Питър Уот
Черните гарвани (13)

12.

Дори в черни траурни дрехи Инид Макинтош излъчваше елегантност и величие. Тя контролираше напълно майчината мъка и спокойно проследи влизането на дъщеря си и Пенелопе в библиотеката. Кимна й сдържано и за кой ли път Фиона усети едва прикритата враждебност на майка си. Отвърна със същото кимване и пристъпи навътре в помещението. Обичаше тази стая. Повечето от спомените за баща й бяха свързани с нея. По рафтовете на стените бяха подредени книги, заключени зад стъклени врати. Имаше списания, алманаси, атласи и религиозни издания. На бюрото лежаха отворени наръчници по скотовъдство и земеделие, любимото му четиво напоследък. Тя огледа рафтовете и срещна очите на Дейвид. В тях се четеше дълбока печал. Той се приближи и я прегърна под неодобрителния поглед на Инид.

— Ангъс го няма вече, Фи! — тихо изрече и погали косата й. — Местните аборигени в Глен Вю го убиха. Татко го е погребал в имението.

Фиона искаше да заплаче, но сълзите не идваха. За нея Ангъс беше непознат. Той живееше при баща й, докато тя и Дейвид бяха в Англия и израснаха заедно. Почувства се виновна, задето изпитва облекчение, че убитият е Ангъс, а не нейният обичан баща, и наведе глава, за да не подразни останалите.

— Има и още нещо — подхвана майка й с леден тон. — Както се разбра, този Майкъл Дъфи, с когото се виждаш тайно, е син на човека, помогнал на убиеца на брат ти да избяга.

Тя погледна изненадано към нея. Откъде майка й знаеше за Майкъл? Отговорът дойде веднага:

— Пенелопе потвърди, че твоят любовник е син на Патрик Дъфи. Баща ти е казал на Дейвид, че този човек е попречил на полицията да изпълни задълженията си и да арестува убиеца. Иронията тук е, че негърът се е отплатил за грижата, като е убил ирландеца и черния му приятел. Господ го е наказал за греха, който си е навлякъл с тази постъпка.

Фиона хвърли към Пенелопе укоряващ поглед, сякаш й казваше: „Как можа да ме предадеш? И защо?“ Да, непременно трябваше да разбере защо.

Братовчедка й сведе поглед. Тя беше разказала всичко на Инид с пълното съзнание, че предава Фиона, но сега погледът на момичето я накара да изпита вина и жал.

— Не вярвам бащата на Майкъл да помага на убийци — се опита да защити любимия си Фиона. Нейното тяло още потръпваше от спомена за ласките му и умът й не можеше да допусне, че някой от семейството на любовника й може да извърши такова престъпление. — Сигурно има и още нещо, което не ми казвате.

— Лейтенант Морт от конната полиция разказа всичко на брат ти. Нали не мислиш, че служител на кралицата лъже? Не, единственият човек, който лъже тук, си ти. Само ти заговорничиш зад гърбовете ни и се увърташ край този мръсен католик като някоя долнопробна курва!

В тези отровни думи Инид изля цялата си омраза към непростимото падение на дъщеря си. Дъщеря, която беше загърбила задълженията си към семейството и беше опозорила името Макинтош.

Гренвил, който досега стоеше мълчаливо до прозореца и гледаше как градинарят почиства главната алея, се обърна и се заслуша с интерес в разговора. Всяка казана дума сега беше важна за неговото бъдеще.

Със смъртта на Ангъс цялото богатство на фамилията отиваше в ръцете на Дейвид. Трябваше да си признае, че не му стана приятно. С Ангъс се работеше много по-лесно отколкото с лицемерния Дейвид. Оксфордският възпитаник имаше глупави и опасни идеи за социална реформа и класово равноправие.

Но после Гренвил погледна събитията от друг ъгъл и реши, че за него премахването на един наследник е голямо улеснение. И ако нещо се случеше с Дейвид, единствен наследник на несметните богатства на Макинтош оставаше Фиона. Но Дейвид беше млад и здрав. Нямаше вероятност да умре от естествена смърт. Само извънредни обстоятелства можеха да променят съдбата му. Гренвил се опита да пропъди изкусителната мисъл, но амбициозен и безскрупулен мъж като него не пренебрегваше така лесно находчивите идеи. Младежът се насили да мисли за друго и насочи вниманието си към положението, в което беше изпаднала Фиона. Тя се задушаваше в яростни сълзи, но стоеше безмълвна и безпомощна пред майка си.

