Ан Стюарт
Принцът на меча (9)

Глава 9

Времето не се оправи, докато пътуваха към Севъноукс. Фльор имаше късмет да заспи, Робърт Бренан се облегна назад и затвори очи, но Жасмин не се лъжеше толкова лесно. По негов собствен начин, той беше също толкова нащрек, колкото Джошая Клег. Може би това беше задължително за полицаите. И имаше смисъл — ако непрекъснато си нащрек, никой няма да успее да те изненада в гръб.

Каретата подскочи и Жасмин — също. Фльор продължаваше да спи, сънят на невинните, но Бренан отвори очи.

— Беше много мило от страна на мисис Блейн да ни изпрати каретата — каза вежливо, но тихо той, за да не събуди сестра й.

Жасмин се огледа. Каретата наистина беше ужасна и явно я използваха да превозват прислуга и бедни роднини. Или Сали Блейн беше по-малко заможна, отколкото намекна Ерминтруд, или нарочно искаха да ги обидят с тази карета. Жасмин подозираше, че е последното, и страхът й за предстоящото гостуване нарасна.

— Много мило — отвърна разсеяно тя, докосвайки евтините възглавници.

Отново настъпи тишина, нарушавана единствено от дишането им и от тропота на копитата в проливния дъжд. За миг Жасмин си помисли, че също може да заспи, но Робърт Бренан се покашля.

— Аз съм човек, който обича да говори направо, мис — каза той, опитвайки се да звучи спокойно. — А вие сте дама, по-наблюдателна от повечето жени. Бих казал, че се досетихте, че аз и сестра ви се познаваме отпреди.

Само малка буца в стомаха, помисли си Жасмин, без да променя изражението на лицето си.

— Помислих си го — отвърна и сложи ръка върху корема си.

— Не бих искал да останете с погрешно впечатление — продължи тихо той. — Знам мястото си, мис Мейтланд. Няма защо да се страхувате от мен.

Тя го погледна строго.

— Къде е мястото ви, мистър Бренан?

— Аз съм полицай, мис Мейтланд. Роден съм в семейството на фермери и ще си умра фермер, но междувременно прекарах няколко години в Лондон и видях неща, които вие дори не можете да си представите. Сестра ви е дама. Ще се омъжи добре и ще живее щастливо, а аз й желая само най-доброто.

— Мистър Бренан… — започна тя, но не знаеше какво да каже.

— Не ми обръщайте внимание, мис Мейтланд. Просто не исках да се тревожите за нещо, което никога, никога няма да се случи. Аз съм от друг свят и го знам. Изпратиха ме, за да ви пазя. И вие сте в безопасност. Не се страхувайте за това.

Тя погледна силното му, спокойно лице. Мистър Бренан беше добър човек и струваше повече от хиляда Клеговци, събрани на едно място. Много по-почтен от — без съмнение — пропадналия граф Гленшийл, по-мил от всеки мъж, който бе срещала през последните няколко години.

— Мистър Бренан — каза любезно тя, — надявам се и се моля сестра ми да се омъжи за някой богат джентълмен, който много да прилича на вас.

Той й се усмихна.

— Аз също, мис.

Когато пристигнаха в имението Блейн, най-големите страхове на Жасмин се потвърдиха. Кочияшът на Сали Блейн ги закара до един страничен вход и трябваше да слязат направо под проливния дъжд. Влязоха в сумрачен коридор и ги посрещна някаква жена с кисела физиономия, която можеше да бъде единствено икономката.

Тя погледна към окъпаната от дъжда тройка и изсумтя.

— Вие тук — обърна се към Бренан, — един от лакеите ще ви заведе в кухнята. Колегите ви са там и ядат сладки. — Неодобрителният й поглед се плъзна по Жасмин и сестра й и Джес инстинктивно прегърна Фльор, усещайки лекото й треперене. — Ще ви заведа в стаята ви — нямаше как да не доловят злобата в гласа й.

Жасмин изпъна рамене.

— А къде е мисис Блейн? Бих искала да поздравя домакинята.

