Ан Стюарт
Принцът на меча (16)

Глава 16

Робърт Бренан спеше леко и това му бе спасявало живота много пъти, както, без съмнение, щеше да се случи и сега. Чу прокрадващите се стъпки, тихото шумолене на дрехи и веднага застана нащрек. Седна в тясното си легло. Клег и Самюъл спяха по-надолу по коридора и хъркаха толкова силно, че сякаш в имението се бе настанила цяла армия.

Който и да беше човекът отвън, той спря пред неговата врата и Бренан посегна към пистолета си, който винаги му беше под ръка. Това му бе спасявало живота безброй пъти. Никога не го бе използвал, за да убие колега полицай, но тази нощ може би щеше да се случи точно това.

Скоро щеше да се съмне. Дъждът бе спрял и въздухът отвън беше чист и студен. Бренан се облегна на стената, затаил дъх, вдигнал пистолета, докато вратата започна да се отваря.

Тя беше обгърната от светлината на свещта и той пусна пистолета с приглушено, отчаяно възклицание. Всяко търпение си имаше граници, а неговото беше към края си.

— Какво, по дяволите, правите тук? — попита той с глас, който никога преди не бе използвал в обръщение към жена.

Фльор замръзна на мястото си, вперила поглед в него смутена. Явно никога преди не е виждала мъж без риза, помисли си кисело той. Беше бледа, въпреки че очите й бяха зачервени от плач.

— Сестра ми е изчезнала — прошепна дрезгаво тя. — Кое време стана, а още не се е върнала в стаята. Пелерината й също я няма и се страхувам, че се е случило нещо ужасно. Никога не би ме оставила сама, без дума да каже, ако зависи от нея. Тя смята, че не мога да се грижа сама за себе си. — Успя да се усмихне леко. — Съжалявам, че ви тревожа. Всъщност търсех мистър Клег. Жасмин му е помагала…

Тя започна да се оттегля, но Бренан вече ставаше от леглото, забравил, че е само с дълги до коленете долни гащи. Хвана ръката й и затвори вратата.

— Стойте настрана от него — каза яростно той. — Джошая Клег е опасен човек и не ви желае нищо друго, освен злото.

— Докато вие пък не желаете нищо друго, освен щастието ми — кисело отвърна тя.

— Да, моме.

Думите прозвучаха изключително нежно и той се прокле за това. Бореше се, господи, наистина се бореше, но съдбата беше срещу него. Това беше битка, която щеше да загуби рано или късно, но залогът — добруването на Фльор Мейтланд — беше прекалено голям, за да го рискува.

Пусна я бързо. Тя беше толкова малка, а той — толкова голям и разликата в ръста им изпъкваше още по-ярко в малката стая. Той отстъпи назад, макар че не можеше да отиде далеч, и посегна към дрехите си.

— Нека първо облека нещо, а после можете да ми разкажете за сестра си — каза той по-спокойно. — Можете да се доверите на мен да я открия много повече, отколкото на някой като Джошая Клег. Защо не седнете?

В момента, в който го каза, му се прищя да си бе прехапал езика. Единственото място, където можеше да се седне, беше тясното му, разбъркано легло. А той я искаше там повече от всичко на света.

Тя беше само по нощница — дълга и бяла, от дантела. Шалът, който си бе наметнала, може би топлеше, но не прикриваше кой знае колко. Косите й се спускаха свободно по гърба. Изглеждаше така, както би изглеждала, ако бе споделила леглото му. Само дето тогава щеше да е гола.

Тя седна бързо, придърпа по-плътно шала си и извърна поглед, докато той обуваше бричовете си.

— Не съм я виждала от късния следобед — каза глухо тя. — Това никак не й е присъщо… Страхувам се, че може да й се е случило нещо лошо.

— Тя каза ли къде отива? Какви бяха плановете й за вечерта? — попита Бренан, докато обличаше ризата си.

Дори и на мъждивата светлина на свещта пролича, че Фльор се изчерви.

— Не сме разговаряли много.

— Карахте ли се?

— Не, бях… разстроена. Тя се опита да ме успокои.

