Ан Стюарт
Принцът на меча (24)

Глава 24

Жасмин отстъпи назад и се препъна в една камара стари сечива и оръжия, но Джошая Клег вече не й обръщаше внимание. Той винаги допуска тази огромна грешка, помисли си тя. Просто не може да повярва, че една жена би могла да представлява заплаха за него.

— Мисля, че ще ви застрелям в главата. Вярно, гледката след това не е много приятна, но пък определено ще бъде задоволителна. Никога преди не съм имал възможността да убия лорд. Мисля, че ще ми хареса.

Бренан отново изпъшка и Жасмин видя как се опитва да седне. Клег се обърна към него и се ухили. Явно се забавляваше неимоверно.

— Разбира се, ти си съвсем друго нещо, Роби, приятелю. Убил съм много такива като теб, затова не представляваш особен интерес. Бих могъл да те застрелям между краката. После ще кажа, че негово проклето благородие го е направил, а кой би очаквал един граф да има почтена цел? — Той се подсмихна и тръгна към замаяния си колега със злобен блясък в очите.

— Не е нужно да го убивате — провлече Алистър. — Аз съм този, когото искате. Защо ще си правите труда и с Бренан?

— Защото не обичам да деля. А и обичам да убивам.

Той вдигна пистолета си и го насочи към слабините на Бренан.

Жасмин скочи на крака, грабна първото нещо, което й попадна, и го размаха заплашително. Приличаше на брадва.

— Остави го на мира! — извика тя и тръгна към Клег.

Това му отвлече вниманието за миг, но съдбоносен миг. Алистър веднага бръкна в сандъка пред себе си и хвърли някакъв златен предмет към главата на Клег. Бренан се претърколи и се сниши зад камара боклуци, но златният боздуган само отскочи от челото на Клег и падна с трясък на пода.

— Кучка — изръмжа Клег, който вече не се интересуваше от първите си две жертви. — Проклета курва. Ще се погрижа първо за теб, за да могат другите да гледат.

— Не ме докосвай! — изкрещя тя.

Чу как Алистър бързо застана до нея.

— Искаш мен — каза той. В гласа му прозвуча отчаяние. — Остави я на мира.

— Накарай ме, момченце. — Допусна фаталната грешка да се обърне с гръб към Жасмин. — Не можеш да ме спреш навреме, а аз ще пусна един куршум точно между красивите й…

Жасмин вдигна тежкото оръжие над главата си, стисна очи и го удари с всички сили. Тежестта на брадвата я извади от равновесие. Чу силно дрънчене, когато тя падна на пода, а Жасмин се строполи след нея.

За миг настана зловеща тишина. Жасмин вдигна поглед и видя Алистър пред себе си.

— Света майко божия — каза тихо той. — Напомняй ми никога да не те ядосвам, когато наблизо има оръжие, сърце мое.

— Убих ли го? — попита тя изумена.

Краката на Клег стърчаха неподвижни иззад един сандък железарии.

— Бих казал, че да — промълви Алистър.

Бренан вече бе успял да се изправи на крака. От раната на главата му течеше кръв, а лицето му имаше сивкавозелен цвят.

— Съвсем — каза той.

Жасмин стана и тръгна към сандъка, за да види по-добре поваления си враг, но Алистър я хвана през кръста и я спря.

— Не мисля, че искаш да видиш това, миличка. Имаш ли някаква представа с какво го удари?

— Не. Просто се опитах да го спра.

Бренан се наведе и вдигна двуостра брадва, изцапана с кръв от едната страна.

— Брадва на палач — каза той. — Все още доста остра.

— Никога не съм предполагал, че във вените ти тече кръв на Тюдорите, скъпа — каза Алистър.

— Искаш да кажеш, че аз…

— Точно така — потвърди Алистър и прокара пръст по гърлото си. — Отрязала си я съвсем.

Стаята и преди беше тъмна, но сега сякаш всички сенки се спуснаха към нея.

— Ще повърна — каза тя почти уверено. — Или ще припадна.

— Мога ли да ти препоръчам последното? — сладко попита Алистър. — Вече и без това имаме доста неща за чистене.

Това беше последната капка. Тъмнината се сключи съвсем и Жасмин се олюля, а в ушите й още звучеше звукът от тъпия удар, когато оръжието й срещна живата плът.

Алистър я хвана, разбира се. Това може би щеше да бъде последната му възможност да я прегърне, помисли си, и възнамеряваше да й се наслади. Погледна към Бренан, който все още се пулеше към падналия си колега. На лицето му бе изписано отвращение, примесено със задоволство.

