Ан Стюарт
Принцът на меча (1)

Глава 1

Лондон, 1772 г.

Пламуърти имаше великолепни бижута. Всички го знаеха — виждаха ги, изложени на показ — тежки, безвкусни диаманти и смарагди често окичваха двойната й брадичка, а дългите обеци стигаха до пълните й рамене. Това бяха бижута, подходящи за куртизанка, каквато някога беше лейди Пламуърти. Сега обаче се бе превърнала в една прекалено гримирана старица с душа, по-грозна и от лицето й. Беше се омъжвала три пъти — всеки следващ съпруг бе по-богат от предишния — и бе имала огромен брой заможни любовници през дългата си кариера. Все още на нейно разположение бяха доста бедни младежи, а тя продължаваше да се кичи с трофеите си.

Всъщност заслужаваше си да ги изгуби. А Алистър Макалпин, шести граф Гленшийл, възнамеряваше да се погрижи за това.

Нощта беше прекрасна. Балът на лейди Пламуърти жънеше небивал успех — присъстваха много хора, които танцуваха, играеха и се хранеха безгрижно. Няколко двойки вече се бяха усамотили в уединените спални. Лейди Пламуърти беше известна с благосклонността си към подобни неща. Но това, което малцина знаеха, беше, че тя обичаше да наблюдава.

Алистър знаеше обаче доста за Изолд Пламуърти, с рождено име Бриджит Стайвс. Беше залагала примамки, които се превръщаха в нещо като заплахи, и ако Алистър не се беше заел с настоящото си занимание, може би щеше да бъде принуден да се поддаде.

Той събра внушителното количество смарагди от тоалетката й. Арогантните стари вещици бяха най-добрите обекти за особеното му внимание — те никога не си и помисляха, че някой би се осмелил да наруши светостта на спалните им, освен ако не е специално поканен.

Алистър обаче бе нарушил светостта на много спални, по най-различни причини, и беше стигнал до не особено приятното заключение, че вече изпитва много повече удоволствие от кражбата, отколкото от секса.

Той напъха бижутата в меката кадифена торбичка, която бе взел специално за тази цел, и я пъхна под сивото си копринено сако. Пет минути по-късно вече си посръбваше червено вино и надничаше в щедрото деколте на мис Карстеърс.

— Ще дойдете ли да чуете гадателката, милорд? — попита тя и почти се притисна в него.

Миришеше силно на розов парфюм и женско тяло. Той й се усмихна.

— Тази вечер тук има и циганка, така ли? Колко находчиво от страна на лейди Пламуърти.

— Не е точно циганка. Гледачка на карти, която може да вижда миналото, настоящето и бъдещето. Как е възможно да устои човек?

— Доста лесно, миличка — отвърна той, след като вече бе имал възможността да огледа отблизо деколтето на мис Карстеърс. — Знам миналото си, настоящето ми е видно за всеки, а съм си поставил за цел никога да не мисля за бъдещето. Прекалено страшно е — той решително дръпна ръката си от нейната. — Вие идете да видите тази циганка и ако тя случайно спомене нещо за мен, можете да се върнете и да ми разкажете.

— Вече ви казах, че не е циганка, а една млада англичанка, която лейди Пламуърти е наела специално за случая. Не е от нашата класа, разбира се, но поне е малко по-малко ексцентрична и доста по-благоуханна от обикновените гадателки.

— Англичанка гадателка? Колко странно.

Искаше да си тръгне. Сега, когато бе успял да напълни кадифената си торбичка, бижутата тежаха до гърдите му и той искаше единствено да избяга в малката си къщичка на Кларджис Стрийт, където можеше да се наслади на огромните грозни бижута и да пресметне колко пари може да вземе за тях. И дали ще вложи по-голямата част в бързо рушащата се купчина камъни, известна като Гленшийл Аби, или просто ще ги пропилее на игралните маси.

