Ан Стюарт
Принцът на меча (23)

Глава 23

Когато Жасмин отвори очи, в стаята беше тъмно и студено. Тя се сгуши в завивките, несъзнателно търсейки източник на топлина. Но такъв нямаше.

Не искаше да се събужда. Все още беше доста рано, а и докато още беше обвита в пашкула на съня, нямаше да се налага да мисли за това, което бе сторила. Затова, което му беше позволила да й направи, след като знаеше, че той отново ще я изостави.

Светлината беше доста странна за зазоряване, помисли си тя и неохотно отвори едното си око. Отнякъде отдолу се чу дрънчене, сякаш някой събори нещо, и тя седна, изведнъж изпълнена с надежда. И точно толкова бързо надеждата й се изпари. Алистър беше най-грациозното същество, което бе виждала. Той не би се препънал в нищо.

Чу стъпки по стълбите и се вцепени. Дали пък Клег не бе дошъл да довърши това, което започна с нея. Нямаше време да търси оръжие, можеше само да седи така, изпълнена с ледено спокойствие, готова да посрещне съдбата си.

Съдбата й се оказа Фреди Арбътнот. Той пъхна глава през вратата, видя я в леглото, стиснала чаршафа около себе си, и бързо се върна обратно.

— Моля за извинение, мис Мейтланд — заекна той. — Стоя от часове в тази проклета къща и ви чакам да се събудите, че само си помислих да дойда да ви нагледам. Простете нахалството ми.

Тя стана от леглото и започна бързо да се облича.

— От часове, мистър Арбътнот? Но още не се е съмнало.

— Смрачава се, мис Мейтланд. Спали сте цяла нощ и цял ден. Алистър каза да не ви будя, трябваше да седя тук и да ви чакам, докато се приготвите за тръгване, но в тази проклета къща е толкова студено, а аз не бих направил нещо подобно за никой друг.

Тя не си направи труда да облича корсета и бързо завърза връзките на розовата рокля.

— Можете да влезете, мистър Арбътнот.

Той надникна през вратата, изпълнен със съмнение.

— Казвам ви, по-бърза сте от всяка жена, която познавам. В такъв случай, готова ли сте да си отивате вкъщи? Обещах на Алистър да ви изпратя дотам. А аз винаги изпълнявам обещанията си.

— Къде е Гленшийл?

— Не мога да ви кажа, мис Мейтланд.

— Не можете? Или не искате?

— Не мога — бързо отвърна Фреди. — Нямам никаква представа къде е отишъл, макар да предполагам, че е някъде далеч. Каза, че не очаква да ме види отново.

Жасмин не помръдна. Алистър сигурно бе решил да замине за континента, на една крачка пред полицията. Нямаше да го хванат и въпреки че никога повече нямаше да го види, поне щеше да знае, че е жив и здрав.

Освен ако не е отишъл другаде, разбира се. Освен ако не се е заел с нещо, което не очаква да преживее.

Тя стисна силно очи, очаквайки да види някаква карта, някакъв намек, улика, лъч надежда. Но не видя нищо.

— Добре ли сте, мис Мейтланд? — попита Фреди с подходяща загриженост в гласа. — Обещах на Алистър да се уверя, че сте наред.

Тя успя да се усмихне въпреки треперещите си устни.

— Добре съм, мистър Арбътнот. — Имаше едно място, което можеше да провери. Черните му дрехи, с които излизаше да краде, се намираха в един шкаф в най-отдалечената стая. Ако още бяха там, значи наистина е избягал. — Просто трябва да… ъъ… да се погрижа за някои неща.

Фреди стана моравочервен.

— Разбира се, мис Мейтланд. Ще ви изчакам долу, става ли? Няма да се опитате да избягате, нали. Алистър ме предупреди, че сте много изобретателна млада дама, но аз му казах, че има бръмбари в главата.

— Наистина — сладко каза Жасмин.

Черните дрехи си бяха на мястото. Тя взе ризата и се втренчи в нея. Миришеше на сажди и дим и ръцете й бяха черни, когато я пусна. Отново затвори очи, търсейки отговор. Нямаше отговор.

Фреди крачеше напред-назад из кухнята и милото му, глупаво лице засия, когато тя се появи.

