Ан Стюарт
Принцът на меча (5)

Глава 5

Мис Жасмин Мейтланд изглеждаше наистина изпълнена с негодувание. Алистър беше човек, който предпочиташе да оставя нещата да вървят с естествения си ход, затова просто се отпусна на тапицираното с дамаска канапе срещу нея, изпъна дългите си крака и й се усмихна леко.

Тя го изгледа студено, стиснала чашата с вино с две ръце. Беше имал достатъчно време да ги разгледа, докато тя редеше картите, и се беше хванал, че в главата му се промъкват най-невероятните еротични фантазии, свързани с тях. Пръстите й бяха дълги, изящни и самата липса на какъвто и да било пръстен само подхранваше още повече фантазиите му. Ръцете й не бяха от онези меки бели ръце, които служеха само за украса. Имаше ръце, които при подходящи напътствия можеха да доведат мъжа до истинска забрава.

— Защо ме гледате така? — попита раздразнена тя.

— Как? — промърмори лениво той.

— Като котка, видяла тлъста мишка.

Трябваше да положи огромно усилие, за да не покаже колко се стресна от думите й. Тя очевидно нямаше представа, какво е казала — връзката му с онова известно животно очевидно убягваше на дарбата й. Или поне убягваше на съзнателната част от нея. Алистър подозираше, че макар и още да не го осъзнава, тя рано или късно щеше да разбере кой и какво представляваше той.

— Наистина, доста приличате на мишка в тази скучна сива рокля — съгласи се той. — Но пък и доста апетитна, признавам.

Тя понечи да стане, но само един поглед към лицето му й беше достатъчен, за да се откаже. Мъдро решение. Ако се беше изправила, той също щеше да стане, а така щеше да се озове много близо до нея. Нямаше да има друг избор, освен да я докосне, а ако се наложеше да я докосне, щеше и да я целуне. И нямаше да спре дотам.

— Как разбрахте името ми? — попита тя.

— Доста лесно. Просто попитах този, когото трябва.

— И защо ви интересува?

— Мило момиче, вие ме омагьосахте — откровено каза той. — Никога преди не съм виждал кръстоска между почтена млада англичанка и циганка. Дарбата ви е забележителна. Обикновено смятам, че девиците са ужасно скучни, но във вашия случай откривам, че ме привличате неудържимо.

— Но ще се отдръпнете! — сопна се тя зачервена. — Уверявам ви, че дарбата ми е съвсем нищожна и се състои предимно от лъжи и сполучливи предположения. Едва ли съм жената, която може да задържи интереса ви. Вече не принадлежа към вашата класа.

— Не съм казал, че искам да се оженя за вас, дете.

Тя си наложи да остане спокойна, въпреки преднамерената обида.

— Тогава какво искате от мен? И не ме наричайте дете! Вече не ходя на училище, а и вие очевидно не сте много по-възрастен от мен.

— В години може би става дума за около десетилетие, но в други, по-важни неща, съм стар колкото света, а вие сте още бебе. И си помислих, че е доста ясно какво искам от вас.

Тя въздъхна дълбоко и започна да развързва копринените връзки на чантичката си.

— Не мога да ви обещая, че картите ми ще кажат много. Уморена съм, а и не се справям добре с…

Той се наведе и сложи ръцете си върху нейните, спирайки я в търсенето на картите. Ръцете му бяха дълги, грациозни, бели и силни и покриваха нейните върху скута й. Дори под всичките пластове дрехи усети кожата й, топлината й и знаеше, че докосването му я е шокирало.

— Не искам да ми предсказвате бъдещето, Жасмин — глухо каза той, — и въобще не се интересувам от дяволските ви дарби.

Тя се опита да измъкне ръцете си изпод неговите, но той само ги натисна по-силно.

— Какво искате тогава?

Тя наистина не знаеше. Това го учудваше и му доставяше удоволствие едновременно. Как бе възможно такава чаровна жена да е толкова наивна?

— Искам тялото ви — измърка той.

Тя премига с тези свои великолепни очи.

— За какво ви е?

Това май започваше да го дразни.

— Искам да ви прелъстя, миличка. — Гласът му беше доста по-хладен.

Тя не се изчерви, не пребледня, нито се изкикоти като глупачка. Просто го зяпна в очите.

— О! Вие сте развратник.

— Не го отричам. Какво ви накара да стигнете точно до този извод?

— Развратниците обичат да прелъстяват всяка жена, на която се натъкнат, нали? Майка ми ме е предупредила, че съществуват мъже като вас, но положението ни в обществото се промени, преди да съм срещнала някой такъв.

— Проклети да са всички майки! И не прелъстявам всяка жена, на която се натъкна. Само онези, които ме заинтригуват.

