Ан Стюарт
Принцът на меча (21)

Глава 21

Когато се събуди, беше сама, както и бе очаквала. Предположи, че е късно сутринта, съдейки по ъгъла, по който слънчевата светлина влизаше през прозореца. Огънят беше запален и грееше приятно. Дрехите му ги нямаше. Всъщност и нейните.

Жасмин седна в леглото и се уви в дебелия ленен чаршаф. Болеше я навсякъде — дори и там, където никога не бе предполагала, че може да изпитва болка. Беше изтощена, лепкава, изгубена. И изпитваше отчаяна нужда от баня.

Слезе от леглото, увита в чаршафа като с римска тога. В къщата беше съвсем тихо — от улицата се чуваха обичайните градски шумове, но вътре беше съвсем спокойно. Не се и съмняваше, че е сама в цялата сграда.

В малка стаичка, недалеч от спалнята на Алистър, намери вана, която я очакваше, издигаща пара, и нови дрехи. Бельо с волани от толкова скъпа дантела, че сигурно с парите би могла да храни семейството си цяла седмица. Розова рокля, която беше толкова красива, че чак й се приплака. Но не можеше да плаче.

Пусна чаршафа на пода и стъпи в ароматизираната топла вода, отпускайки се в успокояващата й прегръдка. Преди много години Марила й бе разказвала истории за феи и магически същества и тя си спомни приказката за омагьосания замък, където невидими слуги се грижеха за огъня, за ваните, приготвяха вкусни ястия. Но това тук не беше магия и едва ли можеше да се нарече щастлив край.

Облече се бавно до огъня. Искаше й се Алистър да се върне, но знаеше, че няма да го стори. Косата й все още беше влажна, когато я прибра на кок. Дори розовите пантофки бяха точния й размер. И тогава слезе по стълбите, за да намери истинската си любов, да намери ястие, сготвено от феи, да намери отговора на бъдещето си.

Но откри само Никодимъс Ботъм.

— Как само изглеждате! — каза той с изпълнен с възхищение глас и скочи от кухненската маса, където беше приседнал. — Този път съм надминал себе си. Негово Благородие ми каза да ви намеря нещо красиво и наистина съм го направил. Така сте истинска наслада за очите!

— Трябваше да се досетя, че вие сте влезли в ролята на вълшебната ми кръстница. Сигурно вие сте занесли и водата за ваната ми горе?

— Аз не съм слуга — възпротиви се той. — Това, което Негово Благородие може да иска от мен, все пак си има известни граници.

— Къде са слугите?

— Още не са се върнали. И няма и да се върнат, според негово благородие. Каза, че не смята да остава задълго тук.

— Разбирам — в кухнята беше студено и тъмно. Както и в сърцето й. — Знаете ли къде е сестра ми?

— Бог ви обича, мис, тя вече си е вкъщи. Където трябва да заведа и вас. И този път никакви възражения. Гленшийл каза, че трябва да ви заведа вкъщи, и този път ще изпълня задължението си. Ще ми отреже главата, ако не го направя.

— Ами ако аз не искам да си тръгна? — попита съвсем тихо тя.

Върху лицето на Никодимъс се изписаха тъга и съжаление.

— О, мис, не искахте да кажете това. Той не ви иска тук. Това е жестоката истина, но такъв е животът, а вие сте живели достатъчно дълго в Спайтълфийлдс, за да го знаете. Той свърши с вас, а сега ще се заеме с други неща, които го интересуват повече. Като кражбата. Не бихте могли да сте щастлива с такъв мъж и го знаете. Бъдете благодарна, че ви отпраща, преди да е станало още по-лошо.

— Да ме отпраща? — повтори глухо Жасмин. Затвори очи, опитвайки се да извика картите в главата си, да намери някаква насока, някакво обяснение. Но нямаше нищо. Бяха си отишли заедно с невинността й. Отвори очи. — Ще го убия със собствените си ръце — каза съвсем спокойно.

Никодимъс я бе наблюдавал тревожно, със съжаление, но като чу думите й, лицето му засия.

— Това е моето момиче! Той не заслужава сълзите ви, Бог да ви благослови. Той е нищо и никакъв негодник, който ще свърши на ешафода, и вие сте си много по-добре без него.

— Разбира се, че съм, Никодимъс. А сега ме заведете вкъщи, ако обичате. Семейството ми сигурно се притеснява за мен.

 

 

Сигурно съм си ударил главата, когато съм паднал, помисли си Алистър, отпивайки от гъстото кафе, което Фреди Арбътнот предвидливо му бе осигурил. Нещо, което бе объркало напълно здравия му разум и той още не се бе върнал.

