Ан Стюарт
Принцът на меча (13)

Глава 13

Алистър не беше планувал да предприеме кражба толкова скоро. Очакваше да прекара няколко скучни дни с противните гости на Сали Блейн, флиртувайки с Жасмин Мейтланд, когато му се предостави възможност. За нещастие обаче, малкото му среднощно приключение сложи край на този план. Ако трябваше да прекара още някой ден в къщата, може би щеше да направи нещо неразумно.

Постъпи като глупак, че я пусна. Беше се сгушила толкова удобно до него в това меко легло, а той бе лежал до нея, наблюдавайки как гърдите й се вдигат и спускат, осветени от лунната светлина; бледата, мека кожа на лицето й. Очите й бяха най-забележителната й черта и когато бяха затворени, би могъл да си помисли, че ще изглежда като всички останали жени.

Но не беше така. Изглеждаше деликатна, макар да знаеше, че не е и изключително съблазнителна. Беше изпитвал извратено удоволствие от това да лежи до нея, да я наблюдава, да я желае, страстта му да расте, докато беше готов да избухне. Би било съвсем лесно да хване ръката й и да я сложи върху мъжествеността си. Без съмнение, това щеше да е истински шок за девическите й чувства, но то само правеше усещането двойно по-желано. Но не го направи. Беше я гледал как се събужда бавно, притворил очи така, че тя да не разбере, че е буден и я наблюдава. Бледата закръгленост на гърдите й над корсета и ризата, сянката на зърното й, очертано под меката памучна материя. Беше се взирал в тази сянка дълго, представяйки си вкуса й.

Но тя се бе измъкнала от ръцете му, от леглото му и той не направи нищо, за да я спре. Не беше сигурен защо. Може би просто защото я желаеше опасно силно, желаеше я толкова много, че ръцете му трепереха, желаеше я толкова много, че се страхуваше, че ако веднъж я обладае, никога повече няма да я остави. А това беше слабост, която едва ли можеше да си позволи.

Сега, в светлината на деня, разбираше колко абсурдна е подобна мисъл. Подобни романтични полети на фантазията подхождаха повече на някой писател, не на прагматичен, аморален мъж като него. Той не изпитваше чувство за дълг, привързаност, нито някаква необходимост, като се изключи временната възбуда, която му носеше кражбата. Комарът го отегчаваше, ловът го отегчаваше, флиртовете го отегчаваха, сексът го отегчаваше. С изключение на мисълта за секс с Жасмин Мейтланд, която заемаше по-голямата част от съзнанието му.

Чудеше се дали не беше вещица. Вече повече от петдесет години в Англия не горяха вещиците, но все още съществуваха някои тесногръди, старомодни хора, които смятаха, че картите са инструмент на дявола, а който гледа с тях — дяволски служител.

Той не беше от тези, които вярваха на подобни неща, нито пък от тези, които биха позволили на някой или нещо, свръхестествено или човешко, да го обсеби.

Но без значение дали му харесваше да го признае или не, Жасмин Мейтланд го беше омагьосала, беше го очаровала така, че заради нея правеше неща, които въобще не приличаха на един безсъвестен негодник. Трябваше да я прелъсти, да й отнеме девствеността, вместо да я оставя да се измъкне толкова лесно.

И не би трябвало да изпитва желание да бяга, да прибързва с плановете си. Ако въобще имаше някакъв разум, щеше да се бави, да даде време на полицаите да се поуспокоят, а след това да направи нещо изумително.

Да, но пък кога ли е играл на сигурно. Брат му беше сигурният, идеалният джентълмен, който пиеше, играеше комар и живееше добре… и умря заради това. Алистър би се проклел, ако тръгнеше по достойния му за съжаление път.

Няколко бързи игри, за да отвлече вниманието на полицаите и да развълнува градинското парти, а след това щеше да се хване сериозно за работа. Блестящата му кариера на крадец се приближаваше към неизбежния си край.

Котката щеше да си отиде с блясъка на славата, ако трябваше да умре. В противен случай щеше да извърши последния, изумителен обир, толкова смел, че лондонското общество никога нямаше да го забрави. А след това щеше да се оттегли на континента, за да изживее разточително остатъка от дните си на някое прекрасно място на порока… Може би Венеция.

И само за да си докаже колко бездушен е наистина, точно преди да избяга, щеше да обезчести мис Жасмин Мейтланд — напълно, изцяло, добросъвестно.