Той си каза, че това, което изпитва, не е чувство за вина. Просто болка, че се е наложило да я нарани.

— Добре — бързо каза той. — Дори и така да е било, това още повече предполага, че не би имала намерение да изчезне. Би трябвало да е загрижена за вас, нали?

— Да. Тя често се тревожи.

— Имате ли някаква представа, къде може да е отишла? Сприятелила ли се е с някого, създала ли си е врагове сред гостите?

— Тя и Ерминтруд никога не са се разбирали. — Вече беше по-спокойна, отпусна се. Пъхна голите си крака под себе си. Видът на малките й пръсти почти го изкара от равновесие. — Но се съмнявам, че Ерминтруд би й причинила зло. Помислих си, че може би е помагала на мистър Клег…

— Клег спи — прекъсна я равно той. — Пиян е до козирката и мисля, че е сам. Да е казвала нещо за мъж? Мислите ли, че е възможно да си е определила среща?

Фльор отново се изчерви. Бренан взе свещта от ръката й и я сложи на перваза.

— Не знам. Криеше нещо от мен, а аз не исках да я шпионирам, но предполагам, че може да има нещо общо с граф Гленшийл.

Това му беше достатъчно, за да сглоби всичко. Смътните му подозрения досега нямаха реална основа. Сега вече имаха.

— Тя влюбена ли е в него?

Фльор вдигна глава и го погледна право в очите.

— Не знаех, че вярвате в любовта, мистър Бренан.

Това беше предизвикателство и той направи несъзнателно крачка към нея. Точно в този момент в коридора прогърмя гласът на Клег:

— Похапваш си сладък пай, а? Защо не го раздели с приятелите си, а?

Фльор скочи, обзета от паника, но Бренан реагира бързо. Придърпа я към себе си и притисна устата й с ръка.

— Махай се, Джошая — извика той уж със сънлив глас. — Пиян си, човече, и ти се причуват разни неща.

— Такива като Самюъл Уелч не могат да напият толкова Джошая Клег. — Той отново зачука по вратата. — Хайде, Роби, пусни ме вътре. Имаш си момиче, знам, а ми се ще и аз да се гушна тази нощ.

Бренан усещаше как Фльор трепери в ръцете му и я прегърна по-силно. Искаше му се да може да запуши и ушите й.

— Ще събудиш другите, човече — извика той. — Не искаш благородниците да бъдат обезпокоени от някой като теб… Помисли какво ще каже сър Джон за това.

— Майната им на благородниците. И майната му на сър Джон — измуча малко по-тихо Клег. — Ще ме пуснеш ли?

— Не.

— Майната ти и на теб тогава. Ще разбера коя е тази вътре. Ще видиш, че ще разбера. И после сам ще я опитам. Не съм човек, който приема „не“ за отговор. Прекарах всичките си сестри, преди да са навършили дванайсет, въпреки сълзите и молбите им.

Гласът му заглъхна, стъпките — също, но Бренан не пусна Фльор.

Беше забравил, че е сложил ръка върху устата й, докато не усети лекото докосване на устните й, което би могло да бъде и целувка. Облегна се на стената, а тя се притисна към него, мека и покорна, търсеща топлина и успокоение.

Да, можеше да я успокои добре, помисли си той. Да я люби толкова добре, че да провали целия й живот, а всичко, което можеше да й предложи, беше тежък живот в Йоркшир — в калта и праха.

Хвана лицето й в големите си ръце и палците му нежно погалиха устните й. Тя беше толкова млада, толкова глупава, толкова щедра. Беше я наранил неведнъж, опитвайки се да я прогони, а тя все още го гледаше с любов и доверие.

— Моме — прошепна той, — ти ще ме погубиш.

Целуна я нежно по устните, но това беше всичко, което щеше да си позволи този път. Отблъсна я нежно, но решително. Тя не се възпротиви, просто се уви по-плътно в шала си.

— Прислугата казва, че Гленшийл има стомашно разстройство — каза той с най-прозаичния си тон. — А в такива моменти човек не се отдава на флиртове. Но нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Нека първо се уверя, че Клег си е легнал, след това ще се приберете в стаята си, а аз ще проверя негово благородие. Ще се постарая да бъда дискретен — не е необходимо цялото домакинство да разбира, ако сестра ви е решила да наруши правилата за една нощ.

