Ан Стюарт
Принцът на меча (3)

Глава 3

Робърт Бренан залавяше крадци. Беше един от хората на сър Джон Филдинг и беше необичайно благонадежден, почтен и състрадателен въпреки сериозността си. Самият сър Джон го смяташе за един от най-добрите си служители и мнозинството от колегите му полицаи го имаха за много добър човек. С изключение на Джошая Клег. Ако Бренан беше дясната ръка на Филдинг, то Клег беше лявата. Успехът на Клег в проследяването на крадците и джебчиите надминаваше дори този на Бренан и делът от откраднатите и открити суми, който му се полагаше, му позволяваше да живее в изненадващо охолство. Дори и някой да се съмняваше относно скрупулите му, или относно броя на крадците, които умираха в опит за бягство, всеки пазеше тези си мисли за себе си. В крайна сметка, крадците неизбежно ги осъждаха на смърт чрез обесване. Щом Клег ги залавяше по-бързо, кой би се оплакал?

Робърт Бренан следеше всичко, доколкото можеше, но пътят му рядко се пресичаше с този на Клег. Може би сър Джон знаеше за опасенията му или самият Клег беше достатъчно умен, за да избягва контактите с мъжа, който му нямаше доверие. Всичко, което Бренан можеше да направи, бе да наблюдава от разстояние, когато собствените му задължения позволяваха.

А точно в този момент задълженията му го притискаха особено. Беше решил да открие най-модерния закононарушител. Котката, безумно смелия крадец, който успяваше да се промъкне сред самия цвят на обществото и да избяга с бижута на голяма стойност, беше започнал да се превръща за Бренан от трън в петата в истинска мания. Никой нямаше ни най-малка представа, кой може да е този престъпник и никоя от изисканите му жертви не изглеждаше особено нетърпелива да помогне на някой от по-ниска класа да открие извършителя и да го предаде на правосъдието.

Глупави, тъпи, безполезни предразсъдъци, помисли си Бренан с повече раздразнение, отколкото флегматичният му темперамент обикновено позволяваше. По-скоро биха се оставили да бъдат ограбени от някой от тях, отколкото да направят нещо, което може да ги заклейми като предатели на класата си.

Бренан изпитваше доста силни чувства на тема „класа“. Беше израснал в долините на Йоркшир и силният му акцент издаваше произхода му също както и огромното му, несъразмерно тяло, рошавата коса и големите ръце на работник. Той не беше джентълмен, не беше дори буржоа и нямаше начин някога да стане такъв. Беше се родил на този свят, за да направи земята малко по-безопасна за невинните и досега се смяташе за доволен човек.

Но напоследък нещата се промениха. Беше на трийсет години, занимаваше се с преследване на крадци вече осем години и понякога си мечтаеше за усилената, тежка работа във фермата на родителите си близо до залива Робин Худ. Беше смъртно уморен от дванайсетгодишни проститутки, убивани от сводниците си, от четиринайсетгодишни чираци, обесвани за това, че са избягали от господарите си с някое и друго парче сребро, но най-много му тежеше, че не може да спаси дванайсетгодишните, а понякога усилията му успяваха да закарат четиринайсетгодишните в каторгата.

Но Котката беше нещо по-различно. Бренан не изпитваше никакво съмнение, че той е джентълмен с добър произход. Не беше възможно някой по-нисшестоящ да се измъква с подобни престъпления, да се смесва с аристокрацията и никой да не го забележи. Бренан не изпитваше никакво съчувствие към Котката, само желязна решителност да го предаде на правосъдието.

Делът му за залавянето на подобен престъпник наистина щеше да бъде висок. Бренан можеше да вземе тези пари, както и останалите, които бе спестил през изминалите години, и да се махне от този град на порока, в който бе дошъл само преди десет години, изпълнен с амбиции и мечти. Щеше да се върне в Йоркшир, може би във фермата на родителите си, или щеше да си купи своя и рано или късно смрадта и ужасът на града щяха да изчезнат от душата му.

