Ан Стюарт
Принцът на меча (7)

Глава 7

Джошая Клег не изглеждаше чак толкова страшен, погледнат отблизо. Беше съвсем обикновен, с широки, дебели устни и учудващо приятна усмивка. Топла усмивка, внушаваща доверие.

Алистър обаче не се излъга. Нито пък беше особено разтревожен от появата на мъжа, който би могъл да опропасти живота му. Като се изключи разговорът, който чу на покрива на къщата на Мейтланд, нощта не беше особено интересна.

— Qu’est-ce que c’est?^[1] — попита той на лошия си френски.

— Странно — каза Клег. — Не бих ви помислил за някой от онези проклети френски емигранти. Не приличате на тях.

— Pourquoi?^[2] — попита Алистър. Изглеждаше учуден.

— Не приличате и на англичанин — продължи Клег сърдито. — Бих казал, че сте шотландец, като съдя по външния ви вид.

— Je ne comprends pas!^[3] — промърмори Алистър.

Познанията му по френски май започваха да се изчерпват.

— Повечето хора, които са навън по това време, нямат добри намерения — продължи Клег, гледайки го замислено. Включително ти, помисли си Алистър. — Трябва да изпълня задълженията си. Протегнете ръце.

— Pardon?^[4]

— Ръцете, човече! — нетърпеливо повтори Клег и протегна собствените си ръце, за да му покаже. Бяха дебели и месести, с мръсни нокти.

Алистър веднага направи същото. И неговите ръце бяха също толкова мръсни от саждите по покривите, достатъчно мръсни, за да прикрият липсата на мазоли.

— Не сте тъкач — каза Клег, по-скоро на себе си. — Ръцете ви не са такива. С какво се занимавате, да не би да ви издържа жена ви? — Това сякаш го развесели.

— Je suis un voleur^[5] — сладко промълви Алистър. — Je suis le Chat.^[6]

— Voleur, а? Какво, по дяволите, е това? — попита Клег. — Нека те предупредя, приятел. Това е моя територия. Територията на Клег, разбираш ли? Ако досега не си чувал за мен, трябва да чуеш. Аз съм опасен човек. Ако имаш някакви интересни странични занимания, трябва да ми плащаш, за да не те закачам. Ако не го правиш, ще те изправя пред правосъдието, а то не обича французите повече, отколкото обича престъпниците. Аз съм малко по-широкомислещ, ако схващаш какво ти говоря. Този път ще си затворя очите. — Лондонският му акцент беше измамно вежлив. — Но затова ще трябва да ми кажеш защо душиш около тази къща. Аз лично се интересувам от младата дама вътре. Мислиш, че ще се навреш между краката й, но ще откриеш, че всъщност нямаш какво да сложиш там. Лицето ти е хубаво и тя сигурно го харесва, но аз съм я заплюл за себе си. Разбра ли?

Алистър го погледна тъпо, макар вътрешно да кипеше от гняв.

— Полуумен — каза на себе си Клег. — Просто стой настрана от тях. Това поне го разбираш, нали? Засега се занимавам с по-голямата сестра, но когато свърша с нея, ще започна с малката. И няма да съм много благосклонен към някого, който се опитва да ме изпревари.

— Batard^[7] — промърмори учтиво Алистър и отстъпи назад.

— Да, batard и на теб — отвърна Клег. — Само не забравяй, че е моя, французино.

Алистър никога не беше убивал човек. Знаеше как да борави с пистолет и меч, дори се беше бил в няколко дуела. Обикновено предпочиташе да използва мозъка и умствената си, не физическа сила. Но като гледаше Клег, изпита внезапно силно желание да му разбие зъбите.

— Изчезвай оттук — каза раздразнено Клег. — Идиотското ти лице започва да ме дразни.

— Baisez mon cul^[8] — каза Алистър, поклони се ниско и изчезна в сенките на тъмната лондонска нощ.

 

 

— Но, моя скъпа Жасмин, не съм и подозирала, че притежаваш такъв талант! Защо сте го крили досега?