Но още не се осмеляваше да си тръгне — щеше прекалено много да бие на очи. Тази гледачка поне можеше да го разсее достатъчно, за да издържи следващите два-три часа, преди да изчезне.

Мис Карстеърс отново хвана ръката му.

— Елате с мен, Алистър. Може да ми послужите за духовна утеха, ако гледачката ми каже нещо страшно.

— Доверете ми се, скъпа — промълви той и се остави да го повлече през тълпата към една от игралните зали в дома на домакинята. — Духовността е нещо, с което разполагам поне малко.

Стаята беше по-претъпкана и от балната зала. Алистър видя Изолд Пламуърти. Беше сложила ръка върху бедрото на младия Калдъруд. Момчето бе загубило ума и дума и изглеждаше едновременно ужасено и поласкано от вниманието на лейди Пламуърти. „Жалко!“ — помисли си Алистър и се обърна.

Още не бе видял ясновидката. Мис Карстеърс изпусна ръката му — за което й беше изключително благодарен — и тълпата ги раздели. Той се движеше из хората с обичайната си котешка грация и лукаво се оглеждаше под полуспуснатите си клепачи.

Трябваше му известно време, докато осъзнае, че оскъдно облечената млада жена, седнала до масата, всъщност е гадателката. Беше се съсредоточила върху картите, подредени върху зеленото сукно, свела глава, и първото му впечатление беше за една малка, добре оформена глава, увенчана с добре подредени коси — светлокестеняви, доста обикновени. Беше облечена в скромна синя рокля без много гарнитури, а върху ръцете й, стиснали картите, нямаше нито един пръстен. Красиви ръце — помисли си той и му се прииска тя да вдигне поглед към него.

Дори и да бе почувствала безмълвното му желание, тя не му обърна внимание — факт, който го изненада. Той отиде в края на стаята, зад нея, откъдето можеше да наблюдава тила й и реакциите на лековерните гости.

Тя вдигна глава и той видя профила й — изненадващо деликатен за буржоазка. Премести се малко, надявайки се да я види по-добре, но тя също се отмести. Колкото повече се опитваше да я види по-добре и не успяваше, толкова повече се разпалваше любопитството му.

Гласът й беше тих, но изненадващо ясен. Не беше глас на обикновена жена.

— Виждам един мъж, лейди Пламуърти — промълви тя. — В спалнята ви.

Алистър не помръдна, но сред тълпата се надигна шепот. Нямаше никакво основание да смята, че става дума за него, когато имаше доста по-очевидни причини някой мъж да се намира в спалнята на Изолд. Похотливата усмивка, която хвърли към младия Калдъруд, подсказваше, че лейди Пламуърти е съгласна с подобно тълкувание.

— Една дама не признава подобни неща — заяви Изолд с глас, малко по-малко изискан от този на гадателката.

Изолд Пламуърти се бе издигнала в обществото по време на дългата си и разнообразна кариера. Алистър стигна до извода, че гадателката — точно обратното — бе видяла и по-добри времена.

Той се премести леко, все още раздразнен от това, че не може да я види.

— Този мъж не е приятел или ухажор, милейди — каза тихо момичето. — Той е крадец.

Алистър се вцепени. Разговорите станаха по-високи и лейди Пламуърти вече не изглеждаше толкова спокойна.

— Казвате ми, че ще ме ограбят, така ли? — попита тя и пусна бедрото на Калдъруд.

Младият мъж се възползва от това, за да избяга. Умно момче. Алистър продължи да наблюдава внимателно.

— Мисля, че е възможно кражбата вече да е извършена — каза момичето.

— Глупости! — изсъска лейди Пламуърти. — Никой не би се осмелил…

— Може би Котката е извършил следващия си удар — глуповато се ухили Фреди Арбътнот. — От доста време не се е проявявал.

— Аз мисля, Фреди — обади се мързеливо Алистър, — че никой не е виждал Котката. Откъде си толкова сигурен, че е мъж?

