Ан Стюарт
Принцът на меча (17)

Глава 17

Нощта беше прекрасна за обири. Алистър наклони глава назад, загледан в ясното нощно небе. Вдиша дълбоко студения, чист есенен въздух. Дъждовните облаци най-после се бяха разкарали и луната и звездите блестяха на кадифеното нощно небе. Като малки диаманти, помисли си той. Срамота, че повечето от хората, които обираше, имаха ужасен вкус за скъпоценностите.

— Къде сме? — попита Жасмин.

Той се обърна и я погледна. Никодимъс ги бе оставил на една от малките улички, заобикалящи Кързън Стрийт със съвета да внимават. Нощта беше спокойна и ако имаше дежурни стражи, то те бяха в друга част на района.

Тя изглеждаше толкова апетитно. Мъжките дрехи й приличаха — в начина, по който бричовете прилепваха към дългите й крака имаше нещо неописуемо възбуждащо. Но, така или иначе, той я намираше възбуждаща, независимо с какви дрехи беше облечена.

— Лондон — отвърна й кратко.

— Това го знам!

Беше забележително как не се бе изплашила от досегашните събития. Всъщност, беше отвлечена, почти прелъстена, заплашвана и дори бе станала мишена за стрелба. И все още имаше достатъчно смелост, за да се гневи!

— Вие ще ми помогнете да обера онази къща там — каза той, кимайки в посока на една нова сграда.

— Не можете да ме накарате. Трябва само да избягам, крещейки…

— А аз ще ви хвана, преди от устата ви да е излязъл и най-малкия писък. И няма да съм много щастлив — отвърна той.

Дори в тъмнината на нощта успя да види, че лицето й пребледня.

— Какво ви кара да мислите, че няма да успея да привлека нечие внимание към нас?

— Знаете прекрасно, че никой няма да повярва в невинността ви. Мен може би ще ме заведат в Камарата на лордовете и ще ме обесят. Но вас ще ви обесят на първата улична лампа. Ще го направят, не се съмнявайте.

— Не се съмнявам — каза тя и потрепери.

— Стигнахте доста далеч…

— Не по собствена воля!

— И ще е най-добре, ако приемете съдбата си. Най-умното, което можете да направите, е да дойдете с мен. Аз съм много опитен крадец, миличка. Ще влезем и ще излезем от тази къща за нула време. После ще се срещнем с Никодимъс и ще се върнем в Кент, преди слънцето да е изгряло, без никой да разбере нищо.

— Защо го правите?

— За да не можете да използвате проклетите си карти и да ме издадете. Ако ме хванат, ще им кажа за очарователната си съучастничка в нощта, когато съм обрал дома на Джустъс Уинтърс.

— Това е къщата на Ерминтруд! — За щастие, ужасеният й вик беше приглушен.

— Кой заслужава повече вниманието ни? Фреди Арбътнот случайно спомена, че мис Ерминтруд притежава изключително грозен комплект от диаманти с цвят на праскова. Мисля, че е подходящо да я лишим от тях, а вие?

— Никой не заслужава да бъде ограбен.

— Каква малка методистка сте! Но все пак трябва да признаете, че ако някой наистина го заслужава, то това е Ерминтруд.

— Нищо не признавам.

— Но ще ми помогнете. След като и без това нямате друг избор.

— Надявам се, че ще горите в ада.

Косата й се спускаше по гърба й в гъст водопад от златнокафяво. Опасен цвят. Както стоеше пред нея, той сложи ръка зад главата й и хвана гъстите вълни, напъхвайки ги под шапката, която бе взел за себе си. Собствената му коса беше достатъчно тъмна, за да се слее с нощта.

Тя стоеше неподвижно, оставяйки се да я докосне. Лицето му беше близо до нейното и на него му се прииска отново да я целуне. Всъщност искаше да я целуне повече, отколкото искаше диамантите на Ерминтруд Уинтърс, а това го тревожеше. Отстъпи назад, отпускайки ръце.