— Не би го направила — каза упорито тя.

Бренан въздъхна.

— Моме, само преди две секунди бих могъл да те хвърля на леглото, ако го бях поискал. Да не би да искаш да кажеш, че сестра ти е по-различна?

Тя трепна, сякаш й беше зашлевил шамар.

— Не, мистър Бренан. И двете сме курви по душа, когато решим, че сме влюбени.

Не каза нищо повече, докато го наблюдаваше как обува чорапите и обувките си. Чувстваше се така, сякаш се е върнал у дома, и той се зачуди какво друго би могъл да направи, за да я накара да се отврати от него. Беше й нанесъл огромна обида — най-голямата, която можеше да измисли — но въпреки това виждаше, че тя успява да проникне зад преднамерената жестокост и лъжи и да разбере истината: че той я обича с цялото си сърце, проклет да е. И така щеше да бъде до края на дните му.

Коридорът беше празен. Той взе свещта в една ръка, прегърна с другата Фльор и я поведе през сенките, прикривайки дребното й тяло със своето. Но когато завиха зад ъгъла, насочвайки се към главната част на къщата, му се стори, че чу тихо затваряне на врата.

 

 

Жасмин непрекъснато се смъкваше от кожената седалка. Може и да имаше кожени каишки на тавана, за които да се хване, но в тъмнината не можеше да види нищо. Единственото, което можеше да направи, бе да положи всички възможни усилия, за да не падне на пода, докато кочияшът, наречен Никодимъс Ботъм, ги караше лудешки към Лондон.

Зачуди се дали спътникът й не е заспал. Не би се изненадала — нервите му бяха от стомана и едва ли друсането би го притеснило.

— Какво щяхте да направите, ако куршумът ме беше уцелил? — внезапно попита тя. — Беше тъмно — не може да сте били сигурен за целта си.

— Виждам идеално в тъмнината — отвърна съвсем спокойно той. — И съм отличен стрелец.

— И все пак, не може да сте били напълно сигурен.

— Животът никога не е сигурен, слава богу. Едно от малкото му удоволствия.

— Какво щяхте да направите? — настоя тя.

— Не съм съвсем сигурен. Може би щях да прегърна раненото ви тяло и да седна там, в пръстта, виейки отчаяно към луната.

— Тази нощ няма луна.

— Е, престанете да мислите за това. Може би щях да ви върна в имението Блейн, за да потърся помощ, да призная греховете си и да се оставя на приятеля ви Клег да ме отведе на бесилката.

Тя потрепери, доволна, че той не може да я види.

— Не мисля, че сте готов на подобна саможертва.

— Така ли? Сигурно сте права. Ако раната беше смъртоносна, сигурно щях да накарам Никодимъс да завлече тялото ви под храстите и да го покрие с листа. Една по-лека рана би ми навлякла доста неприятни последствия — провлече той. — Аз съм практичен човек, нали знаете?

— Вярвам ви. — Тя облегна глава на твърдата възглавница. — Не мислите ли, че домакинята ще се зачуди къде сме?

— Аз съм в леглото си с разстройство. Що се отнася до вас, страхувам се, че надценявате важността си. Едва ли някой ще забележи отсъствието ви.

— Сестра ми…

— Полицаят ще се погрижи за сестра ви, предполагам.

— Не!

Внезапната й паника беше неудържима. Без да обръща внимание на бързата скорост, тя скочи към вратата.

Той я спря, разбира се, със силните си ръце и когато я блъсна обратно на седалката, седна до нея — твърде голям, твърде топъл, твърде силен.

— Не Клег — каза той, прочел мислите й. — Бренан ще се погрижи за сигурността й.

— Не съм убедена, че това ми звучи по-добре — отрони тя.

— Не можете да контролирате всичко, Жасмин — измърка тихо той. — Сестра ви е млада и глупава и не дава пукната пара за положение в обществото, състояние или за други удобства от живота. Ще се откаже от всичко заради нейния красив полицай и вие няма да можете да я спрете.