— Какво ще правите сега? — попита Алистър.

— Не съм съвсем сигурен, сър. Едно обаче знам — не мога да ви позволя да си тръгнете със съкровищата на короната.

— Нямах намерение да ги вземам всичките. Най-вече защото са доста тежки. Мислех си, че една по-голяма корона може да ме задоволи.

— Страхувам се, че няма, сър.

— И как смятате да ме спрете? Ще ме убиете ли, мистър Бренан? Човекът, който спаси живота ви? Може и да не сте разбрали, но Клег тъкмо щеше да пръсне вътрешностите ви, когато хвърлих този боздуган към него.

— Много сте добър с боздугана, сър — отвърна Бренан и докосна раненото си чело. — Но ще оценя усилията, които положихте в моя полза.

— Удоволствието беше мое.

— Но това не е достатъчно, за да ви пусна.

— Бренан, в ръцете си имате обезглавен полицай и припаднала жена. Как смятате да ме спрете?

— Ще ви застрелям, ако се наложи. И тя не ми е в ръцете.

Съжаляваше за това, разбира се, но просто нямаше друг избор.

— Вече е — каза просто и бутна тялото на Жасмин към Бренан, като разчиташе на това, че полицаят по-скоро ще пусне оръжието си, отколкото дамата.

Само след секунда Алистър ритна свещта и в стаята се възцари пълен мрак.

— Съжалявам, че ви оставям така, мистър Бренан, но трябва да се погрижа за гордостта си. — Той грабна торбата си и изчезна в тъмнината.

Тази нощ имаше луна. Не пълна, но ярка. Явно никой не бе забелязал произшествието в склада. Алистър преметна торбата през рамо и тръгна по пътеката, подсвирквайки си весело.

Наблизо изграчи гарван като дрезгав смях, и Алистър спря да свири. Нямаше да има никакви затруднения да излезе оттам, откъдето беше влязъл, а короната на крал Джордж само щеше да му дава сили.

Той спря и се замисли. Короната беше по-тежка, отколкото си бе представял, и за миг се зачуди какво ще прави с нея. Дори Никодимъс можеше да срещне затруднение да превърне една от английските светини в пари в брой, а освен това Алистър нямаше нужда от пари. Къщата в Шотландия вече бе ремонтирана и се намираше в по-добро състояние, отколкото е била от векове насам. Лондон вече не беше гостоприемно място за такива като него, значи можеше да се отърве и от къщата на Кларджис Стрийт.

Но къде щеше да отиде? Какво щеше да прави?

Замисли се над възможностите си, докато крачеше безцелно по лондонските улици. Континентът го отегчаваше. Мисълта за екзотични, готови на всичко чужденки го отегчаваше. Мисълта да краде диаманти във френския кралски двор го отегчаваше.

Не искаше диаманти, не искаше да се катери по покриви. Не искаше френски куртизанки и италиански любовници.

Искаше Жасмин.

Погледна към торбата, спря и извади короната.

Оливър Кромуел не беше обичан особено от хановерската династия. В пределите на Лондон бе останала само една негова бронзова статуя в парка до малка църквица.

— Не ме харесваш, нали, друже? — каза тихо Алистър. — Е, и аз не те харесвам. Трябва да ти се вдъхне малко живот.

Короната стоеше доста смешно върху бронзовата шапка на Кромуел. Алистър отстъпи назад, за да се наслади на гледката, и се усмихна.

— Носете я със здраве, господин Кромуел — каза той и се изгуби в нощта.

 

 

Жасмин си пое дълбока глътка от чистия нощен въздух. Зет й стоеше до нея, прегърнал я грижовно, докато тя бавно идваше на себе си.

— По-добре ли се чувствате? — попита я той.

Тя погледна към здраво затворената врата на склада. Нямаше представа как я е измъкнал оттам. Нямаше представа къде е Алистър. Знаеше само, че е изчезнал. И си каза, че това я радва.

— Май да — отвърна тя. — Какво възнамерявате да правите?

— По отношение на какво?

— Ами за… ъъ… това. — Тя махна с ръка наоколо. — Мистър Клег.

— Нищо. Някой съвсем скоро ще открие тялото му, когато дойдат, за да върнат скъпоценностите на предишното им място. Мисля, че който и да разследва случая, ще стигне до извода, че става въпрос за спречкване между крадци.

— Вие ли ще го разследвате?

— Не.

— Ами Котката?

— Какво за Котката? — спокойно попита Бренан. — Предполагам, че ще се превърне в една от онези загадки, чийто отговор никога не излиза наяве. Тероризирал е лондонското висше общество в продължение на няколко месеца, а след това е изчезнал.

