Ан Стюарт
Принцът на меча (20)

Глава 20

Тя го гледаше със смесица от отчаяние и примирение, помисли си Алистър. Сякаш знаеше, че вече няма измъкване, че времето е дошло. Тя го знаеше и странно, приемаше го. Но той не можеше да е сигурен дали тя наистина го иска, или просто се бе изморила.

— Мразя тази рокля — каза той съвсем делово и посегна към скромното деколте.

Имаше силни ръце и не представляваше голяма трудност да го разкъса. Разголи раменете й и роклята се свлече на пода. Жасмин остана пред него облечена единствено с бельото си.

— Само нея имам — каза спокойно тя.

Като девица-мъченица, помисли си той, приемаща покорно ужасната си орис.

— Ще ти купя друга.

Това беше достатъчно, за да предизвика някаква реакция у нея. Синьо-зелените й очи проблеснаха за миг, после отново станаха безжизнени.

— Не.

— Връщаме се пак на тази игра, така ли?

— Да.

Вече веднъж си бе имал работа с корсета й в каретата, която ги докара в Лондон, а ризата отдолу беше от обикновен памук, без никаква дантела.

— Ще ти купя и ново бельо. Това сякаш е на манастирска послушница. — Той посегна зад нея и развърза връзките на корсета.

— Не мисля, че монахините носят корсети. — Гласът й се повиши леко, когато пръстите му докоснаха гърдите й и той свали корсета.

Харесваше гърдите й. Винаги бе харесвал надарени жени, но въпреки това малките, добре оформени гърди на Жасмин му се струваха идеални. Искаше отново да я вкуси…

Но не още. Нямаше намерение да бърза. Беше мислил много за този момент и той трябваше да бъде запечатан. А тя трябваше да престане да изглежда като проклета измъчвана светица и да покаже малко повече ентусиазъм.

— Не знам — каза той. — Никога не съм събличал монахиня. Досега — добави.

Не свърши работа. Тя не го поглеждаше, не отговаряше. Фустите й се свлякоха в краката й и тя остана само по риза. В стаята беше студено и зърната на гърдите й се виждаха през обикновената ленена материя. Алистър искаше да я стопли.

— Харесвам косата ти, когато е спусната.

Наведе се да я развърже. Така лицето й дойде съвсем близо до гърдите му и той усети топлината на дъха й, въпреки че тя се опитваше да го сдържа, докато той се бореше с фуркетите. Това, че беше възбуден, едва ли беше нещо, което си струва да се забележи. Намираше се почти в непрекъсната възбуда, откак я видя първия път, и вече започваше да свиква. Започнал бе да свиква и с тъжната истина, че никоя друга жена не му се струваше подходяща да го освободи от това напрежение.

Косите й се разпиляха по гърба й и му се прииска да зарови лицето си в тях. Не го направи.

— Приличаш на Жана д’Арк, обречена на пламъците — каза тихо той.

Това вече свърши работа. Тя вдигна поглед. Очите й бяха огромни и блестяха.

— Така ли?

— Обречена? Да. Не можеш да избягаш. Кажи ми, Джес. Наистина ли искаш?

Той се наведе ниско. Гласът му беше тих и лукав. Виждаше как гърдите й се вдигат и спускат бързо, но не можеше да разгадава реакциите й. Дали беше страх или омраза, или беше същото всепоглъщащо желание, каквото изпитваше и той?

— Ще ми се никога да не те бях срещала — каза тихо тя.

— Това не е отговор. Искаш ли да избягаш, Джес? Само го кажи и ще те върна вкъщи, без да те докосвам.

Тя затвори очи за миг и когато отново ги отвори, в тях блестеше гняв.

— Няма ли да вземеш решение, Алистър? — каза яростно тя. — Първо ми казваш, че ще го направиш, после казваш, че не ме искаш. После настояваш, че ще ме прелъстиш, а след това ми предлагаш начин да се измъкна. Не мисля, че въобще имаш някаква представа какво искаш, но каквото и да е то, явно не съм аз, слава богу.

Наистина беше разгневена и това му харесваше. Хвана ръката й, придърпа я към себе си и я сложи върху възбудения си член. Тя се опита да се отскубне, но той не я пусна.

— Това означава, скъпа Джес, че те желая. Много. — Тя все още се дърпаше, опитвайки се да се освободи, но той не я пускаше. — Това означава, че мога да те любя независимо дали се бориш, независимо дали си пасивна като светица, понасяща мъчения, независимо дали и ти го искаш. Това означава, че съм мъж, Джес. А точно сега не ме интересуват нито чест, нито приличие, нито девическа репутация. Всичко, което искам, е тялото ти под моето, краката ти — на кръста ми, сърцето ти — биещо под моето. Искам да бъда в теб. Имам нужда от теб.