Разбира се, той не беше единственият преследвач на крадци в Лондон, който възнамеряваше да хване Котката. Всеки полицай си го мислеше, включително Джошая Клег. И Робърт Бренан знаеше, че ако е наистина почтеният човек, който родителите му бяха възпитали, би трябвало да се радва на залавянето на злодея, независимо кой успее да го стори.

Но Робърт Бренан съвсем не беше идеален, и го знаеше. Изпитваше като всеки друг човек страст, завист, желание. Само дето се бореше по-силно срещу тези човешки грехове.

Но с човек като Джошая Клег Бренан явно не можеше да се издигне над основните първични инстинкти. Това нямаше нищо общо с изумителния късмет на Клег напоследък в залавянето на престъпници. Всъщност беше повече свързано с предчувствията на Бренан относно начина на работа на Клег. Понякога Бренан сериозно се чудеше дали Клег не е по-лош от злодеите, които залавяше. Но Клег просто му отвличаше вниманието, а Бренан рядко се поддаваше на подобни неща. Не и когато самият сър Джон скоро му донесе много интересна информация.

Обирът у лейди Пламуърти беше почти истинско копие на няколко други обира, извършени от Котката през последните две години. По някое време на вечерта някой от гостите се е озовал в спалнята на домакинята и е отмъкнал бижутата й.

Както се очакваше, жертвата отказваше да предаде списък на гостите си на Бренан, обидена, че подобно подозрение може да падне върху най-висшите кръгове на обществото.

— Трябва да е бил някой от прислугата — настояваше старата вещица, гледайки го така, сякаш беше червей. — Нима смятате, че между познатите ми има крадци?

— Мисля, че трябва да го направите, ваше благородие. Казвате, че онази вечер тук не е имало никакви чужди лица — бе казал вежливо Бренан.

— Непоносимо — бе промърморила нейно благородие и Бренан не се и съмняваше, че тя говори за неговия заучен начин на говорене, а не за кражбата.

Ако не беше сигурен, че става дума за Котката, щеше да обвини майордома на лейди Пламуърти. Този надут глупак, който го изведе от салона на нейно благородие, представляваше всичко, което Бренан ненавиждаше — от малките, жестоки очи до злобния език. А Робърт Бренан притежаваше истинска дарба да преценява хората само с един поглед.

— Нейно благородие сигурно забрави за циганката — каза му Хокинс, когато отвори входната врата пред него.

Робърт не се и съмняваше, че майордомът би го извел през вратата за прислугата, ако все пак не беше необходимо да прояви поне малко уважение.

— Циганката? — повтори Бренан. Един висшестоящ слуга като Хокинс сигурно ще иска доста голяма сума за подобна информация, по-голяма от тази, с която Бренан обикновено разполагаше. — Онази вечер тук е имало циганка, така ли?

Неизвестно защо, Хокинс явно не се интересуваше особено от заплащане, а и когато Бренан не посегна към джоба си, той само сви рамене и продължи:

— Разбира се, тя не се наричаше циганка. Държеше се по-скоро така, сякаш се смята за истинска лейди, но ако се разрови човек, сигурно ще се окаже тя.

Бренан кимна окуражително.

— И коя беше тя всъщност?

— Някаква стара позната на нейно благородие, мисля, видяла и по-добри времена.

— В такъв случай едва ли е циганка, нали? Те не се движат сред аристокрацията.

— Лейди Пламуърти не е точно аристократка, ако разбирате какво искам да кажа — изсмя се дрезгаво Хокинс. — Много се е издигнала, наистина, но това не означава, че не си спомня откъде идва.

— И какво правеше тук циганката?

— Какво правят циганките? Разкриват бъдещето и крадат — ухили се Хокинс.

Бренан посегна към джоба на палтото си и извади лист хартия и молив.

— И как се казва тази циганка и къде живее?

— А какво ще дадете за това?

— Абсолютно нищо — отвърна спокойно Бренан. — Ваше задължение като гражданин и служител на нейно благородие е да се погрижите справедливостта да възтържествува. Сигурен съм, че мога да разчитам на вашето чувство за отговорност, нали?