Не трябваше да я докосва. Не трябваше да спи с нея. Въобще не трябваше да я взема със себе си по покривите, но това беше преди падането, затова не можеше да приписва точно тази лудост на размътения си мозък.

Първият поглед към Жасмин Мейтланд се бе оказал по-опасен от всякакво падане, по-опасен от всякаква огнестрелна рана. А той беше човек, който харесваше опасностите.

Чудеше се какво ли прави тя сега. Дали Никодимъс вече я е отвел у дома? Дали бе отказала да тръгне? Дали Никодимъс вече й е дал внимателно съчиненото писмо, което щеше да попари нежните й чувства, ако имаше такива?

Беше го обмислял дълго, търсейки подходящия тон. Достатъчно подигравателно, за да я ядоса, без да я плаши. Достатъчно снизходително, за да я накара да го намрази. Достатъчно практично, за да я накара да приеме кадифената кесия със златни монети.

О, беше толкова дяволски умен! Беше й направил комплимент за несръчния й ентусиазъм по отношение на любовта. Предлагаше й да я препоръча на по-възрастните си приятели, които си търсеха любовница.

Тя никога повече нямаше да му проговори, нямаше да го приближи. Съвсем разумно бе попарил евентуалните чувства, които изпитва към него, защото точно това трябваше да направи.

Но защо тогава се чувстваше толкова зле?

Фреди излезе от спалнята си, току-що измит и избръснат, облечен от превъзходния си камериер, макар че изглеждаше някак несигурен.

— Ти си целият изпълнен със злоба, Алистър — каза той и се отпусна в едно кресло. — Първо изчезваш от Кент, оставяйки ме там, без да имам с какво да се върна, като вземаш и това момиче Мейтланд, така че цялата къща се вдига на крак и обвинения хвърчат наляво и надясно, а след това се връщаш рано сутринта без никакви обяснения и извинения и очакваш да ти се зарадвам.

— Разбира се, Фреди — отвърна весело Алистър. — И не беше рано сутринта, а в единайсет часа. И независимо какво си мислиш, бях много болен, затова се върнах в Лондон, за да говоря с лекаря си, и оставих мис Мейтланд пред къщата им същата тази нощ. И никой не може да докаже нещо друго.

— И защо някой да иска да го прави? — попита Фреди. Днес беше малко по-умен от обикновено.

— Нямам представа — отвърна Алистър с херувимска усмивка. — Изяж си закуската, човече. Днес имаме доста работа.

При тези думи Фреди видимо засия.

— Борба с петли? — попита той. — Боксов мач? Търг за породисти коне?

— Нито едно от всичките, Фреди. Отиваме в Лондонската кула.

— Огън и жупел!

— Точно така.

 

 

Спайтълфийлдс изглеждаше още по-мрачен отпреди, макар че Жасмин едва ли си бе помисляла, че това е възможно. Денят беше сив и студен и ледът скова дори сърцето й, докато се изкачваше по стълбите, изпънала гръб и рамене. Зад нея Никодимъс седеше в наетата карета, а златните монети, които бе хвърлила срещу него, засипваха седалките и пода.

Писмото на Алистър все още беше в ръката й, смачкано в стегната малка топка. Щеше да го пази винаги, за да й напомня каква глупачка е била. Като че ли въобще можеше да забрави.

Фльор вече бе отворила вратата и се хвърли на врата й, обляна в сълзи.

— Къде беше, Жасмин? Толкова се разтревожих!

Жасмин дори не погледна назад. Пристъпи в скромното, тъмно фоайе и затвори вратата след себе си. Затвори миналото.

И смелостта й се стопи. Облегна се на вратата и затвори очи. Няма да плача, каза си отчаяно. Няма да плача.

Фльор я прегърна нежно и я заведе до камината, мърморейки успокоителни, безсмислени фрази. Зави коленете й с едно одеяло и изчезна, оставяйки Жасмин да се взира невиждащо в огъня. Само след няколко минути се върна със силен чай и бисквити и Жасмин започна да яде методично, като нарочно не мислеше за нищо.

— О, Жасмин — тихо се обади Фльор. — Какво ти е сторил?

Жасмин вдигна поглед, стресната от собственото си вглъбяване. Успя да се усмихне.

— Нищо, от което да не мога да се възстановя, Фльор — отвърна й. — Съжалявам, че те въвлякох в това. Трябваше да се грижа за теб…

— Аз мога и сама да се грижа за себе си, Жасмин. Толкова отдавна се опитвам да ти го кажа. Не е нужно да правиш всичко сама.

— Защото само създавам още по-голяма бъркотия. Къде е мама?