— Заета е с гостите си — отвърна рязко жената, давайки им да разберат, че те не влизат в тази категория. — Ще ви види, когато има време. Последвайте ме. — Тя тръгна към едно тясно стълбище.

Жасмин се насили да се усмихне успокоително на сестра си и я хвана за ръката.

— Не се тревожи, Фльор — каза й тихо, — ще се погрижа всичко да е наред. Междувременно, мисля, че искаме да се отървем от тези мокри дрехи, нали?

— Да, Джес. — Фльор погледна назад към Бренан, който остана в коридора с разтревожено лице. — Благодаря ви за компанията, мистър Бренан — каза му тя.

— Удоволствието беше мое, мис — каза бавно той.

— Хайде!

Гласът, който долетя от стълбището, звучеше повече като на офицер, отколкото на икономка. Усмихвайки се неуверено на Бренан, двете сестри я последваха.

Жасмин вече бе изгубила повечето от илюзиите си, затова въобще не се изненада от студения, гол коридор, в който се озоваха.

Жената застана от външната страна на една врата.

— Аз съм мисис Джоли^[1] — уведоми ги тя и Жасмин едва успя да скрие усмивката си от толкова неподходящото име. — Икономката на мисис Блейн. Стаята ми е малко по-надолу по коридора и ще съм ви благодарна, ако не ме безпокоите. Работя много и имам нужда от почивка. — Подлите й очи се присвиха. — Къде са чантите ви?

— В коридора — отвърна спокойно Жасмин. — Чакат някой прислужник да ги донесе тук.

— Какво нахалство — промърмори мисис Джоли под носа си.

— Освен това ще имаме нужда от топла вана и някой, който да ни помогне да разопаковаме багажа си — продължи равно Жасмин, решена да не се предава толкова лесно.

Икономката отвори вратата и видяха малката, студена стая с едно-единствено тясно легло, умивалник и почти нищо друго. На прозорците нямаше завеси, а чаршафите лежаха сгънати върху голия дюшек.

— Аз не бих разчитала на това, мис. Тази седмица всички са много заети и нямаме време за допълнителна работа.

Тя понечи да си тръгне, но за изненада на Жасмин, Фльор проговори. Гласът й беше тих, но решителен.

— И кога ще бъдем представени на мисис Блейн?

— Това зависи от нея. Засега ще се храните в стаята си. Ще бъдете уведомени, когато имат нужда от вас.

Без да казва нищо повече, тя ги остави — мокри и ядосани в студения коридор.

— Подозирам — тихо каза Фльор, — че точно тази седмица няма да се запозная с бъдещия си съпруг.

— Ще я убия тази Ерминтруд Уинтърс — яростно каза Жасмин. — Ще я удуша с голи ръце, а после ще удуша и сестра й.

— Наистина предпочитам да не го правиш, скъпа — отвърна Фльор в слаб опит да я развесели. — Не бих искала мистър Бренан да те арестува.

— За него ще е доста удобно — отвърна Жасмин. — Виновникът ще бъде хванат с окървавени ръце, дори няма да има нужда от преследване.

— Но на мен няма да ми хареса. Знаеш ли, бях будна, когато говорехте за мен.

— Подозирах го. Не можеш лесно да ме заблудиш. Изпитваш ли някакви… чувства към мистър Бренан?

— Чувства? — повтори Фльор с весел смях и влезе в малката, усойна стая. — Не ставай смешна, Джес.

— Той е много красив мъж, макар и по малко груб начин — продължи Жасмин, затваряйки вратата след тях.

— Така ли? Не съм забелязала. Благодарна съм му за компанията, а съм сигурна, че и ти също. И имам зловещото предчувствие, че той ще е последният приятелски настроен човек, който виждаме за седмица напред. Както и да е, той не принадлежи на нашия свят — каза решително тя. — И освен благодарност, не изпитвам към него никакви други чувства.

Това беше чиста лъжа, но Жасмин взе мъдрото решение да не я изобличава. Огледа жалката спалня.

