Ан Стюарт
Принцът на меча (22)

Глава 22

Къщата в Спайтълфийлдс никога не е била толкова студена и празна, както тази вечер, когато се прибра Жасмин. Малкият огън в салона не можеше да стопли дори толкова малка стая, а евтините лоени свещи хвърляха мъждива светлина. Жасмин седеше сама, загледана невиждащо в картите, разпилени пред нея.

Не й говореха нищо. Картинките си бяха същите, но вече не й говореха. Тя ги събра и ги разбърка отново, след това отново ги нареди, опитвайки да се концентрира. Но предупрежденията на Марила се бяха оказали основателни. Единственото, което виждаше, беше Гленшийл — високомерното му, закачливо лице, елегантната му фигура. Хитрата му усмивка.

— Имаме си неприятности, а?

Гласът, нисък и злобен, се надигна от сенките като нещо тъмно, лепкаво. Клег стоеше и я гледаше и тя нямаше представа откога е там.

Жасмин не можеше да изпитва страх. Погледна го ледено, в пълно самообладание.

— Какво правите тук?

— А вие как мислите, миси? Имахме споразумение, вие и аз, и това споразумение си остава, докато не реша да го прекратя. Виждам, че сте готова да ми помогнете. Погледнете картите и ми кажете къде мога да открия Котката.

Тя събра картите на купчина.

— Не мога.

Изражението върху лицето на Клег въобще не беше успокояващо.

— Прекарахте прекалено много време с контетата и сте забравили, че не приемам „Не“ за отговор.

— Казах ви, че не мога. Изгубила съм дарбата си.

Той се приближи към нея. Миришеше на бира, мръсотия и нещо злокобно.

— Не давам и пукната пара за проклетата ви дарба. Кажете ми къде мога да намеря Котката.

— Не знам…

Той я зашлеви с опакото на ръката си — толкова силно, че главата й се отметна. На единия му пръст имаше тежък пръстен, който я поряза. Усети влагата върху лицето си и в ума й дойде странната, далечна мисъл, че не иска да изцапа с кръв красивата си нова рокля.

— Къде е той? — Клег приближи лицето си до нейното. — Ще ви дам вашия дял от парите, когато го обесят, но повече не мога да чакам. Бренан също знае какво става и ще се опита да ме прецака. А аз няма да позволя това да се случи. Точно сега той лежи между краката на сестра ви, но рано или късно ще си спомни кое е по-важно. И искам да е станало прекалено късно за него. Къде е Котката?

— Аз не…

Той я удари отново. Очите й пареха, разбра, че е прехапала устната си. Загледа го безмълвно.

— Ще ви попитам още веднъж. Ако не ми отговорите, ще се наложи да ви причиня болка. Къде е Котката?

Тя си спомни за шепата златни монети, които захвърли в лицето на Никодимъс. Спомни си за смачканото писмо, скрито под възглавницата й, за жестоките думи. Отмъщението щеше да е толкова просто. Мълчанието щеше да означава болка.

— Аз… не… знам… — разделяше думите, сякаш ги плюеше в лицето му.

Той я хвана за шията с дебелите си ръце и стисна леко.

— Знаете ли, красива сте в тази рокля — изгука. — Никога не съм ви харесвал особено — имате прекалено остър език. Исках сестра ви и ще я имам, след като свърша с Бренан. Но може би първо ще ви покажа какво означава истински мъж. Не някой от префърцунените ви лордове.

Тя не помръдна. Не можеше, всъщност едва успяваше да диша. Той стискаше шията й достатъчно силно, за да я заболи, достатъчно силно, за да попречи на дишането й, но без да го прекъсва съвсем. Тя го гледаше с безмълвно презрение. Чакаше, предизвикваше го да я нарани.

Той натисна по-силно и тя спря да диша. В стаята стана по-тъмно, по-студено и тя разбра, че ще умре. Мисълта едва ли й харесваше, но не виждаше начин да се измъкне. Поне ако я удушеше, тя нямаше как да му каже това, което толкова искаше да узнае.