— Нека да отведа госпожицата оттук, госпожо Макинтош — притече й се на помощ Моли О’Рурк. — Момичето страда достатъчно за днес.

Бавачката пристъпи към Фиона и нежно обгърна треперещите й рамене. Двете жени — слугинята и господарката — впиха погледи една в друга.

— Не съм искала услугите ви, госпожице О’Рурк — студено изрече Инид, — така че, моля ви, напуснете незабавно стаята! Това е семеен проблем и вие нямате работа тук!

Моли не помръдна. Тя беше люляла на ръце Фиона като бебе, после замина за Англия, за да се грижи за нея в дома на семейство Уайт. И сега беше винаги край нея. Не, нямаше да напусне и да я остави да страда. Щеше да излезе само с детето си. Нежно побутна Фиона към вратата и запристъпва назад под тежкия поглед на Инид.

— Дърта ирландска вещица! — изруга Гренвил, когато двете излязоха. — Трябва да я изхвърлите на улицата! Там й е мястото.

— Само през трупа ми! — неочаквано се обади Дейвид. — Докато съм жив, никой няма да закачи и с пръст Моли! Тази жена отдаде живота си на мен и на Фи и заслужава уважението ни.

Гренвил изгледа братовчед си. После потърси Инид за подкрепа.

— Въпросът ще се реши от майка ти, Дейвид. Ти нямаш думата!

Инид усети погледа на сина си. Беше по-скоро питащ, отколкото нахален и изискващ. „Такъв си е — въздъхна тя, — кротък и деликатен.“

— Въпреки че не я харесвам, Дейвид е прав — заговори тихо. — Моли обожава Дейви и Фиона и им е предана. Няма да я оставим на улицата.

„Преданост — помисли горчиво Дейвид. — Това е просто любов.“ Но тази дума беше непозната в дома на семейство Макинтош. Отношенията в семейството се характеризираха с думи като „задължения“, „лоялност“, „позиция“. Младежът се помъчи да си спомни дали някога е чувал „обичам те“ от майка си, но не можа.

В това време Гренвил си мислеше, че присъства на поредната проява на солидарност в това семейство. И поредната проява на властта, която лицемерният Дейвид имаше върху Инид. Както каза Пенелопе, младежът ставаше много опасен.

— Ако нямате повече въпроси към мен, бих предпочела да си тръгна, лельо — обади се Пенелопе и прекъсна словесната схватка. Умът й беше зает с предстоящото обяснение между нея и Фиона.

— Бих искала да убедиш Фиона да забрави за ирландеца, Пени — каза строго леля й. — В противен случай ще се наложи да предприема строги мерки.

— Ще се опитам. Но се страхувам, че тя е влюбена в него.

— Само си въобразява, че е влюбена — раздразнено каза Инид. — Припомни й коя е и какви са задълженията й към фамилията. И й обясни ирландската представа за любовта — пълна къща с мръсни пищящи деца, воня на зеле и съпруг, който прекарва цялото си време в кръчмата. Ти знаеш как да й го кажеш, нали?

Момичето кимна и измърмори:

— Сигурна съм, че като чуе всичко това, ще забрави, че е влюбена.

После се обърна и бързо напусна библиотеката.

Гренвил се опита да обърне на шега саркастичната забележка на сестра си:

— Пенелопе държи на Фиона. Може би затова изпитва някаква симпатия към онзи простак, Дъфи.

Нито майката, нито синът възприеха извинението. От това, което беше чувала за Майкъл, Инид нямаше да се учуди, ако Пенелопе наистина харесва ирландеца. Тя познаваше племенницата си и беше чувала за скандалните й сексуални връзки. Но въпросът за морала на Пени и влиянието й върху Фиона можеше да почака, докато научат къде може да е другият син на Патрик Дъфи, Том. Тя се обърна към сина си:

— Та значи този Том е бил там, когато са убили баща му?

