Ан Стюарт
Принцът на меча (6)

Глава 6

Котката отново излизаше на лов. Нощта беше хладна и тъмна. Бяха минали само няколко седмици от последния му удар, но Алистър беше неспокоен и въобще не се заблуждаваше за причината за състоянието си.

Мис Мейтланд се бе оказала истинска отшелница. Никодимъс бе успял да получи прилична сума за грозните бижута на Изолд, повече от достатъчно, за да осигурят на Алистър охолен живот, но иначе се чувстваше отегчен. Ако не можеше да има Жасмин с прозрачните очи и най-сладките устни, които някога бе вкусвал, то трябваше поне да си отвлича вниманието с удоволствието от кражбата.

Всъщност, Жасмин го интересуваше много повече, отколкото беше редно. Един внимателен мъж би трябвало да внимава с тези нейни наблюдателни очи.

Да, но пък кога ли е бил внимателен? Освен това тя просто беше ужасно изкусителна. Алистър искаше да разбере колко време ще й е необходимо, за да узнае кой всъщност е той. Не че вярваше в дарбата й, но беше прекалено умен, за да изключва подобна възможност, колкото и невероятна да му се струваше.

Освен това нямаше да е кой знае колко трудно да отвлече вниманието й от онзи нещастен полицай. Просто трябваше да я прелъсти.

Но някак си мисълта за подобна саможертва от негова страна не му се струваше отблъскваща.

Котката извършваше обирите си по два начина и Алистър така и не можеше да прецени кой от двата предпочита. Истинската безочливост да влезе в някоя от спалните на домакина си и просто да вземе бижутата му си имаше своето очарование — точно както му доставяше удоволствие да лишава неприятните жени от дрънкулките им. Това понякога водеше до грешки, които се смяташе за длъжен да поправя. Неговият закон на честта и чувството му за морал наистина бяха доста размити и според повечето от познатите му въобще не съществуваха, но за него беше ясно — човек не ограбва хора, които не могат да си го позволят и не го заслужават. Просто лишаваше най-богатите, най-неприятните благородници от излишните им дреболии. Те бяха от онзи тип хора, които преди време не изпитваха никакви угризения да помогнат на брат му Джеймс да тръгне по наклонената плоскост на алкохола и комара.

Не че зад малкото му пътешествие в света на престъпността стоеше нещо по-благородно от отмъщението. Той лично предпочиташе да мисли, че става въпрос единствено за финансови нужди и скука.

Но все пак не ограбваше невинни, приятни жени. Струваше му огромни усилия да върне на младата дукеса Денвър огърлицата й от розови перли. Това едва ли беше най-скъпото й бижу, а и възрастният й съпруг можеше да си позволи да й купи какво ли не, но Алистър бе разбрал, че огърлицата й е подарък от болната й майка и загубата й бе хвърлила младата дукеса в истинско отчаяние.

Алистър бе открил, че връщането на бижута е дори по-вълнуващо от самата кражба, и дори имаше период, в който се замисляше дали да не върне всички скъпоценности, които бе откраднал. Но практичността взе връх. Повечето от бижутата вече бяха продадени, а парите — похарчени. Освен това повечето от бившите им притежателки не заслужаваха да им бъдат върнати.

Мис Бошам беше нещо друго. Огромните диаманти на Бошам бяха добре известни, а баща й, сър Реджиналд, някога беше приятел на брат му. Двамата бяха почти непрекъснато заедно и сър Реджиналд последва Джеймс съвсем наскоро след смъртта му. Алистър бе преценил, че диамантите са подходяща компенсация, но разбра, че те са единственото, останало на мис Бошам и майка й, от някога значителното богатство на фамилията. А тя нямаше никаква представа, че великолепните скъпоценности са просто фалшива имитация от стъкло.

На Алистър му стана доста смешно, когато разбра, че е откраднал евтини фалшиви дрънкулки, а и разбра колко отчаяна е мис Бошам. Въобще не беше трудно да ги върне, разбира се, с помощта на Никодимъс. Да замени обаче фалшивите камъни с истински, се оказа доста по-трудно, но Алистър никога не се отказваше от предизвикателствата. А мис Бошам така и не разбра, че върнатите им бижута са без никаква стойност.

