Ан Стюарт
Принцът на меча (18)

Глава 18

До този момент всичко вървеше добре, но Жасмин нито за миг не се заблуждаваше, че нощта ще приключи добре. Беше прочела картите, бе видяла опасността, надвиснала и над двамата. Когато стигнаха до къщата на лейди Пламуърти, вече знаеше, че няма да се измъкнат — и двамата.

Алистър се движеше през сенките като котка — безшумен и невидим — и Жасмин полагаше усилия да му подражава. Гледката на мраморната къща на Изолд Пламуърти обаче беше достатъчна, за да я паникьоса.

— Тя си е вкъщи — изсъска му.

— Няма за какво да се тревожим. Предполагам, че вниманието й е изцяло погълнато от някое нещастно създание като Калдъруд — отвърна Алистър невъзмутимо, докато разглеждаше сградата.

Къщата на лейди Пламуърти бе строена в началото на седемнайсети век и през последните няколко десетилетия други къщи се бяха скупчили около нея така, че между покривите им едва ли имаше и метър разстояние.

— Не възнамерявате просто да влезете, нали?

— Облечен по този начин? Едва ли. Освен това целта на това малко приключение е да отхвърля всяко възможно подозрение спрямо мен. Докато Котката върлува из Лондон, граф Гленшийл си лежи в леглото в Кент.

— Подозират ли ви?

Алистър се замисли за миг.

— Няма да е много умно от моя страна, ако подценявам човек като Робърт Бренан. А Клег има едно нечестно предимство. — Той й се усмихна лукаво. — Наистина ли се страхувате от височините, миличка?

— Да.

— Жалко. Ще го преодолеете.

Тя не очакваше милост от него, а и той не й показа нищо подобно. Предните фасади на къщите бяха внушителни, негостоприемни, а отзад имаше истински лабиринти от помощни пристройки и бараки с най-различна височина, почти като стълба към небето. Алистър се качи на една градинска барака, прекоси една конюшня, после скочи върху пристройка към една стара къща. Там се спря и погледна назад към нея.

— Няма да ме карате да се връщам за вас, нали? — Тя стоеше на земята, вперила поглед в него.

Той беше почти на половината път до покривите над главите им, а от самата мисъл за това дланите на Жасмин се изпотяваха.

— Вие продължете — каза тя с фалшиво спокойствие. — Аз ще ви изчакам тук долу.

Както и очакваше, номерът не мина.

— Хайде, Джес — каза търпеливо той. — Колкото повече се бавим, толкова е по-голяма вероятността да ни открият. Лесно е да се качите на градинската барака, а аз ще ви подам ръка при конюшнята.

Тя погледна зад себе си. Можеше да побегне и този път той сигурно нямаше да успее да я настигне. Улиците бяха пусти, не се виждаше жив човек.

— Аз не бих го направил, Джес. — Гласът му долетя отгоре, явно беше прочел мислите й.

Тя вдигна поглед.

— А на мен ми се струва като изключително добра идея. Този път няма да можете да ме настигнете, а и искрено се съмнявам, че ще стреляте по мен. Ще вдигнете прекалено много шум, ще привлечете вниманието към себе си.

— Правилно. — Той седна на покрива, загледан в нея. — Тогава защо не бягате?

Не можеше да изкара проклетата карта от главата си. Десетка на мечовете, която пронизва гърба му.

Ако избягаше сега, никога нямаше да разбере. Той се извисяваше над нея от покрива, явно си мислеше, че е недосегаем, но тя знаеше прекрасно, че е просто човек. А тя не искаше той да умре.

Нямаше намерение да се чуди защо. Просто го знаеше и го приемаше.

Без да казва нищо, тя се качи на градинската барака, като първо се подхлъзна. Той не направи опит да й помогне, просто седеше на по-високия покрив и я гледаше как прескача малкото разстояние между бараката и конюшнята. Под нея изцвили кон, явно реагирайки на топуркането по покрива, и тя за малко не се подхлъзна.

По-ниската пристройка на къщата не беше толкова близо до конюшнята, колкото й се беше сторило — имаше повече от половин метър разстояние между двете — а пристройката беше по-висока с около метър. Тя се опули за миг, представяйки си тялото си, сплескано на каменните плочи долу.