Внезапното тропане над главите им го стресна и той я пусна. Беше мисис Мейтланд. Гласът й отекна по стълбището — искаше горещ грог.

— Коя е тази? — попита Клег.

Жасмин се бореше да си поеме въздух. Не можеше да говори, само кашляше и се давеше. Това го развесели.

— Спомних си. Майка ви е. Може би ще й хареса да разбере какво прави дъщеря й с граф Гленшийл? Катери се по покривите и ограбва невинни хора.

Жасмин го погледна с безмълвен ужас.

— О, да — каза Клег и се ухили. — Знам кой е той. Просто искам да разбера къде е. Не се е прибирал в къщата си цял ден. Искам да го хвана и не ме интересува как точно ще стане това. Е, къде е той?

— Не съм го виждала.

Тя се подготви за нов удар, но този път той хвана брадичката й и болезнено я стисна.

— Той ще умре, миси. И аз лично ще се погрижа за това. — Той лепна мокрите си устни върху нейните. — А след това ще се върна, за да се оправя с вас.

Трябваше да събере всичките си останали сили, за да се надигне от стола. Беше оставил входната врата отворена и тя я затвори, заключи я, въпреки че това едва ли можеше да помогне. И преди беше заключена.

Изтри устните си и се погледна в огледалото. Никога не е била красавица, но в момента изглеждаше определено ужасяващо. Очите й бяха огромни върху бледото лице. Кръвта от раната се бе съсирила, но с малко късмет може би щеше да успее да прикрие белега с косата си. Със синините нямаше да й е толкова лесно, но беше тъмно и никой нямаше да я гледа толкова отблизо — нито лицето й, нито следите от пръсти по бледата кожа на шията й.

Майка й отново почука с бастуна си и се развика. Жасмин не се поколеба. Наметалото й беше старо, но още вършеше работа — дебело, обвиващо я плътно. Тя си го сложи, вдигна качулката, взе чантата си и тръгна в тъмната лондонска нощ.

 

 

Беше полунощ, когато Бренан най-после се върна вкъщи. От кръчмата под апартамента му се чуваха дрезгави викове и той трепна. Какво ли щеше да си помисли съпругата му, легнала сама на горния етаж, заслушана в това мучене.

Но може би вече не беше там… Може би най-после бе успял да я прогони. Тя познаваше лондонските улици добре — през последните няколко седмици той се бе поболял от тревога, когато нямаше възможност да я наблюдава. А сега, когато я изостави нарочно, тя сигурно е избягала и лежи в някоя тъмна уличка с прерязано гърло…

Тя лежеше в леглото му. Спеше. Свещта бе почти изгоряла и хвърляше странни сенки из стаята. Той се изправи до нея омагьосан. Приличаше на принцеса — деликатна и нежна — прекалено красива за мъж като него. Видя сенките под очите й, следите от засъхнали сълзи. Погледна я и се предаде.

Той не издаде никакъв звук, но очите й изведнъж се отвориха и тя го погледна с тревога, която прониза сърцето му. Но точно това заслужаваше.

— Не знаех, че ще се върнеш — каза тя.

— Това е домът ми.

Прозвуча много по-грубо, отколкото искаше, но пък той не знаеше как да използва сладки думи. Как да бъде нежен, когато не беше нищо повече от един груб фермер?

— Да. Радвам се, че излезе. Така имах време да помисля.

Той свали тежкото си палто и го закачи на един пирон. До сватбената й рокля, осъзна стреснато.

— И за какво мисли?

— Че ти сторих ужасно зло — каза мрачно тя. — Не обърнах внимание на предупрежденията ти, не ме беше грижа какво правя и така провалих живота ти. Мислих за това, Робърт, и реших, че единственото честно нещо, което мога да направя, е да те освободя от клетвите ти.

Той свали сакото си, седна на стола и започна да събува ботушите си.

— Моме, заклел съм се пред Бога, не пред теб. И освен ако внезапно не си се превърнала във Всемогъщия, не можеш да ме освободиш от тях.

Тя изглеждаше поразена и той се прокле.

