Ан Стюарт
Принцът на меча (15)

Глава 15

Робърт Бренан беше в отвратително настроение. Дължеше го на раздразнението и чисто физическата нужда, която бе смятал, че се е научил да обуздава още преди десет години. Беше като разгонен младеж, обсебен от страстта си към прислужница. С тази разлика, че Фльор Мейтланд не беше прислужница, тя беше дама. А той не беше момче, а мъж. Мъж с мъжки отговорности и самообладание.

Чувството за вина също имаше нещо общо с лошото му настроение. Изражението върху лицето на Фльор, пелената от сълзи в очите й, късаха сърцето му. Беше направил най-доброто, на което бе способен, за да се държи на разстояние от нея — тя беше истинско изкушение, устояването, на което ставаше все по-трудно и по-трудно.

Гневът също влияеше на настроението му. Някой си играеше с полицията, а това го ядосваше така, както малко други неща биха могли да го ядосат. Котката беше тук, в имението Блейн, вече не се съмняваше в това. Номерата с бижутата бяха точно това — номера, които да дразнят и объркват пазителите на реда. Но той не беше толкова глупав да мисли, че всичко ще спре дотук.

Нощта беше тиха. Мисис Блейн и повечето от гостите й бяха излезли. Останалите се бяха оттеглили рано и чувството за вина и раздразнението на Бренан отново се обадиха. Не че Фльор би приела успокоението му. Може би точно в този момент изплаква сърцето си на рамото на сестра си.

Само дето не беше съвсем сигурен. Инстинктите му, обикновено непогрешими, му казваха, че нещо се мъти. Клег и Самюъл бяха отишли в едно съседно село, за да прекарат вечерта в тамошната кръчма, но Бренан отклони поканата им да отиде с тях. Нещо щеше да се случи, самата му кръв му подсказваше. Само не знаеше какво точно.

Вече почти бе решил, че Фреди Арбътнот е Котката. Вярно, не изглеждаше нито достатъчно умен, нито достатъчно смел, за да извърши някои от престъпленията, приписвани на Котката, но външният вид можеше да лъже. Мистър Арбътнот имаше достъп до самия каймак на обществото, а и имаше нужда от пари. Всъщност нуждата му беше толкова отчаяна, че се бе заел да ухажва рядко противната мис Ерминтруд Уинтърс.

Единствената друга възможност беше лорд Гленшийл. Беше го виждал отдалеко, слушал бе провлечения му, саркастичен говор и бе стигнал до извода, че лордът се интересува повече от кройката на сатененото си сако, отколкото от каквото и да било друго.

Но имаше нещо в странните златисти очи на Гленшийл, което казваше повече, отколкото външният му вид. Нещо подигравателно, присмехулно, сатанинско. Както и ум. А той изглеждаше май прекалено заинтригуван от Жасмин Мейтланд.

Бренан не знаеше дали вярва или не в предполагаемите й способности. Да можеш да проследиш един престъпник, водейки се от някакви си карти, изглеждаше чуждо за практичния му ум, но пък нямаше никакво съмнение, че успехът и богатството на Клег бяха нараснали учудващо много през изминалата година. Джошая Клег беше изключително мързелив човек и предпочиташе да спечели лесно малко пари, отколкото да се излага на опасност заради по-голяма награда, но пък ето че точно това ставаше напоследък. Всичко това наистина би имало смисъл, ако получаваше някаква свръхестествена помощ.

Ако въобще нещо подобно може да се приеме за разумно, помисли си Бренан. Погледна към главното крило на къщата. Някои прозорци светеха. Фльор лежеше зад някой от тези златни квадрати и може би го проклинаше. Казваше си, че точно това иска, и почти си вярваше.

Граф Гленшийл лежеше зад някой друг прозорец, страдащ от разстройство, прекалено болен, за да се вижда с когото и да било. Или поне така казваше.