— Какво знаете за всичко това?

— И аз имам скромен принос за задълбочаването на връзката им. Искате тя да се омъжи за някой безполезен аристократ като мен ли? Тя заслужава много повече.

— Проклет да сте.

— Наистина. Ако искате да спасите семейството си, вие ще трябва да се пожертвате на олтара на брака, не малката ви сестричка.

— Не — равно каза тя. — Аз никога няма да се омъжа.

— В такъв случай можете да станете любовница на някой богат мъж. Някой, който ще ви обсипва с диаманти и още някои неща. Някой, който ще ви научи да цените удоволствията на плътта.

— Не — повтори тя студено и сигурно.

— Нито брак, нито любовница? Да не би да искате да станете монахиня, а?

В гласа му не прозвуча кой знае какво любопитство. Но беше прекалено близо и тя усещаше топлината на тялото му, а дългите му крака бяха прекалено близо до нейните, обути в бричове.

— В известен смисъл.

Тогава той се изсмя — тих, дразнещ звук и ръката му хвана нейната, преди да е успяла да го зашлеви.

— Не сте създадена за въздържание, миличка. Нека ви покажа.

Той я дръпна рязко и неочаквано и я сложи в скута си. Тя се опита да се бори, но друсането на каретата отново я връщаше при него. Ръката му хвана брадичката й и задържа лицето й, докато я целуваше, но колкото повече се дърпаше тя, толкова по-силно я стискаше.

Той се отдръпна от лицето й и дори и в тъмнината тя видя как блестят очите му.

— Колкото повече ми се противите — промълви той, — толкова повече ме възбуждате. Мога ли да ви предложа да спрете за малко? В крайна сметка, едва ли мога да направя кой знае какво тук, а ако няма предизвикателство, може би бързо ще се отегча.

Прозвуча доста разумно. Не че щеше да му повярва, но пък и как ли беше възможно да легне с нея в това тясно пространство. Освен това борбата не й бе помогнала.

— Продължавайте — каза почти грубо тя. — Направете най-лошото, на което сте способен.

— О, не, любов моя — каза той и посегна към копчетата на ризата й. — Възнамерявам да направя най-доброто, на което съм способен.

Пръстите му бяха топли до студената й кожа, когато се плъзнаха под ризата. Тя отвори уста, за да се възпротиви, но той докосна устните й със своите, а топлата му ръка покри едната й гърда. Внезапното раздрусване на каретата предизвика някакво странно, непознато чувство в тялото й, някъде в корема.

— Не — прошепна тя, когато устните му тръгнаха надолу към врата й.

— Да — почти изръмжа той. Животински, гладен звук.

Тя се опита да остане неподвижна. Да не реагира на това, което правеха устните му. Да не реагира на пръстите му, които се плъзнаха по пълните й гърди, дразнейки зърното така, че странна, пареща болка започна да се разпростира от там, където я докосваше ръката му, към онова място между краката й.

Тя се изви, стисна колене и чу тихия му смях в тъмното.

— Това няма да ви помогне, скъпа. След съвсем малко ще стигна и дотам.

Тя не знаеше какво има предвид, а и не искаше да знае. Чувствителните му пръсти очертаваха окръжности около гърдата й и тя откри, че дишането й започна да се затруднява. Това нямаше нищо общо с устата му, движеща се надолу по гърлото. Нямаше нищо общо с мускулестите крака под нея. Нямаше ги дебелите пластове фусти и поли и тя все едно беше гола — усещаше топлината на тялото му, мускулите му, другото…

Опита се да се отскубне, когато изведнъж осъзна, че той е напълно, опасно възбуден, но той нямаше намерение да я пуска. Вече бе успял някак си да разкопчее мъничките перлени копчета и панделките на долната й риза вече бяха опасно разхлабени. Не беше трудно да разголи гърдите й на хладния нощен въздух. Още по-лесно беше да наклони глава и да я докосне с устни.

Тя извика, но в еротичните му милувки имаше и сила и тя не можеше да се отскубне. Той пъхна ръка под гърба й и тя се почувства порочна и някак древна, докато топлият му, влажен език обикаляше гърдата й, а после я засмука — дълбоки, бавни движения, от които й се прииска да заплаче от смущение и желание.