— Съмнявам се, че неговият свят се различава особено от нашия в момента — каза мрачно тя и се отпусна на леглото. Дюшекът беше тънък и твърд и миришеше странно. — Съжалявам, че те доведох тук, Фльор. Съжалявам, че ти дадох толкова напразни надежди.

Фльор седна до нея и я прегърна през кръста.

— Вината не е твоя, Джес — каза яростно тя. — Не можем ли просто да си тръгнем? Ще кажем, че са ни извикали в Лондон, защото майка ни има нужда от нас.

— Ще разберат, че не сме получавали подобно съобщение. А ако това е пример за гостоприемството на Сали Блейн, сигурно ще извадим огромен късмет, ако успеем да се приберем с някоя фермерска каруца.

— Знаеш ли — призна си Фльор, — винаги съм искала да се повозя във фермерска каруца. Когато бях малка, исках да се омъжа за фермер.

И Жасмин, която не предполагаше, че може да се отчае повече, избухна в сълзи.

 

 

Котката отново беше на лов. Не че Алистър имаше намерение да краде безвкусните бижута на Сали Блейн. Те не само че бяха ужасни, ами и второкачествени, с дефектни скъпоценни камъни. От друга страна, това само щеше да обърка плана му. Беше дошъл на това проклето парти с единственото намерение да отхвърли всяко възможно подозрение от себе си.

Но, трябваше да признае, това май не беше единствената му цел. Все още очакваше с нарастващо нетърпение появата на Жасмин Мейтланд. Възнамеряваше да флиртува с нея, да я освободи от съмненията й, тревогата й, задръжките й, а както и от дрехите й. Не можеше да си спомни кога за последен път бе желал толкова силно жена, а липсата на претенции, че несравнима красавица, от нейна страна, го възпламеняваше още повече.

Междувременно обаче беше неспокоен и раздразнителен. Гостите на Сали Блейн нямаха за какво друго да разговарят, освен за коне и лов — теми, които бързо се изчерпваха. Фреди полагаше огромни усилия да угоди на Ерминтруд Уинтърс, задача, която изпълваше Алистър със съчувствие и ужас, а домакинята от своя страна непрекъснато слагаше ръката си на коляното му, когато съпругът й не гледаше, а това май беше почти през цялото време.

Ако това продължаваше в същия дух, може би щеше да зареже всичко и да се върне в Лондон, без значение колко щеше да му се кара Никодимъс Ботъм. Бесилката беше за предпочитане пред скуката.

Имението Блейн също беше скучно. Сградата имаше формата на буквата L, като салоните и спалните на семейството, включително собствената му стая, се намираха в предната, по-дълга част, а помещенията за прислугата — в по-късата. Вече бе успял да разгледа всички главни спални, а задните помещения бяха лошо осветени, невзрачни и там нямаше никого. Или поне в повечето от тях. Зад една тясна врата чу тих говор и почти беше готов да се оттегли бързо, въоръжен с невинна усмивка и извинението, че се е изгубил, когато вратата се отвори и в коридора се показа едно видение, което внимателно затвори вратата след себе си.

Всъщност видение не беше най-подходящата дума. Жасмин Мейтланд приличаше на мокра мишка. Косите й висяха около бледото лице, скромната й тъмна рокля беше подгизнала, макар че това не му попречи да забележи как се опъва по гърдите й. Очите й бяха зачервени от плач и сякаш в първия момент тя не можа да осъзнае, че той стои пред нея и я наблюдава. Когато вдигна поглед и го видя, на лицето й се изписа такъв силен ужас, че чак беше комичен.

— О, господи — извика тя и той не беше сигурен дали това е просто възклицание, или вик за помощ. — Само това ми липсваше!

— „Това“, доколкото схващам, съм аз?

Той се приближи. Коридорът беше много тесен и нямаше възможност да се разминат. Жасмин можеше единствено да се обърне и да бяга.

— Какво правите тук? — попита тя с изпълнен с ненавист глас.

— Какво имате предвид? Тук — пред вратата на това, което, предполагам, е спалнята ви, или тук — в имението Блейн?

— И двете.