Жасмин се загледа със зле прикрит страх в бледото, землисто лице на мис Ерминтруд Уинтърс. Щеше да се чувства много по-щастлива, ако можеше тя самата да се скрие. Поне майка й беше още в леглото, страдаща от мигрената и от прекомерното количество погълнат ликьор, и не беше тук, за да види как една от познатите от детството на Жасмин нахлува отново в живота им.

Ерминтруд никога не е била повече от това. Беше неприятно дете, което стоеше настрана от несигурното семейство Мейтланд. Падението на мистър Мейтланд, а след това и смъртта му, бяха причината за неодобрението й и последния път, когато двете се срещнаха, Ерминтруд я бе отрязала направо.

Но не и днес. Ерминтруд сияеше, спомняйки си за общото им минало, което, всъщност въобще не беше споделяла. Вярно, и двете бяха ходили да пеят коледни песни в имението на лейди Андрюс, но всяка с различна група момичета.

— Говори се, че имаш необикновена дарба — продължи Ерминтруд. — Не бих казала, че съм изненадана. Винаги си изглеждала малко по-различна от всички останали. Сигурно е заради тези прекрасни очи.

Върху лицето на Жасмин беше изписано приятно изражение, докато слушаше тези безочливи лъжи. Ерминтруд явно се бе научила на добри обноски през изминалите няколко години. Преди често правеше нетактични забележки за очите на Жасмин, които, според нея, били като на вещица.

Самата Жасмин обаче не възнамеряваше да се държи толкова дипломатично.

— Кой казва, че имам необикновена дарба?

Ерминтруд премига.

— Ами, всички. Искам да кажа, всички важни особи. Станала си любимка на обществото. Всички искат да присъстваш на приемите им, всички умират да разберат нещо повече за теб.

— Включително и ти? — хладно попита Жасмин.

Ерминтруд може и да се бе научила на добри обноски, но чувствителността явно все още й убягваше.

— Помислих си, че може би ще искаш да дойдеш на малкото градинско парти, което организира омъжената ми сестра в Кент. Сигурна съм, че си спомняш Сали. Тя се омъжи за мистър Блейн, който беше наистина изгодна партия. Ще има само около дузина гости и ще бъде много весело. Предполагам, че скоро не си ходила в провинцията, а знам, че я обичаш.

— Да, не съм — повтори Жасмин, — но се страхувам, че трябва да отклоня милата ти покана. Майка ми не се чувства добре, а и не мога да оставя сестра си сама.

— Убедена съм, че прислугата ще се погрижи за майка ти — възпротиви се Ерминтруд, пренебрегвайки факта, че не бе забелязала и следа от прислуга по време на ужасно дългата си визита този следобед. — А можеш да вземеш и сестра си със себе си. Спомням си я добре — толкова красиво дете! Сигурна съм, че ще има и други деца, с които да се забавлява.

Жасмин я изгледа.

— Нека говорим откровено, Ерминтруд. Не ме каниш на партито на сестра си заради компанията ми. Искаш да забавлявам гостите ви със салонни номера, нали? Да им гледам на карти, да им предсказвам бъдещето?

— Направила си същото и за лейди Пламуърти, ако може да се вярва на слуховете.

— Нека ти кажа нещо, Ерминтруд. Никога не вярвай на слуховете. Това, как използвам дарбите си и срещу какво, не е твоя работа.

— Сестра ми каза да ти предложа петдесет лири.

Жасмин дори не премига. Сали, сестрата на Ерминтруд, се бе омъжила за богаташ и явно бе изгубила представа за парите. Петдесет лири бяха огромна сума. Почти можеше да я изкуши.

— Съжалявам — каза тя. — Трябва да мисля за репутацията си. Както и за тази на сестра ми.

— Сто лири и ти и сестра ти ще бъдете почетни гости — бързо каза Ерминтруд.

— Съмнявам се, че останалите ви гости ще погледнат на нас по този начин.

