Ан Стюарт
Принцът на меча (11)

Глава 11

Спалнята беше празна. Жасмин тресна вратата зад гърба си, облегна се на нея, останала без дъх, а сърцето й щеше да изскочи от гърдите след лудешкото тичане дотук. Къде, за бога, се бе дянала Фльор? Нима зад завоалираните заплахи на Клег имаше повече истина, отколкото бе предполагала?

Тя си пое дълбоко въздух, опитвайки се да се успокои. Едва ли я е дразнил, без да спомене, че вече е хванал сестра й.

Но къде беше тя? Сигурно беше достатъчно умна да не се разхожда беззащитна насам-натам? Освен ако не бе тръгнала да търси човека, който бе превърнал защитата в своя професия.

Жасмин се отдръпна от вратата, клатейки глава. Фльор не би го направила. Тя знаеше, че семейството й разчита на нея да се омъжи за богат мъж, и не би пропиляла възможностите си заради един красив полицай.

Може би е отишла да потърси нещо за четене или за ядене. Може би се е почувствала самотна и се е върнала долу при гостите.

Само че Жасмин щеше да се натъкне на нея, ако се беше опитала да слезе на долния етаж.

Седна на удобното кресло и се облегна назад. Главата й се пръскаше от болка. Винаги се чувстваше така, след като гледаше на карти — разтърсена, изтощена, с главоболие. Имаше нужда от масажа на Фльор, имаше нужда от билков чай. Не трябваше да се тревожи за заплахите на Джошая Клег, нито за това, къде бе отишла сестра й.

Но пък кога ли животът беше толкова благосклонен към нея, за да откликва на нуждите й, а камо ли на желанията й? Ако бе научила нещо през изминалите години, то бе, че всичко зависи от самата нея. Всичко. Не можеше да разчита на съдбата или на някоя фея, или божество да се появи и да разреши проблемите й.

Трябваше веднага да тръгне да търси сестра си. Дори ако това означаваше отново да се натъкне на Клег, дори и ако означаваше да поеме много по-опасния риск да се натъкне на лорд Гленшийл. Не беше сигурна кое от двете е по-страшно. Клег беше зъл, Гленшийл не беше нито добър, нито лош. Просто беше.

Може би това искаха. Клег искаше пари — нужда, която Жасмин би могла да разбере.

Гленшийл, неизвестно защо, очевидно искаше нея. Доста по-опасна възможност.

Така или иначе, това нямаше значение — тя трябваше да потърси Фльор. Не можеше да остави сестра си сама.

Щеше да стане от това удобно кресло, да пренебрегне главоболието си и да я намери. След съвсем мъничко. Само за минутка ще затвори очи и ще се опита да пропъди болката и умората. Само за минутка…

 

 

Проливният дъжд спря най-сетне. Беше късно и доста се застуди. Фльор се уви в шала си, докато пристъпваше по мократа трева. Пое си дълбоко дъх и гърдите й се изпълниха с хладния нощен въздух.

Чист въздух. Наклони глава назад и се загледа в звездното небе. В Лондон рядко виждаше звезди. Димът от многобройните комини покриваше града като тъмна завеса, а и гъсто скупчените къщи в Спайтълфийлдс не оставяха много място за небето. Не беше възможно да излезе на улицата вечер, за да погледне нагоре — това би означавало сама да предизвика съдбата.

Но тук, в зеленчуковата градина на имението Блейн, можеше да гледа небето и да слуша нощните птици. Звуци, които не бе чувала от години. Можеше да се разхожда между редиците зеле и моркови, да слуша далечното чирикане на пилетата и да се чувства добре.

Жасмин щеше да побеснее, ако разбере, че е излязла. Фльор можеше единствено да се надява, че ще успее да се върне в спалнята, преди сестра й да напусне гостите… Не беше необходимо Джес да се тревожи излишно.

В интерес на истината, Фльор не бе отишла в парка на имението нарочно, за да е сигурна, че няма да се натъкне на някой от другите гости. Това нямаше да се приеме добре, а и щеше да намали възможностите й за брак, на които Джес толкова много разчиташе.

Не искаше да се омъжва за никой от мъжете, изпълнили салона за гости на Сали Блейн — с техните коприни и сатени, кутийки за енфие и банални физиономии. Или бяха самовлюбени глупаци като Фреди Арбътнот, което се отнасяше за по-голямата част от тях, или я ужасяваха — като милорд Гленшийл.

Не беше съвсем сигурна защо той я плаши. Беше присмехулно вежлив, дори чаровен. Дрехите му бяха изключително елегантни, дори прекалено, и ако човек не го погледнеше по-отблизо, би си помислил, че е безобиден и плиткоумен като всички останали.