 

 

За трети път от два дни насам някой от гостите на лейди Сали изгубваше скъпо бижу само за да се окаже, че то се намира у някой друг, изумен гост.

— Някой си играе с теб, Клег — неблагоразумно отбеляза Самюъл Уелч.

Бренан не помръдна. Тримата полицаи бяха сами в канцеларията на имението, определили стаята за свой щаб. Клег бе седнал зад бюрото, присвоявайки си правата на главнокомандващ, макар че служебното му положение беше точно такова, каквото и на Бренан. Уелч вече бе осъзнал грешката си и лицето му пребледня в сумрака на дъждовния ден. Що се отнася до Бренан, той само пуфтеше с лулата си, очаквайки с интерес какво ще се случи.

Знаеше, че това е едно от добрите му качества като полицай. Търпението му, спокойствието му да изчаква развитието на събитията. Той просто чакаше, докато се случваха сума ти интересни неща. Хората имаха склонност да говорят прекалено много, ставаха невнимателни и когато това се случеше, Бренан беше готов да действа.

— Така ли мислиш, Уелч? — глухо попита Клег. — Не са много тези, които са си играли с Джошая Клег и са останали живи, за да го разказват.

Уелч вече изглеждаше доста зле и Бренан реши да се намеси. Изпитваше слабост към потъпканите, а Клег бе направил всичко възможно, за да унижава Уелч през последните два дни на това дяволско градинско парти. Бренан се чувстваше длъжен да се намеси.

— Играят си с всички ни — каза спокойно той. — Мисля, че просто благородниците са си измислили нова игра. Явно се дължи на Котката — обсебил е умовете им дотолкова, че са започнали да му подражават наистина, вместо само на ужким.

— Какво знаеш ти за благородниците и игрите им? — ухили се грозно Клег. — Не си нищо повече от един фермер от Севера. Съмнявам се, че някой разчита на теб.

Клег отдавна не можеше да подразни Бренан, колкото и да опитваше. Бренан само кимна мързеливо.

— Прав си, Джошая — каза той с премерен глас. — Но аз наблюдавам и слушам и събирам всякаква информация, преди да се впусна в действие. Така можеш да разбереш много неща… Няма да е лошо и ти да се научиш.

— Да не би да ми казваш как да си върша работата? — попита Клег с измамно дружелюбен глас и незнайно защо, Бренан отново си спомни за прерязаното гърло на бедния Мартин.

— Не бих си и помислил — отвърна той и започна да почуква с лулата си по бюрото. — Просто се опитвах да изтъкна, че тези кражби едва ли са сериозни. Ако бяха, липсващите скъпоценности нямаше да се появяват само след няколко часа.

— Мислиш ли, че Котката наистина е тук? — намеси се нетърпеливо Уелч.

— Не — отвърна равно Клег. — Бренан е прав. — Сякаш изпитваше физическа болка от признанието. — Ако това беше работа на Котката, бижутата нямаше да бъдат открити толкова лесно. Някой се опитва да ни отвлече вниманието, но с Джошая Клег няма да се получи.

— Но ако не е Котката и след като не са причинени никакви щети, защо тогава се тревожим? — попита Уелч.

Бренан се загледа в лулата си.

— Казах просто, че кражбите са нещо като игра, Самюъл. Не съм казвал, че Котката не е тук.

Уелч застана нащрек.

— Мислиш, че е тук?

— Аз започвам да си мисля, че въобще няма да дойде — изсумтя Клег. — Човек не може да има вяра на информаторите особено когато е опрял ножа в гърлото им. Готови са да кажат всичко само да не ги убиеш. Но какво би правил Котката на подобно градинско парти. Едва ли съм видял скъпоценност, която да изкуши дори някой чирак. Котката не би си губил времето.

— Освен ако няма други причини за идването му тук — отбеляза Бренан.

Клег се опули.

— И какви например?

Бренан го удостои с една невъзмутима усмивка от онези, които най-много дразнеха Клег.

— Освен ако няма други причини за идването му тук — отбеляза Бренан.

Клег се опули.

— И какви например?

— Да ни лази по нервите. Играта с липсващите бижута подкрепя тази теория. Мисис Блейн изгубва чифт гранатови обици и те се появяват в джоба на халата на мистър Арбътнот. Мис Ерминтруд Уинтърс изгубва диамантена гривна и после я открива в захарницата. Това са сериозни номера, а аз не съм забелязал някой от гостите да е особено умен.