Точно по това време Алистър откри другия начин на извършване на обир. Семейство Бошам не можеха да си позволят да дават приеми и просто нямаше начин Алистър да се добере до горните етажи на къщата им, като се изключи прелъстяването на мис Бошам. Тази мисъл съвсем не беше неприятна, но мис Бошам беше влюбена в един млад лорд, който я обожаваше, а Алистър все пак беше достатъчно милостив, за да проваля предстоящата им сватба.

Никодимъс и хората му се оказаха много полезни в случая. Прилепнали по тялото черни дрехи, безлунна нощ и опит в катеренето по сгради беше единственото, което беше необходимо.

За малко не счупи врата си при първия опит. На третия път успя да се добере до девическата спалня на мис Бошам, пъхна подменените скъпоценности на място, което щеше да бъде открито лесно, и избяга, чувствайки се доволен от себе си. Пълзеше по покривите като черна котка и се чувстваше свободен и необвързан.

До този момент предпочиташе този начин. Понякога просто се катереше по покривите без никаква цел. Но точно тази нощ знаеше къде отива. Първо — в къщата на Ренфийлдс. Слугите трябваше да са си легнали, едрите рубини на лейди Барбара щяха да си бъдат в кутията й за скъпоценности. Ако по някаква случайност дамата бе решила да си ги сложи за партито, на което бе отишла със съпруга си, Алистър щеше да се задоволи и с диамантите и перлите й.

А след това щеше да продължи към Спайтълфийлдс, където щеше да се слее с нощните сенки. Нямаше намерение да нахлува в крепостта на Мейтланд. Просто щеше да наблюдава Жасмин и този, който я следеше, който и да беше той. Другата сянка, която бе видял преди време, все още не му даваше мира, а той не беше човек, който оставя открити въпроси.

Не обръщаше особено внимание на предупрежденията на Никодимъс Ботъм за Джошая Клег. Никодимъс имаше склонност към излишни тревоги, а и явно все още не можеше да повярва, че представител на висшата класа може да бъде толкова изпечен крадец. Алистър не се съмняваше, че може да надхитри дузина като Клег точно както надхитряваше всички останали.

Може би с изключение на Жасмин Мейтланд. Може би това си беше заблуда — заради странните й очи — но той имаше чувството, че може да вижда през него. Съмняваше се, че тя знае, че той е Котката. Ако — както го уверяваше Никодимъс — тя наистина работеше за Клег, тогава не би се поколебала да го издаде и да си получи полагащата се награда. Парите щяха да й стигнат да измъкне семейството си от тази мрачна дупка в Спайтълфийлдс. Но тя не го бе сторила. Ако картите й бяха казали, че той е Котката, значи тя пазеше тайната за себе си.

Алистър обаче не смяташе, че се е стигнало дотам. Тя може би предполагаше, че не е ленивият, суетен женкар, за който се представяше пред обществото. Когато погледнеше към нея, не се чувстваше нито ленив, нито суетен. Що се отнася до третото, това беше съвсем друга работа.

Би трябвало да се държи на разстояние, да я остави на мира. И да престане с опасните си деяния. Но нямаше никакво намерение да го прави.

 

 

Лейди Барбара мъдро бе оставила рубините си вкъщи. Не подхождаха на червендалестото й лице и Алистър единствено можеше да се надява, че ще започне да проявява повече вкус по отношение на бижутата.

Той рядко се осмеляваше да навлиза в по-опасните части на града по време на нощните си набези, а покривите в Спайтълфийлдс бяха доста по-страшни от тези в Мейфеър. Имаше счупени керемиди, комините пушеха, а и небето сякаш тук изглеждаше по-тъмно.

Покривът на къщата на мис Мейтланд също беше в окаяно състояние. При последните дъждове сигурно е валяло направо вътре, помисли си той. Миришеше на влага, сажди и застояло.

Отдолу се чуваха гласове — тихият разговор на добре възпитани англичанки — и той се зачуди за какво ли имат да си говорят. Дали им разказваше как за първи път през живота й я е целунал мъж? Дали им говореше за картите си?

Къщите в Спайтълфийлдс бяха скромни и нямаха външна украса и той нямаше по какво да слезе, за да надзърне през някой от прозорците, а би продал душата си на дявола, за да може да го стори. Но нима не беше загубил душата си още преди години — едва ли сега би могъл да се пазари с нея.