— Едва ли — промърмори Хокинс и понечи да се обърне.

Бренан не беше в настроение да си играят с него. Той хвана прислужника за врата и го блъсна в тежката дъбова врата.

— Ще оценя сътрудничеството ви, Хокинс — каза равно.

Очите на Хокинс изпъкнаха още повече.

— Мейтланд — изсъска той. — Мис Жасмин Мейтланд. Нарича се мис Браун, но нейно благородие ми каза истинското й име, защото трябваше да се погрижа за безопасното й пристигане. Живее в Спайтълфийлдс, близо до кръчмата „Петте диаманта“.

Бренан го пусна и Хокинс се облегна на вратата, сподавяйки проклятието си.

— Оценявам помощта ви, Хокинс. Изразете благодарността ми пред нейно благородие.

Спайтълфийлдс. Това беше първата по-сериозна информация, която бе получавал от една година насам. Много от по-изобретателните крадци наемаха проститутки, за да отвличат вниманието на жертвата, докато пребъркват джобовете й. А какво по-добро отвличане на вниманието от млада циганка, предсказваща бъдещето?

И все пак, доколкото му беше известно, нямаше пребъркани джобове, а Котката винаги работеше сам. Може би пък бе променил стила си.

Но пък, от друга страна, Жасмин Мейтланд беше странно име за една циганка.

 

 

— Ето твоя дял от печалбата, момичето ми.

Жасмин погледна малката купчинка сребърни монети, които Джошая Клег побутна към нея. Постара се да прикрие отвращението си както от самите пари, така и от човека, който й ги даваше. Беше ранен следобед и кръчмата „Петте диаманта“ беше почти празна. Никой не обръщаше внимание на скромно облечената млада жена и полицая, седнали в един тъмен ъгъл.

— Трябваше ли да го обесят? — попита тя, без да посяга към монетите.

Джошая Клег се изсмя със своя жизнерадостен лаещ смях, от който на Жасмин й настръхваха косите.

— Избягал е от господаря си, откраднал е три сребърни лъжици и четири стъпки коприна. Какво друго мислиш, че заслужава?

— Но той беше само на петнайсет години!

— Достатъчно възрастен, за да си прави сметката — заяви Клег с обичайната си пълна липса на съчувствие. Беше безсърдечен човек, но съвсем не глупав и явно усети неспокойствието на Жасмин. — Хайде, хайде, мис Мейтланд, недейте да ставате прекалено сантиментална. Той просто щеше да го прави отново и отново, знаете го прекрасно и рано или късно някой невинен щеше да намери смъртта си. Вие попречихте това да се случи. Би трябвало да се гордеете със себе си, след като изпълнявате своя дълг към обществото.

Тя вдигна поглед. Клег не беше грозен — имаше пълни устни и мургава кожа — и се смяташе за любимец на жените. Никога не си бе позволявал волности спрямо нея може би защото разбираше, че дарбата й е по-ценна за него от обикновените й физически данни. Тяхното странно сътрудничество му вършеше добра работа, спомагаше за увеличаването на богатството му, а той не би изложил на риск точно това.

— Това не ми харесва — тихо каза тя.

— Вие сама дойдохте при мен, мис — напомни й той. — Вие бяхте тази, която поиска помощ.

— Не можех да пренебрегна това, което видях в картите — промълви тя. — Този мъж… Това чудовище уби девет деца. Трябваше да бъде спрян.

— И беше. С вашата помощ и с моята. А вие получихте доста голям дял от наградата за залавянето му, не беше ли така? Не можете да кажете, че нещо не е наред.

— Не съм го направила заради парите.

— Разбира се, че не — равно каза Клег. — Вие сте дама, изпаднала в бедност, а всички знаем, че дамите не правят нищо за пари. И все пак благотворителната ви дейност в полза на полицията направи кесията ви малко по-тежка, нали? И, без съмнение, това се харесва на майка ви и красивата ви малка сестра. Как се казваше… Фльор…

Жасмин се вцепени. Самата мисъл, че Клег въобще знае името на Фльор я изплаши. А не би трябвало. На Клег това му беше работата — да знае всичко, особено това, което го интересуваше.