А нямаше никакъв начин Бренан да успее да се промъкне в тази част от къщата. Беше запазена за висшето общество — тези красиви, безполезни същества, които не знаеха нищо за тежкия труд и истинския живот. Но не можеше да направи нищо, освен да чака. И да наблюдава.

Рано или късно Котката щеше да се покаже. Рано или късно щеше да допусне фатална грешка и тогава Бренан щеше да скочи. Нямаше никакво намерение да оставя тази щедра награда на Клег. Бренан я искаше, имаше нужда от нея. А и нечестните подходи на Джошая Клег не заслужаваха повече награди.

 

 

Беше й студено. Не беше облечена достатъчно топло, нямаше ръкавици, а и бясното препускане в абсолютната тъмнина я плашеше. Не виждаше къде се движат, но Гленшийл нямаше подобен проблем. Той виждаше в тъмното като котка, а ръката му, стиснала юздите на кобилата й, я държеше съвсем близо до него.

Когато най-после спря, това стана толкова внезапно, че Жасмин за малко не се претърколи през врата на коня си. Затворената карета, която ги чакаше, беше тъмна и мрачна, приличаща по-скоро на катафалка, отколкото на благородническа каляска, но място за съмнение нямаше. Жасмин беше убедена, че е лека и бърза.

Гленшийл вече беше до нея. Подаде й ръка, за да й помогне да слезе.

— Хайде, Жасмин.

Тя се втренчи в него през обърканите си коси. Не искаше да помръдне.

— Ако мислите, че ще продължа с вас… — Изведнъж ръцете му се озоваха на талията й и той я свали от коня без очевидно усилие. Тя залитна към него и ако бе запазила присъствие на духа, би могла да се опита да го събори.

Това едва ли щеше да й помогне. Той владееше положението, както и нея самата, и тя едва ли можеше да направи нещо, освен да продължи с него.

— Какво, по дяволите, е това? — попита един дрезгав глас, последван от остра миризма. И двете идваха от дребно, смугло създание, облечено изцяло в черно.

— Това е моят партньор в престъплението, Ник. Мис Жасмин Мейтланд. Това, скъпа Жасмин, е Никодимъс Ботъм, мой учител и съучастник. Той намира начин да продаде откраднатите от мен скъпоценности, като взема съответен дял за това.

— Да не би да ви е изпила чавка ума? — избухна мъжът. — Ваше проклето благородие може да има проклето желание да умре, но аз възнамерявам да живея дълъг и щастлив живот, без да ме предават на такива като Джошая Клег. Какво ви накара да я вземете със себе си? Тя ще ни погуби и двамата.

— Идеята не беше моя. Тя ме проследи — отвърна съвсем спокойно Алистър. — Не можех да я оставя да се върне в къщата и да вдигне тревога.

Никодимъс се втренчи в нея.

— Ще се наложи да я убия, предполагам — каза сърдито той. — Не обичам да убивам жени, но ако е въпрос на избор между нея и мен…

— Ако някой я убие, то аз ще поема тази чест — провлече Алистър. — Тя сигурно ще ме предпочете. Междувременно, имаме уговорка в Лондон.

— Бих предпочела да не говорите за мен така, сякаш ме няма тук — обади се Жасмин.

— Моме, ако знаеш колко много искам да не си тук — каза Никодимъс. — И няма да имаш думата относно това, което ще стане с теб. Ти си едно отвратително усложнение, точно това си.

— А вие сте един отвратителен дребосък — отвърна тя.

— Не толкова лош, колкото Негово Благородие — каза почти весело Никодимъс. — И не и наполовина толкова лош, колкото вашия приятел Клег.

— Всичко ли е в каретата, Ник? — Алистър се бе отделил от тях и надничаше в каретата.

— Можете да разчитате на мен, Ваше Благородие. Искате ли да ударя момичето по главата и да го завържа за някое дърво? Така ще ни бъде доста по-лесно.

— Не. Искам тя да дойде с мен.