Легна на покрива, притиснал лице към счупените керемиди. Затвори очи.

Заслуша се да чуе гласа й.

 

 

Фльор Мейтланд обичаше сестра си повече от всеки друг на света. Обичаше сестра си и мразеше лъжите. И въпреки това не беше разказала на Джес за човека, с когото се запозна. Човекът, който разбуди фантазиите й.

Беше се случило само преди няколко седмици, но тя вече не можеше да си спомни какво представляваше животът, преди да го срещне. Дори не знаеше цялото му име. И може би така беше по-добре.

Беше топъл есенен следобед. Фльор се облегна и се загледа в акварела, над който работеше. Не беше от най-добрите може би защото работеше прекалено бързо. Майка й лежеше, както обикновено, Жасмин беше излязла някъде и Фльор не можа да устои на топлото време и слънцето. Взе боите си, избяга от къщата и тръгна надолу към каналите, за да улови последните есенни цветове на сивия фон на Спайтълфийлдс, но, както винаги, мислеше за положението си.

Израсна, свикнала да бъде сама. През първите петнайсет години от живота си беше почти непрекъснато глезена и едва ли бе прекарала и минутка, за да свърши някоя работа, но след Бедствието, както бе започнала да го нарича, вече нямаше камериерки, лакеи, дори майка й не беше в състояние да я наглежда. Фльор ходеше до сергиите на пазара сама, разхождаше се, когато й скимне. Нима можеше да й се случи нещо посред бял ден?

Някой я наблюдаваше. Чувството не й беше непознато — беше свикнала да я следят погледи, където и да отидеше. Смяташе хубавия си външен вид за истинска благословия. Откак се помнеше, младите мъже се прехласваха по нея, старите жени се вдетиняваха — въобще, светът сякаш беше готов да направи какво ли не само за една нейна усмивка. Фльор винаги бе смятала всичко това за малко нечестно и се стараеше да не се възползва, но това чувство, че някой я наблюдава, се бе превърнало във втора природа.

Цветовете, които използваше, бяха тъмни и мрачни и съвсем подхождаха на състоянието й. Тя погледна разочаровано картината си, толкова съсредоточена, че дори не забеляза, че някой се е приближил, докато сянката му не премина върху платното.

— Много добре, мис — каза той с провинциален акцент.

Тя вдигна поглед, слънцето я заслепи за миг и тя различи само високата му фигура. Вдигна ръка и присви очи. Знаеше, че не бива да му обръща внимание, но йоркширският му акцент сякаш й връщаше отново изгубения дом и тя не можа да се въздържи и се обърна към него.

Изглеждаше безопасен. Беше облечен в официални дрехи и светлата му коса имаше нужда от подстригване, но впечатлението за неспретнатост изглежда, беше резултат от липса на време, а не от невнимание. Лицето му беше силно — широки черти, ясни очи, силна челюст, щедри устни. Той я погледна мило и за един кратък, опасен миг на Фльор й се прииска да му се усмихне.

— Безнадеждна цапаница — несигурно се обади тя, свали картината от статива и понечи да я скъса.

Той обаче я измъкна от ръцете й.

— Не го правете, моме. Толкова е красиво.

Никой никога не я бе наричал по този начин. По време на детството й никой не би се осмелил, а в големия, мръсен Лондон, беше по-вероятно да я нарекат „патица“. Имаше нещо в гласа му, когато каза това „моме“, нещо, което я стопли дори в този хладен есенен ден.

И тогава внезапно осъзна какво прави — води разговор с един непознат мъж. Огледа се, но наоколо нямаше никого. Беше сама, а той би могъл да е някой опасен луд, похитител на безпомощни жени, женкар и безпринципен…

— Не, моме, не се страхувайте. Няма да ви причиня зло. Нима ви приличам на злодей?

— Сестра ми ми е казала, че не мога да съдя за хората по външния им вид.

— Сестра ви е много мъдра — отвърна той. — Също както и вие, след като не се доверявате на непознат само защото изглежда безобиден. Но ви обещавам, че няма от какво да се страхувате. Аз съм един от хората на сър Джон.

Фльор го погледна недоумяващо.

— Не разбирам.

— От полицията съм. Преследвам крадци. Представител на закона.