— Не ставай глупав — отвърна Фреди. — А какво друго може да бъде? За тези кражби е необходимо нещо повече от физическа ловкост, а именно — изключителна смелост и лукавство. Нима очакваш да повярвам, че едно дете може да осъществи такива безумни начинания?

— По-скоро мисля, че е млада жена — каза равно Алистър.

Тогава тя се обърна, както бе очаквал, че ще направи, подразнена от намека му и чак сега той успя да я огледа внимателно, като същевременно надигна презрително чашата с питието си.

Не беше в първа младост, което го успокои. Не беше изключителна красавица, макар че чертите й бяха безукорни — малък нос, щедри устни, високи скули и упорита брадичка. Ако въобще имаше нещо необичайно в лицето й, това бяха очите й. Бяха прекалено мъдри за жена едва преминала двайсетте и чистият им, почти прозрачен, синьо-зелен цвят му напомни за далечни морета. Косите й бяха лъскави и добре подредени. Но очите й му направиха най-силно впечатление. Опасни очи. Очи, които го изучаваха със странна прозорливост.

Усмихна й се. Въобще не вярваше в предсказания, нито пък че някаква си млада жена може да надникне в душата му. Знаеше прекрасно как работят подобни жени — обобщаваха фактите, които им бяха известни, и въз основа на догадки стигаха до някакви логически заключения. Котката не се бе появявала напоследък, следователно беше време да направи следващия си удар. А гадателката залагаше репутацията си, че това щеше да се случи тази вечер.

— Недейте да дразните момичето, Гленшийл — скара му се лейди Пламуърти. — Нима смятате, че бих й позволила да обикаля из къщата? Ако желаете, можем да я претърсим, преди да си тръгне.

— Само ако позволите аз да извърша претърсването — провлече той, но очите му не изпускаха погледа на гадателката и там видя бдителност и внезапен гняв.

— Това е доста скучно — каза лейди Пламуърти. — Интересувам се повече от любовния си живот. Хайде, мис Браун, да преминем към другото. Казвали са ми забележителни неща за вас… Не ми се ще да се окаже, че съм сгрешила, като ви наех тази вечер.

Ако дъртата вещица си въобразяваше, че може да сплаши мис Браун, тя се заблуждаваше. Момичето се обърна към нея с повече достойнство, отколкото лейди Пламуърти въобще някога бе притежавала.

— Разбира се, ваше благородие. Ако има кражба, това ще причини само временно неудобство. Но по-дълго влияние ще упражни…

Алистър спря да слуша. Въобще не се интересуваше нито от Пажа на мечовете, нито от Рицаря на купите, а и се съмняваше, че останалите от присъстващите проявяват интерес. Вълнуваше го единствено мис Браун и ако това наистина беше истинското й име, значи в такъв случай той беше Кентърбърийският епископ.

Всъщност от месеци наред едва ли нещо бе задържало така вниманието на Алистър. Дори известната му слабост към жените и плътските удоволствия бе започнала да избледнява. Благоуханните тела и доволните въздишки бяха хубаво нещо, но жените просто бяха започнали да му изглеждат едни и същи. Беше му минавало през ума да прелъсти някоя невинна девойка, но дори сред младите благородни дами вече трудно можеше да се намери девица, а и девиците, така или иначе, бяха доста по-прехвалени. Комарът беше скучен — или печелиш, или губиш, а да разчиташ само на късмета си в картите беше доста глупаво.

Единственото, което му доставяше поне мъничко удоволствие, беше кражбата. Сега нямаше нужда от пари — не обичаше да събира купчини от скъпи вещи, а вече бе успял да плати за временния ремонт на Гленшийл Аби. Достатъчно, за да не се събори, докато наследникът му не поемеше властта.

Предполагаше, че това ще бъде някой от досадните му далечни братовчеди. Вероятността той самият да живее достатъчно, за да се ожени и да създаде син, му се струваше неприятна и доста невероятна. Поне беше направил необходимото, за да поддържа къщата в приличен вид.