— И сигурно имаш някой вероятен кандидат за подобна безмозъчна теория — избоботи Клег.

— Не съвсем. Мистър Арбътнот е прекалено глупав, лорд Гленшийл — прекалено погълнат от собствената си личност, домакинът — прекалено зает да пощипва задници, а и останалите джентълмени страдат от подобни неща. Липса на мозък или липса на заинтересованост.

— Тогава някой слуга, а? Повечето от гостите водят и лакеите си.

— Не е възможно някой слуга да е имал достъп до другите обрани места през последните две години — отбеляза Бренан. — Или си ги забравил?

Лицето на Клег се изкриви грозно.

— Много мило от твоя страна да ми напомниш. Ето че извади изключителен аргумент срещу собствената си теория. Последно — тук ли е Котката или не?

Бренан сви рамене.

— Не знам, Джошая. Просто мисля, че е най-добре да държа очите си отворени на четири и да съм готов за всичко.

Клег го изгледа с открита неприязън над усмивката си.

— Ще се покажеш доста умен, ако го направиш.

Уелч досега мълчеше, явно без да долавя полутоновете на разговора, но сега реши да се намеси.

— Но въпреки всичко остава липсващата брошка с рубин на лейди Отри. Тя вероятно е най-скъпото бижу, изчезнало до момента — може би крадецът само си е играл с нас, докато открадне това, което в действителност иска.

Клег го изгледа с одобрение.

— Точно това мислех и аз. Откриваме брошката с рубина и така откриваме крадеца.

— Тази брошка не струва нищо в сравнение с досегашните удари на Котката — каза Бренан. — Не знам защо би си правил труда.

— Може би му е доскучало — пошегува се Уелч.

Но точно тогава в подредения мозък на Бренан прещрака нещо.

— Интересна мисъл, Самюъл — каза той и се надигна мързеливо. — Мисля, че ще отида да се поразходя. Дадохте ми доста материал за размисъл.

— Не ставай глупав, човече! — Гласът на Клег тежеше от презрение. — Крадците не се отегчават. Не могат да си го позволят.

— Може би този може — промълви Бренан и тръгна към вратата. — Струва си да се помисли върху това. Ще затворя вратата, за да не ви подслушват.

— Кой би си направил труда… — Думите на Клег преминаха в сподавено проклятие, когато Бренан тръшна вратата след себе си и тръгна по тесния коридор.

Бе видял потрепваща сянка, почти на границата на полезрението си, но се доверяваше на инстинктите си. Сега не беше тук, но сигурно не е стигнала далеч.

Дъждът бе спрял, но есенният въздух беше влажен. Робърт Бренан беше човек, който въпреки практичността си вярваше на инстинктите си. Вляво от него имаше празен каменен хамбар, който бе открил при една от предишните си разходки из имението. Здравият разум му казваше, че който и да ги беше подслушвал, вече се е върнал в къщата.

Инстинктът обаче казваше, че тя е в хамбара, крие се от него, несигурна, изпаднала в беда. Ако въобще имаше мозък в главата, щеше да се оттегли възможно най-бързо, далеч от изкушението, и да се срещне с нея, когато присъстват и други хора.

Но пък, от друга страна, една млада дама като мис Фльор Мейтланд не биваше да бъде виждана да разговаря с някого, който не представляваше много повече от слуга. Тя може би дори щеше да се засрами, ако някой ги видеше заедно.

Стисна зъби, подразнен от самия себе си и от внезапните си съмнения. Като някой зелен младок. Ако мис Фльор има причина да разговаря с него, той щеше да разбере каква е тя. Ако не, щеше да си тръгне и да я остави на мира.

Тя седеше върху купчина слама. Беше облечена със светла, хубава рокля. Светлината в хамбара беше слаба и тя изглеждаше вцепенена, почти спокойна, сякаш мястото й беше в хамбар. Бренан застана на вратата. Наблюдаваше я, вдишваше сладкия мирис на сеното, примесен с лекия аромат на цветя, който можеше да идва само от нея, и го обзе такъв болезнен копнеж, че гласът му беше дрезгав, когато проговори:

— Вие ни шпионирахте.

Тя подскочи и той разбра, че чак сега го забелязва.

— Не е така — защити се тя пресипнало и той видя, че по лицето й има следи от сълзи.