— Да… и не. Изглежда, че синът е останал при стоката, която са пренасяли. След време лейтенант Морт намерил изоставените коли с впрегнати волове. Един от местните полицаи е открил наоколо отпечатъци от ботуши на трети човек, който, сега вече знаем, че е бил Том Дъфи. Според Морт дните му са преброени. Никой не може да издържи дълго сам сред пустошта.

Името Дъфи се беше превърнало в ирландско проклятие за тях. Първо в Куинсланд, където един Дъфи беше осуетил отмъщението за убийството на Ангъс. После в Сидни един от синовете му… Инид потръпна. Не искаше да допусне мисълта, че дъщеря й може да е спала с този мъж. А сега научаваше, че има още една издънка на този род в Куинсланд. Разумът й подсказваше, че младежът най-вероятно е мъртъв и съпругът й няма от какво да се бои. Но някакъв ирационален страх се загнезди в душата й и тя разбра, че няма да има покой за семейството й, докато не изтребят тези проклети ирландци.

 

 

— Биди, ела бързо! — извика Франк от кухнята.

Жена му остави на леглото старата броеница с розови мъниста, която пазеше още от Англия, наметна шал върху дългата си нощница и забърза надолу по стълбите. Беше доловила тревога и раздразнение в гласа на мъжа си, а сега вече можеше да чуе и бумтящия глас на полицай Фарел, когото добре познаваше като клиент на „Ерин“. Той често се отбиваше през задната врата за едно питие, когато се случеше на смяна.

— Мили Боже! Майкъл! — изохка тя, когато влезе в кухнята. Хвана се за главата и потърси обяснение от мъжа си. Но той стоеше намръщен и мълчеше.

— Какво е станало с Майки? — попита с майчинска загриженост тя. — Ранен ли е?

— По-лошо — изръмжа Франк, — пиян до козирката. И точно днес, когато трябваше да помогне на Макс в избата. Добре, че полицай Фарел беше така добър да го доведе тук, а не в полицейското управление, където му е мястото.

Бриджит погледна отпусналия се на стола младеж и въздъхна:

— Боже, Майки! Какво е станало с теб, момчето ми?

Нежно повдигна кървящото му лице и го огледа. Дрехите му бяха разкъсани, а около него вонеше на пот и алкохол. Беше повече от ясно, че се е бил с някого.

— Извинявай, лельо — изломоти той, — малко се сбих…

— Донеси топла вода! Не гореща. И чисти дрехи — нареди тя на мъжа си. Не за пръв път виждаше Майкъл в такова състояние, но никога с толкова дълбоки рани. Очевидно схватката не беше завършила в негова полза.

— Ако бях на твое място, нямаше толкова да го жаля — гърмеше Франк, докато пълнеше легена с вода. — Господинът е предпочел да пийне едно-две и да си поупражнява юмруците, вместо да свърши някоя работа. И не е пил бира, а силни питиета. Е, това не го беше правил досега.

— Сигурно си има причина! — защитаваше го Бриджит, докато оглеждаше внимателно раната на главата му.

— Добре съм, лельо, не се безпокой! — продължаваше да се извинява Майкъл.

— Не си добре, Майки! — нежно занарежда тя. — Имаш сериозна рана на главата и Бог знае още колко синини. Нека те измия, за да мога да те огледам по-добре и тогава ще преценим дали да викаме доктор Хюз.

— Не искам доктор! Добре съм! Просто свалих гарда си малко по-ниско…

— Какво те докара до това състояние, Майки?

Той я погледна отчаяно, после наведе глава и прошепна:

— Татко е мъртъв. Също и Били. Том е изчезнал, но най-вероятно и той не е между живите.

— Велики Боже! — Франк изстена и за малко не изпусна пълния леген. — Откъде знаеш?

Майкъл погледна към чичо си през мъглата от кръв и алкохолни пари:

— Знам, чичо! Не мога да ти кажа откъде, но трябва да ми повярваш! Татко и Били са убити от местни диваци по пътя си към Тамбо. Не знам подробности, но е станало през ноември. За Том не се знае нищо. Ето защо не сме получавали писма от тях.