— Хайде, елате, любов моя. Колкото по-скоро започне престъпният ви живот, толкова по-скоро ще се озовете в леглото.

— Точно от това се страхувам — промълви тя, но го последва послушно.

— Трябва да се смятате за изключително поласкана — каза й той, водейки я през страничните алеи към голямата желязна ограда на къщата. — Ще видите човек на изкуството в действие. Това място не е лесно да бъде ограбено поради ред причини. Искате ли да се опитате да отгатнете?

— Не.

— На първо място — продължи невъзмутимо той, — къщата е единствената в парка и наоколо няма други къщи, както е обикновено в града. Следователно не можем да влезем през покрива — няма как да се качим там.

— Много лошо. Да се връщаме тогава.

— Да, но има други алтернативи — каза той, без да й обръща внимание. — Дори и да не мога да ви покажа великолепието на лондонските покриви, поне мога да ви запозная с удоволствието от кражбата.

— Много мило от ваша страна.

— Първо трябва да преминем тази желязна ограда. Доста лесно нещо… Открих една странична порта, която рядко си правят труда да проверяват. Влезем ли веднъж в двора обаче, нещата стават доста по-трудни. Семейството не е тук и къщата е заключена добре.

— Но вие без съмнение имате лек и за това.

— О, започвате да ме оценявате — промърмори кисело той. — Така е. Шперцове.

— Моля?

— Средство, използвано от някои крадци. Хубави малки инструменти, с които ме снабди Никодимъс. Беше истинско предизвикателство да се науча да ги използвам, тъй като нямаше кой да ми покаже, но признавам, че вече съм доста добър.

— Сигурно сте горд със себе си. — Гласът й беше леден.

Вече бяха стигнали до страничната врата на двора на Уинтърс. Тя се отвори лесно — никакво предизвикателство за уменията му — и двамата влязоха вътре.

— Сега трябва да решим — продължи той, затваряйки вратата след себе си — как е най-добре да се приближим до крепостта. Ако опитаме да го направим от задния вход, може да бъдем чути от слугите, които са останали. Но ако опитаме през главната врата, рискуваме да ни види някой минувач.

— Предполагам, че има и някоя странична врата, както на оградата? — каза Жасмин с преднамерено отегчен тон.

— Добро предположение, но в този случай не е така. Къщата е строена скоро и архитектът е имал предвид крадците, които обикалят града. Единствените други врати са на първия етаж и водят към малки каменни балкони, които, предполагам, би трябвало да изглеждат готически.

Тя погледна към къщата.

— Изглежда доста мрачна.

— Е, какво предлагате да направим, Жасмин? Как ще превземем тази крепост?

Чака безкрайно дълго, преди да получи отговор. Тя започваше да се увлича, усещаше го. Опитваше се да прелъсти душата й така, както възнамеряваше да прелъсти тялото й, и искаше, имаше нужда от някакъв знак, че има успех.

— Дърво — каза най-накрая тя. — Можете да се изкачите по някое дърво и да скочите на един от балконите.

Той устоя на желанието да я целуне.

— Добра идея, но къщата е прекалено нова. Близо до сградата няма никакви дървета.

— Стълба?

— Забравил съм да взема.

Това я накара да се усмихне.

— Отказваме се и се връщаме в Кент? — Гласът й беше изпълнен с надежда.

— Не се отказвайте толкова лесно. Изправени сме пред предизвикателство и ще го посрещнем. Може и да нямам стълба, но имам въже. — Той го измъкна от чантата си.

— Удобно — провлече тя. — Когато ни хванат, няма да им се наложи да търсят с какво да ни обесят.

— Няма да ни хванат, миличка. Хайде.

Тя послушно го последва през градината.

— И в бричовете има нещо хубаво — продължи тя с малко по-жив глас. — Поне приличието ми ще бъде запазено, докато се люлея на вятъра.

Той се обърна назад и я погледна.