Тя вече не изглеждаше толкова смутена, въпреки мокрия си вид. По страните й изби цвят, в дъгоцветните й очи се появи чувство и Алистър осъзна, озадачен, че се възбужда физически само от близостта й.

— Защо първо не отговорите на моя въпрос? Кой е в тази стая? Любовникът ви? — Подобна мисъл, веднъж спомената, беше определено неприятна.

— Не ме обиждайте. Сестра ми. И говорете по-тихо — изсъска гневно тя, без да обръща внимание, че самата тя допреди миг говореше недопустимо високо. — Пътувахме дълго, а тя току-що заспа. Не искам да я събудите.

— Не бих си и помислил — каза той с тих, глух глас като котешко мъркане. — Но защо е в спалня, определена за прислугата?

— Очевидно защото Сали Блейн ни смята за слугини — отвърна горчиво Жасмин. Вдигна поглед към него и отстъпи малко назад. Той я последва. — Престанете да ме гледате така — каза тя гневно, но глухо.

— Как?

Чудеше се коя част на тялото й ще докосне първо. Искаше да докосне с устни мократа материя, която покриваше гърдите й. Искаше да я докосне с устни между краката.

— Сякаш съм пържола, а вие — човек, умиращ от глад — сопна се тя.

— Правилно сте схванали. Макар че аналогията ви за котка и мишка ми допада повече.

— Мисля, че не съм съвсем сигурна дали искате да ме изядете, или да ме убиете — изстреля в отговор тя.

— Колко невинно — промълви той. — Искам да ви изям, мис Мейтланд. Искам да докосвам с устни цялото ви тяло.

Тя отстъпи назад стресната. Раздразнението й отстъпи място на уплахата. Той я последва. Коридорът беше тъмен и празен, а беше минало прекалено много време, откак я бе докоснал за последен път.

— Милорд… — започна тя с глух, гневен глас.

— Наричайте ме Алистър — прекъсна я той. — Нали си спомняте какво направихме последния път, когато се видяхме?

— Спомням си, че сериозно ме обидихте.

— Пригответе се, Жасмин — прошепна той. — Защото отново ще ви обидя.

Не беше подготвен за плесницата. И това не беше леко потупване — силата на удара й беше впечатляваща и главата му отхвръкна назад. Тя изглеждаше ужасена от това, което бе направила, и се взираше в ръката си, сякаш не беше нейната.

— Моля за извинение — заекна тя. — Не исках…

— Не се извинявайте. Искахте да направите точно това. И може би отново ще ме ударите. След като ви целуна.

Този път обаче не й даде възможност да го зашлеви. Просто я придърпа към себе си, хвана ръцете й и притисна устните си към нейните.

Тя не се бореше, но и не можеше да се каже, че я е победил. Просто все още беше прекалено изумена от самата себе си за това, че го удари, за да осъзнае, че той, както винаги, се възползва от момента. Когато обърканите й сетива започнаха да се съвземат, той вече бе успял да ги замае просто като я притискаше силно към тялото си и като използваше устните си.

Тя беше прекалено зашеметена и отвори устата си, без да протестира. Беше й студено, трепереше и мокрите й дрехи, притиснати към неговите, го караха да иска и той да затрепери.

Тя не отвърна на целувката му, но пък и предишния път не го бе сторила. Просто стоеше в прегръдката му, сякаш понасяше обидата, и той се зачуди колко ли други целувки бе изстрадала по същия начин. Колко други опипвания в тъмни коридори.

Тази мисъл беше достатъчно неприятна, за да я пусне, и тя се облегна на стената впила поглед в него. Устните й бяха влажни и зачервени от неговите и той очакваше да види омраза в очите й.

Да, но бе забравил за очите й. Пленителни, те се взираха в него, изпълнени с копнеж и смущение, и той едва успя да се въздържи да не я притисне към стената и да свали мокрите й поли.

— Елате в моята стая — каза дрезгаво той. — Мокра сте и ви е студено. Позволете ми да ви стопля.

— Не, благодаря ви, милорд. — Любезният й тон противоречеше на това, което се четеше в очите й. — Ако ме пуснете да мина, ще се опитам да открия багажа си.