— Никого не е тероризирал! — възпротиви се Жасмин.

— Но звучи добре. И така ще си остане — като една интересна история, която да си разказват хората.

— Ами липсващата корона?

— Предполагам, че ще я намерим. Струва ми се, че Негово Благородие всъщност не е крадец по природа. Короната ще се появи рано или късно, може би тогава, когато най-малко го очакваме. Но това няма да е моя грижа. Моята работа тук свърши. Ще заведа жена си в Йоркшир, където ще ми се налага да се тревожа само за времето и за цената на зърното.

Жасмин си пое дълбоко въздух.

— Тя ви обича до безумие, знаете, нали?

— Знам. Имате ли нещо против? Любовта й провали всичките планове, които имахте за нея.

— Това бяха мои планове, не нейни. Тя получи това, което иска и от което има нужда, и аз не мога да бъда по-щастлива.

— При нас винаги ще има място за вас и майка ви.

— Не сте виждали майка ми — кисело каза тя. — Може да съжалявате за предложението си. Ще се справим, не се страхувайте. Но ще ви дойда на гости след девет месеца, за да присъствам на раждането на племенницата или племенника си.

— Това е малко прибързано, не мислите ли?

— Ще разберете, че Фльор става доста решителна, когато си науми нещо.

— Мисля, че вече съм го разбрал.

— Трябва да се върнете при нея. Сигурно се тревожи. А горкият Фреди трябва вече да е замръзнал. — Жасмин се наведе и го целуна по бузата. — Добре дошъл в семейството ни, братко.

Тя се втурна в нощните сенки, преди Бренан да успее да я спре.

Фреди не беше съвсем замръзнал, но определено беше нещастен. Тъй като си беше покорен по душа, не бе помръднал от мястото си в малката лодка, където го бе оставила, но се оплаква на висок глас за лошото й отношение към него през целия път до Спайтълфийлдс.

— Алистър ще ви бъде много благодарен затова, което сторихте за мен — каза тя, скачайки от наетата карета, преди да е успял да й помогне.

Фреди изведнъж придоби печален вид.

— Мислите ли, че някога ще го видим отново, мис Мейтланд?

Това беше нещо, което не беше съвсем готова да приеме, но успя да се усмихне смело.

— Съмнявам се, мистър Арбътнот. Но си имаме нашите спомени, нали?

— Прекрасни спомени — отвърна замислено Фреди.

— Прекрасни, наистина…

 

 

— Събуди се, миличка.

Жасмин зарови още по-дълбоко главата си под възглавницата, за да не чува нежния глас. Откак се върна у дома в Спайтълфийлдс, си легна и не бе ставала от леглото вече два дни. И нямаше намерение да го прави точно сега.

Но сестра й не приемаше „не“ за отговор.

— Събуди се, Джес — каза по-високо тя и дръпна завивките.

Жасмин се обърна по гръб в голямото легло, което досега споделяше с по-малката си сестра, и се загледа в този ужасен звяр.

— Не искам да се събуждам — каза решително тя. — Не знам дали въобще някога ще поискам да стана от леглото. И какво правиш тук? Не трябва ли да си при съпруга си?

— Занимава се с някои последни подробности по пътуването и ме изпрати тук преди него. Мислеше, че днешният вестник може би ще те заинтригува.

— Това едва ли е възможно.

Жасмин седна и прокара пръсти през косите си. Знаеше, че лицето й е бледо и подпухнало от сълзите, но не направи никакво усилие да го скрие.

— Донесох ти чай. — Фльор кацна на ръба на леглото и очевидно нямаше намерение скоро да стане. — Някой се е опитал да открадне скъпоценностите на короната.

— Страхотно — внимателно каза Жасмин. — И разминало ли му се е?

— Е, липсващата корона била открита само на няколко мили от Кулата, в двора на една църква. Върху статуята на Оливър Кромуел.

Жасмин не бе подозирала, че някога отново ще се засмее, но ето че сега се засмя.

— Крадец с чувство за хумор.

— Очевидно. За нещастие, твоят приятел, мистър Клег, е бил убит. При това по най-ужасен начин. Някой му е отрязал главата в Кулата.

Жасмин току-що бе отпила първата глътка от чая си и шумно я изплю обратно в чашата.

— Колко жалко. — Гласът й беше едва доловим.

— Казват, че умрял, изпълнявайки дълга си. Ще му бъде устроено погребение на герой. На него и на главата му.

— Фльор!

— Съжалявам, скъпа. Не знаех, че си толкова гнуслива.

— Не обичам разчленени тела.