Но Фльор беше свикнала да наблюдава внимателно, с очите на човек на изкуството. А това, което видя в котешките очи на лорд Гленшийл, я плашеше.

Трябваше да предупреди Жасмин, макар че се съмняваше, че сестра й не го е забелязала. Ако не друго, Жасмин щеше да отрече всякакъв интерес към загадъчния граф, а това щеше да бъде пълна лъжа.

Фльор повдигна полите си, стъпвайки внимателно между редовете. Луната беше изгряла и светлината беше достатъчна, а откъм отделението за прислугата долиташе жизнерадостен смях.

Изведнъж й стана студено и самотно. На нея, която обикновено се радваше на самотата. Беше се почувствала съвсем не на мястото си в салона за гости. Все пак бе успяла да го прикрие толкова добре, че никой, дори сестра й, не успя да го забележи. Беше се усмихвала сладко и бе отговаряла както подобава на всички зададени й въпроси. Щеше да прекара целия си живот в подобни безсмислени разговори. И винаги щеше да се чувства не на мястото си.

Но мястото й не беше и при слугите. Ако отидеше там, търсейки компания и топлина, веселото им настроение щеше да изчезне и те щяха да се взират в нея, безмълвни и неспокойни, негостоприемни.

Но тя знаеше кой беше там, сред онези приятелски лица. Робърт Бренан, йоркширец и полицай. Човек, толкова чужд на дама с нейното положение, колкото би бил и един китаец. Това нямаше значение. Тя искаше той да й се усмихне, искаше топлотата му, но бъдещето й беше обречено на студена вежливост. Искаше силата му, простотата му…

— Не трябва да идвате тук сама, моме.

Тя се обърна изненадана, убедена за миг, че го е извикала тук единствено с мисълта си. Той се извиси над нея, а вятърът развя светлите му, дълги коси над високото чело. Сакото му беше закопчано догоре и по лицето му играеха сенки, но тя не се изплаши.

— Тук сме в провинцията, мистър Бренан — каза тя и си пое дълбоко въздух. — Не в Лондон. Тук няма злодеи, които да изскачат от тъмното.

— Точно тук грешите, мис — каза сериозно той. — Злото е навсякъде — и в провинцията, и в града. Злото произлиза от хората, не от мястото.

Тя се огледа.

— Без съмнение, в такава прекрасна нощ не може да съществува зло.

Бренан погледна към къщата, но тъмнината скри изражението му.

— Понякога злото е там, където най-малко го очакваме, мис. Върнете се в къщата. Не бива да излизате навън и не бива да оставате сама с такива като мен.

— Няма да ми кажете, че и вие сте зъл, нали, мистър Бренан? — попита тя, изненадана от себе си. Почти флиртуваше, а Робърт Бренан не изглеждаше от типа мъже, които приемат флирта с леко сърце. — Ако го направите, няма да ви повярвам.

— Не, мис — бавно отвърна той. — Аз не съм зъл. Но това не означава, че няма да ви нараня, без да искам. Без да имам такова намерение.

— Как е възможно вие да ме нараните?

Въпросът й бе зададен съвсем тихо и тя почти почувства копнежа, с който се изпълни въздухът около тях. Не знаеше как го е познала — никога преди не бе изпитвала копнеж. Но сега изпитваше спрямо този мъж. И подозираше, че това не е временно състояние.

Той не отговори на въпроса й.

— Ще се върна в къщата с вас, мис. Работата ми е да следя за безопасността на гостите, а вие не ми позволявате да го правя. Ще го приема като лична услуга, ако се върнете в стаята си. Сега.

В обикновено спокойния му глас прозвуча напрежение и Фльор се засрами. Беше такова дете — въобразяваше си разни неща и чувства, които не съществуваха. Той просто си вършеше работата, а тя само го затрудняваше.

— Разбира се — каза тя и покорно тръгна към къщата, само че се спъна в една зелка, изкриви глезена си и полетя…

Право в ръцете му. Беше се преместил бързо, а тя вече бе протегнала ръце, за да се подпре на земята. Но вместо това се озова в прегръдката му.

Беше твърд, силен като скала. Беше също така топъл, истински огън под замръзналите й ръце. За миг и двамата не помръднаха — той просто я държеше, притиснал я към себе си, и тя се загледа, останала без дъх, в очите му. Чакаше, макар че не знаеше какво точно.

Никога не я бе прегръщал мъж, нито пък тя го бе искала. Но сега го искаше. Искаше да докосне устните й със своите и да я целуне. Да я целува до забрава.