— Знаех си, че мога да разчитам на вас, мис Мейтланд. Извиках карета. Ще дойде всеки момент.

— Благодаря ви, мистър Арбътнот.

— Хайде, мис Мейтланд, недейте да звучите толкова тъжно. И на мен Алистър ще ми липсва точно толкова, колкото и на вас, но той ще се върне, сигурен съм в това. Не че Лондон му харесва особено. Винаги ми е казвал, че ако нещата не се стекли така, щял да предпочете да живее в онази студена като гробница къща в Шотландия. Не мога да си представя как цивилизован човек би искал да прави каквото и да било в Шотландия, освен да ловува. А човек не може да живее само с лова.

— Може би се е върнал там.

— Съмнявам се. Каза, че никога няма да се върне. Проклет човек е този Алистър. Знаете ли какво ме накара да направя тази седмица?

— Нямам никаква представа.

— Заведе ме в Лондонската кула. Можете ли да си представите нещо подобно? Каза ми, че искал да види скъпоценностите на короната. Казах му, че не представляват никакъв, интерес, но той — не! Вече не е като в добрите стари времена, когато позволяваха да си слагаш тези проклети неща, нали знаете.

Жасмин се вцепени.

— Завел ви е да видите скъпоценностите на короната? — попита тя с тънък гласец.

— Точно така. И типично за късмета на Алистър, същата нощ избухна пожар в кулата Мартин и се наложи да приберат скъпоценностите на друго място, докато ремонтират сградата. Ако бе изчакал още един ден, нямаше да може да ги види. Но пък, стори ми се по-заинтересуван от стаята и решетките, отколкото от самите скъпоценности. Алистър е странен човек, но е много добър приятел.

Не беше необходимо да си затваря очите. Картата сама проблесна пред нея — Кулата на Разрушението. Пламъци, огън и унищожение, а Алистър беше точно сред тях.

Смяташе да открадне скъпоценностите на короната.

— Не можем да чакаме каретата — каза Жасмин, сложи наметката си и тръгна към вратата.

Фреди остана на мястото си объркан.

— Защо?

— Защото трябва да отида до Лондонската кула. Незабавно!

— Не и вие — изстена Фреди. — Казвам ви, тези неща не си струват да ги гледа човек. Освен това вече е късно и няма да пускат никого. Проклетият мост сигурно е вдигнат. И нали ви казах, че е имало пожар?

— Казахте ми, Фреди — каза тя, оставяйки официалностите. — И въпреки това ще отида.

— Обещах на Алистър да ви изпратя до вкъщи — заинати се той и застана на вратата.

Фреди Арбътнот беше слаб, глупав, загрижен мъж, но все пак достатъчно силен, за да я спре. Картата на Глупака танцуваше в ума й, само на крачка от пропастта. Тя искаше да го бутне в нея.

— Вие не разбирате, Фреди — каза тя. — Аз живея до Лондонската кула.

— О, това вече е друго нещо. Мисля, че Алистър каза, че живеете в Спайтълфийлдс, но си знаех, че нещо се е объркал. Никоя дама не би живяла на подобно място. Това обяснява всичко! — Той изведнъж се оживи. — Сигурно е търсел вас. Разбира се, че не се е интересувал от проклетите скъпоценности.

— Нали? Отивам към Лондонската кула, Фреди, и то веднага. Можете да дойдете с мен, ако искате.

— Обещах на Алистър — отвърна смирено Фреди. — А аз винаги изпълнявам обещанията си.

 

 

Безоблачното щастие в домакинството на Бренан трая само шестнайсет часа. Докато Робърт Бренан не излезе на входа, за да открие тялото на Самюъл Уелч, проснато на площадката, с гърло, прерязано от ухо до ухо.

— Върни се в стаята — заповяда той на Фльор, прикривайки с тялото си грозната гледка. — Остани вътре и не се показвай.

Не беше необходимо много време, за да се увери, че бедният Самюъл е мъртъв като пън. Бил е убит на друго място — по площадката нямаше достатъчно кръв. А и Бренан щеше да чуе шум от борба. Освен ако, разбира се, ударът не е извършен от доверен приятел и колега.

Изправи се и погледна по тясното стълбище към улицата долу. Клег отдавна си бе заминал, но беше оставил предупреждението си. Предупреждение, което знаеше, че Бренан няма да пренебрегне.

