Джоана Линдзи
Див и влюбен (9)

Глава 9

— Аз ще отворя — извика Били и скочи от леглото, откъдето наблюдаваше как Колт бръсне едва наболите си мустачки. Обикновено ги изскубваше, но сега бързаше.

Но преди ръката му да докосне дръжката на вратата, чу прещракването на ударника на револвера на Колт и осъзна, че отново е направил грешка. Никой не отваря вратата просто така в един град, където отвсякъде дебнат неприятности. Не и преди да разбере кой чука или да се приготви за всяка възможност, както бе направил Колт зад гърба му. А и Клантън все още не бе напуснал града. Макар че бе малко вероятно да е проследил Били до този хотел, не бе и невъзможно.

Помисли си, че Колт ще се нахвърли върху него, както бе направил миналата нощ, когато забрави да заключи вратата, но очевидно тази сутрин брат му бе в по-добро настроение.

— Отвори — кратко рече той, когато младежът се поколеба до вратата. — Само се дръпни настрани.

Били преглътна, рязко отвори вратата и застана зад нея. Навремето никога не се тревожеше за подобни неща, нито се оглеждаше на всеки ъгъл да не би да го дебне опасност. Джеси го научи как да се пази, но по време на това пътуване той пренебрегваше всички правила. Истинско чудо бе, че все още е жив.

Ала този път предпазните мерки не бяха необходими. В коридора имаше двама мъже, но нито един от тях не бе Клантън. И двамата стояха като заковани, втренчили ужасени погледи в Колт, облечен само по панталони и насочил дулото на оръжието си към тях. Фактът, че Колт побърза да прибере револвера в кобура, удиви Били. В следващия миг обаче той разпозна червените сака на непознатите. Мъжете все още не бяха отронили нито дума, макар че срещу тях вече не бе насочено дулото на колт 45-и калибър, но това бе напълно разбираемо. Оръжието може и да ги бе сепнало, но когато видяха гърба на Колт, щом се обърна да го прибере, загубиха дар-слово.

Разбира се, по-добре беше Колт да не го знае. Ако нещо можеше да го накара да побеснее, това бе да гледат с ужас белезите му. Джеси му бе обяснила, че това се дължи на гордостта му. Брат им не искаше никой да знае какви болки е изтърпял и колко е страдал. Каквато и да бе причината, Били знаеше как настръхва Колт само при най-малкия намек на състрадание. Мразеше да го съжаляват.

Били излезе иззад вратата.

— Мога ли да ви помогна с нещо, господа? — любезно попита той, спомняйки си добрите маниери.

По-едрият мъж бе висок колкото Били, но изглеждаше по-скоро на възрастта на Колт. Кестенявата му коса бе късо подстригана, а очите му бяха кафяви. Той явно още бе разстроен от видяното и затова отговори на въпроса с въпрос:

— Предполагам, че ви не сте Колт Тъндър, или греша? Гласът му бе изпълнен с такава надежда, че Били не се сдържа и се усмихна.

— Страхувам се, че не.

Мъжете се спогледаха смутено и по-високият рече:

— Е, и аз не мислех така, но… няма значение. — Наклони се на една страна, за да може да разгледа по-добре Колт, и заяви с неестествено висок глас: — Имаме съобщение за вашия приятел, ако той е господин Тъндър.

Усмивката на Били стана по-широка. Знаеше, че Колт мрази да го наричат „господин Тъндър“, и затова с удоволствие реши да го подразни:

— Господин Тъндър, тези хора търсят вас.

— Чух, но това не ме интересува.

Били се извърна рязко, а усмивката му се стопи. Видя, че брат му облича ризата си. Колт може и да не се интересуваше, но той бе дяволски любопитен, особено след като много добре знаеше от кого е съобщението.

— Хайде, стига, Колт. Това е само едно съобщение. Нищо няма да ти стане, ако го чуеш.

Брат му пристъпи напред. Лицето му бе непроницаемо, но Били можеше да разпознае почти недоловимите признаци на нетърпение. Колт не си бе дал труда да закопчае ризата си, само я бе набутал в панталоните.

— Да го чуем — кратко рече той. По-високият мъж се изкашля и заговори:

— Нейна светлост, вдовстващата херцогиня на Итън, моли за честта…

— Какво? — прекъсна го Колт.