— Моме — прошепна отчаяно той, без да я пуска. — Вие ще ме опропастите.

И преди още да е осъзнала значението на думите му, устните му покриха нейните.

Устата му беше влажна, езикът му разтвори устните й. Имаше вкус на бира и горещ копнеж, а Фльор беше прекалено шокирана, за да направи нещо, освен да остане така, притисната към тялото му.

В първия момент не беше съвсем сигурна дали целувката й харесва. Това не беше ухажването на някой срамежлив джентълмен. Това беше мъж, истински мъж, който я целуваше така, сякаш му принадлежеше. Но само след миг съмненията я напуснаха и тя плъзна ръце покрай кръста му и стисна здраво сакото му от страх, че може да се строполи на земята, ако продължаваше да я целува така.

Коленете й омекнаха, сърцето й заби лудо… гърдите й бяха напрегнати и горещи, не можеше да диша. Но не я беше грижа. Искаше да умре тук, на това място, наслаждавайки се на удоволствието от целувката им, на езика му, докосващ нейния. Чу някакъв звук — слаб, изпълнен с копнеж, и с изненада осъзна, че излиза от нейното гърло.

Той отдръпна устните си, пое си дълбоко въздух и тя усети покаралата му брада върху бузата си, когато той започна да целува челюстта й, шията й. Тя трепереше, стиснала силно сакото му. Очите й се изпълниха със странни, глупави сълзи, когато се олюля към него. Искаше още, искаше силата му, устата му и един Господ знае още какво…

И точно толкова внезапно, колкото я бе целунал, той я пусна. Тя не падна в зелето, макар че само милостта божия успя да я задържи права. Той се отдръпна от нея и тя видя как гърдите му се издигат и спускат бързо, сякаш се опитваше да си възвърне самообладанието.

— Връщайте се в къщата, мис Мейтланд — каза дрезгаво той.

— Но…

— Нямате работа тук. Ако търсите с кого да се отъркаляте в леглото, сигурен съм, че все ще намерите някой сред благородниците. Вие сте хубава жена и не отричам, че ме изкушавате, но ако някой разбере, че съм спал с някоя от гостенките, това ще ми струва работата.

Фльор усети как червенината избива по бузите й. Не помръдна, поемайки жестоките му удари, вперила поглед в лицето му.

— Връщайте се в къщата, мис — повтори той студено. — Ако искате нещо по така, защо не помолите Нейно Благородие да ви предложи някого. Страхувам се, че аз не мога да ви бъда на разположение.

Тя не каза нищо. Усещаше как леденият вятър развява косите й, боде в очите й, пари бузите й. Това беше от времето, не от срам или отчаяние.

— Съжалявам, че ви обезпокоих, мистър Бренан — каза тя с тих, изпълнен с достойнство глас.

Обаче ефектът се развали от сподавеното й хълцане. Тя вдигна полите си и побягна с всички сили, далеч от него.

Гледаше я как се препъва в зелките, насочвайки се към предната част на къщата. Там, където й беше мястото. Бренан стоеше като вцепенен в тъмното, впил поглед в нея. Все още усещаше сладостта й по устните си. Все още чуваше тихия стон, изпълнен с копнеж, все още усещаше меката възглавничка на гърдите й, твърдите зърна. Само още миг и щеше да пъхне ръка в деколтето й, да вдигне полите й и тогава вече нищо нямаше да може да го спре. По някаква неизвестна за него, ненормална причина, тя го желаеше толкова, колкото и той нея, и не би го спряла въпреки студа, въпреки мястото и времето. Щеше да й отнеме девствеността в една леха със зеле и никой от двамата нямаше да забележи.

— Разгонена кучка, а? — показа се Клег от тъмното, захапал една от пурите на домакина. — Защо не се възползва? Тя направо се молеше.

Бренан изгледа врага си с присвити очи.

— Обичам предизвикателствата!

— По дяволите, щяхме да си я поделим. Тя нямаше да каже нищо, дори и да не й хареса. Понякога си мисля, че си придирчив, момко.

— Стоя на страна от високопоставените — отвърна Бренан, успявайки да сдържи гнева си. — Не си струват неприятностите, които навличат.

— С девиците наистина е така — съгласи се замислено Клег. — Обикновено са студени като змии, а после плачат, докато не им дадеш причина да плачат. Да, но курвите от висшето общество… Те са нещо по-друго.

— Не са по моята специалност — каза Бренан.

— Е, ако ти не се интересуваш от малката мръсница, може пък аз да си опитам късмета. Ако има вкус към грубата работа, ще съм повече от щастлив да й помогна. Много ми харесва, още от първия път, когато я видях в Спайтълфийлдс.

