Питър Уот
Черните гарвани (42)

41.

Хю обичаше да гледа Кейт, докато се облича. Без капчица срам тя се извиваше, за да оправи корсета си, и разкриваше за секунди млечнобялата си плът, която го възбуждаше. Докато се бореше с неудобните дрехи, тя често ругаеше като каруцар и караше дори свикналия с какви ли не изрази адвокат да се стряска.

Кейт закопча и последното копче на роклята и седна да завърже връзките на ботите си — последен писък на модата в Лондон и в Рокхамптън. Легнал напряко през леглото, Хю се обърна по корем и запали цигара. В очите му все още се четеше възбудата на изминалия следобед:

— Ще те видя ли утре?

— Не — отвърна тя и дръпна силно заплетените връзки. — Утре тръгва на път новият впряг за Тамбо. Трябва да подготвя всичко за заминаването. Бенджамин ще пътува за пръв път. Поръчала съм му подарък и трябва да си го взема от пристанището.

— Надявам се, че в дневния ти ред не влиза търсене на заем от някоя банка за закупуването на Глен Вю — студено каза той тъкмо когато тя се изправи.

— Какво имаш предвид? — запита го тихо тя.

— Само това, за което говори целият град. Че се готвиш да купиш земята на сър Доналд.

— О, той вече е сър! — саркастично подметна Кейт. — Всъщност не се учудвам, че изричаш пикливата му титла с такова страхопочитание. Гарван гарвану око не вади.

Хю пое дълбоко дима от цигарата си и каза:

— Кейт, като твой адвокат и човек, който се безпокои за теб, ти препоръчвам да зарежеш безумната си идея. Сър Доналд е много богат и силен човек. Опасен човек! Знам за вендетата, която си му обявила, но сигурна ли си, че той наистина е виновен за смъртта на баща ти?

Тя го погледна и попита:

— Ще ми помогнеш ли да отмъстя за баща си?

Хю се стресна от ледения тон и от блясъка в очите й.

— Въпросът не е дали ще ти помогна, а дали имаш законови основания за действията си. Ако събереш достатъчно доказателства против него, разбира се, че ще ти помогна! Но ти нямаш нищо срещу него, Кейт!

Кейт инстинктивно се отдръпна от мъжа, който само преди минути я беше държал в ръцете си. Пред нея стоеше непознат човек, който се опитваше да й каже, че е една глупачка, която си губи времето с неосъществими неща. „Майната му — грубо изруга наум. — Майната им на всички мъже!“ Тръгна към вратата, но преди да излезе от стаята, се обърна и изрече:

— Никога не подценявайте жените, адвокате! Особено ако са Дъфи!

Вместо да се ядоса, Хю я заслепи с очарователна усмивка и извика:

— Никога не съм ви подценявал, госпожо О’Кийф! Кой нормален мъж би могъл да ви подцени?

Тя затръшна вратата и не можа да сдържи усмивката си. Колко ловко се беше измъкнал! Мразеше го заради пренебрежителното му отношение към нея. Не искаше да се връща в тази къща. Но красивият адвокат я привличаше силно и тя не можеше да му устои. Дори и в момента, ядосана от разговора, тя знаеше, че ще дойде пак.

 

 

Бенджамин Розенбаум стоеше до готовия за път впряг и умираше от срам заради вниманието, което му засвидетелстваше леля му Джудит. Суетеше се около него, сякаш изпращаше собствения си син на път. Той беше вече на петнайсет години, кажи го — мъж. А мъжете не обичаха около тях да се мотаят жени. До него беше новият фургон, натоварен догоре с ценни стоки. Воловете чакаха търпеливо камшикът да изплющи и да даде сигнал за тръгване на запад.

— Да знаеш, че ще мислим за теб през цялото време, Бени! — говореше Джудит и грижовно оглеждаше племенника си. — И помни, че си Розенбаум.

