си запълвала времето в празни приказки със сина на човек, който прикрива и помага на убиец на бял човек!

Думите й го накараха да подскочи. С няколко крачки той се намери до нея, сграбчи я за раменете и я разтресе като кукла.

— За какво говориш, по дяволите — изкрещя, — за какво говориш!?

— Майкъл!

Викът на Фиона го отрезви и той пусна Пенелопе. Тя отстъпи няколко крачки назад и изстреля право в лицето му:

— Баща ти е мъртъв! Надявам се, и брат ти! Били са пронизани от копие на негър при Глен Вю през ноември.

Лицето на Майкъл посивя. Раменете му се отпуснаха и едрата му фигура сякаш се смали.

— О, за малко да забравя. Този… старият Били, както го наричаш, също е убит — добави злобно и се обърна към братовчедка си: — Ела, Фиона! Сигурна съм, че господин Дъфи ще намери изхода и сам.

Доволна от болката, която му причини, тя даде вид, че е забравила за присъствието му. „Това заслужава всеки, който посегне на нещо, което принадлежи на Пенелопе Уайт“ — помисли победоносно. Хвана ръката на Фиона и нежно каза:

— Ела, мила! Трябва веднага да тръгваме!

Тя се подчини машинално. Всичко, което чу от братовчедка си, я доведе до състояния на пълно вцепенение. Кошмарът от сутрешния сън се върна с нова сила и замъгли спомена за любовната нощ.