Той вече не беше полицай, но все още имаше задължения, които не можеше да пренебрегне. Клег бе тръгнал след Котката и по някаква причина искаше да замеси Бренан в убийство.

Бренан трябваше да се изправи пред двама лоши тази нощ — Котката и полицая. И не изпитваше никакво съмнение относно това, кой от двамата е истинското зло. Кого от двамата трябваше да спре на всяка цена.

Но къде бяха те? Какво би могъл да замисля да открадне един аристократ, което да се тълкува като обида на цяла Англия.

Отговорът беше съвсем прост. Котката крадеше скъпоценности. А нямаше по-баснословни скъпоценности от тези на кралското семейство. Граф Гленшийл сигурно бе решил да открадне скъпоценностите на короната.

Фльор седеше до огъня с пребледняло лице.

— Искам да се върнеш в Спайтълфийлдс — каза й рязко той, докато търсеше пистолета си.

— Гониш ли ме? — Гласът й беше тих и напрегнат и го извади от временното му вглъбяване.

Той прекоси стаята с две крачки и я взе в прегръдките си.

— Само за един ден, моме. За да бъдеш на сигурно място. Трябва да спра един престъпник. Да убия един човек. И трябва да съм сигурен, че си извън опасност, докато се върна.

Тя се отдръпна.

— Няма да убиеш граф Гленшийл! — възкликна тя ужасена.

— Ако се наложи, ще го направя.

— Сестра ми го обича.

— Твоето семейство има странен вкус по отношение на мъжете, които обича — каза кисело той. — Ако мога, ще го оставя жив. Но може би няма да зависи от мен.

— Но ти каза, че трябва да убиеш човек.

— Джошая Клег — обясни мрачно той. — Времето му отдавна е изтекло. — Той я целуна бързо и дълбоко. — Недей да се тревожиш, любима. Нищо лошо няма да ми се случи. Ще спра негово крадливо благородие и ще сложа край на подлостта на Джошая Клег. А след това ще те науча как да бъдеш фермерска съпруга.

В красивите й сини очи затанцуваха съмнение и надежда.

— Това ще ми хареса, Робърт. Ще ми хареса повече от всичко на света.

 

 

Алистър смяташе обира на живота си за непоносима скука.

Първо, защото беше толкова лесно. Да подпали пожара се оказа фасулски просто, а тъпите стражи само събраха всичко в голям дървен сандък и го занесоха в една задна стая. Бог знае какво още имаше в този склад, но той вече бе видял куп стари червени униформи, труповете на няколко мумифицирани плъха, части от ризници и дори инструменти за мъчение и инквизиция.

Ключалката на вратата беше изключително лесна за отваряне. Очевидно пазителите на кралското съкровище не смятаха, че някой би се осмелил да извърши подобна комбинация от предателство и светотатство. Бяха забравили злощастния опит на Томас Блъд преди не по-малко от век.

Но Алистър възнамеряваше да се измъкне. Единственият проблем беше, че вече не можеше да си спомни защо.

Отначало това му се струваше единствено лекарство против скуката. Последно предизвикателство към уменията му на крадец и подходящо престъпление за наследника на Уилям Уолъс и поколения шотландски бунтовници. Това беше само един доста по-сложен вариант на кражбите по границата и неговият прапрапрадядо наистина би се гордял с него.

Но Алистър никога не се бе интересувал от политика, а и членовете на семейството му толкова често се бяха женили за англичани, че той самият понякога вече не знаеше дали е англичанин или шотландец. Баща му бе подкрепил Претендента в борбата му за трона, но толкова дискретно, че дори и след поражението му пак бе успял да запази земите и богатството си. А Алистър, наблюдавайки политическите маневри от цинична дистанция, не изпитваше нищо, освен презрение и към двете страни.

Да открадне короната, която принц Чарли толкова обичаше, му се стори забавна идея, когато за първи път помисли затова. Но сега, когато стоеше в тъмния склад и факлата в ръката му осветяваше злато и скъпоценни камъни, започна да открива, че вече нищо не му се струва забавно.