— Слугите би трябвало да ви го донесат.

— Икономката вече ме уведоми, че слугите не прислужват на слуги — каза сковано тя.

Той само я изгледа.

— Връщайте се при сестра си.

— Както вече изтъкнахте, аз съм мокра и ми е студено, както и тя. В стаята ни не е запален огън, а аз наистина не искам да се разболеем от пневмония. Нямаме пари за лекар. О, моля да ме извините… Забравих, че не бива да споменаваме нещо толкова глупаво като парите. — Гласът й беше изпълнен с горчивина.

— Най-добре ще е да избягате, докато все още съм готов да ви пусна. Връщайте се в стаята си. — Засега успяваше да овладее гнева си. — Или ще ви заведа в моята.

Тя беше достатъчно разумна, за да не вземе думите му за блъф. Беше преминал през смущаващо много… не би ги нарекъл чувства, реакции изглеждаше по-безопасна дума. Раздразнение, яд, ярост, неохотно възхищение. И всичко това — гарнирано с най-силното сексуално желание, което бе изпитвал, откакто загуби девствеността си с една разгонена млекарка.

А това може би дори надминаваше страстта, която бе изпитвал към закръглената Роуз. Изведнъж осъзна, че Жасмин е изчезнала обратно в стаята си и е затворила вратата. Той почти промени намерението си и тръгна след нея, когато си спомни за присъствието на сестра й.

Всяко нещо — по реда си.

Той тръгна да търси домакинята.

 

 

Фльор отвори сънливо очи.

— Намери ли багажа ни? — попита тихо тя.

— Не още, миличка. Продължавай да спиш.

В стаята беше тъмно и Жасмин се облегна на вратата, благодарна на защитата на сенките. Нямаше представа как точно изглежда, но не се и съмняваше, че е ужасно. Точно както тя виждаше през слабите опити на сестра си да я излъже, така и Фльор виждаше направо в разтревоженото сърце на Жасмин.

Не че сърцето й имаше нещо общо с това, напомни си гневно и изтри устата си с опакото на ръката. Въпреки огромната промяна в начина им на живот през последните няколко години, тя все още беше невинна. Беше ставала свидетелка на разни неща, знаеше неща, виждаше неща в картите, които я ужасяваха и учудваха и да, дори я очароваха, но тя не бе правила нито едно от тези неща и никога нямаше да ги направи. Никога не бе искала… докато той не я докосна.

Всъщност добре беше, че са разделени от останалите гости. Макар че това щеше да попречи на Фльор да се запознае с подходящи хора, щеше също така да държи Жасмин далеч от Гленшийл.

Ами ако се случи така, че той забележи Фльор? Вече изглеждаше достатъчно запленен от собствените й съмнителни прелести, а когато се запознаеше с такова бижу като Фльор, тогава нищо нямаше да може да го спре.

А как щеше да устои Фльор на такъв долен, красив, опасен джентълмен? Жасмин беше от по-як материал, а дори тя самата се чувстваше безпомощна пред него.

Фльор щеше да бъде опропастена, а Жасмин нямаше да позволи това да се случи. Бързо провалящите се планове за бъдещето им в момента бяха най-малката й грижа. Той щеше да разбие нежното сърце на Фльор, а Жасмин не можеше да го позволи.

Тя самата беше много по-твърда. Можеше да преживее всичко. Сестра й беше по-уязвима.

Тя погледна към заспалата Фльор. Толкова деликатна, толкова прекрасна, толкова сладка и толкова добра. Точно за тази доброта й завиждаше много повече, отколкото за божествената й красота. Фльор никога не би зашлевила елегантното, красиво лице на този мъж толкова силно, че върху кожата му да остане отпечатък от ръката й. Фльор щеше да го зашлеви с добротата си.

В мрачната стая имаше един тръстиков стол и Жасмин седна в него. Злокобното му скърцане я изпълни с още по-голямо отчаяние.

Тази седмица наистина щеше да бъде отвратителна и не можеше да обвинява за това никого, освен себе си.