Тя го погледна преценяващо, очевидно не се трогна.

— В Лондон ли живеете, господин… Страхувам се, че не знам името ви — никога не са ни представяли един на друг. Не можете да ме прелъстите, ако не сме били представени.

— Така си мислите вие — каза той почти на себе си. — Освен това не съм точно господин. Аз съм шестия граф Гленшийл. Можете да се обръщате към мен с лорд Гленшийл, но бих предпочел да ме наричате Алистър.

— Титла — каза одобрително тя. — Още по-добре. А тази титла заедно с подходящо богатство ли върви?

— Казах, че искам да ви прелъстя, не да ви купя — провлече той. — Сътрудничеството е много по-приятно от търговията.

— Не мислех за себе си — каза рязко тя.

— О, да не би да сте станали монахиня? — попита вежливо той.

Този път цветът обагри бледите й бузи. Колкото повече се противопоставяше на желанието да я докосне, толкова по-настойчиво ставаше то. Смешните й доводи би трябвало да го накарат да изгуби интерес, но вместо това те само увеличаваха решителността му.

— Сватовница — каза остро тя. — Не сте женен, нали?

— За щастие, не.

Тя направо засия.

— Отлично. И сте много красив мъж. Сигурна съм, че бихте желали да имате красива съпруга, някоя, която да ви роди още по-прекрасни деца — добро, надарено, послушно момиче, което…

— За какво, за бога, говорите?

— За сестра ми.

— Искате да прелъстя сестра ви. — Той за миг изгуби самообладание.

— Разбира се, че не. Искам да се ожените за нея.

— И защо, в името на бога, бих искал да го направя?

— Всички мъже имат нужда от наследници. Вече ви казах: сестра ми е без съмнение най-красивото момиче в Лондон. Само трябва да я види някой мъж и веднага ще се влюби в нея.

Той я гледаше спокойно.

— И защо тогава никой досега не се е оженил за нея?

— Защото не позволявам на никого да я види. Пазя я за по-добри времена. Загубата на богатството ни ни държеше настрана от обществото, но веднага, щом като аз… щом като ние си върнем загубеното, тя ще бъде представена в обществото и аз не се съмнявам, че от това ще последва един прекрасен брак.

— Вие наистина сте монахиня — каза сухо той. — Съжалявам, дете, но нямам никакво намерение да се женя нито сега, нито в бъдеще. Предпочитам да се забавлявам, без да съм окован с брачни вериги. Освен това сестра ви не ме интересува, без значение колко прекрасна, послушна и надарена е. Това не са качествата, които ме интересуват.

— Не са ли? — Тя очевидно се изненада.

— Много повече ме привличат жени, които обичат приключенията, имат въображение и не са като другите. Предпочитам жени със странни очи пред тези с класически черти. Всъщност, скъпо момиче, искам да спя с вас, а не да се оженя за сестра ви.

Тя премига, чувайки откровените му думи, но все още успяваше да запази спокойствие.

— Имате много странни вкусове, милорд.

— Да — отвърна той. — Предполагам, че е така.

Тя наистина имаше най-необикновените очи. Бяха морско зелени, прозрачни, очи на вещица. Взираха се в него и в тях изведнъж се появи отчаяние, сякаш най-после бе разбрала в каква опасност се намира. Тя се надигна от стола, стиснала чантичката си. Заотстъпва назад и събори стола.

Той не помръдна от мястото си, но не я изпускаше от поглед. Бедната, смяташе, че може да избяга… Просто не знаеше колко бързо може да се движи той.

— Всичко това беше много забавно, милорд — каза тя и той долови тревогата в гласа й. — Но се страхувам, че трябва да се прибирам вкъщи.

— При тази ваша несравнима сестра? Този път ще е по-добре, ако си наемете файтон. Спайтълфийлдс е доста далеч от Мейфеър.

— Знаете къде живея? — попита тя изумена.

— Една мрачна малка къщица.

— Това е само временно.

Караше я да изпитва фалшива сигурност. Ако въобще имаше някакъв разум, щеше да избяга бързо, но тя се бавеше, все още на няколко крачки от вратата, и той щеше да успее да я хване, ако поискаше.

— Не искате да се връщате там тази вечер, нали? Не бихте ли предпочели да ядете задушени пъдпъдъци и да пиете хубаво вино? Не бихте ли предпочели да прекарате нощта в леглото ми?

— Определено не — каза решително тя. — И не вярвам, че изпитвате и най-малкото желание да ме заведете там.

Направи грешката да се обърне с гръб, тръгвайки към вратата. Когато сложи ръка на дръжката, той вече беше зад нея, движейки се съвсем безшумно. Ръката му покри нейната.

Обърна я бързо, а тя изпищя леко, повече от изненада, отколкото от страх, и вдигна неодобрителен поглед към него.

