Ан Стюарт
Принцът на меча (8)

Глава 8

Когато Жасмин Мейтланд погледна навън през прозореца в този сив ноемврийски ден, я обзе някакво предчувствие. Единственото, което можеше да направи, бе да не му обръща внимание.

— Мислиш ли, че ще се возим в карета с герб? — попита Фльор и също надникна навън.

Жасмин погледна майчински по-малката си сестра. Бяха им останали съвсем малко пари, почти всичко спестено бе отишло за новия гардероб на Фльор. Останалото щеше да стигне да се поддържа домакинството за няколко седмици, както и да платят на компаньонката за мисис Мейтланд, която щеше да се грижи за нея, докато дъщерите й бяха в провинцията. Но когато се върнеха, ако Фльор все още беше необвързана, положението им наистина щеше да е много лошо.

А ако беше вярно, че лошото никога не идва само, то сигурно и Джошая Клег щеше да я очаква.

— Не знам защо каретата трябва да е с герб. Сестрата на Ерми не се е омъжила за човек с титла — отвърна Жасмин и приглади с нервно движение сивата коприна на преправената си рокля.

Шивачката бе изгубила много време, за да превърне широката, пищна рокля в нещо, което да подхожда на млада жена и да бъде в крак с модата. Но усилията й не се бяха увенчали с особен успех. Поне гърдите й не бяха съвсем сплескани, но мрачният цвят, високата яка и скромната пола я правеха да прилича на гувернантка.

И още по-добре — така Фльор щеше да изпъкне още повече. Бяха успели да й купят три нови дневни рокли от коприна на цветя, две вечерни рокли и ново боне. Парите им нямаше да стигнат и за костюм за езда, но Фльор жизнерадостно обяви, че просто ще им каже, че не язди. А ако изникнеше някакъв случай за друго облекло, щеше да заяви, че има главоболие и да се оттегли в стаята си.

Жасмин отново погледна мъгливото, дъждовно утро навън.

— Не мислех, че се интересуваш от карети с гербове — каза тя, опитвайки се да се отърси от странното тягостно чувство.

Мразеше предчувствията. Дарбата й беше едновременно дарба и бреме, достатъчно да изпълни целия й живот. Странните чувства, които понякога изпитваше, често ставаха непоносими.

— Решила съм, че трябва да се наслаждавам на приятните неща от живота, след като възнамерявам да се омъжа за тях.

В безгрижния глас на Фльор се долавяше съвсем лека тревожна нотка, въпреки че когато Жасмин се обърна, Фльор й подари ослепителна усмивка.

— Не си длъжна да го направиш — каза мрачно Жасмин.

— Ако не искам да прекарам остатъка от живота си в Спайтълфийлдс, трябва да го направя — отвърна жизнерадостно Фльор. — Освен това нима Марила не ми е казвала винаги, че да обичаш богат мъж е също толкова лесно, колкото и да обичаш беден? Аз съм практичен човек и възнамерявам да се влюбя в някой много богат мъж, и то бързо. След като се уверя, разбира се, че той е не по-малко влюбен в мен.

Жасмин успя да се усмихне леко.

— Това ми звучи доста удобно. Мога единствено да се надявам, че съдбата ще реши да ни помогне. — Тя отново се загледа в тъмната лондонска улица и точно тогава една карета спря пред къщата.

— Имаме една седмица, за да го направим, Джес — каза уверено Фльор.

— Мисля, че каретата ни пристигна, Фльор. — Джес се отдръпна от прозореца. — Трябва… — тя спря, объркана. — Кой, за бога, е този мъж?

Фльор надникна през рамото й навън, после се дръпна назад шокирана.

— Н-не знам — заекна тя, пребледняла.

Фльор не можеше да лъже. Рядко се опитваше, особено с Жасмин, а това направи провала й този път още по-очебиен. Жасмин първо не каза нищо, просто изгледа строго сестра си.

— Тогава ще е най-добре да видим кой е — каза тя достатъчно спокойно, когато на вратата започна да се чука.

— Ти го направи — каза задъхано Фльор, която вече тичаше към тесните стълби. — Аз ще проверя дали мама има всичко необходимо, преди да е пристигнала компаньонката.