— Тогава защо стояхте там?

Той пристъпи вътре, без да обръща внимание на усещането за прибиране вкъщи, което го обгърна отвсякъде. Провинцията му бе липсвала, фермата му бе липсвала повече, отколкото бе предполагал.

— Аз… Аз исках да говоря с вас.

Тя понечи да се изправи. Полите на роклята й се закачиха под коленете и деколтето й се изпъна. Имаше меки, налети гърди, създадени за бебета. Създадени за мъж.

Той пропъди тази мисъл от съзнанието си.

— За какво, мис? — попита официално.

— За това — каза тя и отвори малкия си юмрук. В него имаше голяма, грозна брошка с рубин.

Той бързо пресече празния хамбар и застана до нея. Беше се приближил прекалено много, знаеше го, но вече не можеше да се отдръпне, без това да й направи впечатление. Взе бижуто от дланта й.

— Липсващата брошка на лейди Отри, предполагам — каза той, погледа я малко и я прибра в джоба си. — Вие ли я откраднахте?

— Разбира се, че не! — Тя очевидно беше шокирана. — Намерих я при боите си за рисуване тази сутрин и бях толкова изплашена, че не знаех какво да си мисля. Не съм казала дори на Жасмин.

— Защо не? Нима собствената ви сестра ви няма доверие? — каза хладно той и веднага съжали за думите си.

Погледът, който му хвърли, беше изпълнен с болка.

— Направила ли съм нещо, с което да предизвикам отвращението ви спрямо мен, сър? — прошепна отчаяно тя. — Причинила ли съм ви нещо лошо? Не мога да разбера неприязънта ви спрямо мен…

Сините й очи се наляха със сълзи, а той не беше човек, който се трогва от сълзи. И въпреки това му се прииска да се наведе и да ги пресуши с устните си.

— Не изпитвам неприязън към вас — каза сковано. — Нямам, никакво мнение за вас — нито добро, нито лошо.

Ако бе искал да пропъди болката й, определено бе избрал погрешни думи. Сълзите рукнаха, придружени от измъчено ридание, тя се дръпна от него и тръгна към вратата.

Трябваше да я пусне да си върви. По-добре да я нарани сега, отколкото да започне нещо, което щеше да се превърне в катастрофа и за двама им. Но това приглушено ридание прободе сърцето му и когато тя мина покрай него, той протегна ръка и я хвана. Имаше намерение само да й се извини, но тя изведнъж се озова в прегръдката му, лицето й се притисна към гърдите му, тихите й, сърцераздирателни ридания бяха приглушени от сакото му и той я прегръщаше, притискаше я към себе си. Наведе се да я целуне, а тя вдигна лице към неговото, устните й бяха влажни от сълзите, после се намокриха от неговите устни и той я сложи да седне върху сламата, гушна я в огромното си тяло, сякаш за да я предпази от опасностите на света, и тя се притискаше към него, сякаш знаеше, че мястото й е тук, а дългът и класите, доброто и злото нямаха място в изоставения хамбар.

 

 

Алистър отстъпи от вратата на хамбара. По лицето му пробягваше усмивка. Беше доволен от последните си машинации. Несъмнено Бренан беше най-умният от тримата полицаи, които го преследваха, а нямаше нищо по-разсейващо от една млада, забранена любов.

Освен това красивата сестричка на Жасмин беше толкова влюбена в полицая, че Гленшийл не можеше да остави нещата просто така. Знаеше много добре, че усилията му ще причинят повече зло, отколкото добро. И щяха да объркат така великолепно всичко — на Жасмин щеше да се наложи да се грижи за бунтовната си сестра с разбитото сърце, Бренан щеше да бъде прекалено объркан и отчаян, за да се посвети изцяло на търсенето на Котката. Но Алистър защитаваше кожата си и не го интересуваше каква е цената за това.

И все пак, бяха толкова сладки заедно — едрият полицай и крехкото, сладко момиченце. Срамота, че съдбата не можеше да е по-благосклонна, че не можеше да съществува щастлив край за двама толкова различни влюбени.

Но съдбата беше лукава, беше го научил отдавна. И дори тези двамата никога да не постигнат това, което желаят сърцата им, поне щяха да запазят спомена за него, за да ги топли през дългите години.