— Мислите, че не, така ли, Жасмин? Подценявате се.

Той я притисна към вратата с тялото си, но без да й причинява болка. Хвана лицето й с ръце. Кожата й беше гладка и мека под пръстите му. Устните й трепереха, докато очите й се взираха в него гневно, предизвиквайки го.

А той никога не бе успявал да устои на предизвикателство. Притисна устните си към нейните, вкуси ги: виното, което бе пила; страхът, който толкова упорито се опитваше да скрие. Тя не направи никакво усилие да се бори с него, нито да му се противопостави, просто стоеше неподвижно, като хванато в капан животно, като мъничка, трепереща мишка, хваната натясно от голяма черна котка.

Тази мисъл го развесели и той натисна главата й назад. Движеше леко устните си върху нейните, навлажняваше ги. Тя сякаш имаше затруднения с дишането и той реши да го направи още по-трудно. Натисна челюстта й и тя отвори уста.

Звукът, който издаде Жасмин, когато той плъзна езика си вътре, беше тих, учуден, изпълнен с копнеж. Тя се опита да се отскубне, но бързо осъзна, че едва ли може да го помръдне, и ръцете й се отпуснаха отстрани. Беше победена.

Той не я искаше победена. Хвана ръцете й и ги сложи на врата си. Тя потрепери, но тялото й се притисна към неговото и той усети издутината на гърдите й до своите и пробуждането на страст, която беше огледален образ на неговата.

Тя едва ли знаеше много за подобни страсти и без съмнение щеше да го отрече, ако можеше. Той плъзна ръката си между телата им, нагоре към извивката на гърдите й.

— Алистър!

Грубият глас на лейди Пламуърти отекваше из къщата като мучене и първата мисъл на Алистър наистина беше свързана с убийство. Не искаше да спира. Искаше тя да отвърне на целувката му. Искаше да развърже порядъчната й, скучна рокля и да оголи гърдите й за очите, ръцете, устните си.

— Алистър! — отново измуча Изолд, демонстрирайки навиците от младостта си.

Приближаваше.

С въздишка на съжаление Алистър се отдръпна от устните на Жасмин, от гърдите й, от тялото й. Отстъпи назад, изучавайки я изпод полуспуснатите си клепачи.

Беше се облегнала на вратата, останала без дъх, със затворени очи. Устните й бяха влажни и зачервени от целувката му, лицето й беше бледо и изглеждаше така, сякаш безопасният й малък свят току-що се бе обърнал с главата надолу. Той можеше единствено да се надява, че е станало точно това.

Гледката беше толкова хубава, че той за малко отново не посегна към нея, но изведнъж Жасмин политна към него, бутната от вратата, която лейди Пламуърти отвори.

Той я хвана за ръцете, стараейки се лицето й да не е обърнато към това на Изолд поне докато успееше да възвърне самообладанието си. Тя погледна към него и в загадъчните й очи имаше толкова объркване, болка и копнеж, че той усети първия пристъп на чувство за вина от години насам. Посегна, без да иска, към нея, за да я докосне, да й вдъхне увереност, но тя вече се бе обърнала. Премина покрай лейди Пламуърти, като промърмори някакво сбогуване.

Изолд го разгледа с мрачен хумор.

— Отново ставате непослушно момче, Алистър — скара му се тя и от високите тонове в гласа й кожата му настръхна. — Не знаете ли, че не бива да се забърквате с буржоазията?

— Мислех, че е циганка — провлече той.

— Знаете прекрасно, че не е. Тя е порядъчна, скучна английска девойка, чийто баща е бил истински пройдоха.

— И аз така разбрах.

Изолд премига.

— Искате да кажете, че тя ви е разказала всичко това?

— Разбира се, че не. Имам си собствени източници на информация, Изолд, точно като вас. Знам почти всичко за миналото на мис Мейтланд.

— Тогава би трябвало да ви е ясно, че не бива да се забърквате с нея.

— Ясно ми е, Изолд. Само че просто не искам да действам така. Тя е прекалено прелестна, за да я отмине човек. Знаете, че никога не мога да устоя на предизвикателството.

— Глупаво момче. Опитът винаги е за предпочитане пред непохватността. — Тя присви сбръчканите си клепачи в гротесков опит за флирт.

Алистър не беше в настроение за това. Сега, когато знаеше коя е Жасмин, Изолд Пламуърти вече не му беше необходима, но здравият разум му казваше, че тя би могла да се превърне в опасен враг.

— Хайде, Изолд. Ако трябваше да избирате между някой стар развратник като Кастелон и млад, неопитен жребец като Калдъруд, повече от ясно е кого щяхте да изберете. Обичате предизвикателствата не по-малко от мен самия.