Алистър вече се бе изправил с обичайната си котешка грация и отиде до ръба на покрива, наблюдавайки я.

— Това е най-трудното — каза той без капчица съчувствие. — Ако успеете да направите този скок, всичко останало ще ви се стори много лесно.

— Били сте тук и преди?

— Понякога.

Жасмин едва ли беше готова да се опита и се съмняваше, че въобще някога ще бъде, но моментът беше подходящ за шикалкавене.

— Мислех, че вършите работата си, докато гостувате на хората. Че просто влизате в спалните им и крадете скъпоценностите им.

— Това не е работа, скъпа! — протестира той присмехулно. — Перовете не се занимават с работа. Нека кажем, че това е моето хоби. Начин да пропъдя скуката.

— И да си напълните джобовете.

— Наистина има този благоприятен страничен ефект. Там ли ще стоите цяла нощ, или вече ще скачате?

— Ами ако падна?

— Мисля, че няма да ви заболи — отвърна той без никакво съчувствие.

— Ами ако умра?

Той погледна надолу.

— Бих казал, че това е много малко вероятно. Можете да си счупите някой крак в най-лошия случай, но в интерес на истината мисля, че единственото, което ще ви се случи, ще са няколко синини и натъртвания. Е, да паднете от истински покрив е нещо по-различно. Това би могло да ви убие. — Той й се усмихна сладко. — Хайде, миличка, и ще ви обещая, че няма да ви бутна от покрива на Изолд.

— Да не би да мислехте да го направите?

— Тази мисъл ми мина през ума, признавам си. Това би сложило всичко на мястото му.

— А няма ли семейството ми да се зачуди какво съм правила тук?

— О, няма да ви разпознаят. Щях да се погрижа да паднете върху лицето си, което направо ще се размаже върху камъните.

Жасмин преглътна.

— Да ме изплашите ли се опитвате?

— Не се плашите лесно, нали?

— Да.

— Хайде, Жасмин. Вече стигнахте дотук. Направете последната стъпка.

Гласът на Марила отекна предупредително в съзнанието й. Щеше да изгуби всичко, може би дори живота си. Единственото, което трябваше да направи, бе да се обърне и да се върне.

— Надявам се, че сте готов да ме хванете.

— Доверете ми се, Джес. С мен сте в безопасност.

— Не, не съм — отвърна тя и скочи право в ръцете му.

Той я хвана и двамата се търкулнаха по покрива и за малко щяха да паднат, когато той успя да спре. Беше върху нея, дългите му крака бяха преплетени с нейните и усещането беше наистина интимно през тънката материя на бричовете. Все едно че бяха голи.

Той дишаше тежко, както и тя, и се взираше в нея със странен поглед. Небето над тях беше мастиленочерно, със съвсем слаби проблясъци на звезди, но той премести главата си и светлината изчезна съвсем. Устните му докоснаха нейните за миг, преди да се изправи. Подаде й ръка.

— Браво, Джес — каза й. — Но следващия път ме предупредете, когато ще скачате.

— Не казахте ли, че това тук е най-трудното?

— Излъгах — отвърна безгрижно. Дръпна я, но тя остана на мястото си.

— Преди да продължа по-нататък, искам да ми отговорите на един въпрос.

— Голям инат сте, нали? Питайте ме каквото искате, стига да обещаете, че ще престанете да се противите на съдбата си.

— Защо?

Той се обърна към нея в тъмнината.

— Защо ли? — повтори той.

— Защо един пер, макар и беден, се е превърнал в най-обикновен крадец?

— Жасмин, вие ме обиждате! — възпротиви се той. — В моите обири няма нищо обикновено.

— Защо — настояваше тя. — Това има ли нещо общо с брат ви?

Помисли си, че няма да й отговори, но тогава той се изсмя — тих, горчив смях.