— О! — въздъхна Фльор, очевидно изпитала облекчение. — Страхувах се… Искам да кажа, помислих си, че… — усети как руменината облива бузите й.

— Няма да ви причиня зло, моме. Но има други, които не са такива, за каквито се представят. Не би трябвало да идвате тук сама. Толкова бяхте погълната от рисуването, че дори не усетихте, че приближавам.

— Наистина, доста се улисвам в рисуването — призна тя.

Той беше толкова голям и би трябвало да я плаши. Но тя не се страхуваше. За първи път от Бедствието насам се чувстваше сигурна.

— Аз ще ви наблюдавам — каза й той, — но не мога да го правя непрекъснато. Вие също трябва да се пазите, моме.

Тя помълча известно време. Той стоеше много близо и за миг тя изпита чувството, че са сами в този огромен, претъпкан, шумен град. Хората и мръсотията избледняха, навсякъде стана зелено и тя си беше вкъщи, на едно място, което досега не познаваше.

— Мис? — обади се той.

Гледаше я някак странно и магията изчезна.

— Трябва да тръгвам — каза тя и събра боите си. Почти очакваше той да се опита да я задържи, но мъжът не го направи, просто вежливо й направи път.

— Пазете се, мис Мейтланд — каза с дълбокия си, провинциален глас.

Чак когато се прибра вкъщи, Фльор се зачуди откъде може да знае името й. А акварелът й беше останал у него.

През следващите няколко седмици продължаваше да го вижда, в повечето случаи — отдалеч. Той я наблюдаваше, когато ходеше на пазар или се разхождаше. Не идваше достатъчно близо, за да разговарят, и когато тя му се усмихна за първи път през пълния с хора площад, той се престори, че не е забелязал.

Но тя настоя и бе възнаградена с лека, разбираща усмивка в отговор на нейната. И Фльор пазеше спомена за тази усмивка в сърцето си, без да казва и дума на по-голямата си сестра.

— Какво правиш, когато излизаш? — попита Фльор невинно.

Жасмин вдигна поглед от ръкоделието си. Светлината избледняваше, а през отворения прозорец, макар че влизаше сравнително чист въздух, влизаше и студ.

— Защо ми задаваш този въпрос? — Тя остави ръкоделието си и погледна сестра си.

— Просто така. Няма за какво да си мисля през деня, когато теб те няма. Мама не излиза от спалнята си и оплаква съдбата си, а не можем да си позволим количеството хартия и бои, които ще са ми необходими, за да мога да запълня всичкото си свободно време.

Жасмин изглеждаше изненадана.

— Съжалявам, миличка. Скоро ще можем да си позволим всички неща за рисуване, които поискаш, но междувременно…

— Междувременно мога да правя нещо полезно. Знаеш, че акварелите ми са много хубави.

— Винаги са били — съгласи се Жасмин, но застана нащрек.

— Приятелите ни винаги са го казвали, но едва ли може да се има доверие на думите им. Но пък хората тук, които ме гледат, когато работя, ме уверяват, че мога да изкарам малко пари, ако продавам рисунките. Достатъчно, за да мога да си купувам бои и хартия, а и ще остава по малко за домакинските разходи. Не е необходимо ти да поемаш цялото бреме, а щом като това, което върша с такова удоволствие, може да ни носи пари, не виждам причина защо да не го правя. Мога да си направя една сергия до Ковънт Гардън и да…

— Не! — извика ужасена Джес, но само след миг гласът й отново възвърна нормалната си интонация. — Просто не можеш да направиш нещо подобно. Не и в Ковънт Гардън, където ще те вземат за първокласна проститутка, ако преди това сводниците не те отвлекат. Ако някой те види там и разбере, че продаваш картините си, шансовете ти за подходящ брак ще се изпарят на момента.

— С това „подходящ“, „изгоден“ ли имаш предвид?

— Нима и ти не искаш същото? Един мил, любящ съпруг, който ще се грижи за теб? Съпруг, който няма да профука парите си, оставяйки жена си и дъщерите си без пукната пара? Няма ли да е прекрасно никога повече да не ти се налага да мислиш откъде ще дойде следващото ти ядене? Дали няма да ни изхвърлят дори от тази отвратителна дупка и да ни принудят да просим по улиците? — Гласът й беше глух, напрегнат. — Мисля, че нищо не би било прекалено голяма саможертва, щом може да ни осигури това.