И тя изчезна нагоре, преди Жасмин да е успяла да каже каквото и да било. Отново се почука и Жасмин тръгна да отвори, събирайки кураж за това, което можеше да я очаква зад вратата.

Високият, дългокос мъж, който стоеше пред нея, й изглеждаше смътно познат, въпреки че не можеше да си спомни къде го е виждала. Беше облечен със скромни черни дрехи, държеше шапката си в ръка, а косата му се чупеше над чистата колосана яка.

— Мис Мейтланд?

Северняшки акцент, провинциален, който й навяваше спомени за сено, коне и ярко слънце. Но мъжът пред нея определено беше лондончанин.

— Да?

— Дошъл съм, за да ви придружа до имението Блейн. Казвам се Бренан. Робърт Бренан.

Той едва ли изглеждаше човек, който има вземане-даване с Ерминтруд, но пък беше — ако го огледаш по-добре — изключително красив мъж, макар и по малко груб начин. Рядко бе срещала подобни ясни сини очи.

— Вие един от гостите ли сте, мистър Бренан? — попита тя.

— Не, мис. Аз съм полицай. Нает съм за случая да осигуря защита на гостите.

Тя започваше да се изненадва все повече и можеше единствено да се надява, че той не е достатъчно наблюдателен, за да забележи притеснението й.

— Толкова ли е опасен Кент, мистър Бренан, че ни е необходима охрана? — попита тя уж шеговито.

— Не е много вероятно, мис. Повечето от обирджиите по пътищата не са професионалисти и не излизат в такова отвратително време. Мисис Блейн се страхува от други крадци. По-специално — от Котката.

— Тогава защо го е поканила, мистър Бренан? — попита невинно тя.

Очакваше той да се подразни, но вместо това ясните му сини очи засияха весело и по устните му пробяга съвсем лека усмивка.

— Ако някой знаеше кой е Котката, мис Мейтланд, то тогава нямаше да го канят. — Той огледа празния коридор. — Къде е сестра ви?

Жасмин нямаше нужда от карти, за да види истината. Наистина — внезапната поява на Фльор на стълбите, присвиването на очите на Бренан, когато я видя, й казваха много повече, отколкото би искала да знае.

— Тук съм — обади се Фльор задъхана.

— Това е мистър Робърт Бренан. Сестра ми, Фльор Мейтланд. Мистър Бренан е полицай, нает да охранява градинското парти на мисис Блейн от крадци. Имаме късмета той да ни съпровожда по време на пътуването ни през Кент.

Тя видя как сестра й обърна ясните си, прекрасни очи към синия поглед на мъжа, който се извисяваше над нея.

— Мис Фльор — каза вежливо той. Изглежда, не беше впечатлен от изумителната й красота. Ако наистина не я забелязваше, то значи беше първият мъж, способен да й устои. — Мис Мейтланд, съзнавам, че присъствието ми е натрапено. Ако предпочитате, мога да седна на капрата при кочияша.

— О, не, мистър Бренан — намеси се Фльор. — Денят е ужасен, а Джес и аз ще се радваме на компанията ви. Нали, Джес?

Джес щеше да бъде изключително щастлива, ако Робърт Бренан падне в Темза и остане там, но не каза нищо. Успя само да се усмихне леко, виждайки как целият й свят и всичките й планове рухват пред нея.

— Разбира се, мистър Бренан — каза тя. — Няма да ви позволим да пътувате на капрата.

Бренан наистина беше много едър. Когато седна на седалката срещу двете сестри, каретата сякаш се препълни. Огромният мъж седеше срещу тях, палтото му беше мокро от студения дъжд, неподстригваната му коса — влажна. Жасмин се зачуди дали има някакъв начин да се откаже от това неблагоразумно пътуване. Вече беше прекалено късно да си навехне глезена, докато се качва в каретата… може би едно внезапно убедително прилошаване…?

Каретата тръгна. Заровете бяха хвърлени. Погледна към Фльор и се ужаси от леката й, изпълнена с надежда усмивка. Поне Бренан не изглеждаше впечатлен от красотата й. Изражението му беше просто вежливо, такова, каквото трябваше да бъде. И въпреки това Жасмин не му вярваше.