Страхуваше се от този човек. Нямаше доказателство, че е зъл, просто някакъв инстинкт, който се появяваше в странни моменти, преминаваше през картите, през сънищата й.

— Оставете я на мира — каза разпалено тя.

По мургавото лице на Клег премина усмивка.

— Разбира се, че ще я оставя, мис Мейтланд. Не бих искал нищо да ви тревожи. А ако нещо се случи със сестра ви, това може да ви разстрои толкова, че да попречи на концентрацията ви върху картите. Докато сте полезна за мен и обществото, мой дълг ще е да се погрижа сестра ви да бъде в безопасност.

— Ами ако престана да бъда толкова полезна? — Не трябваше да задава този въпрос. Косвените заплахи бяха по-лесни за преглъщане. Но тя не можеше да пренебрегне заплахата спрямо Фльор.

Клег се усмихна и хубавите му зъби проблеснаха.

— Ами тогава, страхувам се, може да й се случи нещо. Вие улеснявате работата ми, мис Мейтланд. Без вашата помощ ще се налага да работя много повече, за да откривам и залавям престъпниците, и тогава няма да мога да защитавам вас и малкото ви семейство. Ще останете сами.

Поне не заплашваше той самият да стори нещо на Фльор. Тя беше единствената им надежда — един добър, богат съпруг щеше да сложи край на омагьосания кръг от неприятности, в който се въртяха, но никой не би приел повредена стока дори ако беше толкова прекрасна, колкото сестра й Фльор.

— Разбирам — каза глухо тя.

— Така си и помислих. Вземете парите си, мис Мейтланд.

Тя прибра сребърните монети в чантичката си. Имаше чувството, че ще се задуши, ако не се махне от този човек, но когато понечи да стане от масата, ръката му се стрелна и се обви около кръста й.

На прекалено много мъже им ставаше навик да го правят, помисли си разсеяно тя, успявайки за момент да запази самообладание. Първо, прислужникът на лейди Пламуърти с месестите ръце, после загадъчният Гленшийл, който бе успял вече да насели сънищата й, както и мислите й. Сега Клег беше последната капка.

— Пуснете ме — каза тя с измамно любезен глас, в който прозвуча точно премерено високомерие, остатък от по-добри дни.

Инстинктивната му реакция беше задоволителна, макар и опасна. Той я пусна и се втренчи в нея.

— Има един малък проблем, който ме тревожи, и съм решил да направя нещо затова. Искам да погледнете в картите за Котката.

— Котката? — повтори тя, стараейки се лицето й да не изразява нищо. — Какво е това?

— Кой е това, бих казал аз — поправи я Клег и се облегна назад. — Това е един крадец, точно това е той. Едно създание, което се промъква в хорските къщи и ги ограбва.

— Крадец?

— Но не обикновен крадец. Жертвите му са само изключително богатите, краде им бижутата и разни скъпоценни дрънкулки. И той е един от тях. Проклет аристократ, който ограбва собствените си приятели и го прави вече повече от година.

Тя стисна силно чантичката си в скута, съсредоточила цялото си внимание върху ръцете си, които не се виждаха над масата, докато не сваляше поглед от Клег.

— Защо не сте го поискали по-рано?

— Не ме боли задникът, с извинение, мис, за това, което си правят един на друг аристократите. Освен това той е доста труден за залавяне. Аз предпочитам лесните случаи.

— Петнайсетгодишните чирачета?

— Точно така. — В гласа му не прозвуча и капчица разкаяние. — Но сър Джон ми повери този случай и в мой интерес е да го убедя, че мога да се справя с него по-добре от онзи селянин.

— Какъв селянин?

— Не ви влиза в работата. Трябва да мислите единствено за Котката, за никой друг. Къде са картите?

— Не ги взех.

— Защо?