— Нима положението наистина е толкова лошо, Джес? — тихо попита Фльор.

Никога не се бе замисляла откъде идва храната. Джес винаги се бе грижила за това и й казваше да не се тревожи.

Гледаше учудено как Жасмин разтърси рамене, сякаш за да пропъди тревогата, която се бе затаила около нея. Усмихна се на по-малката си сестра.

— Държах се като мелодраматична, глупава гъска — каза тя по-весело. — Няма да се преструвам, че не ни е било трудно, след като татко умря, но досега се справяхме и определено нещата вървят към по-добро. Просто имам мигрена.

— Имаш я вече дни наред. Защо?

Жасмин сведе поглед, но Фльор забеляза внезапно появилите се червени петна върху бузите й.

— Нищо. Един досаден джентълмен, когото не успях да скастря както подобава. Но това няма никакво значение — едва ли някога ще го видя отново, слава богу. Но признавам, че това… малко ме разстрои.

— Джентълмен? Винаги си твърдяла, че мъжете въобще не те интересуват — каза Фльор. — Кой е той?

— Един нищо и никакъв аристократ. Познат или роднина на лейди Пламуърти. Но това е без значение, скъпа. Просто прекалено силно изрази възхищението си от умението ми да познавам по картите.

— Съмнявам се, че умението ти да познаваш по картите има нещо общо с това — отбеляза Фльор. — Той целуна ли те?

— Това не е твоя работа. Всичко е минало, а и няма значение…

— Повече от веднъж? Как беше? Непоносимо ужасно ли беше? Той ужасен, грозен и стар ли беше?

Жасмин се поколеба, но по устните й пробяга лека, неохотна усмивка.

— Не.

— Не, не те е целунал повече от веднъж? Или — не, не е бил ужасен, грозен и стар? Как беше?

— Доста… приятно.

— Приятно? — изпищя Фльор. — Колко разочароващо! Очаквах най-малкото да е прекрасно. Първата ти целувка и казваш, че е била само приятна?

— Кое те кара да мислиш, че това е било първата ми целувка?

— А не е ли така?

— И преди са ме целували.

— Не ти вярвам. Никога не си проявявала и най-малък интерес към мъжете. Освен това, след като си толкова опитна, защо имаш мигрена?

— Никога не съм била целувана… по този начин — призна Жасмин. — Беше доста… обезоръжаващо.

— О, колко хубаво! Искам някой да ме целуне така. Толкова ще ми хареса да се почувствам обезоръжена!

Фльор се усмихваше палаво. Незнайно защо, в главата й се появи споменът за едрия полицай и усмивката й се стопи.

— Много си млада — строго каза Жасмин. — Трябва да почакаш съпругът ти да те обезоръжи. Така е много по-безопасно.

— Искаш ли той пак да те целуне?

— Това, което искам или не искам, едва ли има значение, след като никога повече няма да го видя. Сигурна съм, че няма да ми е трудно да го избягвам, а ако не мога, просто ще се откажа от гадаенето във висшите кръгове.

— Подсети ме за нещо. Каква е разликата между това аз да продавам картините си и ти да приемаш пари за врачуването си? Това със сигурност също не е особено прилично.

— Да, но аз нямам намерение да се омъжвам изгодно, всъщност — въобще. Природата не е била толкова щедра с мен, миличка.

— Ставаш смешна, Джес!

Жасмин сви рамене.

— Човек върви по пътеката, която му е отредила съдбата, Фльор. Сигурна съм, че няма да се наложи да се омъжиш за човек, когото не искаш. Вярвам в добрия ти усет. Знам, че ще успееш да се влюбиш в някой много богат мъж.

— О, много съм разумна, сестричке — отвърна равно Фльор. — И продължавам да се интересувам къде ходиш по цял ден.

— Не обикалям улиците да търся клиенти, скъпа — весело отвърна Жасмин. — Гледам на карти.

— Но това е отскоро, нали? Лейди Пламуърти разбра за съществуването ти само преди няколко седмици.

Джес се поколеба.

— Аз… Аз гледам на карти и за други хора — каза най-после.

Фльор чакаше.

— За полицаите — призна Жасмин.

— Полицаите? — повтори глухо Фльор, но Джес се чувстваше прекалено виновна, за да забележи реакцията й.