Той намести огромното си тяло в ъгъла на каретата, очевидно опитвайки се да стане колкото е възможно по-незабележим. Задача беше обречена на провал, като се има предвид ръстът му. Жасмин разбра, че той нямаше намерение да им се натрапва, нямаше да говори, ако не го попитат нещо, и знаеше, че трябва да се почувства облекчена от това.

Но беше живяла достатъчно дълго в Спайтълфийлдс и Робърт Бренан, който явно представляваше по-голяма опасност за бъдещето им от самия Джошая Клег, й напомняше за почтени хора, за провинцията — две неща, които й липсваха много, и тя някак не можеше да се отнесе хладно към него, макар да знаеше, че точно това трябва да направи.

— Отдавна ли живеете в Лондон, мистър Бренан? — попита учтиво тя.

Бренан се усмихна и Жасмин се прокле заради словоохотливостта си. Този мъж беше достатъчно привлекателен, макар и някак грубо, докато беше сериозен. Но като се усмихнеше, Жасмин почувства истинска топлина. А пък Фльор, която седеше в противоположния ъгъл на каретата, вперила поглед в него, очевидно беше очарована.

— Как се досетихте, че не съм тукашен, мис? — попита той, като наблегна още повече на Йоркширския си акцент. — След дванайсетте години, прекарани тук, бих казал, че звуча като местен.

— Съмнявам се, че въобще някога ще звучите като лондончанин, мистър Бренан — каза Жасмин.

— Дойдох тук от глупост. Момчешко желание да върша добро и да бъда различен. Когато си на деветнайсет, не разбираш, че да работиш във фермата на баща си в залива Робин Худ е също толкова добро, колкото да преследваш престъпници в Лондон.

— Родителите ви са били фермери?

— Да. Имаха собствена земя и къща, достатъчна за огромно семейство. Предполагам, че родителите ми са си мислели, че ще загина само за една седмица. Но ето ме — след дванайсет години — жив и здрав.

— Не ви ли липсва провинцията, мистър Бренан? — попита тихо Фльор, без да го поглежда в очите. — На мен ми липсва. Бих дала всичко, за да се върна.

— Да, липсва ми — отвърна той и Жасмин отчаяно разбра, че той също не може да погледне сестра й в очите. Но пък нея самата си я гледаше съвсем спокойно. — Предполагам, че ще се върна, рано или късно. Само веднъж да свърша това, с което съм се заел.

— И какво е то, мистър Бренан? — попита глухо Фльор.

— Оставете това „мистър“, моме — каза той, вперил поглед някъде над рамото на Фльор. — Нямам нищо против да ме наричате просто Бренан.

— Да не би да смятате да очистите Лондон от престъпността, преди да се върнете в провинцията? — промърмори Жасмин.

— Едва ли, мис — отвърна той с кисела физиономия. — Това би означавало да остана тук до второто пришествие. Не, поставил съм си една задача и щом я изпълня, ще мога да си тръгна. Искам да хвана Котката. Щом той бъде изправен пред съда, ще се върна в Йоркшир. Ще си намеря някоя добра жена от провинцията, за която да се оженя и да ми роди деца. — Той нарочно не поглеждаше към Фльор. — Прост живот, но хубав, това е всичко, което искам.

— Много добре тогава — каза Жасмин с измамно тих гласец, — можем единствено да се надяваме, че ще хванете този ваш крадец възможно най-бързо. Нали, Фльор?

— Разбира се — отговори веднага сестра й, но в гласа й не прозвуча особен ентусиазъм.

По гърба на Жасмин полази тревожна тръпка. Опасността дебнеше отвсякъде, но първата й мисъл беше да предпази семейството си, а останалите да се оправят сами.

— И ние ще се постараем да ви помогнем, мистър Бренан — добави благосклонно тя. Щеше да се занимава с Клег, когато му дойде времето.

Фльор я гледаше, зяпнала от изненада.

— Но, Джес, ами… — Тя спря, изплашена от погледа на Жасмин.

— Много ще съм ви благодарен, мис, въпреки че не мога да си представя как бихте могли да ми помогнете. Възнамерявам да го хвана, и няма да позволя на никого да застане на пътя ми. Нито на Котката, нито на съучастниците му, нито на хората, които е подкупил, нито на самата полиция, която е по следите му. Аз ще го хвана на местопрестъплението, ще го заведа при сър Джон и ще сменя пистолета си за ботуши и вила.