— Лежи.

— Някаква причина този път?

— Две опозорени дъщери.

— О, не, Фльор! — Жасмин изпусна чашата си и тя се разби на пода. — Не може да съм опозорила и теб.

— Разбира се, че не би могла — каза малко рязко Фльор. — За това е необходим мъж. Поздрави ме, Джес. Ще се омъжвам. Днес.

— Не.

Фльор я гледаше, без да мигва.

— Моля?

— Казах не. Няма да ти позволя да се хвърлиш в лапите на някой богат идиот, когото ненавиждаш. Парите нямат значение… Досега сме се справяли и ще продължим да се справяме. Искам да се омъжиш по любов.

— Не знаех, че вярваш в любовта, Жасмин.

— Не вярвам — бързо отвърна тя. — Не и за мен. Но ти си различна, Фльор. Ти заслужаваш любов. Заслужаваш всички хубави неща на света.

— А ти не, така ли?

— Не говорим за мен. Кой е той? Не е онзи идиот Фреди Арбътнот? Или онзи отвратителен дърт развратник лорд Едисън? Не си им позволила да те докоснат, нали?

— Страхувам се, че не се омъжвам нито по любов, нито за пари. Днес следобед ще се омъжа за Робърт Бренан в църквата „Сейнт Гайлс“. Радвам се, че се върна навреме, за да присъстваш. Ако искаш.

Имаше нещо ужасно нередно. Жасмин трябваше само да погледне внимателно бледото, решително лице на Фльор, за да го разбере. Собственото й отчаяние се стопи.

— Ще се омъжиш за полицая — каза равно тя. — И казваш, че не е по любов.

— Аз го принудих, Джес. Съобщих на всеослушание, че съм прекарала нощта в спалнята му в имението Блейн, и той просто нямаше друг избор. Мрази ме.

— Прекарала си нощта с него? — извика Жасмин, пренебрегвайки собственото си падение.

— Не. Просто казах, че съм го сторила.

— Защо? — успя да попита най-после Жасмин.

— Защото той е толкова ужасно почтен. Защото бях ядосана. Защото съм глупачка и си мислех, че ако съм опозорена, той може би ще поиска да ме вземе.

— И очевидно точно така е станало.

— Само че не иска. Прави го с нежелание. Толкова обърках всичко, Джес. А го обичам.

Фльор избухна в сълзи, строполи се на пода и зарови глава в скута на сестра си. Жасмин погали златистите й къдрици.

— И двете направихме истинска бъркотия от живота си, нали, Фльор? Какво ще правим сега?

— Аз ще се омъжа за Робърт Бренан — отвърна Фльор. — Дори и да ме мрази до края на живота си, аз ще бъда негова. И ще му бъда добра съпруга, Джес. Много по-добра, отколкото бих била на някой богат лорд.

— Права си, Фльор. Трябваше и аз да го разбера. — Тя хвана сестра си за раменете и я погледна в пълните със сълзи очи. — Не можеш да отидеш пред олтара с вид на мръсно коте, любов моя. Щом ще се омъжваш, трябва да бъдеш най-красивата булка на света. Нека Бренан оцени това, което получава. Какво ще облечеш?

— Не съм мислила.

— Денят на сватбата ти, а ти не знаеш какво ще облечеш? Срамота! — Жасмин се изправи решително. — Това е последният път, в който ще организирам живота ти, Фльор. Ела с мен, аз ще се погрижа за всичко.

— Мама отказва да дойде на сватбата — подсмърчаше Фльор. — Казва, че съм опропастила живота й и съм разбила сърцето й.

— Още по-добре — отвърна бързо Жасмин. — Без нея ще се забавляваме повече. Хайде, мила. Имаме доста работа.

 

 

Денят на сватбата й премина като в мъгла. Самият сър Джон Филдинг бе изпратил карета, която да докара булката и свитата й до църквата, и когато каретата пристигна, тя беше готова, облечена в бледорозова коприна, изкъпана, парфюмирана, с безукорна прическа. Жасмин бе успяла да намери дребни розови рози за букет, като няколко забодоха в косите й. Фльор бе седяла търпеливо, докато сестра й се суетеше около нея.

В църквата за малко не изгуби самообладание. Знаеше, че всичко може да стане съвсем просто. Можеше да откаже да се омъжи за Робърт Бренан. Никой нямаше да я принуди насила, а той щеше да се освободи от бремето на отговорността, което му бе натрапила.

Беше се проявила като изключителна егоистка, знаеше го и ако въобще притежаваше някаква почтеност, щеше да го освободи. Видя го да стои пред църквата. Чакаше я с мрачно, хладно изражение и решителността й се стопи.