Но мис Браун възбуждаше интереса му много повече, от който, или каквото и да било, откак се помнеше. Той се облегна на тапицираната стена, изучавайки я. Какво щеше да направи, ако внезапно пусне кадифената торбичка на масата пред нея, да се признае за виновен и да попита как е разбрала истината.

Тя сигурно щеше да припадне от невероятния си късмет. Не знаеше нищо, абсолютно нищо, а погледът, който си размениха, бе резултат единствено от взаимно любопитство, примесено с неприязън от нейна страна.

Той не бе изпитал никаква неприязън, просто хищническият инстинкт на ловец се бе обадил. Отдавна не е бил така заинтригуван от жена. И нямаше намерение да остави това приятно усещане да изчезне в нощта заедно със загадъчната мис Браун.

Можеше, разбира се, да провали плановете й. Като бе избрал точно тази нощ Котката да направи поредния си удар, той се бе озовал право в ръцете й. Можеше също толкова лесно да се промъкне обратно горе и да върне тези огромни, безвкусни бижута на мястото им. Това беше вълнуващо предизвикателство и той почти се изкуши да го направи, преди да помисли за последиците.

Ако предположението на мис Браун се окажеше вярно, това щеше да осигури репутацията й. Щеше да стане любимка на висшето общество, ще я канят на най-добрите забави. Рано или късно щеше да я хване насаме. И щеше да се наслади на нещо по-различно от предсказания от бледите й, щедри, устни.

Но ако се докажеше, че е измамница, каквато явно беше, тя щеше да изчезне и той сигурно никога повече нямаше да я види отново. Нямаше да позволи това да се случи.

Бижутата се бяха стоплили от допира с тялото му. Мис Браун не носеше никакви бижута и той разсеяно се замисли какви ли ще й подхождат най-много. Сини топази щяха да подчертаят цвета на очите й, но те не бяха достатъчно скъпи. Перли — големи, бели перли. Нищо друго.

— Какво означава това изражение, старче? — Фреди се бе доближил до него. На бледото му, приятно лице беше изписано любопитство.

— Скука, Фреди, нищо повече. Готов ли си да изгубиш издръжката си?

— Човек никога не знае, Алистър. Може пък този път да спечеля — отвърна той и тръгна пред Алистър към игралната зала.

Алистър спря до вратата, но не беше сигурен защо го прави. Обърна се към сериозната мис Браун само за да види, че тези странни нейни очи са вперени в него, изпълнени със съмнение.

Усмивката му беше лека, но предизвикателна и той се поклони леко. Тя бързо извърна поглед, преструвайки се, че въобще не го е гледала. Но настроението на Алистър се подобри и той дори позволи на Фреди да го победи в няколко раздавания, преди да се заеме сериозно с играта.

Алистър Макалпин, шести граф Гленшийл, наследник на една от най-старите, най-уважавани фамилии в Англия и Шотландия, можеше да определи точния момент, в който реши да стане крадец на бижута. Това се случи през една нощ съвсем като тази, но пък всъщност, повечето от нощите му бяха досадно еднообразни. Лежеше сам и гол в огромното, високо легло, което доскоро бе споделял с енергичната лейди Хайгейт, и видя диамантената огърлица под тоалетката. И реши да я вземе.

Винаги бе разбирал от скъпоценности, както и от други красиви неща. Като дете бавачката му го наричаше сврака, защото много обичаше да се рови из блестящите бижута на майка си.

Но майка му почина, когато беше на дванайсет, и бижутата бяха скрити, за да чакат времето, когато ще принадлежат на съпругата на по-възрастния му брат, Джеймс. Един по-млад син не биваше да мисли за бижутата на рода Макалпин и той бе приел загубата им с обичайното си спокойствие.

Но те така и никога не станаха собственост на съпругата на Джеймс. Джеймс не се ожени. Отдаде се на комар и пиене, докато не се погуби само в разстояние на три години, а когато го погребаха, от имението не бе останало нищо, освен древната титла, рушаща се къща в Шотландия и празна кутия за бижута.