— Четете прекалено много книги, миличка. Не съм изпълнен с отчаяно чувство за отмъщение. Брат ми сам избра съдбата си. Предполагам, че е пил и играл комар, за да разсее непоносимата скука на лондонското общество. Аз пък избрах да крада диаманти. Може би ще свърша по същия начин, но пък се забавлявам много повече, отколкото бедния Джеймс.

— Това достатъчно добра причина ли е да станеш крадец?

— Да прогониш скуката? Без съмнение. Не харесвам особено лондонското общество, всъщност едва ли харесвам нещо, с изключение на това да мобилизирам целия си ум срещу една заключена къща и купчина безценни бижута. Удовлетворява ли ви този отговор? Сега ще дойдете ли с мен?

Тя не помръдна. Повярва му, когато каза, че не го интересува нищо и никой. Или поне му повярва, че си мисли, че това е така.

Каква глупачка е била да си мисли, че може да се спаси човек, избрал беззаконието. Той щеше да умре и щеше да повлече и нея със себе си.

Хладният вятър близна лицето й и тя долови мирис на море и на сняг. И изведнъж вече не я беше грижа. През следващите няколко часа щеше да прави това, което й казва, без да мисли, без да задава въпроси. За следващите няколко часа щеше да бъде изцяло негова.

— Удовлетворява ме — отговори.

Той тръгна нагоре внимателно, вземайки я със себе си. Изкачваха се все по-високо и по-високо — по покриви и капандури, покрай затворени с капаци, покрай тъмни и ярко осветени прозорци. Покрай спящи деца и развихрени любовници, покрай претъпкани бални зали и празни класни стаи, докато стигнаха един покрит с плочи покрив.

Алистър й помогна да се качи и я остави да си поеме дъх. И за миг — един от малкото моменти в негово присъствие — тя забрави за него, вперила поглед в огромния град.

Беше красиво, магическо. Дори в този час навсякъде грееха светлинки като мънички скъпоценни камъни върху кадифено наметало. В далечината се виждаше реката и Уайтхол, по-нататък беше заобленото кубе на катедралата „Сейнт Пол“. След това бяха предградията, Спайтълфийлдс, потънали в мизерия и упадък. Отдясно се въздигаше Лондонската кула, която сякаш я викаше.

Тя продължи да се оглежда около себе си, към звездите, които грееха само за нея.

— Като магия, нали? — прошепна колебливо тя.

— Не знаех, че вярвате в магии.

Тя го погледна.

— Аз гледам на карти. Знам за магиите повече от по-голямата част от хората.

— Тогава защо се страхувате от тях?

— Не се страхувам от нищо.

— Страхувате се от мен — каза тихо той.

Тя замълча, не можеше да го опровергае. Отново погледна нагоре към звездите, наслаждавайки се на блясъка им.

— Все още не сте ми казали защо не избягахте — каза той. — Какво ви казаха вашите магически карти? Да не би да са ви казали, че аз съм вашата съдба?

— Не.

— Не, не съм вашата съдба?

— Не, не са ми казали това — отвърна раздразнено Жасмин. — Тук горе е студено. Какво, само ще стоим и ще си говорим ли?

— Бих могъл да ви стопля. Какво ви казаха картите?

— Не искам да говоря за това… — Тя мина покрай него, без дори да знае къде отива, но той я хвана.

— Какво ви казаха картите, Джес? — прошепна той. Устните му бяха до нейните. — Ще умра ли тази нощ? Да не би да дойдохте с мен, за да гледате?

Тя стоеше съвсем неподвижна в ръцете му.

— Видях нещастие. Унищожение. Това не ви говори нищо, но видях Десетка на мечовете, а тя означава хаос. Нещата никога няма да бъдат същите.

— Колко хубаво. — Устните му бяха непоносимо близо. Изкушаващи. — Ще се опитате ли да ме спасите? Или ще помогнете да получа заслужената си съдба?

Ако го целунеше, това щеше да сложи началото на края. Марила я беше предупредила — не можеш да служиш на двама господари. Картите се нуждаеха от чистата й, девствена енергия.

А Алистър Макалпин щеше да я обезчести. И щеше да я остави без нищичко, дори без картите.

Знаеше го, но не можеше да направи нищо. Надигна се на пръсти и устните й леко докоснаха неговите, а пръстите й — лицето му.