— О, Жасмин — промълви, без да се замисля, — човек би могъл да се влюби във вас.

Думите му поразиха и двамата като гръм.

„Човек би могъл да се влюби във вас.“ Думите я преследваха неумолимо. „Човек би могъл да се влюби във вас.“ Не точно този човек, молеше се горещо тя. Не, никой, но най-малко този. Защото този беше единственият мъж, на когото смяташе, че няма да може да устои.

Той изглеждаше също толкова ужасен от думите си, колкото и тя. Не каза нищо повече, когато я поведе към огромната, тъмна къща, но изречението се бе запечатало в мозъка й. Зад оградата Лондон продължаваше да живее. Той беше на няколко крачки пред нея — може би нямаше да забележи, ако тя хукне бързо обратно.

Беше бърз, но можеше да реши, че къщата на Уинтърс е по-важна от нейното съдействие. В момента, в който е най-съсредоточен, можеше да използва шанса си и да избяга. И преди е била сама по улиците на Лондон в подобен късен час и вярваше, че ще успее да стигне до Спайтълфийлдс. Там щеше да се преоблече, да даде последните си пари, за да наеме карета, и да се върне в имението Блейн, преди някой да е забелязал отсъствието й.

Само дето се съмняваше, че щеше да успее да намери карета по това време. А и майка й можеше да се събуди и да разбере за среднощното пристигане на по-голямата си дъщеря и да си зададе някои въпроси.

Винаги съществуваше изход. Можеше да отиде при полицията. Да потърси самия съдия и да му каже за граф Гленшийл. Наградата щеше да е голяма, а и Джошая Клег повече нямаше да представлява опасност.

— Не си го и помисляйте.

Той стоеше под един от балконите.

— Какво да не си помислям?

— Да избягате — погледна я през рамо, но изражението му беше непроницаемо на слабата светлина. — Време е да се заловите за работа.

— Аз не съм…

Той я вдигна към балкона, сякаш беше перце. Изненадана, тя се вкопчи в каменния парапет и зарита, докато краката й не докоснаха нещо меко.

Гленшийл изпсува от болка и я надигна още и тя изведнъж се озова на пода на каменния балкон.

Удари се. Нямаше обаче да му достави удоволствие да разбере. Надигна се и седна. Погледна към него през парапета.

— Какво да правя сега? — попита го.

— Проверете дали вратата е заключена.

— И защо да не е?

— Сигурен съм, че е. И все пак, ако по някаква случайност някой е забравил да я заключи, няма да е трудно да влезете сама и да ми отворите входната врата, спестявайки ми доста усилия.

— Не се ли страхувате, че вместо това мога да потърся помощ?

— Не. Вече сте прекалено затънала.

Прав беше. Във всяко отношение. Вратата беше заключена, а тя не беше готова да го предаде на властите. Поне не още.

Наведе се през балкона.

— А сега какво ще правим?

— Тя говори. О, говори ми още, ангел мой.

— Сега не е време за Шекспир — каза сурово тя.

— Но вие сте идеалната Жулиета.

— По-скоро приличам на някое от онези момичета, които се преобличат като момчета и участват в комедии.

Въжето тупна глухо в краката й.

— Животът не е комедия, Жасмин. Можете ли да връзвате въжета? Трябва да завържете това за парапета.

— Заради самия вас, хубаво е да се помолите да мога.

Въжето беше тънко и изглеждаше доста силно, а тя работеше бързо. Завърза го и подръпна, за да се увери, че ще издържи. Хвърли свободния край през парапета, целейки се в главата му. Не улучи.

— Няма да ви хареса, ако падна — каза той доста весело и подръпна. — Ще се окажете в капан на този балкон… Съмнявам се, че ще успеете да слезете, без да се нараните, а не съм сигурен, че ще ви се прииска да повикате за помощ.

— Вързах го толкова добре, колкото можах — сопна се тя и отстъпи назад от парапета, когато той започна да се катери.