— Тогава просто ще си отида. Ще ида в някой манастир, а ти можеш да се престориш, че съм мъртва…

— Ти не си католичка.

— Мога да сменя религията си. — Гласът й беше отчаян.

— А аз не съм двуженец. Няма да си взема друга жена за съпруга.

— Ще се самоубия…

— Престани! — Гласът му се извиси гневно и тя трепна. — Престани — повтори по-тихо, изправи се и смъкна тирантите си. — Няма да отричам, че направих всичко възможно, за да те задържа надалеч от себе си. Исках да имаш всичко, което заслужаваш, не живот, изпълнен с усилен труд и малко удобства. Аз съм този, който провали живота ти, моме. И най-лошото от всичко, е, че съм доволен.

В първия миг тя сякаш не разбра значението на думите му. Загледа се в него объркана.

— Доволен си? Искаш да кажеш, че ме искаш? Поне малко?

Той въздъхна. Тя беше красива, срамежлива, деликатна. Умна, надарена и твърда като скала понякога. Дойде до леглото и коленичи. Сложи ръце на тила й и надигна лицето й към своето.

— Фльор — за първи път използваше малкото й име, — обичам те с цялото си сърце и душа. Обичам те толкова много, че бях готов да се откажа от теб, за да не ти причиня болка. Но ти ме спираше непрекъснато, а сега вече е твърде късно. Днес обещах на Господ, че ще те обичам до смъртта си. Сега ти обещавам, че ще те обичам дори и след нея. Ще те обичам винаги.

— Робърт — каза тя с треперещ гласец. — Мисля, че го знам.

Той се страхуваше, че може да я смачка с огромното си, силно тяло. Тя беше толкова крехка, а той — толкова голям. Но тя беше по-силна, отколкото му се струваше, и нежността й нямаше нищо общо със слабостта. Тя го прегърна така, както щеше да прегръща децата им, и той разбра, че връщане назад няма. Щеше да засее семето си в нея още тази нощ — още един йоркширски фермер, който, с волята божия, нямаше да се излъже да дойде в града като баща си.

Тя извика тихо, когато я заболя, усмихвайки му се през сълзи, докато го приемаше в тялото си. Плака още повече, когато й достави удоволствие.

Плака в ръцете му и след това, притисната към него, към сърцето му. И той я задържа там и знаеше, че никога няма да я пусне.

 

 

Къщата на Кларджис Стрийт беше тъмна и празна. Това не изненада Жасмин — Клег вече й беше казал, че Алистър е изчезнал. Ако въобще имаше някакво чувство за самосъхранение, щеше да се досети, че може би го подозират, и да изчезне.

Но пък чувството за самосъхранение сякаш не беше една от типичните черти на Алистър. Беше напълно възможно да се върне вкъщи в малките часове на нощта, без да подозира, че е в опасност.

Жасмин можеше единствено да чака. Другата възможност — да тръгне да го търси — беше съвсем неприемлива. Нямаше да е добре дошла в благородническите среди, не и след изчезването й от глупавото градинско парти на Сали Блейн. А и май нямаше начин да намери Никодимъс, най-вероятния си съюзник.

Единствената й надежда беше да го чака. Да го предупреди да бяга.

А той без съмнение щеше да й се изсмее в лицето.

Кухнята беше в абсолютно същото състояние, в което беше, когато я напусна тази сутрин — студена, тъмна, негостоприемна. Тя застана до вратата и внимателно се заслуша за някакъв признак на живот. Не чу нищо.

Не смееше да запали свещ. Не бе забелязала някой да наблюдава къщата, но не можеше да е сигурна. Не искаше да прави нищо, което може да привлече вниманието на полицаите.

Дървеният под беше леденостуден под краката й дори през тънките й пантофки и тя тръгна на пръсти към килера, внезапно почувствала глад. Ако трябваше да чака дълго, не възнамеряваше да го прави на гладен стомах. За нищо на света обаче нямаше да отиде горе. Алистър нямаше да се върне вкъщи и да я открие заспала в леглото му. Щеше да я намери будна в кухнята, с нож в ръката, ако се наложеше да го убеждава.