Беше твърде късно да върне назад последното проклето изречение, но можеше единствено да се надява, че тя не е забелязала. Вече не се опитваше да освободи ръката си и дори го беше хванала леко, нежно.

Той плъзна другата си ръка зад врата й, под тежката коса, и наклони лицето си към нейното.

— Какъв е отговорът, Жасмин?

Тя облиза устните си и той усети как членът му подскочи в ръката й.

— Какъв беше въпросът?

— Да те пусна ли?

— Не.

— Защо?

— Защото искам да почувствам пламъците. И аз имам нужда от теб.

Тя се наведе и го целуна.

За първа истинска целувка беше доста неумела и толкова неописуемо еротична, че той за малко не свърши в ръката й. Устните й бяха меки, покорни, търсещи и той наклони глава, оставяйки се да го вкуси, да проучи контурите на устните му, преди да ги разтвори, допускайки я вътре.

Докосването на езика му до нейния я стресна, както винаги. Но този път не се отдръпна, а се сгуши в него и езикът й се стрелна в срамежлив флирт.

Той изстена. Стига толкова с намерението да проточи акта. Със скоростта, с която се движеше тя, може би беше въпрос на минути. А той беше мъж, който никога, никога не губеше контрол.

Леглото беше зад тях — високо, голямо, разбъркано. Прекалено далеч, но подът беше твърд, а тя щеше да лежи под него. Дръпна се леко назад, но имаше чувството, че се е отдалечил на мили разстояние.

— Ще те изгоря жива — каза той и я целуна по шията.

Вдигна я на ръце, без да обръща внимание на парещата болка от раната, и я понесе към леглото.

„Не се страхувам!“ — казваше си Жасмин, трепереща, докато той я слагаше в леглото.

Той беше прав, вече не можеше да избяга. Той щеше да разбие сърцето й и да умре, а тя щеше да стои до ешафода и ще го гледа, ще плаче за него. Но в този момент нищо нямаше значение. Беше твърде късно, картите бяха прочетени. Тя лежеше там и чакаше любовника й да предяви правата си над нея.

Ръцете му бяха нежни върху разхлабеното деколте на ризата й, разпускайки връзките. Той я съблече, захвърли я настрани с обичайното си елегантно презрение и тя остана да лежи — гола и уязвима — под погледа му, надявайки се, че тъмнината ще пожали свенливостта й.

Но беше забравила, че котките виждат и в тъмното. Алистър се качи върху нея, подпрял ръцете си от двете страни на тялото й. Наведе се и дългите му коси докоснаха лицето й. И тогава измърка — тих, дълбок звук някъде от основата на гърлото му — и потри лицето си в нейното.

Тя вдигна ръце, за да го докосне, да погали топлите му голи гърди. Усети костите, сухожилията, силните мускули. Малките, къдрави косъмчета, каквито никога преди не беше виждала. Напрежението на мускулите му. И ръцете й потрепериха.

Отблъсна го нежно. Той легна на леглото до нея и посегна към бричовете си, но тя вече се бе надигнала на лакът, надвесена над него в тъмнината. Останала гола в тъмното, чувстваше се като порочно и диво, магическо същество. Никой не можеше да я види и тя беше свободна да прави каквото си иска.

Целуна бавно устните му, проследявайки очертанията им, захапвайки го леко. Той се опита да я докосне, но тя сложи ръцете му на леглото.

— Позволи ми — каза тя и коленичи над него. И той й позволи.

Тя целуна шията му, оставяйки дългата си коса да погали голите му гърди. Ръката му се плъзна под косите й и той я погали в бавна, приятна милувка. Устните й се плъзнаха надолу към гърдите му и езикът й докосна плоското зърно.

Реакцията му беше толкова бурна, че тя за миг си помисли, че му е причинила болка. Той изпъшка — дълбок, болезнен звук — и ръката му се стегна върху тила й. Но я държеше до себе си и тя продължи, завъртя езика си около зърното така, както той бе направил с нея в каретата толкова, толкова отдавна.

Той отново посегна към бричовете си и ги събу. Жасмин се поколеба за миг, изпълнена с несигурност. Очите й вече бяха свикнали с тъмнината, а той нямаше почти нищо общо с ограничените й познания за мъжката анатомия.