Няколко от короните вече бяха изчезнали. Беше чувал слухове, че някои от бижутата се наемат за специални случаи, и това явно беше вярно. Той взе една изключително изящна корона, украсена с перли и празни места, в които може би някога бе имало сапфири. Върна я обратно в сандъка, взе друга — украсена със скъпоценни камъни, която сигурно бе украсявала перуката на Джордж Германски. Той се ухили при тази мисъл и я пусна в чантата си.

Усмивката му се стопи, когато чу някакво стържене в най-отдалечения край на стаята. Може би просто беше някой плъх. А можеше да бъде и човек.

И почти се надяваше да е второто. Всичко това вече му ставаше досадно, по-добре да бе останал в леглото с Жасмин. Не че тя щеше да го пусне. Вече бе успял да я прелъсти два пъти, но беше малко вероятно да успее и трети.

— Не искате наистина да направите точно това, Ваше Благородие.

Робърт Бренан изскочи от сенките. Държеше малък пистолет, насочен към сърцето на Алистър.

— Наричайте ме Алистър — каза спокойно той. — Няма нужда от официалности.

— Върнете внимателно короната на мястото й. Не искате да повредите част от наследството на Англия, нали?

— Не знам дали бих го нарекъл английско наследство — провлече Алистър. — В крайна сметка, всичките тези неща са най-много на сто години. Кромуел е заповядал всички стари да бъдат претопени.

— Знам историята, Ваше Благородие.

— Как така ме открихте? Не че е много трудно, но полицаите се показаха доста некадърни по време на кратката ми, но разнообразна кариера. Очаквах да сте по-голямо предизвикателство за мен.

— Аз не съм се занимавал с вас — отвърна Бренан. — Някой, който краде дрънкулки от хора, които могат да си позволят да ги изгубят, едва ли може да ме накара да изгубя съня си. Но когато заплашихте самото кралско съкровище и убихте един добър човек, тогава реших, че трябва да се намеся.

Това успя да изтрие присмехулната физиономия от лицето на Алистър.

— Не съм убивал никого! — сопна се той. — Освен ако не говорите за майордома на Изолд Пламуърти, но аз бих сметнал това по-скоро като благодеяние за обществото, отколкото за престъпление.

— Говоря за Сами Уелч. Мой добър приятел.

— Не съм убил вашия мистър Уелч — каза високомерно Алистър. — Нямам никаква причина да го правя.

Бренан го гледа безмълвно известно време, после кимна.

— Не. И аз не си помислих сериозно, че сте вие. Но просто трябваше да се уверя. Ще дойдете с мен, Ваше Благородие. Сър Джон сигурно ще иска да поговори с вас.

— Казали сте му, че съм тук, нали? А той как ще приеме мисълта да обеси един пер? — Той взе един от тежките церемониални боздугани и започна да си играе с него.

— Не съм имал възможност да разговарям със сър Джон. Той не знае кой сте.

Алистър вдигна с две ръце тежкия боздуган.

— В такъв случай все още имам възможност да се измъкна с бой. Ако ви убия, никой друг няма да узнае какво правех. И трябва да ви призная, приятелю, много искам да ми се размине. Да докажа на себе си, че мога да си тръгна от Лондонската кула с една от кралските корони в торбата ми.

— Бихте могли да се опитате да ме убиете — каза Бренан, — но трябва да ви кажа, че не съм от хората, които умират лесно. И най-вече, на съпругата ми въобще няма да й хареса. Нито пък на сестра й.

— Не знаех, че сте женен.

— От днес, сър.

— Моите поздравления — каза вежливо Алистър. — И коя е щастливата булка?

— Фльор Мейтланд.

— О!

Алистър погледна към боздугана. Нямаше да е трудно да го хвърли към главата на Бренан и после да се наведе, за да избегне изстрела. Дали щеше да успее да се наведе навреме, беше спорен въпрос, но може би си струваше да опита.

Така или иначе, трябваше да довърши полицая. И Бренан беше прав, Жасмин хич нямаше да е доволна от него. Неизвестно защо, но удоволствието на Жасмин, изглежда, имаше огромно значение за него.

Може би защото бе допуснал сериозната, немислима грешка да се влюби в нея. Хванат в капана на огромния склад с пистолет, насочен към сърцето му, той си го призна за първи път. Трудно е да се лъже човек, когато е застанал лице в лице със смъртта.