Беше доста далеч от нея, застанал до вратата на каретата. Никодимъс беше още по-далеч, а и с тези криви крака едва ли би могъл да я настигне. Жасмин почака още миг, докато Алистър се пъхна в каретата, после хвана полите на роклята си с две ръце и хукна панически към гората, без да мисли за нищо друго, освен че трябва да избяга от тези двама безсъвестни злодеи.

Чу експлозията зад себе си, съпроводена от свистящ звук. От едно дърво, съвсем близо до нея, изхвърча кора и тя веднага се убеди в невероятното. Изненадата й беше толкова голяма, че тя се препъна в полите си и се просна на земята.

Той дойде при нея, очевидно неразтревожен от възможността тя отново да побегне. Надвеси се над нея, а тя просто остана на мястото си, забила поглед в него.

— Стреляхте по мен — каза тихо. — Нали?

— Да.

— Можехте да ме убиете!

— Да — повтори той. Гласът му беше сладък като мед. — Но не съм в настроение за упражнения в стрелба. Имате три възможности. Можете да станете и отново да побегнете и този път няма да пропусна нарочно. Можете да останете там, където сте, и ще позволя на Никодимъс да ви пусне един куршум в размътения мозък. А можете и да станете, да се върнете при каретата и да се качите без повече глупости.

Тя не помръдна. Не виждаше изражението му в тъмнината, но не се и съмняваше, че е студено и безмилостно.

— Предполагам, че нямам четвърта възможност — каза тя със забележително хрисим гласец. — Можете да ме оставите тук, а аз мога да се върна пеш в имението, като обещая, че няма да кажа и думица…

— Не. Решавайте.

Тя се чувстваше странно, но нямаше намерение да му го показва. Изправи се без помощта му и отърси роклята си от клонките и листата. Роклята й се беше скъсала под едната ръка, коляното я болеше, но все пак, нали бе останала здрава и читава.

— Идвам с вас — каза му.

— Умно дете се оказахте, все пак. — Все още държеше пистолета си насочен някъде към корема й. — Тръгвайте, тогава. Имаме доста работа тази нощ.

В каретата беше тъмно като в рог. Надеждата й, че Гленшийл ще я кара, се изпари веднага щом той се качи след нея и затвори вратата след себе си. Седна срещу нея, поне това успя да види, и когато каретата тръгна рязко, си позволи да потрепери.

На Никодимъс му липсваше опит на кочияш, но компенсираше с ентусиазъм. Каретата се носеше бясно и Жасмин трябваше да се хване здраво за кожената седалка, за да не се изтърколи на пода.

Алистър обаче явно нямаше проблеми с равновесието. Чуваше го как мърда срещу нея, чуваше приглушените доволни звуци, които издаваше. Изведнъж в лицето й се блъсна някакъв плат.

— Никодимъс отново се справя отлично — каза той. — Познава нуждите ми много добре и знае, че трябва да ми осигури допълнителен кат дрехи, в случай че нещо се обърка. Тази вечер това нещо сте вие, миличка.

— Съжалявам, че ви причинявам неудобство — кисело отвърна тя. — Какво е това?

— Работните ви дрехи. Не мога да ви водя по покривите, облечена с рокля. Събличайте се.

Тя притисна дрехите към гърдите си.

— Моля?

— Малко е късно за молби — провлече той. — Съблечете дрехите си, мис Мейтланд.

— Няма да направя нищо подобно. Как смеете да…

— Тук е тъмно като в рог. Скромността ви е в пълна безопасност, но не съм в настроение да споря повече. Вече и без това закъсняваме и ще се наложи да променям плановете си. Съблечете се и облечете това, което ви дадох. Или ще го направя вместо вас.

Не се и съмняваше, че ще изпълни заканата си.

— Много добре — каза тя мрачно, с враждебен глас, и посегна да разкопчее редицата тънки сребърни кукички на гърба си.