Жасмин вървеше до нея, хванала я за ръката, когато Фльор внезапно спря на половината път по пътеката. Църквата беше празна, с изключение на още един човек — възрастен джентълмен с превръзка през очите. Лесно можеше да се обърне и да избяга, да сложи край на този фарс, да освободи Бренан. Но Жасмин я държеше здраво, сякаш усещаше смущението й.

— Страхувам се, Джес — прошепна тя.

— Знам — отвърна Жасмин с натежал от тъга глас. — Обичаш ли го, Фльор?

— Бог да ми е на помощ, да.

Фльор се загледа в него, преглъщайки сълзите. Повтаряше си, че най-доброто, което може да направи, е да се обърне и да избяга. Но Жасмин я стискаше здраво.

— Искаш ли го, Фльор?

— Да — отрони безнадеждно тя.

— Тогава бори се за него. Това е денят на сватбата ти, Фльор. Вземи го.

Фльор не го погледна, когато застана до него. Ръката й трепереше, леденостудена под ръкавицата, когато той я хвана с голямата си ръка на работник. Несъответствието между двамата никога не е било по-очевидно. Той беше човек от народа с големи, силни, широки ръце, които познаваха тежкия труд. Нейните бяха нежни, деликатни, свикнали да държат четката и иглата. Тя щеше да опропасти живота му. Не я беше грижа.

Свърши много бързо. Няколко смотолевени думи, които трябваше да се повторят. Подписаха се в регистъра — неговите груби драсканици, нейният дребен почерк. После излезе в късния есенен следобед, хванала под ръка Робърт Бренан.

Не си спомняше кога си е тръгнала сестра й. Не си спомняше нищо, докато вървяха по тъмните улици, а едрото му тяло беше до нея, осигурявайки й защита.

Спряха пред една шумна кръчма и тя му хвърли бърз, разтревожен поглед. Изражението му беше непроницаемо.

— Къде ще живеем? — попита тихичко тя.

— Където живея аз.

— В кръчма?

— Над нея. Така ми е удобно. Винаги мога да си поръчам топло ястие, а шумът не ми пречи. Едната от прислужниците в кръчмата идва от време на време да чисти стаите ми. Ако искаш, може да идва и да ти помага.

— Ти спеше ли с нея? — Въпросът й дойде изневиделица и изненада и самата нея.

Очакваше да избухне, но той само я погледна. Изражението му беше загадъчно.

— Не.

Фльор не беше сигурна какво очакваше да види. Апартаментът се състоеше от три стаи — спалня, дневна и кухня, макар че последните две явно не се използваха особено. Всичко беше подредено, някой дори беше запалил камините и вътре беше светло, топло и гостоприемно.

Но мъжът до нея не беше гостоприемен. Той остана до вратата и когато тя се обърна към него, изглеждаше суров.

— Ще им кажеш да ти донесат вечеря след известно време. Може би ще искаш да си починеш малко.

— Ти къде ще бъдеш?

— Навън. Имам работа.

— Кога ще се върнеш?

— Не знам.

Не би могъл да се изрази по-ясно. Тя се бе вмъкнала насила в живота му и той щеше да прави всичко възможно, за да я избягва.

— Ще те чакам — каза тя, вкопчвайки се за последната й останала надежда.

— Не си прави труда. Ще тръгна по следите на Котката. С наградата за залавянето му ще мога да се върна в Йоркшир.

— Ще ме вземеш ли със себе си?

Той изглеждаше учуден от въпроса й.

— Ти си ми съпруга, нали? Независимо дали ми харесва или не, ти ми принадлежиш. Ще дойдеш с мен.

Облекчението й беше огромно. За миг си бе помислила, че той ще си тръгне тази вечер и никога повече няма да се върне.

— Обичам провинцията — каза тя.

Изражението му не се смекчи.

— Това не ме интересува особено. Оправи си постелята и ще си лежиш в нея.

— Сама? — попита тя, шокирана от собствената си смелост.

Нещо проблесна в очите му, някакво чувство, което тя не можеше да определи.

— Не.

Без да казва нищо повече, той я остави сама в топлите, уютни стаи, сама през първата си брачна нощ.

 

 

Себе си искаше да накаже, мислеше си гневно Бренан, крачейки забързано по улиците. Тя стоеше там, по средата на стаята му, приличаща на принцеса от приказките, и единственото, което искаше да направи, бе да я вземе в прегръдките си и да я отнесе в леглото. Но някак си се страхуваше да я докосне. Беше прекалено красива, прекалено деликатна, толкова изящна, а той беше истински грубиян. Груб мъж, роден фермер, какъвто и щеше да умре. Не беше свикнал да си има работа с дами. Не беше свикнал с дами, които бяха готови да унищожат репутацията си само за един миг. С невинни очи, които го гледат с болка и любов, когато той беше този, който причиняваше болката.