— Не се дръж толкова надменно, Жасмин — каза Ерминтруд раздразнено. Този тон изглеждаше много по-естествен от пресилената й дружелюбност. — Произходът ти е безукорен, макар че баща ти беше истински пройдоха. Липсата на средства, макар и достойна за съжаление, не е порок. Освен това ще има доста мъже. Ти си доста по-възрастна от мен, но това не означава, че вече си стара мома. Ако имаш късмет, ще успееш да направиш впечатление на някой джентълмен с независими доходи, който да осигури бъдещето ти. Може би някой възрастен вдовец.

Ерминтруд беше точно два месеца по-млада от Жасмин, която беше на двайсет и три, но Джес беше достатъчно тактична, за да не го споменава. Предложението, колкото и неприятно, все пак предлагаше прекалено много възможности, за да бъде пренебрегнато току-така. С темпото, с което напредваше, щеше да мине поне още една година, преди Фльор да може да направи дебюта си в обществото. Една година живот на ръба на мизерията, година на изолация и потенциална опасност. Една година, през която можеше да се случи какво ли не. Трябваше да направи нещо, да установи семейството си, а след това да изчезне — далеч от Клег, далеч от града. Далеч от граф Гленшийл.

— Какво ще кажеш? — настояваше Ерминтруд.

Жасмин затвори очи за миг и освободи ума си от всичко. Картата, която изникна в съзнанието й, беше хубава. Деветка купа. Всичко щеше да мине добре.

Отвори очи и се загледа в лицето на Ерминтруд.

— Фльор и аз ще приемем любезната ти покана — каза равно тя. — От доста време не сме имали удоволствието да присъстваме на градинско парти в провинцията. И ще бъдем повече от щастливи да предоставим малко забавление на гостите. Фльор притежава дарба да рисува, а аз мога да гледам на карти, колкото да минава времето.

— Мъдър избор — каза Ерминтруд. — Банкерът на сестра ми ще ти напише разписка…

— Не. Ще дойдем само ако това е приятелска покана, без да става дума за пари.

— Не вземаш пари за това, което правиш? — попита направо Ерминтруд.

Ако признаеше, че го е правила, щеше да се принизи до нивото на шивачките и продавачките. Ако излъже, щеше да е още по-лошо.

— Правя това, което смятам за необходимо, Ерминтруд — отвърна сладко тя. — Твоята компания и гостоприемство ще бъдат достатъчна награда.

Ерминтруд имаше вид, че по-скоро би правила компания на змия, но успя да разтегне пълните си устни в кисела усмивка.

— Предполагам, че трябва да ви се осигури транспорт. Сестра ми ще е щастлива да ви изпрати каретата си в сряда следващата…

— Би било чудесно.

Ерминтруд погледна към простата, демодирана рокля на Жасмин.

— Надявам се, че ще бъдеш по-добре облечена?

Типично за Ерминтруд, помисли си уморено Жасмин. Веднага щом постигнеше своето, непоносимият й характер излизаше на повърхността. Тя само се усмихна.

— Очаквам с нетърпение градинското парти, Ерми.

Ерминтруд мразеше да я наричат Ерми. Особено след като омразните й братовчеди започнаха да й викат Ерми Червея. До този момент Жасмин устояваше на изкушението да използва прякора, но нещо в самодоволните сини очи на Ерминтруд я принуди да го направи сега.

Ерминтруд се изправи величествено.

— И няма защо да се тревожиш за крадците по пътя. Сестра ми има специална уговорка с полицаите да охраняват пътя. Дори Котката няма да се осмели да се появи!

— Котката? — повтори Жасмин, самата невинност.

— О, вярно, нямаше те доста време, сигурно дори не си чувала за него. Той е най-безочливият и безжалостен крадец. Промъква се в най-хубавите къщи в града и краде скъпоценностите на собствениците. Понякога го прави, когато в къщите няма никой, но понякога има нахалството да краде по време на парти. Никой не знае как точно го прави. Промъква се незабелязано като котка — малките очи на Ерминтруд се присвиха подозрително. — Мисля, че си била у лейди Пламуърти по време на един подобен обир? — рязко попита тя.