Той явно усети несигурността й. Ръцете му хванаха лицето й, палците му нежно погалиха бузите й и тя се отпусна върху леглото, затвори очи, готова за това, което знаеше, че ще се случи.

Но то не се случи. Най-после отвори очи и го видя, надвесен над нея, да я наблюдава. Изражението му беше заинтригувано. Тя погледна надолу, за да види дали не му е минало, но той продължаваше да е все така възбуден. Може би дори още повече.

— Така е по-добре — прошепна той. — Лицето ти отново бе заприличало на лице на мъченица.

— Не мисля, че ще стане — каза тя с глас, изпълнен със съмнение.

— Довери ми се — просто легни, отпусни се и не мисли за нищо. Ще ти кажа, когато съм готов.

Тя го погледна учудено. Сигурна беше, че й се подиграва. Но направи това, което й каза — затвори очи и се замисли за ясни сини небеса, зелени полета и прекрасно лято…

Устата му беше между краката й. Тя извика изплашено, опитвайки се да седне, да го отблъсне, но той беше твърде силен. Държеше хълбоците й здраво, докато устните му докосваха най-скритото място на тялото й. Тя се опита да го ритне, но той просто я държеше и всичките й усилия си бяха чиста загуба на време. Тя се отпусна отново на леглото, задъхана, ядосана, ужасена от покварените неща, които й правеше с устните си, с езика си. Дългата му коса се бе разпиляла по бедрата й и тя посегна да я дръпне, да се опита да го спре. Но вместо това пръстите й се плъзнаха между дългите кичури и тя го погали, докато главата му се движеше.

Това беше неописуем грях. Това беше най-долно мъчение и тя заслужаваше тази страшна болка, която се надигаше в нея, изпращайки тръпка на непознат копнеж по цялото й тяло. Той вече не държеше хълбоците й — не би могла да избяга, дори и да иска. Беше й студено и топло едновременно. Трепереше, страхувайки се, че може да се разпадне на хиляди малки парченца, страхувайки се, че може да се пренесе на някакво тъмно място и никога повече да не се върне. Тъмната, пареща празнота нарастваше, обхващаше тялото й и тя се замята в безумен опит да я прогони.

— Не се противи, Джес — прошепна той до корема й. — Трябва да свършиш, заради мен.

Тя нямаше представа за какво й говори. Опита се да се отдръпне, но той отново притисна устните си към нея и тя силно стисна разбърканите чаршафи, зарови пети в дюшека — отчаяна, изгубена, с единствената мисъл да избяга.

И избяга. Той я докосна с ръце и с устни и новата сила на удоволствието я разтърси, разкъса последните връзки със сигурността, хвърли я в онази празнота, от която толкова се страхуваше. Сякаш цялото й тяло се сгърчи и светът спря да се върти.

Беше мокра от пот, сърцето й биеше толкова силно, че тя си помисли, че може да изхвръкне от гърдите й; всеки нерв, всяка частица от тялото й трепереха, а той се надигна между краката й. Хвана лицето й и я целуна.

— Още ли си там — попита той усмихнат.

— Не съм сигурна — отвърна тя слабо.

— Сега ще разбера.

Тя беше прекалено вцепенена, за да разбере какво прави той, докато не започна бавно да влиза в нея. Внимаваше да не я насилва, да не й причини болка. Оказа се права — нямаше да стане, той беше толкова голям, а тя — прекалено тясна.

Той се оказа прав — ставаше прекрасно. Докато изведнъж не спря, а тя искаше още. Жадуваше за още.

— Това е частта, която няма да ти хареса — промълви той, но тя не му обърна внимание.

Не беше убедена, че й харесва каквото и да било от всичкото това. Не беше убедена, че не е умряла и вече не е в рая.

Той се отдръпна, после влезе отново, малко по-силно, и отново спря. Тя потрепери, надигна хълбоците си, стисна раменете му, несигурна какво точно иска, макар да знаеше, че го иска повече от самия живот.

Той отново се отдръпна. Хвана ръцете й и ги сложи на леглото, преплитайки пръстите си с нейните. И когато този път влезе, не спря, разкъсвайки тънката бариера на девствеността й, прониквайки дълбоко в нея.

Болеше. Разкъсваше я, но тя се наслади на болката. Това я правеше негова така, както той вече беше неин. До края на живота му.

Остана неподвижен в нея, позволявайки й да свикне с размера му, с посегателството върху тялото и душата й, а ръцете му галеха нежно лицето й — тиха утеха и въпрос. Тя обърна глава и целуна ръката му.