В килера цареше абсолютна тъмнина и тя протегна ръце напред, за да не се блъсне в нещо. Но докосна нещо топло. Нещо живо.

Всичко стана много бързо. Той хвана ръцете й, завъртя я обратно и я блъсна силно в стената. Едно силно тяло покри нейното, но този път тя разбра, че това не е Клег. Това беше някой, много по-опасен от него.

Беше Алистър.

— Това си ти — възкликна изненадано той след миг.

— Кой си помисли, че е? — рязко попита тя. Беше смъртно уморена от силни мъже. Алистър не я бе наранил физически, но пък и не я пускаше.

— Мислех, че си по-горда.

Той целуна шията й. Тялото му беше притиснато силно в нейното. Дори през пластовете фусти, тя усещаше желанието му и това я накара да побеснее.

Тя блъсна с лакът назад, целейки се в ребрата му, но той сигурно бе предусетил намерението й, защото просто я обърна обратно, преди да е успяла да го удари. Дори в тъмнината виждаше как блестят очите му.

— Не съм се върнала, за да спя с теб — каза горчиво тя.

— Да не би да си размислила за парите, които си захвърлила в лицето на Никодимъс?

Тя се опита да го настъпи, но той отново я притисна към стената.

— Дойдох, за да те предупредя.

— Колко щедро от твоя страна, като се имат предвид обстоятелствата.

— Не си играй с мен, Алистър! Може и да те ненавиждам, но не искам да те видя мъртъв. Клег знае кой си. Бренан също и Бог знае колко още хора. Трябва да напуснеш Лондон, преди да са те арестували.

— Ако имат някакво доказателство, ще се озова в Нюгейт — каза равно той. — Ти ли им каза кой съм?

— Не.

— Тогава как е разбрал добрият ти приятел Клег? И още нещо, как така е доверил подобна информация на теб? Но пък ти си негова довереничка, нали? Вземаш дял от наградите за престъпниците. Може би тези пари ти се струват по-чисти от онези, които аз се опитах да ти дам.

— Не съм спечелила тези пари, лежейки по гръб.

Проклет да е, той й се изсмя.

— Довери ми се, миличка, ако това беше заплащане за услугите ти, би означавало, че съм ти платил прекалено много. А ако си спомням правилно, не беше непрекъснато по гръб. Беше и отгоре, веднъж и…

Беше прекалено силен, нямаше как да пресече ужасните му думи.

— Защо го правиш? — попита тя, разкъсвана между гнева и безпомощността. — Какво съм ти направила, че така ме тормозиш?

— Тормозя те? Обещавам ти, мога да бъда много по-лош. Всъщност не опитахме всичко снощи. Ела с мен горе и ще ми кажеш какво си разказала на добрия си приятел Клег.

— Върви по дяволите.

— Ти ме шокираш, Жасмин. Такъв език от една благородна девойка! Мога да те прелъстя и откъм гърба. Това ще ти хареса, миличка. Мога да те докосвам, когато намериш освобождението си, и така то ще трае още по-дълго.

— Престани!

Колкото повече се извиваше тя, толкова повече той се възбуждаше. А той знаеше, че тя също се възбужда, въпреки гнева си. Наведе се и леко я захапа за врата.

— Мисля, че съм напълно обзет от страст, миличка, което за мен не е нормално състояние. Но пък ти явно имаш такова въздействие върху мен. Би трябвало да те изпратя да си вървиш, но самообладанието никога не е било едно от качествата ми. Искам да се изпразня в тялото ти, любима. И ти също го искаш. Мога да го усетя.

Как бе възможно? Непоносимата мисъл я засрами.

— Остави ме на мира — каза му гневно.

— Или можеш да ме поемеш в устата си, сладка Джес — прошепна той, — а след това можеш да се върнеш при Клег и да му кажеш къде да ме открие.

Не можеше да понесе повече. Този път, когато го блъсна, той падна назад, макар че й беше съвсем ясно, че го направи доброволно. Почти бе успяла да стигне до кухненската врата, когато той я хвана и двамата се строполиха на дървения под, неговото тяло — покриващо нейното.