— Може и да съм била. Никой не си е направил труда да ми каже — излъга най-безцеремонно.

— Сигурно. Това едва ли би те интересувало — изсумтя Ерминтруд. Тя се наведе и целуна Жасмин по бузата. — Ако имаш някакъв проблем с гардероба си, обади ми се и ще видя дали няма да мога да измисля нещо. Не бих искала да злепоставяш сестра ми.

Жасмин се спъна и настъпи Ерминтруд, после бързо се отдръпна.

— Съжалявам, Ерми — каза тя невинно. — Понякога съм толкова несръчна.

Ерминтруд си позволи да я изгледа.

— До следващата седмица.

Жасмин кимна и изпрати мис Уинтърс до вратата.

— Не мога да си обясня къде са се дянали слугите — каза тя с възмутен глас.

Ерминтруд хвърли подозрителен поглед наоколо. Ако заподозреше, че обеднелите Мейтланд не могат да си позволят поне дневна прислужница, ужасът й щеше да бъде пълен и може би щеше да оттегли поканата си.

Каретата й чакаше отвън. Кочияшът с ливрея я пазеше от любопитните обитатели на Спайтълфийлдс. Жасмин остана на вратата, докато каретата се отдалечи, после бавно я затвори и се облегна на нея.

Може би бе допуснала сериозна грешка. Плановете й бяха добре обмислени — щом успееше да измъкне повече пари от противния Клег, щеше да се премести в по-приличен квартал и да организира скромен дебют в обществото за обичната Фльор. Успееше ли да се омъжи добре, бъдещето им беше осигурено. Жасмин се бе научила да живее с много малко. Не беше необходимо Фльор да се омъжи за някой изключителен богаташ — всеки почтен заможен джентълмен с добро сърце щеше да свърши работа.

Но това наистина беше опасно. Нямаше никаква гаранция, че на приема на Сали Блейн ще присъстват необвързани мъже, а ако сестрите Мейтланд се появяха и после изчезнеха, щяха да започнат да се задават въпроси.

Щеше да се наложи да вземе малко от трудно спестените пари и да направи нови дрехи за себе си и Фльор. За нея самата — нещо дискретно, разбира се. Многобройните рокли на майка им все още бяха тук и все щеше да се намери нещо подходящо за преправяне, за да стане за елегантната фигура на Жасмин.

Така също щеше да разкрие самоличността си. Гадателката може би нямаше да се хареса за балдъза на някои педанти.

И все пак, трябваше да поеме риска. Джошая Клег започваше да я плаши. Винаги се бе чувствала неспокойна с него, въпреки че се успокояваше с това, че подпомага почти изгубената кауза на правосъдието по опасните лондонски улици.

Но напоследък вече не вярваше в това, нито пък че Клег даваше и пукната пара за правосъдието. Той просто искаше своя дял от парите за залавянето на престъпника и не се интересуваше дали става въпрос за закоравял престъпник или невинно дете.

Можеше да му помогне още веднъж, за последно. Можеше да му помогне да хване Котката и щяха да бъдат квит. Наградата за такъв известен престъпник сигурно беше огромна. Можеше дори да се откаже от своя дял, ако Клег се съгласеше да я остави на мира.

Изглеждаше й доста разумно, но знаеше, че не е. Отговорът беше в картите, а тя се страхуваше да го види. Страхуваше се да зададе въпросите, които щяха да я поставят в невъзможна ситуация.

Котката беше най-малкият от проблемите й, напомни си решително. Елегантният граф Гленшийл също не биваше да обсебва съзнанието й. С достатъчно късмет, той сигурно вече беше забравил за съществуването й и ако успяваше да избягва срещи с него, всичко щеше да е наред.

Тревожеше се за семейството си. Трябваше да омъжи Фльор за някой почтен мъж, който да поеме отговорностите си, включително трудната тъща.