Не искаше да гледа и си имаше достатъчно причини. Той беше абсолютно прав — беше отишла прекалено далеч по пътеката, която той я принуди да поеме. Ако Алистър паднеше, това щеше да означава край и за нея самата.

Освен това не й харесваше усещането, което изпитваше, наблюдавайки зловещата му, първична сила, тялото му, докато се катереше по въжето. Тъмната му коса беше паднала назад и откриваше лицето му, а черните дрехи прилепваха към стройното му тяло. Изглеждаше опасен и красив, демоничен любовник.

Само дето това, което обичаше, бяха обирите и скъпоценностите. Не нея. И слава богу.

Тя се стараеше да не го докосва, когато се прехвърли през парапета, и това не му убягна. Усмивката, която пробяга по лицето му, докато се навеждаше, за да се погрижи за ключалката, беше почти неуловима.

Справи се бързо. Отвори вратата и й направи път. Жасмин погледна за последен път с копнеж към каменния балкон, към висящото въже, после пристъпи в хладния мрак на къщата на Ерминтруд Уинтърс.

Не изкрещя, когато облечената в ръкавица ръка на Алистър хвана нейната. Дори не се поколеба да я стисне силно, когато той я поведе през тъмната сграда. Сърцето й биеше до пръсване — очакваше всеки момент от мрака да изскочат слуги и да ги попитат каква работа имат в празната къща.

Тръгнаха по широкото стълбище тихо, ръка за ръка. Тя се държеше за него като удавник за сламка. Нямаше никаква представа, къде отиваха, но го следваше покорно.

Спряха в края на стълбите и чу тихия шепот на Гленшийл.

— Предполагам, че не знаете коя е стаята на Ерминтруд?

— Никога не съм идвала тук. Ерминтруд смята бедността за заразна.

— Това като че ли не ме изненадва. Ще трябва да действаме по принципа на пробите и грешките.

— Какво ви кара да мислите, че Ерминтруд не е взела диамантите си със себе си? Ако са чак толкова скъпи, очаквам от нея да ги носи дори когато спи.

— Описа ми надълго и нашироко как се е решила да ги остави тук. Смята, че къщата на баща й е абсолютно сигурна и Котката не би се осмелил да се опита да проникне в нея.

— Предизвикателство, на което не сте могли да устоите — прошепна сухо Жасмин.

— Разбира се, че не. Особено като знам каква безскрупулна кучка е.

Всички врати в горния коридор бяха затворени и Жасмин се зачуди коя ли може да е стаята на Ерминтруд.

Алистър обаче явно не изпитваше колебание. Започна да отваря вратите, съвсем тихо, да наднича в тъмнината и после бързо да ги затваря. Жасмин го следваше, без да казва нищо, докато той най-после спря пред една от последните врати.

— Това е — каза й, бутна я вътре и затвори след тях.

— Как разбрахте?

— По този тежък парфюм, който използва — отвърна той и тръгна към прозореца. — Бих го познал навсякъде.

Тя се опита да го последва, но веднага се блъсна в някакъв нисък предмет. Удари си кокалчето. Промърмори нещо нецензурно под носа си, докато очите й свикваха с тъмнината. Алистър вече бе стигнал до целта си. Диамантите проблясваха в мрака.

— Въобще ли нямате скрупули? — попита тя. — Някакъв закон на честта?

— Разбира се. — Той пъхна бижутата в черната торба, която преметна през рамо. — Само че са такива, които ми подхождат. Не обръщам никакво внимание на хорското определение за добро и зло. Не ограбвам хора, които не могат да си го позволят, както и от хора, които не го заслужават.

— И кой сте вие, че да съдите хората, да решавате кой заслужава да бъде ограбен? Не ми изглеждате особен познавач на характери. Ами ако допуснете грешка? Ами ако Ерминтруд тайно се занимава с благотворителност за бедните?

— Крайно невероятно. Но ако е така, може би ще се почувствам отвратен да върна тези отвратителни бижута, които току-що взех.