В същото време Били възкликна:

— Господи, английска херцогиня!

Брат му остро го изгледа.

— По дяволите, какво е херцогиня?

— Искаш да кажеш, че ти не… разбира се, не би могъл… как би могъл?

— Просто го изплюй, хлапе, преди да си се задавил.

Били се изчерви, но бе твърде развълнуван, за да си премълчи.

— Една херцогиня е член на английската аристокрация, тя е съпруга на херцог. Аристокрацията в Англия има различни степени — барони, графове и други подобни. Нещо подобно като вашите по-нискостоящи вождове и главния вожд на племето. Но не можеш да си по-важен от херцогиня или херцог, освен ако не си член на кралското семейство.

Колт се намръщи, но се извърна към двамата пратеници.

— Вярно ли е това?

— Доста близо е до истината — отвърна по-високият, който явно изпълняваше функциите на говорител. Реши, че няма смисъл да споменава за богатството и влиянието на един херцог, защото единственото му желание бе да се махне час по-скоро оттук. — Но както вече ви казах, господин Тъндър, нейна светлост моли за честта да се срещне с вас днес по обяд в Мейс… Мейси…

— „Мейсън Доре“ — успя да прошепне по-невзрачният му спътник.

— Точно така в ресторанта „Мейсън Доре“ — усмихна се мъжът.

Колт погледна към Били, който отново се усмихваше широко.

— Тя иска да се срещне с теб на обяд.

— Не — отвърна Колт и понечи да се извърне.

— Почакайте, господин Тъндър! Имам инструкции да ви направя второ предложение, в случай, че отклоните първото. Нейна светлост ще бъде щастлива да ви приеме в апартамента си в грандхотела. Разбира се, в удобно за вас време.

— Не.

— Не?

— Няма да се срещна с тази жена на никое място и по никое време. Това достатъчно ясно ли е за вас?

Двамата мъже бяха смаяни, но не от отказа му, както се разбра от думите на говорителя.

— Има няколко общоприети начина да се обръщате към една херцогиня, сър. Може да я наричате „нейна светлост“, „нейно благородие“ или дори „лейди Флеминг“, но никога с „жена“. Това просто не се прави, сър.

— Не вярвам на ушите си — промърмори Колт и този път наистина обърна гръб на посетителите. — Отърви се от тях, Били.

Брат му не можеше да реши от кого е по-разочарован — от Колт заради неговото пълно безразличие към една истинска херцогиня, при това прекрасна херцогиня, или от снобизма на служителите й.

— Забележката ви не беше много уместна, господин…

— Сър Дъдли Лиланд, сър — важно го осветли мъжът в червеното сако. — Втори син на граф…

— Господи, човече, вие май наистина не разбирате, нали? Намирате се в Америка и ако си спомняте преди стотина години ние сме водили война с предшествениците ви, за да се освободим от класовите различия. Вашите титли може и да впечатляват дамите от обществото на изток, но те не означават нищо за един шайенски воин.

— А, сигурно сте прав, сър. Моля да ме извините. Но аз имам още едно предложение за вашия приятел.

Били се обърна и видя, че Колт е застанал до единствения прозорец на стаята и гледа към празния двор до хотела на Флай. Там нямаше нищо, освен кантората за анализ на златна руда, а тя едва ли би привлякла вниманието на брат му. Следователно Колт бе чул казаното от сър Дъдли, но просто не го показваше.

— Може би е по-добре да ми кажете съобщението, а аз ще му го предам — предложи Били.

Сър Дъдли виждаше, че Колт не проявява никакъв интерес към разговора, и затова кимна. Не се съмняваше, че мъжът го чува, но англичанинът продължи да се обръща към Били:

— Нейна светлост предположи, че двете й покани могат да бъдат отклонени. В такъв случай моите последни инструкции са да осведомя господин Тъндър, че нейна светлост се е поинтересувала, както той е предложил, и е получила пълен доклад относно предразсъдъците, свързани с произхода му. Тя се надява, че господин Тъндър ще размисли и ще приеме едната от поканите й.

Колт не се обърна и това означаваше, че няма никакво намерение да размисля. Но Били забеляза, че се бе вкопчил в перваза на прозореца, а тялото му се бе напрегнало.

— Мисля, че получихте отговора, господа — рече младежът. — Можете да информирате херцогинята…

— Не говори вместо мен, хлапе — чу се откъм прозореца. — Няма никакъв отговор. А сега затвори вратата!