И тогава Жасмин щеше наистина да се почувства добре. Градинското парти, въпреки опасностите, които криеше, можеше да сложи началото на един нов, по-приемлив живот за всички. Това беше риск, който трябваше да поеме. А дори и да не се получи нищо и се върнеха от градинското парти още по-бедни и с репутация, поставена под въпрос, тя пак нямаше да съжалява за опита си да се измъкнат от мизерията и мръсотията на Лондон.

Само че не можеше да спре да се чуди дали граф Гленшийл не е един от поканените от Сали Блейн гости.

 

 

За Алистър се оказа доста лесно да си издейства покана. Въпреки че не се интересуваше от някакво си градинско парти с безлични гости, които без съмнение щяха да са доста скучни, присъствието на Жасмин Мейтланд и сестра й щяха да бъдат достатъчна компенсация. Не трябваше да благодари на провидението за научаването на тази информация — Никодимъс Ботъм му съобщи хубавата новина в тъмните часове преди утрото, заедно с непрестанните си напоследък предупреждения.

— Трябва да стоите настрана от нея, Ваше Благородие — каза той, прибирайки рубините на лейди Барбара. — Поне през следващата седмица няма да е необходимо да се страхувате, че може да ви издаде на Клег. Ще бъде в провинцията.

— Не мисля, че ме подозира в някакви тъмни дела — каза мързеливо Алистър.

— Много е умна. Клег нямаше да я използва, ако не беше, и вие го знаете прекрасно. Ако продължавате да душите около нея, тя ще ви заподозре. Внимавайте. Вие сте най-големият късмет за джоба ми от доста години насам и няма да ми хареса да ви видя на бесилката.

— Перовете бесят ли ги? — промърмори Алистър, без да се трогва.

— Ще ви обесят, момчето ми, не се съмнявайте в това. И това момиче ще има пръст в цялата работа.

— Тогава в мой интерес е да я изпратя по погрешна следа, не мислите ли? Освен това май ми се ходи в провинцията и една седмица там няма да ми се отрази зле. А и Кент е толкова близо до Лондон.

Никодимъс го изгледа подозрително.

— Какво става в дяволския ви мозък, ваша чест?

— Нищо няма да ми достави по-голямо удоволствие от това да прекарам известно време заедно с мис Мейтланд. А ако докато съм в провинцията Котката реши да направи следващия си удар в центъра на града, това със сигурност ще ме изключи от всякакво подозрение.

— И как ще стане това? — попита Ботъм, изпълнен с подозрение.

— С бърз кон и доста смелост, скъпи ми Никодимъс. Нима мислите, че няма да се справя?

— Мисля, че сте прекалено безочлив — отвърна мрачно той. — Внимавайте. Клег отчаяно иска да ви хване.

— За щастие, няма никаква представа, че аз съм този, когото търси.

— Не и преди мис Мейтланд да събере две и две.

— В този случай просто ще се наложи да се погрижа тя да не смята правилно.

— Мога да се погрижа — каза нещастно Никодимъс. — Няма да е много скъпо, а тялото никога няма да бъде открито. Това не е работа, с която обичам да се захващам, но…

— Не искам да я убивам, приятелю. Има много по-безопасни начини да се затвори устата на една жена.

— Да, но устата й определено трябва да се затвори.

— Доверете ми се. Мис Жасмин Мейтланд е най-малкият ни проблем. С малко усилие и изобретателност възнамерявам да я омая и да я убедя, че въобще не е възможно аз и онзи крадец да сме едно и също лице. А ако Клег разчита на информацията, която тя му е дала, тогава той също ще трябва да бъде убеден.

— Засега — изръмжа Никодимъс.

— Нищо не е вечно. Не мога да си се представя като петдесетгодишен крадец, който се катери по стените. Ще сложим край на всичко с един последен, голям обир, нещо толкова необикновено, че всичко да бледнее пред него.

— Не мога да си го представя, Ваше Благородие.

Алистър се усмихна. В главата му се въртяха образи на инкрустирано със скъпоценни камъни злато.

— Мога да го направя — тихо каза той.