Тази кутия за бижута се бе превърнала в символ на това, което липсваше в живота на Алистър. И когато напусна влажното имение Гленшийл Аби и отиде в града на порока, станал причина за падението на брат му, той взе със себе си кутията, за да му напомня колко е празен животът му. Сякаш имаше нужда от напомняне.

Дори от мястото си на леглото успя да види добре огърлицата. Принадлежеше на дъщерята на лорд Еджърстоун — оная, с конската физиономия; нацупените устни и високомерното държание. Когато той и Клариса Хайгейт за първи път дойдоха в тази тъмна спалня, Алистър предположи — и то правилно — че не са първите, които се възползваха от нея, макар че никога не бе и подозирал, че мис Еджърстоун би вдигнала полите си за когото и да било извън брачното ложе.

Лежеше в леглото, отпуснат, доволен, и обмисляше възможностите си. Можеше да вземе огърлицата и да я даде на собственичката й — за предпочитане пред публика, в присъствието на онзи студен бастун — баща й — и пред вцепененото младо лордче, което вероятно се бе осмелило да легне между краката й.

Или можеше просто да я прибере. Нямаше пари — разчиташе единствено на щедростта на приятелите си и на титлата си, но така едва ли щеше да стигне далеч, а и вече имаше определени нужди, които го притискаха. Огърлицата можеше да посрещне тези нужди и да му осигури някои удобства. А той определено обичаше удобствата.

Нито за миг не се замисли за третата възможност, докато се обличаше мързеливо. Това, което всъщност трябваше да направи, бе да върне бижуто на мис Еджърстоун тайно, анонимно. Но Алистър Макалпин рядко правеше това, което трябваше да се направи. А и той имаше нужда от парите много повече, отколкото тя.

Погледна към разбърканото легло и устните му се разтегнаха в лукава усмивка. Клариса Хайгейт, както винаги, беше енергична и забавна. В това се състоеше предимството да имаш любовница, чийто съпруг предпочита млади момчета пред пищната си съпруга. Зачуди се какво ли щеше да си помисли тя, ако знаеше, че е заела мястото на мис Еджърстоун в леглото.

Тъй като я познаваше добре, предположи, че това ще й се стори забавно. Тя не робуваше на предразсъдъци, също както и той, и това ги правеше чудесна двойка. Ако тя разбереше за внезапната му прищявка да краде, щеше да отметне глава и дълго да се смее.

Но той нямаше никакво намерение да й казва. Още млад се бе научил да не се доверява на жените, а Клариса, колкото и да беше забавна, все пак беше способна да бъде безскрупулна, ако ставаше въпрос за нейното благосъстояние. Беше доста вероятно да го хвърли на вълците, ако преценеше, че това ще й донесе някаква изгода.

Огърлицата тежеше от изящно обработените диаманти и топази. С топазите мис Еджърстоун изглеждаше бледа и той й правеше услуга, като я отърваше от тях.

Балната зала все още беше претъпкана, когато се върна там не след дълго. Мис Еджърстоун не се виждаше никъде, но след като обожателят й и баща й също ги нямаше, той предположи, че се е прибрала вкъщи. Алистър се зачуди кой ли щеше да бъде обвинен за загубата на огърлицата. Глупави същества като мис Еджърстоун не бяха от хората, които приемаха собствената си небрежност, и тя сигурно щеше да си го изкара на камериерката.

Алистър си взе чаша от прекрасното вино на домакина и потърси в душата си някаква следа от чувство за вина. Беше съвсем лишен от подобно нещо. Която и да беше прислужницата на мис Еджърстоун, щеше да е най-добре да си потърси друга работа.

— А, ето ви и вас, Алистър! — Клариса застана до него. Лицето й беше поруменяло, очите й блестяха. — Изчезнахте преди няколко часа и си помислих, че сигурно сте си заминали.