Соломон пристъпи към младежа и здраво стисна ръката му. Поне той се отнасяше с него като с мъж. Малката Дебора се приближи и тържествено му връчи букет от диви цветя. Много от стъбълцата бяха прекършени от силното стискане в пухкавите й ръчички, но Бен се разчувства от жеста. Той прие букета така церемониално, както беше поднесен, и детето отговори с щастлива усмивка.

Дойде ред и на Кейт да пожелае лек път. Бен се изчерви до корените на косите си, когато красивата собственичка на впряга го целуна по бузата и каза мило:

— Имам подарък за теб, Бенджамин.

Извади красива дървена кутия, на която беше прикачена медна табелка с името му. Той отвори капака й и застина с отворена уста. Вътре имаше тежък револвер, марка „Колт“, и всички необходими принадлежности за него: стъкленица с барут, калъп за куршуми, смазка и други неща, които не знаеше още за какво служат. Той се опита да каже нещо, но от устата му излезе само нечленоразделен звук.

— Това е единствената осигуровка, която мога да ти дам като работодател — каза мило Кейт. — Джо ще ти покаже как да го ползваш.

Джо Ханрън, старши в групата, кимна към момчето и огледа за последен път говедата. Фургонът беше един от най-новите модели, огромен и на четири колела. Този вид бързо изместваше старите коли, които обикаляха пътищата с две колела. Беше много по-стабилен и издържаше до хиляда килограма. Това осигуряваше няколко пъти по-висока печалба за търговците, които пренасяха стоки за вътрешността на колонията. Джо кимна с уважение към Кейт, шибна животните с огромния си камшик и се качи на седалката зад тях. Бен стисна здраво кутията и скочи до него.

Малката Дебора застана до майка си и двете помахаха с ръка след отдалечаващия се фургон.

Кейт дълго гледа след колата, която се насочи към западния изход на града. За миг си представи, че е на мястото на Бен и вместо Джо до нея седи Люк Трейси.

 

 

Бенджамин помаха за сбогом на леля си и Дебора и насочи погледа си напред, към непознатия свят, който го очакваше. Той беше син на шестата сестра на Джудит, която живееше в Сидни. Беше палаво момче от бедняшки квартал и майка му много се тревожеше за него. Бен започна да се навърта около опасните групички в града, за да изкара някой шилинг. Когато Джудит предложи на сестра си да изпрати момчето в Куинсланд, където тяхна приятелка търсела хора за работа, тя с радост прие. Бен беше принуден да послуша майка си и да дойде в това затънтено място. Но когато се запозна с красивата си работодателка и разбра, че ще работи с Джо, който със здравите си мускули и небрежен външен вид му заприлича на гангстерите в Сидни, се предаде. Бързо се нагоди към скромния живот в Рокхамптън и Джо скоро трябваше да признае, че момчето се справя много добре с животните и с работата си.

Когато и най-малкият шум от фургона заглъхна, Джудит се обърна към Кейт и каза с благодарност:

— Чудесен подарък, Кейт!

— Скоро ще се гордеем с него! — доволно изрече Соломон и се помоли Бог да закриля момчето по опасния им път.

Джудит поведе Кейт към магазина им със свито сърце. Как ли щеше да приеме приятелката й подаръка, който я очакваше у тях? Може би моментът не беше подходящ.

Те влязоха в магазина пред задната вратичка. Кейт вдигна очи и потъна в синьото безбрежие на толкова познатите й очи:

— Здравей, Кейт! Ти си все така красива, както в деня, в който те видях за пръв път — широко й се усмихна Люк и почеса огромната си брада. — А това е Лейди… Тя е за теб!

Кейт стоеше, без да знае какво да каже или да направи. Люк дръпна поводите и пред нея се появи най-красивата кобила, която някога беше виждала. Беше черна, с бяло петно на челото. Големите й кафяви очи гледаха интелигентно, сякаш бяха човешки.

Зашеметена от появата на Люк и прекрасната кобила, тя усети, че главата й се замайва, но се насили да остане права.

— Не мога да приема такъв скъп подарък, Люк! — задавено каза.