Точно за това я бе предупредила Марила. Жасмин усещаше как потъва дълбоко, дълбоко в някакво място, изпълнено с копнеж и удоволствие, където нищо нямаше значение, освен опасното удоволствие от устните му, докосващи гърдите й. Това със сигурност беше много по-голяма магия от картите й. Беше толкова силно и я плашеше. Усещаше как волята й се стопява. А заедно с нея и дарбата й — нейното единствено средство за защита срещу жестокия свят.

— Спрете — прошепна тя. — Моля ви. Не искам да изгубя дарбата си.

— За първи път чувам да го наричат така — промърмори Алистър и пъхна ръката си между стиснатите й бедра.

Тя беше прекалено ужасена, за да направи нещо, затова само изстена. Устата му продължаваше да си играе с едната й гърда и усещанията станаха още по-силни.

Искаше й се да му каже да спре, но щеше да излъже. Не искаше да спира. Марила я бе предупредила и сега вече разбра защо. Беше готова да загърби всичко заради греховното удоволствие, което й даваше, заради умелото докосване на пръстите му, което усещаше през мъжките бричове, заради гладните целувки върху гърдите й, заради силата на ръката му зад гърба й.

Искаше, имаше нужда от повече, макар че не беше сигурна от какво точно. Посегна да го отблъсне, но ръката й се оплете в дългата му коса и тя, без да иска, започна да гали копринените кичури, затворила очи в наслада, докато той…

Каретата подскочи в дупка и двамата се свлякоха. Жасмин никога преди не би се зарадвала толкова на такова лудешко каране. Нямаше никакво значение, че е на пода на каретата и тялото й се е преплело с това на Алистър. Важното беше, че устата му сега бе заета да проклина, а не да я целува и тя успя да събере достатъчно от разума си, за да се отскубне от него и да се върне на седалката, скривайки разголените си гърди с ризата.

Тялото й още трепереше от милувките му. Гърдите я боляха, мястото между краката й гореше, но тя стисна здраво бедра.

— Не се приближавайте повече до мен — предупреди го гневно тя.

— Едва ли мога много да се отдалеча в тази карета — каза сухо той.

По гласа му пролича, че съвсем не се е трогнал от това, което току-що се бе случило между тях. Яростта и срамът на Жасмин нямаха граници.

— Просто ме оставете на мира.

— Де да беше толкова лесно.

Той се изправи в тъмнината и отново седна до нея. Тя посегна да го удари, обзета от паника.

Той я спря — безмилостно, бързо — хващайки юмруците й.

— Дръжте се прилично — сопна й се.

— Аз? — Гневът й беше безмерен.

— Имаме да пътуваме още няколко часа. Предлагам да сложите глава на рамото ми и да поспите.

Тя беше поразена от жлъчта в гласа му. Но само за миг.

— А аз ви предлагам…

Изключително духовитото й и грубо предложение не можа да види бял свят, защото той сложи ръка на рамото й и я придърпа към себе си. Борбата й беше съвсем безсмислена — нямаше никаква представа, че подобен елегантен мъж може да е толкова силен.

— Още ли не сте се изморили? — попита любезно той явно без да се трогва от яростните й опити да се отскубне.

Безсмислено. Жасмин се отпусна, обзета от безсилен гняв.

— Точно така — прошепна той до косите й. — Заспивайте, бясна моя. Предстои ви дълга нощ и ще имате нужда от почивка.

Беше прав, наистина се чувстваше изморена.

— Мразя ви — промърмори, предавайки се, отпускайки тялото си до неговото.

— Знам, че ме мразите, скъпоценна моя. А след тази нощ ще имате още по-основателна причина.

— След тази нощ вие ще се намирате в Нюгейт. — Това трябваше да прозвучи като заплаха, но прозявката й смекчи ефекта.

Това беше пълен абсурд, помисли си. Не можеше да се сгуши до него, да му се довери достатъчно, за да заспи. Не можеше да се отпусне в тази подскачаща карета. Беше отвлечена, мразеше го…

Заспа.