— Ха! Вие сте много лош човек.

— Така е — скръбно се съгласи той. — Няма спасение за мен. Хайде, Джес. Имаме още работа!

— Още? — Тя се задави.

— Това е дяволски лесно. Трябва ни по-голямо предизвикателство. Освен това искам да ви изведа на покривите. Мисля, че старата ви приятелка Изолд Пламуърти заслужава нашето внимание.

— Вие сте луд!

— Съвсем не. Нейната къща е притисната от още няколко други, а и ще си прекараме чудесно под звездите.

— Ами ако ви кажа, че ме е страх от високото?

— Много ще се натъжа, че съм ви принудил да страдате — отвърна сладко той.

— Но така или иначе, ще ме принудите?

— Хайде, Джес, не ми казвайте, че не се забавлявате.

— Не е честно.

— Не ви попитах това. — Той въздъхна и отново я хвана за ръката. — Рано или късно ще ви накарам да си признаете. Ще ви покажа един Лондон, който много малко хора са виждали. А след това ще ви сложа бижутата на Изолд и ще ви върна в Кент.

— Имам тъжното предчувствие, че никога повече няма да видя сестра си — промърмори Джес.

— Глупаво дете. Доверете ми се. Няма да ви се случи нищо лошо.

— Да ви се доверя? — Това беше толкова абсурдно, че тя се изсмя високо. Макар че странно, но наистина му се доверяваше. — Не става въпрос за моята сигурност.

— Така ли? А за чия?

— За вашата, милорд.

— Не е ли малко смешно да стоите в тъмна спалня с крадец на бижута и да го наричате „милорд“. Алистър ще свърши по-добра работа.

Тя не му обърна внимание.

— Гледах ви на карти, милорд. Така разбрах кой сте. Тази нощ ще се изправите пред истинско крушение. Видях го.

Той се наведе и хвана лицето й. Усмивката му беше направо заслепяваща, въпреки тъмнината в стаята.

— Изправих се пред крушение в деня, в който ви видях, любов моя.

Той я целуна — кратка, силна, жадна целувка, която накара стомаха на Жасмин да се свие от внезапен, странен копнеж.

Когато се отдръпна, в очите на Алистър се четеше чувство за победа и отчаяние.

— Някога, рано или късно, ще отвърнете на целувката ми.

— Ще плача на гроба ви — каза тя.

— Е, предполагам, това е разумна алтернатива. — Той отново я поведе по тъмния коридор.

 

 

Фльор се облегна на стената, загледана в нощта. Беше изгубила представа за времето — Робърт Бренан я доведе в стаята като истински джентълмен, какъвто настояваше, че не е, заповядвайки й да поспи, докато той проучи положението. Тя погледна скъпото му, упорито лице и го остави да повярва, че ще направи точно това.

Разбира се, то беше невъзможно. Жасмин беше някъде навън, изпаднала в беда, може би в опасност, а единственото, което Фльор можеше да направи, бе да се моли Бренан да я спаси. На света нямаше друг мъж, на когото да се доверяваше повече, въпреки опитите му да я убеди, че е непочтен и безсърдечен. Той щеше да спаси сестра й, ако Жасмин наистина имаше нужда от спасяване. Той щеше да направи всичко по силите си заради Фльор. Освен да я обича.

Тя разтри слепоочията си. Животът бе истинска поредица от несполуки от деня, в който умря баща им и сигурността им се стопи. Тя не бе спирала да се надява, че рано или късно нещата ще се оправят. Беше й се искало да повярва в хубавата фантазия на Жасмин за богат, мил, красив млад мъж, който ще я обича и ще се грижи за семейството й.

Но явно имаше известна липса на богати, мили, красиви млади мъже, предлагащи й ръцете и сърцата си. А дори и наистина да ги имаше, тя не би ги искала. Тя искаше Бренан.

А не можеше да го има.