Дебора, която танцуваше от възбуда около тях, се хвърли в полите й и изписка:

— Лельо Кати, лельо Кати, повози ме малко, моля те!

— Не мога, миличка. Конят е твърде красив и скъп. Не мога да го приема!

Но отстъпи, щом кобилата се приближи и допря изваяния си нос до врата й. Тя усети топлината на ноздрите й и не можа да устои на изкушението. В края на краищата имаше хора, които биха убили за такъв красив кон, а тя го получаваше като дар. Крадешком погледна към Люк, който държеше поводите на Лейди и я гледаше с очакване. Беше си все същият висок и привлекателен мъж, с изсечени, грубовати черти, който привлече вниманието й преди четири години на палубата на кораба на път за Рокхамптън. Само дето косата и брадата му сивееха и лицето му носеше белезите на наскоро прекарана треска. Но очите бяха все така изпълнени с нежност и любов към нея.

— Лейди е за теб, Кейт! — пристъпи Люк към нея и я погледна нежно. — Някога ти ми даде не един, а три коня. Нека кажем, че сега ти връщам услугата.

— Приеми подаръка, Кейт! — подкрепи го Джудит. — Люк е пътувал месеци, за да ти го доведе.

Кейт геройски се бореше със сълзите, които щяха да рукнат всеки момент. Искаше да каже нещо подходящо за случая, да благодари, но гърлото й беше свито на топка. Тя се надигна на пръсти и го целуна по бузата. Неочаквано Люк я сграбчи за раменете и намери устните й. Тя се отдръпна смутено. Беше твърде късно. Тя принадлежеше на друг мъж.

Малката Дебора разтвори широко черните си очи и изплашено попита:

— Какво прави чичо Люк с леля Кати?

— Един ден ще ти кажа — усмихна се Джудит, хвана я за малката ръчичка и двете влязоха в магазина. Соломон ги последва.

Кейт вдигна измъченото си лице към Люк и попита през сълзи:

— Защо избяга от мен, Люк? Защо те нямаше толкова дълго? Толкова много неща се промениха… — Тя захлипа и избяга към магазина.

Люк остана сам. Чувстваше се объркан и унизен.

— Толкова много неща се промениха — повтори.

 

 

Тази нощ Кейт не можа да спи. Припомни си първите дни от запознанството им. Тогава беше още съвсем младо момиче и въпреки това този солиден мъж силно я привлече. Сега го виждаше през очите на зряла жена и трябваше да си признае, че отново беше завладяна от чара му. Но тя принадлежеше на Хю Дарлингтън — богат, умен мъж и с добро положение в обществото. Какво можеше да й предложи Люк? Той беше по-възрастен и вечно без пари. Никой не го познаваше в града, освен търсачите на силни усещания, които го приемаха за легенда. Инстинктът й подсказваше, че беше направила правилния избор. Но мисълта за него продължаваше да я преследва. Ако Люк можеше да се задържи на едно място за постоянно, тогава… може би… Но той беше женен мъж. Женен за своята жажда за злато.

 

 

— Господин Дарлингтън? Нали вие сте адвокатът, който се занимава с делата на госпожа О’Кийф?

Хю огледа с любопитство мъжа, който влезе в кантората му. Акцентът му показваше, че е американец.

— Точно така, господин… Трейси, ако добре съм чул — отвърна той и седна зад красивото си бюро. То беше разчистено от документи и на гладката му повърхност можеше да се види единствено сребърна мастилница и закрепена за нея писалка от слонова кост. Хю покани с жест мъжа да седне на стола срещу него. Люк свали шапката си и се отпусна:

— Соломон Коен ми каза, че госпожа О’Кийф е започнала свой бизнес и вие се занимавате с финансовата страна. Знам също, че компанията й се нуждае от пари. Надявам се, че ще можете да ми помогнете като неин адвокат.