Трудна работа. Беше свикнала Фльор да й помага, а и роклята на майка й беше ушита така, че да се съблича и облича с помощта на камериерка. Но нямаше да помоли Гленшийл да й помогне. Пръстите й, все още вцепенени от студа, се бореха с роклята, но най-после се справи.

Тя спря, очаквайки го да каже нещо, но от тъмнината на отсрещната седалка не се чу нищо и тя се успокои с мисълта, че след като тя не го вижда, няма начин и той да я види.

Смъкна роклята от раменете си и я съблече. Студът започна да щипе ръцете й и голата кожа над ризата, но знаеше, че няма смисъл да се оплаква. Хвърли роклята на пода и посегна да развърже фустата си. Досадна работа. Беше й трудно, справяше се бавно и въпреки пълната тъмнина в каретата се чувстваше изложена на показ. Когато най-после остана без нищо върху себе си, с изключение на ризата и корсета, вече трепереше от студ, а ръцете й сковано ровеха из купа дрехи, който й бе дал.

— Корсетът също.

Гробовният му глас се надигна в тъмнината и тя бързо притисна дрехите към полуголите си гърди.

— Няма.

— Не можете да се катерите по покривите с корсет. Развържете го.

Тя прехапа устни.

— Не мога.

— Защо?

— Завързан е на възел. Тази сутрин нямах време да го оправя, а смятах Фльор да ми помогне…

— Обърнете се.

— Не ме докосвайте!

Той промърмори едно проклятие.

— Обърнете се, Жасмин, и няма да докосна нищо друго, освен връзките на корсета ви.

— Не искам…

— Не сте ли разбрали вече, че желанията ви ни най-малко не ме интересуват? Искам да съблечете този корсет и да облечете дрехите, които е донесъл Никодимъс, и предлагам да го направите възможно най-бързо. Колкото по-дълго седите там по риза, толкова повече се увеличава вероятността да намеря начин да се позабавлявам по време на пътуването. Обърнете се! — Гласът му беше студен и гладък като лед.

Жасмин се обърна.

Пръстите му веднага намериха това, което търсеха. Не докосваше нищо, освен плата и банелите. Усещаше топлината на дъха му върху голото си рамо и това предизвикваше някакво странно чувство в стомаха й. Алистър внезапно дръпна корсета и той се разтвори точно в момента, когато каретата подскочи в дупка. Жасмин се метна назад към него в една бъркотия от крака, ръце и разкопчани дрехи.

Отдръпна се от него, изпълнена с отчаяние, и се сгуши в най-отдалечения ъгъл на каретата, докато той се върна в своя. Ръцете му бяха докоснали врата й, връхчетата на гърдите й и навсякъде, където ги бе почувствала, кожата пареше.

Тя съблече корсета, пусна го на пода на каретата и започна да рови из дрехите, които й бе дал. Не беше необходимо много време, за да се потвърдят най-силните й страхове.

— Това са мъжки дрехи — каза тя.

— Разбира се. Мои са. Но вие вече доказахте, че нямате нищо против да ги обличате. Все още очаквам да ми върнете ризата, която ми откраднахте, когато избягахте от леглото ми.

— Не го представяйте така!

— Не ви харесва да ви наричам крадла? Ще си го заслужите напълно още преди да е изтекла нощта.

— Не съм избягала от леглото ви. Правите го да звучи така, сякаш сме любовници.

Той не каза нищо, но тя можеше да си представи доволната му физиономия. Намъкна ризата и започна да закопчава мъничките копченца.

Бричовете я накараха да се вцепени. Няма, не можеше да облече подобно нещо.

— Свършихте ли? — провлече той.

Тя ги обу и се блъсна в стената на каретата, докато се опитваше да запази равновесие и да вдигне това проклето нещо над хълбоците си. Долната й риза беше прекалено дълга и тя я натъпка в широките бричове.

— Много са големи — каза кисело тя. — Ще паднат.

— Изкусителна мисъл.