Не искаше Лондон, големия мръсен град, който вече мразеше. Не искаше копринени рокли, скъпоценности и многобройна прислуга. Искаше чист въздух, хубава храна, принадлежностите си за рисуване и силен, добър мъж, който да я обича.

Но засега всичко това й се изплъзваше. Тя разтърси глава, за да прогони чувството за самосъжаление. Стига Жасмин да е добре, щяха да се справят. Бяха оцелявали досега, щяха да оцелеят и сега, стига да са двете. Жасмин не искаше да се откаже от грижите за семейството, защото се страхуваше, че никой друг не може да се справи с тази задача.

Но Фльор наистина не можеше да се омъжи за тяхното спасение, дори и да искаше. Трябваше да намерят друг начин да оцелеят!

Сигурно бе заспала. Не чу чукането по вратата, но беше сигурна, че Бренан никога не би влязъл в стаята, без да почука. Просто отвори очи и видя първите лъчи на зората и Робърт Бренан, загледан в нея с тези негови ясни сини очи.

— Не знам какво да ви кажа, моме — каза дрезгаво той. — Заминала е, в това няма никакво съмнение. Както и Гленшийл. Леглото му е непокътнато, а от обора липсват два коня.

— Мислите ли, че я е отвлякъл? — попита Фльор. — Не можете ли да предприемете спасителна…

— Не — прекъсна я той. — Мисля, че е отишла с него по собствено желание. Или ще се върнат, или няма. Не мога просто да тръгна след него, колкото и да ми се иска.

Нещо в изражението му изплаши Фльор още повече.

— Защо?

— Защо бих искал да тръгна след него? Защото той е Котката, ето защо. Не знам дали сестра ви му помага, или просто се е заплела в интригите му, но няма нищо, което да желая повече от това да го хвана на местопрестъплението. Не изпитвам симпатии към крадците джентълмени.

— Тогава защо не тръгнете след него?

Той я погледна и широката му уста се стегна раздразнено.

— Защото не мога да ви оставя без защита.

За миг сърцето на Фльор се изпълни с надежда, но тя бързо я пропъди.

— Няма защо да се тревожите за мен. В края на краищата, вече ми дадохте да разбера, че дори мисълта за нещо между нас двамата ви е абсолютно противна. Освен това Сали Блейн едва ли ще ме изхвърли на улицата, ако сестра ми изчезне.

— Аз не бих разчитал на това, мис — каза той. Тя мразеше да я нарича „мис“. — А дори и в това отношение да нямате проблем, Клег е тук. Той е опасен човек и ако аз не съм тук, за да ви защитавам…

— Тогава накарайте него да тръгне след Котката.

— Тогава пък сестра ви ще е в опасност.

— Какво ви кара да мислите, че сега не е в опасност, с един толкова известен крадец?

— Инстинктът. Доколкото ми е известно, Котката досега не е причинил зло никому. Никога не е обирал някого, който да не може да си позволи да изгуби някоя и друга дреболия. Ако не беше това, че се подиграва на моята работа, щях почти да се изкуша да го оставя на мира. Но не мога да го направя — заклел съм се и възнамерявам да удържа думата си.

— Не нарушавате ли клетвата си, като оставате тук?

Той прокара пръсти през разчорлената си руса коса. Изражението му беше нежно.

— Понякога съществуват неща, които са по-важни от дълга.

Тя извърна поглед. Не можеше повече да го гледа.

— Какво да направя, Робърт? — попита тъжно и тихо тя.

— Аз ще се погрижа за безопасността ви, моме. Ще ви върна вкъщи, а след това ще открия сестра ви и ще я доведа при вас. Обещавам, че ще го направя.

Тя не се осмеляваше да го погледне. Почти усещаше ръката му близо до лицето си и си помисли, че ако я докосне, тя щеше да скочи в прегръдката му и никога да не го пусне.

Седеше неподвижно, чакаше. Но само след миг чу как вратата се затваря тихо и той я остави сама. Поглеждайки отражението си в огледалото, тя видя следите от сълзи по бледото си като на призрак лице.