Франк се свлече на стола. Лицето му се сгърчи. „Пат — мъртъв. Том — изчезнал!“ Внезапното спиране на писмата им най-накрая получи логично обяснение, макар че имаше нещо нелепо в това, което казваше Майк. Не можеше да си представи, че брат му, който неведнъж се бе измъквал от клопките на служителите на империята, ще загине от примитивните копия на аборигените. Горката Кати! Тя беше някъде там, в пущинака и очакваше да се срещне с баща си.

— Горката Кати, остава съвсем сама в Куинсланд — обади се Бриджит, сякаш прочела мислите на мъжа си. Тя пренебрегна факта, че племенницата й беше омъжена. Нямаше вяра на О’Кийф. Никога не го беше харесвала и го смяташе за женкар и комарджия, но не се противопостави на брака им, за да не застане срещу любовта на момичето.

— Майки, трябва да заминеш на север и да намериш сестра си! Сега тя има нужда от теб — занарежда тя.

— Мислих за това — отвърна младежът. — И реших, че трябва да дадем възможност на Кевин да се погрижи за нея. Той е неин съпруг!

— Значи искаш да изоставиш сестра си в такъв момент? — повиши тон Бриджит.

— Лельо, Кейт е по-силна от много мъже, които познавам — защити се Майкъл. — Може да е само на шестнайсет, но в нея има достатъчно от желязната воля на Фицджералд и упоритостта на Дъфи. Ако нещо… познаваш Кати, винаги ще се оправи.

Бриджит не можеше да не се съгласи с племенника си. Дъфи бяха силни хора. Обичаха промяната и риска. Никога не се замисляха за последиците. Гледаха само напред и търсеха приключенията. Такива хора си имаха име — пионери. Сега Кати беше пионер на дивия север. Но тя беше също и бременна жена, придружавана от мъж със съмнителен морал.

— Да, да, може и да си прав. Аз съм като онези майки, дето не искат да признаят, че малкото им момиченце е веч голяма жена — занарежда Бриджит.

— Кейт сигурно ще научи какво се е случило. Когато разбере, тя сама ще реши какво да прави — опита се да я успокои Майкъл.

— Мислиш ли, че ще се прибере вкъщи?

Той поклати глава:

— Мисля, че ще остане там и ще построи своя хотел… с помощта на съпруга си.

Франсис въздъхна:

— Щом баща ти и Том ги няма, няма защо да остава там.

Но дълбоко в себе си знаеше, че Кейт ще остане. Тя беше наследила неспокойния дух на баща си. Мечтаеше като него да покорява нови земи и да изпробва човешките си възможности. Том беше същият. Само Майкъл приличаше на майка си Елизабет. От нея беше наследил любовта към красотата и умението да рисува.

Бриджит приключи с почистването на раните и изми кръвта от лицето на младежа. Погледна го и импулсивно притисна главата му към пълните си гърди, сякаш той беше малко момче. Майкъл се сгуши и събитията от деня се завъртяха в замаяното му съзнание като калейдоскоп.

След като научи какво е станало с баща му, той напусна вилата на Макинтош и тръгна из улиците без посока. Седна в първата кръчма, която се изпречи на пътя му. Трябваха му точно две чашки ром, за да се забърка в свада с тримата английски войници. Дочу обидния коментар на един от тях за простотията на ирландците и скочи със свити юмруци. Получи много удари, но и той не им остана длъжен. Даде воля на мъката и яростта, които го задушаваха от сутринта. После повикаха полиция и беше цяло щастие, че попадна на ирландския полицай, който добре познаваше семейството му. Това го спаси от лапите на закона.

Бриджит се увери, че Майки няма нужда от лекар, и реши да го подкрепи с чаша чай. Той й благодари и се умълча. Леля му усети, че момчето има нужда да остане насаме с мислите си, и направи знак на Франк. Двамата тихо излязоха от кухнята.

 

 

Дървеното буре изтрака надолу по релсата и се изтъркаля на пода с глух звук. Майкъл се напъна и с пъшкане го прекара към другия край на избата. Синините от скорошния бой още личаха по голото му до кръста тяло. Потта се стичаше по лицето му, въпреки че помещението беше хладно.

— Трябва ни нещо за пиене, майн френд — изгърмя гласът на Макс и се протегна. — Да опита тази бира?