— Предполагам, че и мистър Клег не ги обича.

Жасмин легна и изпъшка.

— Виждала ли си майка?

— За малко. Излизаше.

Жасмин отвори едно око.

— Навън?

— Отива да си купи нови дрехи. Незнайно защо, мисълта, че дъщеря й се омъжва за граф, я е излекувала.

— Ти не се омъжваш за граф.

— Не, скъпа. Според вестника, ти се омъжваш.

— Какво? — изпищя Жасмин, скочи от леглото и чаят се разля.

— Гленшийл сигурно е бил много зает.

Жасмин грабна вестника от ръката на сестра си. Беше отворен на обявите, където с размазано мастило бе написана новината за предстоящия й брак с шестия граф Гленшийл.

— Ще го убия — гневно изсъска тя.

— Изчакай, докато тръгна за Йоркшир — спокойно каза Фльор. — Оказва се, че майка ми прощава проявения лош вкус за брака ми с фермер. Мисля, че ще е по-добре да не извършваш убийство, преди да съм заминала. Или вече е твърде късно? — Фльор се изкикоти.

— Съпругът ти — каза строго Жасмин — ти оказва много лошо влияние. Няма нищо смешно.

— Много ми е интересно да видя какво влияние ще ти оказва твоят съпруг.

 

 

Алистър Макалпин, шести граф Гленшийл, седеше в спалнята си и гледаше как пламъците поглъщат черните дрехи. Беше ги напоил щедро с бренди, но пак му се струваше, че не горят достатъчно бързо. Старият му начин на живот изчезваше в пепел и дим, а той се чудеше кога ли новият му начин на живот ще се покаже на вратата.

Не се наложи да чака дълго. Беше пладне, къщата беше празна и той чу гневните й, забързани стъпки по задното стълбище. Той се облегна назад, хванал чаша бренди с дългите си пръсти, и се приготви да посрещне съдбата си.

Тя отвори с трясък вратата и застана в рамката. Приличаше на харпия или на ангел на отмъщението. Отново беше с една от простите си рокли, което може би не беше лошо, тъй като розовата й копринена рокля се изцапа с кръвта на Клег. Косата й отново бе прибрана в стегнат кок на тила. От него ще я заболи главата, помисли си той. Нищо чудно, че изглежда толкова бясна.

— Ще те убия — съобщи тя.

Той се огледа наоколо.

— Страхувам се, че съм свършил брадвите, сладка моя. Може би искаш да ми отрежеш главата с касапски нож?

— Как се осмеляваш да отпечатваш такова нещо във вестника?

Той й се усмихна сладко-сладко. Усмивката му обаче не я трогна.

— Стори ми се добра идея. Отказах се от обирите и имах нужда от нещо, с което да запълвам времето си.

— Но аз нямам нужда от нещо, с което да запълвам времето си, много благодаря. Сигурна съм, че ще си намеря хиляди занимания в Йоркшир, когато посещавам сестра си.

Той стана и тя отстъпи малко назад. Беше нащрек.

— Да, но животът с мен ще е истинско приключение, Жасмин — промълви той и продължи да настъпва.

— Стигат ми толкова приключения. Не искам повече!

— А какво искаш? — Тонът му този път беше съвсем сериозен.

— Искам дом. Искам деца, много деца. Толкова много, че да нямам време да мисля за нищо друго. Искам да съм далеч от града и никога повече да не усетя вонята му. И най-вече искам мъж, който да ме обича.

— О, Джес — той спря. — Искаш толкова много, а не можеш да правиш компромиси.

— Никога.

— Аз мога да ти дам дом. В хълмовете на Шотландия, на много мили от града. Къщата е огромна, разхвърляна и студена, но покривът няма да падне в близките години, а наблизо има езеро с най-хубавата сьомга на света. Мога да ти дам и деца. С огромно желание ще се погрижа да си непрекъснато бременна, ако това искаш. — Той спря, сякаш изплашен от нещо.

— Това ли е всичко, което можеш да ми дадеш? — попита тя спокойно.

Той вдигна поглед.

— Мога да ти дам и мъж, който те обича толкова много, че едва ли би могъл да живее без теб — отвърна й просто.

В първия миг тя не помръдна. И тогава лицето й се озари от усмивка толкова топла, че най-после стопи леда, сковал сърцето му, и тя полетя в прегръдката му. Той започна да я целува, да я целува, а тя плачеше, а може би и той, когато я вдигна на ръце и я занесе до леглото.

В камината напоените с бренди дрехи избухнаха във весели пламъци, пръскайки топлина и светлина в спалнята. Но нито един от двамата не забеляза.