Той тръгна обратно към къщата, тананикайки си тихо една мръсна песничка. Не срещна никого и реши, че двамата ще бъдат на сигурно място и никой няма да ги прекъсне, поне за остатъка от следобеда. Може би трябваше да остане, за да види дали смелият Бренан ще обезчести момичето.

Усмихна се кисело. Той самият точно това би направил, а рискът някой да ги види само щеше да увеличи удоволствието му.

Но Робърт Бренан беше различен, му бе казал Никодимъс. Човек със съвест, с морал, със скрупули — нищо, от което не засягаше Алистър, слава богу. Той самият никога не би пропуснал възможността да се отъркаля с една девица в сламата. Фльор Мейтланд щеше да излезе от хамбара недокосната, но щеше да знае какво е изпуснала.

А Робърт Бренан щеше да е толкова погълнат от раздразнение и благородство, че няма да може да мисли ясно, когато граф Гленшийл се оттегли в стаята си със сериозен пристъп на стомашно разстройство, а Котката се върне да дебне по лондонските покриви.

 

 

— Обичам те — каза твърдо Фльор, загледана в него.

Той се бе отдръпнал от нея точно както бе предполагала. Беше я целувал яростно, но разумът му се върна. Седеше върху сламата до нея, сложил ръце на коленете си. Дишаше дълбоко, не я поглеждаше и тя разбра, че отново ще я отблъсне.

— Обичам те — повтори.

Той се обърна и я погледна.

— Не казвай това, моме — каза с натежал глас. — Знаеш, че за нас няма бъдеще. Не искаш да се отъркаляш в сламата с един фермерски син и недей да си казваш, че искаш. Ти не си такава.

— Обичам те.

— Престани. Ти не знаеш какво е любовта… Ти си едно дете, което няма никаква представа какъв е истинският свят — гневно каза той. — Ти си неопитна и невинна и ще навлечеш беди и на двама ни с твоите фантазии.

Тя се надигна на лакти, изпитала внезапен гняв.

— Нямам представа какъв е истинският свят ли? — повтори. — През последните три години живях в Спайтълфийлдс. Замених сигурния и привилегирован живот с живот, който не беше по-добър от този на улицата.

— Не говори глупости! Нямаш никаква представа какво представлява животът на лондонските улици.

— Не ме прекъсвай. — Беше прекалено ядосана, за да е предпазлива. Тя, която никога не се ядосваше. — Прекарах петнайсет години от живота си в сигурност и безопасност в провинцията, а след това трябваше да отида да живея в един мръсен град, пълен с непознати. Жасмин се опитва да ме предпази, но не можеше да бъде с мен непрекъснато. Виждала съм хора, умиращи в мръсотията на улиците. Виждала съм мъже с прерязани гърла. Курви, обслужващи клиентите си с уста в алеите. Плъхове, болести, мръсотия и смърт. Виждала съм всички тези неща и повече дори. Знам как една жена може да накара мъжа да се възбуди, знам как едно дете може да пребърка нечий джоб толкова бързо, че никой да не забележи. Знам, че има мъже, които идват с хубавите си карети в Спайтълфийлдс, за да търсят деца за извратените си желания. Знам всички тези неща и повече дори. Толкова много бих искала да не ги знам. Затова не ми казвай, че не знам какво представлява животът. Знам прекалено много за мръсотията, отчаянието и мизерията…

— Не познаваш обществените порядки.

— Познавам ги, по дяволите! — отвърна тя, ужасена от проклятието, което излезе от устните й. — Знам, че няма да одобрят връзката ни, че ще се опитат да ни разделят и не ми пука. Обичам те, Робърт Бренан. Искам да бъда с теб…

— Моме — гласът му този път беше по-нежен, — как можеш да си помислиш, че ме обичаш? Та ти едва ме познаваш! Върни се при сестра си. Тя ще се погрижи да останеш при своите. Аз не съм мъж за теб, а когато остарееш и помъдрееш, ще си ми благодарна за това…

Тя го погледна. Устните й все още бяха влажни от целувките му, все още усещаше силните му ръце върху талията си.

Но той повече нямаше да я целуне. Тя се изправи, изтупа сламата от полата си, пренебрегвайки опита му да й помогне.

— А когато ти остарееш и помъдрееш, Робърт Бренан, ще съжаляваш, че не си бил достатъчно смел, за да се бориш за това, което искаш.

Изпънала гръб, тя излезе от хамбара с достойнството на принцеса.