— Няма да ви оставя да умрете — каза тя сериозно.

Беше го хванала неподготвен. Той се загледа в нея, прекалено изненадан, за да се възползва от колебливата й целувка, и докато се съвземе, тя вече се бе отдръпнала на безопасно разстояние до ръба на сградата и поредицата къщи, които лежаха пред тях, медните покриви, каменните плочи, които сякаш им махаха от тъмното.

— Коя е къщата на лейди Пламуърти? — попита, когато той дойде зад нея. Въздъхна от облекчение, когато не я докосна.

— Най-отдалечената, със стръмния меден покрив. По-ниска е от останалите, което ще ви хареса, ако се наложи да се оттеглим бързо.

— Аз не съм котка… Не мога да виждам в тъмното — каза малко рязко тя. — Ще трябва да се доверя на думата ви.

— Искате да кажете, че ми вярвате? Нима още има чудеса? Един съвет, Жасмин. Не поглеждайте надолу. Не се поддавайте на изкушението да погледнете през ръба на сградата. Дори на котките е трудно да го правят.

— Добре.

— И правете точно това, което ви казвам. След като взехте решение да участвате доброволно в това малко начинание, ще трябва да приемете, че аз съм водачът.

— Кой е казал, че участвам доброволно?

— Вие самата. Когато не избягахте.

Тя го последва, разбира се, по дебелите плочи на един покрив, по стръмните медни панели на друг. Покрай каменни орнаменти и комини, покрай ята нощни птици и студен вятър, който проникваше през тънките й дрехи и шибаше косата в лицето й. Ту се изкачваха нагоре, ту слизаха надолу, докато най-накрая се озоваха на една висока каменна тераса.

Алистър се облегна на балюстрадата. Вятърът развяваше дългата му черна коса. Усмихна й се.

— Забавлявахте ли се досега, скъпа? — попита я тихо.

— Къде сме?

Досега не бе имала понятие колко високо може да прозвучи гласът й нито колко бързо може да се движи той. Само след миг вече я бе притиснал към каменната стена на къщата, долепил ръка до устата й. В очите му проблясваше смях и още нещо.

— Ние сме крадци, забравихте ли? — прошепна й. — Обирджии. Не се предполага, че ще съобщаваме за присъствието си на света. И се намираме точно до спалнята на лейди Пламуърти. За щастие, дъртата вещица спи като мъртвец, а и чувам хъркането й, затова засега сме в безопасност.

Махна ръката си от устните й, но не я пусна. Силното му, стройно тяло блокираше вятъра и тя си каза, че това й е добре дошло, макар да знаеше, че топлината е най-малката от грижите й.

— Откъде знаете колко дълбоко спи — прошепна тя.

Той се изсмя беззвучно.

— Не е от първа ръка, слава богу. Предпочитам да спя с жени, които не са достатъчно стари да ми бъдат баби, нито достатъчно млади, за да ми бъдат дъщери. Всъщност мисля, че вие сте на най-подходящата възраст.

Тя го блъсна, но не постигна нищо. Беше твърд като скала.

— Какво ще правим сега?

— Можем да останем тук цяла нощ и да видим дали мога да ви отнема девствеността така, както сме прави и двамата. Предполагам, че ще успея да се справя, но няма да е удобно, а и сигурно ще замръзнем от студ. Мога да ви вкарам в къщата на Изолд, да вземем малко от грозните й бижута и да си разделим печалбата.

— Не — каза тя прекалено високо и ръката му още веднъж затисна устата й.

— Май ще ме видите на бесилката — предупреди я закачливо той, после я пусна, отиде до ръба на терасата и погледна надолу. — Ако тези две възможности не ви харесват, може би можем просто да се насладим на слизането оттук. Изглежда доста предизвикателно, но не съм останал с впечатлението, че избягвате предизвикателствата.

Той вече бе прехвърлил единия си крак през балюстрадата, очевидно готов да я изостави, без да се замисля.

Тя се втурна към него. Намираха се над някаква градина — до каменните стени имаше дървета, както и няколко балкона, по които може би щяха да успеят да слязат постепенно. Може би, ако са котки.