Тя се поддаде на изкушението и му се изплези в тъмнината. Седна отново на седалката в странното си облекло, скръсти ръце на гърдите си и се втренчи пред себе си, подготвяйки се да понесе всичко, което й поднесе тази нощ.

Никодимъс беше прав — чавка му беше изпила ума, мислеше мързеливо Алистър, протягайки крака. Безброй пъти тази вечер можеше да промени хода на събитията. Когато за първи път осъзна, че някой има дързостта да го следи. Когато остана в засада и разбра, че човекът, който го следи, не е нито полицай, нито друг професионалист.

И когато я събори на земята и усети топлината й под себе си, все още имаше избор. Можеше да я удари, да я повали в безсъзнание, преди да е разбрала кой е. Докато дойдеше на себе си, сама в гората, вече нямаше да има представа, какво я е ударило. Дори и да подозираше кого е преследвала, нямаше да има доказателство.

Но той я бе докоснал, бе я почувствал, бе усетил аромата й и дивата му природа бе взела връх. Решението му беше незабавно и абсолютно. Никога не е бил внимателен, а сега беше готов да рискува всичко.

Не съжаляваше нито за миг. Възнамеряваше да компрометира толкова любопитната мис Жасмин Мейтланд, и то напълно. Щеше да я вземе със себе си по покривите на Лондон, така че никой да не й повярва, когато се опита да обвини него, а самата тя се обяви за невинна.

А след това щеше да я отведе в леглото си. Не изпитваше никакви съмнения, че може да пропъди нейните. Познаваше любопитството й, желанията й, нуждите й много по-добре, отколкото тя самата ги познаваше. Знаеше какво иска, а това би я ужасило.

И знаеше как да й го даде. Щеше да я заведе на места, където се страхуваше да отиде — с тялото й, с душата й. Щеше да я преведе през тъмнината в ярката светлина на освобождението и тя никога повече нямаше да представлява заплаха за него.

Когато я върне в имението Блейн, тя щеше да бъде опозорена, освен ако по-малката й сестра не успееше да я прикрие. Тревогата вече ще е вдигната и когато тя се върнеше — опетнена — каквото и извинение да представеше, истинско или измислено, никой нямаше да му повярва. Той щеше да се измъкне от болничната си стая, блед и порядъчно ужасен от опозоряването на мис Мейтланд. Ако го обвинеше, той щеше да отрече, а ако не му кажеше нищо, само щеше да поклати глава.

Беше жестоко от негова страна да унищожава репутацията й, но нямаше друг избор. Или нейните планове, или неговият живот, а изборът между двете не беше труден. Беше изминал доста път по пътеката, която си бе избрал, за да се връща сега, и ако Жасмин Мейтланд трябваше да бъде пожертвана, нека така да бъде. Поне щеше да направи така, че да й хареса.

Вече почти бе забравил защо въобще започна всичко това. Прищявка, момент на алчност, гняв към приятелите на брат му, скука… И от всичко това, събрано заедно, той узря за престъплението. Бе скочил в него смело и никога не бе съжалявал дори когато връщането стана невъзможно. Нямаше да започне с безполезни съжаления сега, нали?

Взираше се в Жасмин в тъмнината и я виждаше, както я бе виждал през цялото време. Кожата й беше бледа и трябваше да съсредоточи всичката си воля, за да не съблече ризата й и да намери меката топлина на гърдите й с езика си.

Кръвта му кипеше от предвкусваната опасност, от жената, която седеше срещу него, облечена в черни копринени дрехи.

Рисковете бяха огромни. Залогът — още по-голям. А на него не му пукаше. Краката й бяха дълги и стройни в черните бричове, косите й — разрошен облак около гневното лице, гърдите й — мека издутина под копринената риза.

Тази вечер щеше да вземе бижутата, щеше да вземе и нея. И истинската опасност не беше в това, че могат да го хванат.

Истинската опасност беше, че тя щеше да означава за него повече, отколкото бижутата.