— В такъв случай, предполагам, че не мога да ви убия — каза любезно Алистър и пусна боздугана.

— И аз бих ви дал подобен съвет, сър.

— Жалко. Този обир щеше да бъде страхотно приключение. Подходящ завършек на престъпната ми кариера.

— Вашите приключения свършиха, милорд.

— Предполагам, че сте прав — тъжно каза Алистър. Зад Бренан, до отдалечената стена имаше някаква сянка. Сянка, която се движеше. — Но пък възможно е и да грешите.

— Моля?

— Имам съучастник.

Бренан се обърна бързо, само за миг, но това беше достатъчно. Боздуганът издаде тъп звук, когато срещна главата му, и той се строполи на пода.

Жасмин се втурна и коленичи до Бренан.

— Ако си го убил… — започна гневно тя.

— Не съм. — Алистър пусна боздугана. — Той е йоркширец… а те имат корави глави. Какво правиш тук, Жасмин? И къде, по дяволите, е Фреди?

— Фреди седи в една лодка под Кулата на предателите и сигурно умира от студ. А аз съм тук, за да те спра, разбира се.

— Разбира се — повтори тихо Алистър. — Ужасно трудно е да се отърве човек от теб, миличка.

Тя го погледна.

— Толкова ли си сигурен, че искаш да се отървеш от мен?

Той не можа да издържи втренчения й поглед. Погледна към сандъка и разрови блестящите златни скъпоценности.

— Жасмин, аз не обичам нищо и никого. Не съм ли успял да ти го докажа?

— Не.

— Аз съм крадец. Безсъвестен, арогантен негодник, който няма с какво друго да си запълва времето. Защо не се омъжиш за Фреди? Той е приятен, дружелюбен и макар и състоянието му да не е голямо, е много повече от това, с което живееш в момента.

— Не искам да се омъжвам за Фреди.

— Дори и като знаеш, че това ще разстрои неимоверно Ерминтруд Уинтърс?

— Не искам да се омъжвам за никого.

Това го стресна.

— Дори за мен?

— Не искам да бъда вдовица. Не искам да стоя до бесилката ти и да плача.

— Тогава стой до бесилката ми и танцувай.

Тя се надигна.

— Мразя те.

— Разбира се, че ме мразиш, милинка. Съвсем искрено ми се ще да мога да отвърна на чувствата ти. Нима зет ти започва да се надига? Май не съм го ударил толкова силно, колкото би трябвало.

— Да — каза тя. — Върни короната и бягай, Алистър. Ще успееш да се измъкнеш от страната, преди да са те хванали. Какъв смисъл би имало да умреш?

— Никакъв. Освен ако не искам да разбера дали наистина ще плачеш за мен.

— Вече и без това прекалено много плаках за теб.

Той се наведе и взе торбата. Беше лека, вътре имаше само една корона, но и тя му стигаше.

— Защо? — попита той. Любопитството забавяше бягството му.

— Защото те обичам, чудовищен, егоистичен, арогантен господинчо! — извика тя.

Той не помръдна.

— Моля, моля, не съм никакъв господинчо.

Бренан се размърда и изпъшка.

— Моля те, тръгвай! — В очите й имаше сълзи. — Вземи короните, вземи всичко, но бягай, преди…

— Твърде късно.

От сенките пристъпи Джошая Клег.

— Какво чудесно малко парти си направихме тук. Всички са приятни и приятелски настроени. — Той погледна към Бренан и го ритна с ботуша си. — Убихте ли го?

— Просто е в безсъзнание — отговори Жасмин. — Мистър Клег, трябва да разберете, че Алистър…

— Затваряй си устата, мис Мейтланд — каза мазно Клег. — Съвсем скоро ще ти я затворя аз, но ако искаш да прекараш още няколко минути на този свят, отивай ей там и стой мирно, докато аз се оправя с Негово Благородие.

— Какво ще ми направите, Клег? — попита Алистър.

— Ами, как какво, ще ви убия, ваше благородие. Както и стария ми приятел Бренан. Не мога да позволя още някой да се окичи с лаврите за залавянето ви, нали, сър?

— А мис Мейтланд?

— А, мис Мейтланд! Ще й покажа нещо, което отдавна си проси. А след това ще й прережа гърлото.