Майкъл избърса потта от лицето си с края на ризата и седна до германеца, който вече вадеше две емайлирани канчета. Наклони бурето и внимателно ги напълни с кафявата течност. Младежът подуши питието и сбърчи нос от отвращение:

— Не ти го препоръчвам.

Макс отпи и бързо изплю течността на земята.

— Отвратително, майн френд! Тази страна никога няма има добра бира.

Местната бира наистина беше със съмнителен състав и се правеше от отпадъчни продукти. При това положение не беше чудно, че хората предпочитаха вносната английска бира, независимо от високата й цена.

— Най-хубавата бира е в Хамбург, я! — млясна Макс. — Това й трябва на тая страна — хубава бира. Трябва дойде един баварец да научи вас да правите бира.

Като по даден знак двамата мъже се спогледаха и изляха съдържанието на канчетата на земята.

— Имам две бутилки английска бира. — Майкъл бръкна зад дървените щайги.

— Пфу, конска пикня е твойта английска бира!

Майкъл, който тъкмо му подаваше бутилката, я дръпна обратно към себе си, но Макс бързо я грабна. Младежът му се ухили:

— Я по-добре не я пий. С всеки ден ставаш все по-дебел. Скоро дори и аз ще започна да печеля рундове от теб.

Макс потупа дебелия си корем:

— Не съм виновен. Госпожа Дъфи е великолепна готвачка.

Майкъл се засмя. Когато си с Макс е лесно да се смееш. Какъв по-добър лек за мъката му от тежка работа и малко смях.

— Ти хвалиш леля Бриджит, но почакай да опиташ от деликатесите на чичо Франк. Решил е да ги включи в менюто. — Той надигна бутилката. Беше топла, но въпреки това му достави удоволствие.

— Имаш предвид като в онези хотели, дето хората плащат за храна — изсумтя Макс.

— Да, чичо иска да опита. Със сигурност ще бъде нещо различно от това, което обикновено предлагаме в бара. Говори за заешка супа, патица с маслини, бъбреци в шампанско… Нещо подобно опитах само преди две вечери… — Гласът му секна, когато се сети за нощта във вилата на Макинтош.

— Доста разкошно за постоянните клиенти на „Ерин“, майн френд. Няма да платят по три шилинга за такова ястие. Те са прости ирландци и ядат картофи като теб — закачи го германецът, но Майкъл не му обърна внимание. Мислите му бяха на друго място, с друг човек.

Макс забеляза отнесения поглед на младежа и го сръга в ребрата:

— Тъп ирландец!

Майкъл се сепна:

— Извинявай, Макс. Замислих се за нещо.

— За баща си и брат си, нали момче? — меко изрече Макс. — Патрик беше най-добрият мъж, дето познавам. Той спаси живота ми от британците в Баларат. Никога няма да забравя това!

— Не, Макс. За друго мислех.

— Какво те мъчи, майн френд? — Макс загрижено погледна към него, но преди Майкъл да му отговори, в избата нахлу Даниъл. Слезе по стълбите и се намести с пухтене на щайгите до тях.

— Имаш ли още някоя скрита бутилка, Майк? — попита вместо поздрав.

Братовчед му порови зад щайгите и извади нови три бутилки. Отвори ги и подаде една на Дан. Той жадно отпи. По това време на деня трябваше да бъде в кантората на Съливан и Леви. Да напусне работното място беше нещо нечувано. Освен ако някой от семейството не беше умрял.

— Ако съдя по вида ти и това, че си тук — обърна се Майкъл към него, — мога да се обзаложа, че си разбрал нещо.

Мястото, на което работеше, даваше възможност на Дани да има много познати и да научава много неща.

— Да — отвърна той, като отпи от шишето. — Мъжът, който е бил убит от туземеца, се казва Ангъс Макинтош.

— Ангъс?! — сепна се Майкъл. — Братът на Фиона! Божичко! Пенелопе казваше, че татко е защитавал някакъв убиец на бял човек. Ако това е бил брат й, мога да разбера, защо Фи не иска да ме вижда.