— Много обичах, когато жънеха пшеницата близо до дома ни — обади се замечтано Фльор.

— Това не е единственото, за което се използва вила, мис — каза малко кисело Бренан. — Торът едва ли е нещо, което човек може да обича.

— Не е така, мистър Бренан. Без него реколтата ще е лоша — отвърна тя.

— Права сте, мис. Може би от вас ще излезе добър фермер.

Думите сякаш отекнаха в тясната карета.

— Не мисля, че сестра ми мечтае точно за това — намеси се Жасмин с измамно спокоен глас.

И отново тази вежлива усмивка.

— Аз не бих мислил така, мис Мейтланд. Когато се омъжи за някой богат земевладелец, ще разбира по-добре селяните му.

Джес се поотпусна малко… съвсем малко.

— Ами вие, мистър Бренан? Ще можете ли да мислите за времето, прекарано в Лондон, изпълнен с гордост? Знаейки, че сте прочиствали града от дванайсетгодишни престъпници?

В гласа й се долавяше известна жлъч. Робърт Бренан изглеждаше доста по-различен от отблъскващия Джошая Клег, но ако имаше нещо, което е научила през последните няколко трудни години, то беше, че външният вид може да лъже, и би била истинска глупачка, ако се довери някому.

— Не, мис — отвърна той. — Но ще се чувствам истински удовлетворен, когато Котката получи това, което заслужава. Бесилката.

 

 

Алистър хич не беше в добро настроение. Денят беше мрачен и влажен, бе станал преди обяд и вече горчиво съжаляваше за прибързаното си решение да прекара следващата седмица в компанията на група безмозъчни жени и послушните им съпрузи. Сигурно е бил полудял, за да вземе подобно решение. Въпреки всички чудновати прелести на мис Жасмин Мейтланд, тя едва ли си струваше това, което си навличаше. Винаги можеше да се оправдае с неспособността си да устои на предизвикателство. Тя се бе представила като жена, която може да вижда зад маските, която поглеждаше в картите си и разбираше истината. Ако въобще имаше някаква дарба, явно не си бе направила труда да попита картите за него. Алистър искаше да види докъде може да стигне. Дали щеше да остане безразлична, или дали зад тези очи на вещица наистина се крие някаква свръхестествена дарба.

И отчаяно искаше да спи с нея. А отчаянието не беше от чувствата, които му харесваха.

Не искаше да смята себе си за човек, управляван от страсти. Фактът, че изпитваше силно желание да се отърколи в леглото с мис Мейтланд, сам по себе си не беше тревожен, но това, че беше готов на какво ли не, за да го направи, определено беше обезпокоително. Можеше да си каже, че присъствието й на това отвратително парти въобще не го интересува, но за него беше въпрос на чест никога да не лъже самия себе си.

Поне Фреди Арбътнот щеше да го придружава в това пътуване и можеха да убият времето с няколко раздавания. Разбира се, щеше да се наложи да позволи на Фреди да спечели достатъчно, за да не се откаже от играта, но извъртането едва ли беше извън възможностите му. Стига Фреди да не прекали с хвалбите на съмнителните добродетели на избраницата си.

Не че Фреди беше наистина запленен от изключително богатата мис Ерминтруд Уинтърс. Но беше лудо влюбен в нейните шейсет хиляди лири годишно и като хвалеше качествата й, явно се надяваше да убеди самия себе си в правилността на избора си. На този градински прием щеше да се реши въпросът — бащата на Ерминтруд гледаше благосклонно на ухажванията му, а наследницата явно смяташе безмозъчния чар на Фреди за достатъчно привлекателен.

А така Алистър щеше да бъде свободен да се занимава с Жасмин. Дали щеше да се опита да я убеди в невинността си, или да я прелъсти така, че това да не я интересува, беше още нерешен въпрос. Второто беше за предпочитане, но доста по-опасно. А Алистър се познаваше достатъчно, за да разбира, че самата опасност го привлича много повече от самата мис Мейтланд.

В малката, елегантна къща беше студено, влажно и тъмно, което се дължеше на лошото време, както и на факта, че бе освободил прислугата за през седмицата, тъй като, така или иначе, нямаше да си бъде вкъщи. Това му напомни за детството. Влажните коридори на Гленшийл Аби, мрачното, самотно източно крило, където единственият друг човек, освен него, беше учителят му. Изведнъж почувства силна болка и потрепери.