— Алистър! — прошепна тя, когато той започна да слиза. — Не можете да ме оставите тук.

Той спря и се замисли.

— Не знам, мисля, че ще е доста забавно да ви гледа човек как се опитвате да се измъкнете.

— Няма да сте тук, за да ме видите. Лейди Пламуърти вече и без това си мисли, че имам нещо общо с обирите. Сигурно ще ме даде на някой от противните си слуги.

— Права сте. — Той се върна на терасата. — Предполагам, че все пак трябва да ви взема със себе си.

— Вие сте истинска свиня, милорд. Нямахте никакво намерение да ме изоставите, нали?

— Рано или късно всеки ви изоставя, Жасмин. Не сте ли разбрали вече тази жестока истина?

Тя се загледа в него, а нещо тъмно и топло изникна иззад думите му. Тя не се замисли. Ако го направеше, щеше да допусне грешка. Думите трябваше да излизат от сърцето й, не от разума й.

— Аз не бих ви изоставила — каза тихо тя, почти надявайки се, че той няма да я чуе.

Но слухът му беше толкова остър, колкото и зрението му. Главата му се отметна назад и той се втренчи в нея.

— Какво казахте?

— Алистър…

Вратата на спалнята се отвори рязко. Алистър беше в сянката, но светлината, която излизаше отвътре, осветяваше ясно Жасмин, застанала на терасата в черните си дрехи. Осветяваше и жестокото лице на майордома на лейди Изолд Пламуърти, облечен само с бричове. Тялото му беше покрито с дълги, червени ивици, които можеха да бъдат драскотини или следи от камшик. Осветяваше и пистолета в ръката му.

Жестоките му тъмни очи се присвиха, докато оглеждаше Жасмин, хваната в капан като животно, и дебелите му устни се изкривиха в усмивка.

— Знаех си, че си ти — каза той. — Казах и на нея, но тя не беше съвсем сигурна.

Не беше забелязал Алистър, който лесно можеше да избяга. Жасмин не смееше да му даде знак, да му каже да бяга, докато още може. Просто стоеше там, напълно неподвижна, ужасена от пистолета в ръката на майордома и жестокостта, изписана на лицето му.

— Доста ще ти се порадваме Нейно Благородие и аз — продължи той. Оръжието не трепваше в ръката му. — Не че не заслужаваш това, което ще ти се случи. Те ще те убият, независимо от всичко… А можеш и да доставиш малко удоволствие на една от многобройните си жертви. Разкопчей ризата си и ми покажи циците си.

Жасмин не помръдна.

— Предпочитам да опитам късмета си с полицаите — каза сковано тя.

— Не давам и пет пари какво предпочиташ. Няма да опиташ късмета си с никого. Съблечи ризата си или ще ти пусна един куршум в главата.

— Но в такъв случай удоволствието няма да е пълно, нали? — попита заядливо тя.

— О, мога да се забавлявам и след като умрат. Предполагам, че и Нейно Благородие също е с достатъчно широки възгледи, за да опита — отвърна почти весело Хокинс, вдигайки оръжието.

Следващите няколко секунди сякаш продължиха безкрайно. Алистър скочи от скривалището си и експлозията, която последва, разцепи нощната тишина. Жасмин премига невярващо, когато Алистър вкопчи дългите си пръсти в гърлото на Хокинс и удари главата му в камъка. Звукът беше глух, неприятен и когато майордомът се свлече на терасата, Жасмин не изпитваше никакво съмнение, че е мъртъв.

И тогава Алистър дойде при нея. Лицето му беше безизразно, засенчено от тъмнината. Ръцете му бяха изцапани с кръв. Той я вдигна и я бутна от парапета. Докато падаше, тя се зачуди дали не се опитва да убие и нея. Падна върху гъст плет. Клонките му раздираха лицето й, дърпаха дрехите й и тя остана там — свита, неспособна да вижда, да мисли, да диша.

Изведнъж дъхът й се върна. Гърдите й се изпълниха с болка. Тя се бореше с храстите, вперила поглед нагоре, към терасата високо над главата й. Някой крещеше — висок, грозен вой — но никой не се наведе през парапета, за да види кой е избягал.