За миг тя остана да лежи неподвижно под него. И тогава той вдигна полите й нагоре и тя му позволи — не искаше и не можеше да го спре. Желаеше го. Той пъхна ръката си под кръста й и я надигна на колене. Тя чу как се бори да свали бричовете си. Не я интересуваше. Интересуваше я прекалено много. Той влезе в нея и тя сякаш се раздроби на хиляди парченца. Той пъхна ръката си между краката й и я погали — съвсем бавно. Тя захълца, молейки се за Бог знае какво, и когато семето му я изпълни, извика, разкъсвана между любовта и гнева.

Той се отдръпна и тя се строполи на пода, заровила лице в ръцете си, опитвайки се да сподави риданията, които разтърсваха цялото й тяло. Никога не се бе чувствала толкова изгубена, толкова изоставена и най-лошото беше, че отчаянието й не идваше от това, което той й стори току-що, а от това, че се отдръпна.

— Стани — каза той, когато тя вече си бе помислила, че си е заминал.

Тя не помръдна. Не можеше да му се противи по много начини, оставаше й единствено инатът и тя се държеше за него.

Той сложи ръце на раменете й и тя се вцепени, очаквайки да я дръпне нагоре.

Но той беше странно нежен.

— Стани, Жасмин — каза й тихо. — Подът е студен.

Тя не искаше нежността му. Успя да се надигне дотолкова, че да седне. Прегърна коленете си, заровила лице в полите си.

— Остави ме сама, моля те — каза тя с най-любезния си глас.

— Както искаш.

Той отвори вратата и вътре влезе поток лунна светлина, която я заобикаляше като сребърна локва. Той спря, обърна се да я погледне и тя знаеше, че сигурно вижда нескритите сълзи в очите й. Не й пукаше.

— Съмнявам се, че това ще ти предложи голяма утеха — каза той дружелюбно, — но колкото и да ме презираш в момента, това не е нищо в сравнение с това, колко се презирам аз самият.

Тя надигна глава и го изгледа студено.

— Прав си. Никаква утеха.

Беше вече почти отвън, когато отново спря и този път, когато се върна, затвори вратата след себе си, оставяйки ги отново в тъмнината.

Жасмин вече беше на края на силите си.

— Махай се! — каза му, но гласът й се пречупи в ридание.

Но той коленичи до нея върху студения под. Ръцете му бяха непоносимо нежни.

— Какво е станало с лицето ти, Джес? — прошепна.

— Нищо.

— Някой те е ударил.

— Блъснах се в една врата.

Лунната светлина обаче я бе издала. Той докосна шията й и тя разбра, че е видял и синините.

— Клег — каза просто той. — Имаше ли някаква причина да го направи?

— Искаше да разбере къде си.

Алистър поклати глава.

— По-умен е, отколкото си мислех. Би могъл да ме намери, ако наистина го е искал. А вместо това ти е сторил това. Ти си една пионка, Джес, нищо повече. Знаел е, че ако нарани теб, ще стана по-невнимателен. И точно това е искал.

— Защо ще станеш невнимателен?

— Защото сега ще направя всичко, за да го убия. А гневът прави човек уязвим.

— Синините ще изчезнат — каза тя.

— Гневът ми обаче — не. — Той хвана лицето й и я погледна с някакъв странен копнеж. — Съжалявам, че те въвлякох в това. Вече е прекалено късно, не можем да избягаме нито ти, нито аз. Ти ще си опозорена, а аз — мъртъв. Като в някаква проклета мелодрама. — Той успя да се усмихне накриво. — Ела горе с мен, Джес. Ще те любя както трябва, не като разгонено чудовище. Ти заслужаваш да бъдеш обичана. Въпреки острия ти език. Надявам се, че ще намериш някой, който да те заслужава.

— Недей!

— Ела горе с мен, любима, и ми позволи да излекувам болката ти.

Тя сложи ръката си в неговата, позволявайки му да я поведе по стълбите.