Гневът, който се надигна някъде дълбоко в него, беше почти болезнен. Не беше готов да разбере откъде идва този гняв, но знаеше накъде ще го насочи. Към самоуверената, очарователна мис Мейтланд, която напълно щеше да заслужава прелъстяването, което ще получи. И дори щеше да си спомня за него с най-приятни чувства.

Алистър рядко се занимаваше с прелъстяването на добродетелни млади дами, но не се и съмняваше, че ще успее да се справи. Особено след като тя се показа като толкова възприемчива ученичка, когато я целуна в салона на лейди Пламуърти. Споменът, вкусът на тази целувка, веднага го възбудиха и той откри, че гневът му се е стопил, заместен от кисела усмивка. Мислите за мис Мейтланд продължаваха да имат такъв ефект върху анатомията му. Ако не се стегнеше, градинското парти щеше да се превърне в доста неудобно преживяване за него.

— Ало? Има ли някой вкъщи? — извика Фреди от фоайето. Когато различи Алистър в тъмното, продължи: — Какво, за бога, правиш в тази тъмница, Алистър? Хич не ти прилича. Къде е прислугата?

Алистър надяна веселото си изражение като дреха и пресече тъмната стая към светлината.

— Изоставиха ме, Фреди — измънка той. — Закъсня.

— Проклет да съм, ако това е подходящо време за тръгване! Не разбирам защо да не се движим бавно, да спираме по пътя и да пристигнем утре сутринта.

— Трябва да свикваш, Фреди. Ако искаш да си играеш с хубавите парички на мис Уинтърс, ще се наложи да играеш по свирката й. А тя те иска там днес.

Фреди изсумтя, очевидно не беше съвсем сигурен, че богатството на наследницата си струваше ранното ставане.

— Е, няма смисъл да го обсъждаме. Щом трябва да тръгнем в такъв нечовешки час, най-добре е да потегляме. — Той сякаш изведнъж се смути.

— Извини ме, Алистър. Забравих, че правиш всичко това заради мен. Беше толкова любезно от твоя страна да ми предложиш компанията си. Още не съм съвсем сигурен за Ерминтруд и може да имам нужда от подкрепата ти.

Алистър се усмихна едва-едва, но не спомена за неустоимото присъствие на мис Жасмин Мейтланд. Не че Фреди щеше да се досети, че Алистър би могъл да се заинтересува от нея. Тя едва ли беше от типа жени, с който обикновено се занимаваше.

— За мен е удоволствие да ти помогна, Фреди — каза той. — Освен това, така и аз ще си почина.

Фреди, който никога не е бил голям привърженик на провинциалните удоволствия, придоби още по-отчаян вид.

— Така е — промърмори под носа си. — А ако Ерминтруд отхвърли ухажванията ми, винаги можем да си тръгнем по-рано. — Тази мисъл явно му хареса.

— И да си оставиш само лейди Елизабет Маршал като единствена друга възможност за брак? — възрази Алистър.

Фреди потрепери. Ерминтруд Уинтърс изглеждаше като истински диамант пред вечно киселата, дебела лейди Елизабет.

— Кент не е чак толкова забутана провинция — каза обнадеждено Фреди. — Тя ще ме вземе, нали, Алистър?

— Ще бъде истинска глупачка, ако не го направи — отвърна любезно той.

Фреди беше изключително некадърен глупав млад мъж, който в много отношения напомняше на Алистър за брат му. Засега Фреди устояваше на изкушението на алкохола, но пристрастяването му към комара бе станало доста сериозно и имаше нужда от съпруга, която да го задържи на едно място, богата съпруга, която да го пази, и банда шумни дечурлига, които да му отвличат вниманието.

Ако въобще беше възможно един човешки живот да се установи толкова лесно, помисли си мрачно Алистър, без да допуска мислите да се изпишат на лицето му.

— Веднага щом се докопаш до парите, Фреди, ще спреш да се тревожиш. Тръгваме ли за Кент?

— Към Кент! — повтори Фреди, опитвайки се да прозвучи ентусиазирано, но се провали.

— Към Кент! — смотолеви и Алистър. — И към всички удоволствия, които ни очакват там.