Беше му дала да разбере, че не може да му каже нищо — че е решила повече да не му помага. Парите, които й даде лейди Пламуърти, бяха пет пъти повече от тези, които й плащаше Клег, а от тази работа не изпитваше угризения. Беше обещала на нейно благородие да отиде и този следобед и възможностите пред нея тепърва се разкриваха.

Погледът й срещна малките, тъмни очи на Клег.

— Не спах добре, а картите не ми говорят, когато не съм отпочинала.

Клег изсумтя, но не можеше да й каже нищо.

— Прибирайте се вкъщи тогава. Поспете. И елате тук утре по същото време… и носете картите си. — Той се усмихна благо. — Освен ако не предпочитате аз да се отбия у вас? Това място може би не е съвсем подходящо за такива като вас.

— Мястото е чудесно — отвърна тихо тя, едва успявайки да прикрие потреперването си при мисълта аристократичната й майка да се изправи лице в лице с Джошая Клег.

Не че беше много вероятно — мисис Мейтланд беше с разклатено здраве и обичаше бадемов ликьор. Стоеше в спалнята си почти непрекъснато, тъгувайки за изгубеното си положение в обществото. Сигурно предполагаше, че оправната й по-голяма дъщеря е излязла на пазар. И наистина, кошницата, пълна с поувехнало зеле, беше под масата до краката на Клег. Тя се изправи и този път той я пусна да си тръгне.

Докато излизаше, усещаше погледа му, забит в гърба си. Присви очи, когато закрачи по мокрите улици на Спайтълфийлдс. Уви се по-плътно в тежкия си шал. Поне Клег, който знаеше всичко, явно нямаше и понятие за новата й работа, както и за косвената й среща с Котката. За момента можеше да балансира проявите си в обществото с изискванията на Клег и парите щяха да текат повече от всякога, позволявайки на семейство Мейтланд да възвърнат положението си в обществото.

Поне някои от семейството. Фльор щеше да бъде най-красивата млада дама в обществото, дори и без зестра, и ако се облечеше добре, щеше да привлече доста заможни ухажори. А с мисис Мейтланд за придружителка, всичко беше в кърпа вързано.

Но не и за Жасмин. За разлика от останалите членове на семейството си, тя предпочиташе да гледа истината в очите. Репутацията й нямаше много да пострада от взаимоотношенията й с Клег — щом веднъж успееше да се измъкне от ноктите му, беше малко вероятно някой да разбере за това. Нямаше да пострада и от едно късно парти, в което е разгадавала карти и е предсказвала бъдещето.

Но ако го направеше още веднъж, това я обричаше завинаги. Лейди Пламуърти вече я бе уведомила, че обществото е във възторг от дарбата й, и днешното гадаене обещаваше да бъде истински фурор. Гостите не й бяха обърнали особено внимание онази нощ. Всички, с изключение на това присмехулно, загадъчно създание, което толкова неочаквано й се бе притекло на помощ. Но вече щяха да й обърнат внимание и тя нямаше да може да се покаже в обществото като сестра на Фльор.

Но това нямаше значение. Нямаше особена слабост към града, нито към аристократите. Фльор просто трябваше да намери някой достатъчно богат съпруг, който да поддържа няколко имения в провинцията, в едно, от които да се оттегли саможивата му балдъза и да се отдаде на самотен селски живот.

Изпита отвращение към себе си. Майка й беше изпълнена с достатъчно самосъжаление, което стигаше за цялото семейство, а Жасмин нямаше намерение да се поддава на подобна слабост. Беше направила избора си отдавна — спокойно, разумно — и щеше да си понесе последствията. Сама.

Беше излъгала Клег, нещо, за което не съжаляваше и за миг. Знаеше прекрасно кой е Котката — посещението му в дома на лейди Пламуърти онази вечер беше преследвало сънищата й почти толкова, колкото и мъжа, който я спаси.

Тя потупа чантичката си и усети картите под ръката си. И в главата й се появи образът на Принца на мечовете със златистите очи на котка, които се взираха в нея.