Били сви рамене към пратениците, сякаш искаше да каже, че няма нищо общо с грубите обноски на Колт. Но все пак затвори вратата пред смаяните им лица. Реши да брои до петдесет, преди да заговори, но не издържа и избухна, щом стигна до десет:

— Това беше най-грубото, най-недостойното и най-вбесяващото поведение, на което някога съм бил свидетел! При това се обзалагам, че беше съвсем съзнателно. За Бога, защо, Колт? Знаеш много добре, че те ще се върнат, за да й докладват, и всичко е заради това, нали?

— Говориш твърде много. — Брат му се обърна и протегна ръка към колана си.

Били поклати глава.

— Знаеш, че не разбрах вчерашното ти поведение, не разбирам и днешното. Огледах добре дамата и се почувствах така, сякаш бяха изпуснали върху главата ми нещо тежко. Тя е красива…

— И бяла — сряза го Колт. Завърши със закопчаването на колана си и се приближи да вземе кожените торби с багажа си, които стояха до леглото.

Били застина. Внезапно осъзна защо Колт се държи така. Брат му не можеше да преодолее горчивината си, свързана с времето, когато едва не бе умрял. Били го обичаше и смяташе, че на земята няма по-добър, по-смел, по-честен и по-прекрасен човек от него. Сърцето го болеше, когато Колт се подценяваше, възприемайки начина на мислене на онези невежи и изтъкани от предразсъдъци бели хора, които го смятаха за най-голямата отрепка на земята.

— Да не би да съм пропуснал нещо? Съвсем ясно чух, че дамата не дава и пет пари за това каква кръв тече във вените ти.

— Тя се чувства задължена, Били — с по-мек тон отговори Колт. — Заради това е цялата тази работа.

— Така ли? Тогава защо се държа подчертано грубо със служителите й? Защото просто не желаеш благодарността й? И затова ли тя толкова държи да се срещне с теб — само за да ти изкаже благодарността си? Бъди сериозен, Колт…

— Аз съм. Още не съм ти избил зъбите. А сега иди в конюшнята на Ливъри и вземи конете. След петнадесет минути ще се срещнем на улицата. Ако яздим достатъчно бързо, може би ще успеем да пристигнем в Бенсън навреме за един късен обяд.

„Да, и ще убием конете“ — помисли си Били. И точно това щеше да стане, защото вече наближаваше обяд, а Бенсън се намираше на двадесетина километра на север. Не, не беше справедлив. Колт никога не би си позволил да изкара лошото си настроение върху конете. Но явно бе решил да напусне Тумбстоун колкото се може по-бързо. Дали не искаше да се махне, преди херцогинята да измисли някакъв начин да го види?

Колт вече бе излязъл от стаята, за да плати сметката, така че Били събра нещата си и излезе през задното стълбище, за да изпълни нареждането на брат си. Конюшнята не бе много далеч. На гърба на хотела на Флай имаше фотографска галерия, а дворът и конюшнята на Ливъри се намираха точно зад нея, в средата на площада. Към нея можеше да се стигне от Трета, Четвърта улица или откъм Фримонт, или Алън Стрийт.

Били се върна много бързо, но без конете, както забеляза Колт, когато излезе от хотела на Флай.

— Не ме гледай така — побърза да се оправдае Били. — Подковата на коня ми падна тъкмо когато го извеждах. Ще са нужни само два часа…

— Два часа?

— Ковачът е зает — обясни Били. — Той прецени така, не аз. Какво ще кажеш за един ранен обяд? Може да изиграем и няколко партии билярд в салона на Боб Хач на Алън Стрийт.

— Само си търсиш белята, нали, хлапе? — попита Колт.

— Не мисля, че ще налетим на младия Клантън, ако за това намекваш — ухили се Били. — Току-що чух, че брат му Айк е бил заловен от един от братята Ърп, докато се опитвал да отмъкне няколко говеда. Бил завързан, откаран при съдията и глобен. Сигурно е бил Уайът. Той обича да насочва дулото на револвера си към дебели глави. Навярно вече Били е отвел брат си в ранчото им. И така, къде искаш да хапнем? В ресторанта „Мейсън Доре“?

Отговорът на Колт бе лек ритник по задника на Били.