Би могъл да намери изход от това положение, знаеше, че би могъл. Би могъл да се обърне към сър Джон и той все щеше да уреди нещо. Но вместо това той прие отговорността си, ожени се за нея — гневно, с неохота, макар че беше доволен, че съдбата беше причина за всичко и тя принадлежеше нему.

А той дори не беше достатъчно честен със себе си и с нея, за да си го признае. Беше я изоставил на непознато място, сама в първата си брачна нощ, защото беше прекалено ядосан и прекалено горд. Прекалено ядосан на себе си.

А всъщност наказваше нея.

Бракът им беше законен, постоянен, връзката — подпечатана. Дори и законите да можеха да я отменят, нищо не би го накарало да престъпи клетвите си. Беше обещал да я обича и да се грижи за нея, да я уважава и да я защитава през целия си живот. А той беше човек, който никога не престъпва думата си.

Едва ли я обичаше както трябва, помисли си гневно. Беше зает повече да я уважава и да я защитава и не можеше да разсъждава ясно. Всичко, за което си мислеше, беше погледът в очите й, когато я остави. Ароматът на рози в косите й.

Беше похарчил цяло състояние за тези цветя и си струваха всяко пени. Не можеше да купи на младата си съпруга скъпоценности и коприни, но можеше да й купи рози. Трябваше някак си да преглътне гордостта си и до го приеме.

Чудеше се дали тя плаче. Дали е изплашена. Дали съжаляваше за прибързаните си думи, които я обвързаха с него. Чудеше се дали вече не го мрази. Не би я обвинил, ако е така.

Имаше работа за вършене. Граф Гленшийл беше в града, а Бренан възнамеряваше да хване Котката на местопрестъплението. Най-разумното нещо, което можеше да направи, бе да наблюдава къщата на Кларджис Стрийт.

Но нощта беше студена. Една жена го чакаше. Жена, която го обича.

А понякога дългът можеше да почака.

— Наслаждаваш се на първата си брачна нощ, а?

Бренан се обърна рязко изненадан. Джошая Клег бе изникнал от мрака и чоплеше зъбите си с тънка, елегантна кама, която изглеждаше прекалено скъпа за един полицай.

— Дългът на първо място — отвърна сковано.

— Не и когато бяхме в имението Блейн. Подобни неща дават лошо име на полицая. Чудя се какво ли си мисли сър Джон за скъпоценното си протеже, прелъстило високопоставена млада дама по време, когато би трябвало да работи.

Бренан се усмихна.

— Той беше до мен на сватбата ми.

Клег изсумтя.

— Е, не ти ли е добре така? — озъби се той. — Ти може и да се интересуваш повече от онова между краката й, но аз имам работа за вършене. Котката замисля нещо голямо.

— Какво те кара да мислиш така?

— Имам си източници — отвърна надменно Клег. — Всъщност Самюъл Уелч е надушил нещо. Каза ми малко, но сега изчезна.

— Изчезнал?

— Мисля, че Котката го е спипал.

— Защо ми казваш всичко това, Джошая? Никога не си ми помагал, а и искаш наградата за себе си.

— Половината от наградата е по-добре, отколкото нищо — отвърна Клег. — Котката е прекалено изобретателен за мен. Ти знаеш кой е той, нали?

— А ти?

— Може би знам, може би — не. Но мисля, че е очистил добрия стар Сами, а подобно нещо не може да му се размине. Особено когато размислиш върху сегашната му цел.

— Каква е тя?

— Няма да ми повярваш, ако ти кажа. Аз самият едва го вярвам, но фактите не лъжат. Обида за цяла Англия. И възнамерявам да го спра — със или без помощта ти.

Бренан само го гледаше. Джошая Клег играеше с фалшиви зарове, но Бренан нямаше намерение да бъде победен.

— Ти се погрижи за това, Джошая — каза равно той. — Вече съм дал оставката си на сър Джон. Вече не съм полицай. Ще заведа съпругата си в Йоркшир.

— Искаш да кажеш, че просто ще си отидеш? Когато Котката още върлува?

— Ти ще се погрижиш за него, Джошая. Знам, че мога да оставя сигурността на Лондон в способните ти ръце. Междувременно, трябва да се прибирам вкъщи.

— При онова сладкишче?

— При жената, която обичам, Джошая. При съпругата ми.