— Предполагам, че сте прав — отвърна с въздишка тя. — И все пак, Алистър, досега винаги сте успявали да ми се измъкнете.

— Това ме прави много по-интересен — промълви той, насочвайки се към вратата. — Простете, че ще си тръгна, милейди.

Изолд се отпусна тежко на един стол и му махна с пълната си, отрупана с пръстени, ръка. Върху дебелото й кутре имаше един наистина прекрасен смарагд и Алистър се зачуди дали не трябва да наруши неписания закон на Котката и да направи второ посещение на една от жертвите си. Ако някой си го заслужаваше, то това беше Изолд.

— Отивайте си, отивайте си — каза тя. — Но първо ми кажете какво смятате да правите с момичето.

— Ще я прелъстя и ще я изоставя, разбира се. Какво друго очаквате?

— Вие имате зла душа, Алистър. Това винаги ми е харесвало у вас. Напомняте ми за мен.

Алистър успя да се усмихне леко.

— Ласкаете ме, Изолд. Никой не може да се сравнява с вас, когато се отнася за злоба.

Смехът й отекваше в ушите му, докато се оттегляше по коридора.

 

 

Една по-нежна, по-чувствителна душа сигурно щеше да избухне в сълзи, мислеше си Жасмин, докато вървеше забързано по лондонските улици в падащия здрач. Друга жена, по-малко сигурна в съдбата си, сигурно щеше да бъде потресена, разстроена. Но не и Жасмин.

— Ти притежаваш рядка дарба — беше й казала Марила преди години. — Четеш това, което показват картите, по-добре от всеки друг, когото познавам. Но всяко нещо си има цена. Ако искаш да запазиш тази дарба, трябва да останеш чиста. Недокосната, неомърсена от мъжки ръце. Няма да можеш да се омъжиш, нито да спиш с мъж. Ако го направиш, талантът ти ще изчезне и няма да виждаш в картите нищо друго, освен красиви картинки. Само ако някой мъж те докосне и целуне или пък му позволиш да легне между краката ти, това, на което те научих, ще е било напразно. Трябва да избереш, скъпа, и трябва много да мислиш, защото няма да има връщане назад.

И Жасмин Мейтланд, която на единайсетгодишна възраст смяташе мъжете за някакви представители на човешкия род, които не правеха нищо друго, освен да я дразнят, а акта на възпроизводството — отвратителен, се съгласи без никакво колебание.

А сега беше два пъти по-доволна от направения тогава избор, каза на себе си, уви се по-плътно в шала и суеверно изтри устните си с ръка. Никой никога не я бе докосвал по този начин. Устните му бяха горещи, силни, влажни. Споменът за езика му я караше да потреперва ужасено. Ръцете му също бяха силни, с тънки, дълги пръсти, които я заклещиха като затворничка. Утре със сигурност щеше да има синини. Той беше чудовище, покварен, страхлив злодей…

Изведнъж се усети, че гали устните си с върховете на пръстите си. Дръпна ужасена ръката си, приведе глава и продължи забързано по оживените улици.

В интерес на истината, като се замислеше, не беше чак толкова ужасно. Сега разбираше защо повечето жени нямаха нищо против подобни неща.

Някои дори им се отдаваха с истинско удоволствие.

Но не и Жасмин. Беше решила леглото й да остане самотно и така щеше да бъде. А милорд Гленшийл щеше да си намери някоя друга, с която да си играе на котка и мишка.

Познатата фраза отекна в главата й и тя си спомни златистите му котешки очи. Ако въобще имаше капчица разум в главата си, щеше да хвърли едни карти веднага щом се прибере вкъщи. Опитваше се да крие картите от Фльор и майка си — те се тревожеха прекалено много, а мисис Мейтланд ревнуваше Марила заради влиянието, което имаше върху дъщеря й, дори след като Марила почина на преклонна възраст. Можеше да се затвори в спалнята и да врачува на спокойствие.

Макар че вече знаеше какво щеше да открие. Картите танцуваха пред погледа й съвсем ясно и тя се опита да пропъди спомена. Не искаше да получава отговор на незададения си въпрос. Не искаше Алистър Макалпин да обсебва съзнанието й, живота й, да я дразни, да я докосва. Какви тъмни тайни се крият зад спокойното му, мързеливо изражение, не беше нейна работа. И точно това щеше да каже на Клег, ако отново я попиташе.

И отново знанието беше неприятно близо, знание, което я ядосваше и плашеше. Щеше да се държи на разстояние от лейди Пламуърти. Големите суми, които й предлагаше, не можеха да компенсират грубото държание и отвратителната й прислуга.

Или пък това, което предизвика у нея граф Гленшийл, докосвайки устните й със своите.