— Това не е всичко — продължи братовчед му. — От доклада на лейтенанта, който е ръководел разселването, се разбира, че тялото на Том не е намерено. Лейтенантът предполага, че и той е убит, но всъщност няма доказателства.

— Как разбра всичко това?

— Не питай, за да не те излъжа! — заговорнически се усмихна Дан.

Майкъл кимна. Братовчед му си имаше свои начини на действие. Нали точно уменията му да развързва езици и да пази тайна го бяха направили адвокат.

Всъщност работата не беше толкова сложна, колкото си мислеше Майк. Даниъл подкупи секретаря на юридическата фирма, която обслужваше Макинтош. Двамата обядваха заедно и цялата информация по случая беше разменена за няколко долара и две-три питиета.

— Какво друго научи? — попита нетърпеливо Майк. Надеждата, че брат му може да е жив, подобри настроението му.

— Изглежда, наистина чичо Патрик е държал полицаите на мушка, за да даде възможност на някакъв негър да избяга. Сигурно същият, който е убил Ангъс Макинтош. Лейтенантът пише, че е оставил чичо и Били сами и е тръгнал след убиеца. След малко чул викове за помощ. Когато се върнал, намерил двамата, убити от копие. По-късно се натъкнали на товара на чичо Патрик и взели решение да унищожат всичко, за да не попадне в ръцете на диваците, които обикаляли наоколо.

Майкъл се намръщи:

— Тука има нещо гнило, Дани. Нещо не се връзва.

Даниъл кимна в съгласие. Макс цъкна с език:

— Смешки! Полицията никога няма да остави ненаказан човек, който препятства закона. Би трябвало да арестува, не да пуска да си ходи.

— Абсолютно си прав! — Даниъл също беше открил измамата. — Кучият му син, сигурно ги е убил, а Том е успял някак си да му се изплъзне.

— Мамка му! — изпсува Майкъл. — Запомни ли името на този полицай?

Братовчед му се замисли:

— Монт… не!… Морт! Лейтенант Морисън Морт от Националната конна полиция. Това е проклетото име.

Майкъл попита:

— А какво е правил през това време бащата на Фиона? Дали е бил наблизо?

— Бил е заедно с Морт, когато баща ти е насочил пушката си към тях — отговори братовчед му и повтори всички подробности, които беше научил.

— Значи и той носи отговорност за смъртта на татко — каза тихо младежът и в очите му лумнаха пламъци.

Дейвид сви рамене:

— Съмнявам се, че можем да докажем нещо. В съда ще бъде нашата дума срещу тази на офицер от полицията и на уважавания Доналд Макинтош. И…

— Знам това! — прекъсна го Майкъл. — Но има и съд на честта.

— Забрави тези глупости! — извика братовчед му, изплашен от думите му. — Опълчиш ли се срещу такива силни мъже, ще завършиш на бесилката. Че ще повлечеш и мен.

Но Майкъл вече кроеше планове за отмъщение.

— Има и още новини — додаде Даниъл в желанието си да отклони Майк от опасните му планове. — Госпожица Фиона Макинтош е напуснала Сидни заедно с братовчедка си. Дори и адвокатите на семейството не знаят къде са отишли. Говори се, че е изпратена някъде от майка си заради любовна история с един ирландец. — Като видя изражението на младежа, той побърза да каже: — Не се безпокой. Името ти не е замесено.

Майкъл имаше намерение да се види по някакъв начин с Фиона тази вечер. Но тя беше заминала бог знае къде. Като че ли всичко беше нагласено от самия дявол. Не че знаеше защо иска да я види или какво щеше да й каже. Но чувстваше, че трябва да се срещнат още веднъж, преди да замине за Куинсланд. Искаше да поговорят за смъртта на баща му и стария Били. Може би беше научила от брат си нещо повече за трагедията в Куинсланд.

— Благодаря ти, Дан! — каза, като се изправи. — Трябва да говоря с чичо Франк, момчета.

Даниъл и Макс се спогледаха.

— Не заминавай, майн френд! Имам нужда от теб — каза Макс и прехвърли мечешката си ръка през рамото на младежа. — С кого ще пия тая английска пикня?

Майкъл се усмихна:

— Трябва да изясня някои неща, Макс — каза тихо. — Когато свърша, ще се прибера у дома.