Тъй като беше изчезнал заедно с нея, той прекрасно знаеше, че въобще не си е помисляла подобно нещо, но й се усмихна хладно:

— Имах нужда от малко чист въздух, лейди Хайгейт — каза тихо и хвана изящната й ръка.

Беше забелязал огромния диамант на пръста й отдавна, но се бе интересувал повече от това, какво може да направи ръката й, отколкото от това, как е украсена.

Диамантът беше много хубав. Без съмнение, един от подаръците, изкупващи вината на лорд Хайгейт.

Погледна в очите на Клариса, усмихна се леко и пръстите му погалиха ръката с диаманта.

— Следващия път — промълви — ще ви поканя да дойдете в градината с мен.

Тя се засмя.

— Знаете, че не мога да направя подобно нещо, Алистър. Трябва да мисля за репутацията си.

Репутацията й беше на престаряла курва, но той нямаше намерение да й го казва. Вдигна ръката й до устните си и докосна големия, студен диамант.

Един разумен човек никога не би го измъкнал от пръста й. Един добър човек никога не би се поддал на подобно изкушение.

Но пък той никога не бе допускал грешката да се смята за добър, разумен човек. Пръстенът се измъкна от тънкия й пръст, без жената дори да забележи, и тя се обърна, за да търси нови завоевания. С лека усмивка той пъхна бижуто в джоба си и това подпечата съдбата му.

Оттогава досега винаги му се бе разминавало.

Изминалите две години бяха доста забавни. Беше станал по-съобразителен, съперничейки на небезизвестния Джак Шепърд с някои от смелите си обири и бягства, и досега никой не бе свързал Котката — както го бяха кръстили вестниците — с негово благородие граф Гленшийл.

А сега това тихо дребно създание с ясни, опасни очи, го беше погледнало и бе успяло да раздвижи скритата му енергия. Какво се криеше зад този поглед? Презрение? Свръхестествено познание за същността му? Любов от пръв поглед?

Последното беше също толкова невероятно, колкото и второто, за жалост. Жената с псевдоним мис Браун очевидно беше млада дама с добър произход, която бе видяла и по-добри времена. Наблюдателният му поглед забеляза доста издайнически подробности. Платът на роклята й беше изящен, но износен.

Той се отпусна назад в стола си и изгледа Фреди. Вече беше изгубил основната част от издръжката си, а по някаква сантиментална причина Алистър винаги предпочиташе да му оставя достатъчно, за да преживява. Освен това в момента много повече се вълнуваше от това, което прави мис Браун.

— Това е всичко засега, Фреди. Ще ти оставя поне достойнството. — Алистър се изправи с обичайната си грациозност.

— Много хубаво от твоя страна — промърмори Фреди. — Отиваш при циганката ли?

— Тя едва ли прилича на циганка. Прекалено е бледа, какво ще кажеш?

— Всички гадателки са циганки — каза мъдро Фреди, който вече беше изпил третата си бутилка. — Нямаше да се занимавам с нея, ако бях на твое място. Очите й са странни. Изпитах някакво злокобно чувство, когато ме погледна.

— Да, но ти не си аз, нали, Фреди? А аз обичам злокобните чувства.

— Погребението ти, старче! — каза Фреди, после изведнъж лицето му засия. — Ако умреш, значи няма да си вземеш дълга от мен и ще бъда богат.

— Не, няма да бъдеш, Фреди. Някой друг ще го направи вместо мен и няма да се задоволи само с издръжката ти. Късмет извади, че спечелих част от парите ти и ти попречих да проиграеш и останалите.

— Дължа ти огромна благодарност — отвърна Фреди и взе чашата си. — Внимавай с циганката. Ще изтръгне всичките ти тайни.

— Аз нямам тайни, Фреди — каза спокойно Алистър.

— Всеки има тайни. А подозирам, че ти имаш повече от всеки друг. Иди да намериш циганката, преди да е избягала, старче. Но си пази гърба!