Той изстена и понечи да се отдръпне и тя се паникьоса за миг. Изплаши се, че той ще я остави, изплаши се, че се е отвратил от девствеността й, от болката й, от желанието й.

Но той само натисна отново, този път по-дълбоко, през разкъсаната бариера на невинността й, изпълвайки я толкова дълбоко, че тя си помисли, че ще се разпадне от удоволствието.

— Пак — прошепна до рамото му и усети как тялото му се разтресе в беззвучен смях.

— Дръж се — отговори той.

Обещание и предупреждение. Взе ръцете й и ги сложи върху потните си рамене. Беше твърд като стомана, всеки мускул от тялото му беше напрегнат.

Започна да влиза по-дълбоко — бавен ритъм, който почти я върна в нормално, спокойно състояние. Само дето искаше още от него, само дето надигаше бедрата си, за да посрещне движенията му, които ставаха все по-бързи. Притискаха я към леглото, а ноктите й се забиха в раменете му, в опит да се задържи, но се изплъзваше, изплъзваше, а той се движеше и движеше толкова дълбоко в нея. Жасмин не искаше да го изгуби, не искаше да го пусне, но вълната я понесе внезапно, помитайки всичката сигурност, която някога бе имала, и тя избухна в пламъци — силен спазъм на истинска чувственост, която я изпрати в тъмнината.

И той дойде с нея, внезапно спрял да се движи, и тя чу приглушения му стон, когато зарови лицето си в косите й, заливайки я с топлина, живот и безгранично желание.

Не беше съвсем сигурна какво се случи след това. Как бе успял да се откопчи от тялото й, от леглото само за да се върне след минута с влажна кърпа. Избърса окъпаните й в сълзи страни, избърса я между краката и тя отново изпита вече познатия копнеж.

След това я надигна и прегърна силно, махайки косите от челото й.

— Беше прав — прошепна тя, учудена, че все още може да говори.

— Аз винаги съм прав. Но за кой точно момент на проявена мъдрост говориш? Когато ти казах, че ще стане ли?

Тя поклати глава.

— Когато каза, че девствениците плачат и нямат въображение — промълви тя с плачлив глас и изхълца. — Сигурно ме мразиш.

— Намирам те за прекрасна, моя Джес — погали я. — Можеш да плачеш колкото си искаш.

Тя го погледна. Осъзнаваше колко патетична изглежда.

— Защо?

— Защото те оби… — Той бързо спря. — Защото обичам да карам младите жени да плачат. Това, предполагам, е от долната ми природа. Не мога да устоя на желанието да ги тормозя.

Тя се усмихна леко.

— А пък аз си помислих, че си запазил лошото си държане само за мен.

— О, да, така е, моя Джес. Ти вдъхновяваш неимоверно лошотията ми. — Той докосна леко лицето й и се намръщи. — Мисля, че ръката ми отново започна да кърви.

Джес подскочи.

— Ще намеря превръзките…

Той я бутна обратно.

— Ще мируваш. Нищо ми няма. Просто драскотина. Малко повече кръв само ще я прочисти.

— Би трябвало да си почиваш! Не биваше да се напрягаш…

— Ако не престанеш да шаваш, ще се напрегна отново, а мисля, че за теб ще е най-добре да си починеш.

— Отново? — попита тя учудена.

— Отново — каза рязко той. — Но ще имаш нужда от силите си. Заспивай, Джес.

— Но ръката ти…

— Забрави за ръката ми. Заспивай или ще направя нещо, което отново ще я накара да прокърви.

Тя го виждаше доста ясно в тъмнината. Ясни кехлибарени очи, толкова потайни, толкова предпазливи спрямо всичко и всеки. Широката му, дяволита уста. Красивото му, изгубено лице.

— Ти ще умреш — каза тя безнадеждно.

Той дори не премига.

— Не и преди да те имам по всички възможни начини, които мога да измисля. Дотогава вече ще се радваш да ме видиш как си отивам.

Тъмни, лоши мисли танцуваха в заспиващия й мозък, фантазии и видения и полузабравени истории, разказвани от кикотещи се ученички.

— По всички възможни начини? — прошепна сънливо тя и се сгуши доверчиво в него.

— И още повече.

Тя плъзна ръка по гърдите му, покривайки сърцето му. Биеше равномерно. Сигурно и истинско, сякаш смъртта не го очакваше.

Затвори очи и се унесе. В съня й затанцуваха карти и Принцът на мечовете лежеше студен и окървавен в краката й.