Той лежеше по очи върху твърдата земя. Храстите не бяха омекотили падането му и дори в тъмното тя виждаше тъмното петно кръв върху красивото му лице. Очите му бяха затворени и тя го обърна по гръб, сложи ухо на гърдите му, за да провери дали е жив.

Сърцето му биеше слабо, неравномерно. Тя махна косата от очите му и ръцете й се изцапаха с кръв. Коленичи до него, изпълнена с отчаяние, но виждаше само проснатото тяло от картата, пронизано от мечове.

— Мъртъв ли е?

Никога не бе смятала, че гласът на Никодимъс Ботъм ще й се стори толкова приятен. Тя се изправи на крака и прегърна дребния човек, изпълнена с радост.

— Трябва да му помогнем, мистър Ботъм. Има нужда от грижи, има нужда от лекар. Мисля, че е прострелян, а и падна лошо…

— Няма да рискувам живота си — каза решително Никодимъс и я отблъсна от себе си. — Ние имахме уговорка, Негово Благородие и аз. Ако нещо се случи с него, аз трябва да избягам.

— Не можете. Трябва да го заведа някъде на сигурно място.

— Вие ще дойдете с мен. Той ме накара да се закълна, че ще ви заведа невредима в Кент. Той няма да оживее, мис, не и след такова падане. Най-добре е да се погрижим за себе си.

— Не! — Тя отново коленичи до тялото на Гленшийл. — Той няма да умре. Не още. И аз няма да го изоставя. Вие можете да бягате, ако искате. Просто ми оставете каретата му.

— Бог да ви е на помощ, мис, но това не е неговата карета — отвърна Никодимъс. — И колкото по-скоро я изоставя, толкова по-сигурни ще сме всички ние. Предполагам, че собственикът й вече е разбрал, че липсва, и колкото и мнението ми за лондонската полиция да не е много високо, все пак карета и четири коня трудно могат да се скрият.

— Тогава вървете! — яростно каза тя. — Ще го влача, ако се налага.

Никодимъс остана на мястото си, очевидно разкъсван на две.

— Кларджис Стрийт не е много далеч оттук — предложи той.

— Какво значение има това?

— Къщата му се намира на Кларджис Стрийт. Мога да помогна да го занесем дотам. Но това е всичко. След това изчезвам. А ако имате и капчица здрав разум в главата си, ще дойдете с мен. Вече и без това сме закъснели. Ще се върнем в Кент след изгрев-слънце и ще е най-добре да си подготвите някакви извинения.

Ръцете й нежно докоснаха окървавеното лице на Алистър.

— Нямам нужда от извинения — каза тихо тя. — Защото няма да се върна. Помогнете ми да го занеса на сигурно място, Никодимъс, и обещавам, че няма да искам нищо повече от вас.

— Най-вероятно — изръмжа дребният човечец, наведе се и задърпа неподвижното тяло на Гленшийл. — Ще имам нужда от помощта ви, мис. Той е по-тежък, отколкото изглежда.

Двамата заедно успяха да довлекат тялото му до каретата. Жасмин приемаше всеки негов стон като знак, че докато го боли, все още е жив. В момента не можеше да мисли разумно. Единственото, което можеше да направи, беше да се моли — объркана молитва, в която едва ли имаше някакъв смисъл.

Държеше го в скута си, притискайки главата му към гърдите си, докато Никодимъс караше откраднатата карета по пустите лондонски улици. Алистър беше студен, дишането му — плитко, учестено.

— Не смей да умираш, Алистър — изсъска му тя. — Знам, че вината е моя, и няма да позволя смъртта ти да ми тежи на съвестта. Защо, за бога, изведнъж трябваше да станеш толкова благороден? Не умирай, по дяволите.

Тя погледна надолу и в тъмнината на каретата успя да види, че очите му са отворени. Погледът му беше нефокусиран, втренчен и за миг си помисли, че вече е мъртъв. И тогава една сянка на усмивка пробяга по бледите му устни.

— Не още — каза той и отново затвори очи.