Бренан стисна юмруци, но иначе дори не премига. Клег искаше да предизвика реакцията му, но всичко, което кажеше само щеше да усложни нещата.

— Прави каквото искаш — каза той и сви рамене. — Но може би ще е по-добре да почакаш, докато се върне в Лондон. На никого не му пука какво се случва с някакво си момиче в Спайтълфийлдс. Но тук има доста джентълмени, които могат да се почувстват задължени да я защитят.

Каза го спокойно, делово. Никога не допускаше грешката да подценява интелигентността на Клег.

Клег му се ухили с онази чисто мъжка усмивка, от която кожата на Бренан винаги настръхваше.

— Вярно, имаш известно право, момко. Сигурен ли си, че ти самият не искаш да се напъхаш между краката й?

Няма да го убивам — кълнеше се Бренан пред себе си. — Не още.

— Казах ти, все пак е дама. Целува се като варена риба. Не си струва неприятностите.

— Колко пъти ще ми го казваш? Само се чудя защо някак ми е трудно да ти повярвам.

— Може би защото не би повярвал и на майка си, ако ти каже евангелската истина — провлече Бренан. — Вярвай каквото си искаш, Джошая. Аз се връщам при бирата си.

— И какво те накара да излезеш в такава студена нощ? Сигурен ли си, че не си си уредил среща с момичето, докато пътувахте през Кент?

— С тази нейна сестра-дракон, която непрекъснато ни наблюдаваше? Не ставай глупав, човече. Просто погледнах навън и видях някой да се препъва из зелките. Тук сме, за да хванем Котката, забрави ли? Реших, че ще е най-добре да проверя какво става. Ами ти защо си излязъл?

— Ами, заради теб, Робърт. Нямам намерение ти или Самюъл да ме изпреварите. Наградата за Котката е моя и не смятам да я деля.

— Като говорим за това, къде е Уелч?

— Легна си. Няма да ми се пречка. Ами ти, Робърт? Ти ще ми се пречкаш ли?

— Ще направя най-доброто, на което съм способен, Джошая.

И никой от двамата не се заблуди относно истинското значение на думите му.

 

 

Жасмин се събуди внезапно. Нямаше представа колко дълго е дремала. Стана, проклинайки се.

В къщата цареше тишина, явно останалите гости най-после си бяха легнали. Всички, освен Фльор.

Излезе в слабо осветения коридор. Чуваха се само слаби шумове. Приглушен смях зад една врата и странно, ритмично скърцане, придружено от също толкова странен, задъхан звук, сякаш някой беше болен. Тя спря за миг, обезпокоена, чудейки се дали не е редно да провери дали някой не се нуждае от помощ.

Но сестра й беше на първо място. Ако някой в тази стая имаше пристъп, той рано или късно щеше да премине. Винаги можеха да позвънят на слугите. Освен това, чак сега осъзна Жасмин, това беше спалнята на Ерминтруд. Ако влезеше вътре, едва ли някои щеше да й благодари.

Повечето от свещите бяха изгаснали, но Жасмин все пак успя да стигне до извитите стълби. Не знаеше къде точно отива… Нямаше представа къде може да е отишла Фльор.

Щеше да провери първо лесните места. Библиотеката. Музикалният салон, макар че дарбата на Фльор беше по-скоро в оценяването на музиката, отколкото в създаването й. Ако не я откриеше, щеше да отиде в кухнята и ако там не намери сестра си, поне щеше да намери Робърт Бренан, единствения човек, който можеше да й помогне.

Ако не си беше уредил среща с Фльор.

Не, той не би направил подобно нещо, нито пък Фльор. Жасмин имаше доверие на сестра си, както и на собствената си преценка. Робърт Бренан беше добър човек, не от тези, които прелъстяват невинни девойки.

Библиотеката беше празна, свещите — угасени. Затрудни се с намирането на музикалния салон и за малко да се откаже. Натъкна се на него почти случайно — намираше се в един ъгъл близо до стълбите, сякаш никой в тази къща нямаше особен интерес към изкуствата. Стъклените врати в другия му край гледаха към някаква ливада и Жасмин прекоси осветената от луната стая, привлечена от хладната сребриста светлина.

Вратата се затвори тихо след нея и щракването смрази сърцето й. Усещаше го как се движи безшумно към нея и си наложи да остане мирно, да изчака до последната секунда… Нямаше да позволи на Клег отново да я докосне, нямаше…

— Намерихте ли сестра си? — прошепна тихо Алистър.