— Знам, че не бива да го правя, Фльор — бързо продължи тя. — И точно затова не съм казала на теб и мама. Но така се издържаме.

— Сигурна съм, че полицията възнаграждава добре труда ти.

— Не и тези полицаи, с които работя — отвърна мрачно Жасмин. — Стой настрана от тях, Фльор. Те са отвратителна пасмина и едва ли са по-добри от престъпниците, които залавят.

— Аз стоя настрана от всички, Джес.

Жасмин я погледна напрегнато, внезапно изпитала тревога.

— Не са те безпокоили, нали? Никой не се е доближавал до теб, не ти е задавал въпроси, не си е позволявал волности?

— Ти си тази, която са я целували, Джеси. Не аз. Макар че съм толкова отегчена, че сигурно щеше да ми хареса много повече, отколкото на теб — добави с пресилена усмивка.

— И щеше да сгрешиш — решително каза Жасмин. — А сега, в леглото, миличка, иначе мама може да ни чуе.

— Да, сестричке. Обещавам да сънувам непорочни сънища. Съмнявам се обаче, че същото може да се каже и за теб. Между другото, как се казва твоят съблазнител?

— Той не ме е съблазнил — строго каза Жасмин. — И не знам името му.

— А ме учиш никога да не лъжа! — Фльор избухна в смях. — Обещай ми нещо. Не е бил полицаят, нали?

Жасмин потрепери.

— Не беше той, Фльор. И никога няма да бъде.

 

 

Алистър се обърна по гръб и се взря в мастиленото лондонско небе над главата си. Беше започнал да свиква с миризмите наоколо. Всъщност провинцията също беше изпълнена с не особено приятни миризми и въпреки това ако имаше избор, щеше да избяга от този проклет град, който изяждаше децата си.

Чу ясно почти всяка дума. Измежду всичките му дарби беше и добрият слух, а и сестрите Мейтланд въобще не говореха тихо. В края на краищата, никой не можеше да ги чуе, освен ако някоя котка не се покатереше на покрива точно над отворения прозорец.

Обезоръжаващ. Благословено да е това момиче. Беше успял да я извади от равновесие точно както тя бе сторила с него. Разбира се, в нейния случай предизвикателството не е било толкова голямо. Една недокосвана девица е лесна плячка за опитния мъж. Той се намръщи, спомняйки си думите й. Какви ли други мъже са я целували. Които и да са били, сигурно са били прекалено вежливи и изпълнени с уважение. Сигурно са имали само най-благородни намерения. Докато неговите съвсем не бяха такива.

Тя не можеше да го пропъди от съзнанието си. Трябваше да се погрижи да й припомни, ако все пак споменът й вземе да избледнее. Тя и бедното й малко семейство очевидно толкова отчаяно се нуждаят от пари, че той не се съмняваше, че едно подходящо предложение от подходящ източник ще успее да я съблазни отново да излезе на светло. Някое вечерно представление, може би. Можеше да я извикат да гадае на няколко съпружески двойки, а той щеше да остане настрана, за да не я уплаши. А после щеше да се прояви като истински джентълмен и да я изпрати до тази ужасна дупка.

Мисълта за дългото пътуване с каретата го развесели и той тръгна обратно по покривите, безшумен като котка, движейки се по скупчените една до друга постройки с обичайната си предпазливост. Под него улиците бяха измамно тихи — прекалено тихи. По това време на нощта дори райони като Спайтълфийлдс трябваше да проявяват някакви признаци на живот. Една-две проститутки, някой търговец, може би или поне котка.

Той скочи на земята. Улицата беше задна, тъмна, може би на две пресечки от дома на Мейтланд, и съвсем не беше трудно да се слее със сенките с тези тъмни дрехи. Не си беше направил труда да почерни лицето си, но нощта щеше да го прикрива, докато се движеше по улиците като котка.

В дома на Жасмин Мейтланд беше тъмно. Той остана отпред, вдигнал поглед, чудейки се дали ще може да се изкатери до спалнята на Жасмин, когато изведнъж усети нечие присъствие наблизо.

— Хубава нощ за разходка, нали? — обади се мъжки глас — дрезгав, с типичен лондонски акцент.

Алистър се обърна бавно, за да надникне в бездушните очи на Джошая Клег.