Хю докосна бюрото с деликатните си пръсти и Люк не можеше да не признае колко по-цивилизован вид имаше мъжът пред неговите приятели, които срещаше по прашните пътища на колонията. Кожата на лицето му беше нежна и гладка, недокосната от изгарящите целувки на жаркото австралийско слънце. Дрехите му бяха изискани и скъпи. Можеха да съперничат на облеклото на аристократите от Сидни и дори от Мелбърн. Със своите кожени панталони и прашни ботуши, стигащи до коленете му, Люк се почувства неловко и се изплаши, че ще изцапа фината тапицерия на стола под себе си.

Хю се намести удобно и попита:

— С какво мога да ви бъда полезен, господин Трейси?

— Искам да инвестирам в предприятието на госпожа О’Кийф — отвърна Люк. Повдигна платнената торба, която носеше със себе си, и изсипа съдържанието й на бюрото. Пред очите им се разхвърчаха пачки с банкноти. Хю едва не падна от стола.

— Всемогъщи Боже! Колко пари има тук?

— Трябва да са три хиляди паунда — небрежно отговори американецът.

— Мога ли да попитам откъде имате такава голяма сума в себе си, господине? — подозрително попита адвокатът, неспособен да отмести погледа си от парите.

— Не съм ограбил никого, господин Дарлингтън — приятелски каза Люк. — Но в тази страна съществуват закони, които забраняват частната размяна на злато срещу пари. Като адвокат, надявам се, че ще запазите в тайна произхода на парите.

Хю веднага схвана ситуацията. Коен имаше връзка с бижутери, които изкупуваха злато на черно. Ако на масата имаше три хиляди паунда, то златото, което е било изтъргувано, е струвало поне два пъти повече по официалните курсове. Но това не бяха законно придобити пари и първата му мисъл беше да отпрати този човек. Но каква беше връзката му с Кейт? Любопитството надделя над лоялността към закона и той попита:

— И откъде познавате госпожа О’Кийф, ако смея да попитам?

— Приятели сме — отсече Люк. — Това достатъчно ли е?

Хю кимна разбиращо. И този беше един от многото, омаяни от красотата на Кейт. Ако Хари Хюбнър можеше да й остави цялото си богатство, защо един американски глупак да не се опита да я впечатли с щедрия си жест?

Но Люк се обади и разби теорията му на пух и прах:

— Бих искал да вложите така парите, че госпожа О’Кийф да не разбере откъде идват те.

— Значи искате да сте невидим партньор — опита се да си изясни ситуацията той. — Да вложите парите и да получите процент от печалбата, без да се намесвате лично?

— Искам Кейт да използва парите, както намери за добре — поклати глава американецът. — Когато е в състояние да върне парите, ще го направи чрез вас, без да е нужно да го прави лично.

— При каква лихва?

— Никаква!

Хю хвърли презрителен поглед към брадатия мъж и каза:

— Не ви бива много за бизнесмен, господине. Стоварвате на бюрото ми такава голяма сума и ми заявявате, че не желаете да печелите от капитала си. Доволен съм, че не сте мой финансов консултант.

Люк сви рамене и грубо изрече:

— Просто ми дайте разписка за парите, и толкова. Сложете ги в сметката на Кейт и измислете някаква история, за да обясните наличието им, а аз ще ви платя добре за тази работа.

Хю прецени, че няма интерес да дразни златотърсача. Белезите по лицето му го наведоха на мисълта, че разрешава споровете си с физическа сила, докато той винаги се беше крил под прохладната сянка на закона.

— Няма проблем, господин Трейси — отвърна делово. — Сега ще подготвя документите и ще изчисля адвокатската такса.

Люк кимна и излезе пред кантората, за да запали една пура. Беше сигурен, че адвокатът няма да хареса тежката й миризма.

Когато всичко беше готово, двамата мъже се разделиха хладно. Люк не беше наясно защо не хареса префинения адвокат, но си тръгна, изпълнен с антипатия към него.

Хю Дарлингтън изчака посетителят да се скрие от погледа му, изскочи на улицата и забърза към полицейския участък. Трябваше да съобщи за нарушител на закона. Като адвокат не беше длъжен да предаде клиента си, но ревността и сребролюбието го накараха да се затича към полицията.