Джоана Линдзи
Див и влюбен (31)

Глава 31

Не, той не беше Лонгноуз. Нали бе чула провлачения му западен говор. Освен това неговият ухилен и приказлив партньор продължаваше да го нарича Ейнджъл, като споменаваше и за шефа им, който несъмнено бе Лонгноуз. Ала това нямаше голямо значение, тъй като убиецът на Майлс Драйдън я водеше право при англичанина.

Яздиха от няколко часа, когато вцепенението най-сетне започна да напуска Джоселин и умът й отново заработи. Ужаси се, когато осъзна, че седи на неговия кон, пред него, а ръцете му я придържат. Но след като измина още час или приблизително толкова, заслушана в бъбренето на Сондърс и уклончивите отговори на Ейнджъл, страхът й намаля.

Сондърс бе още хлапе и ухиленото му лице го правеше да изглежда почти безобиден. А след като Ейнджъл бе зад нея и не можеше да вижда твърдите му и жестоки черти, той не я притесняваше. Обаче нито за миг не забрави къде отива и какво я очаква, когато пристигне.

Чувството да знаеш, че скоро ще умреш, никак не бе приятно. Единствената причина, поради която още се владееше, бе вроденият й оптимизъм. Докато дишаше, Джоселин се надяваше, че нещо ще се случи и тя ще бъде спасена. Можеше да избяга, да се отбранява или да бъде спасена. Вече не разполагаше с пушката си, но не беше напълно обезоръжена. В косата й бяха втъкнати безброй дълги и остри игли. Освен това миналото й действаше окуражително — Лонгноуз толкова пъти се бе провалял в опитите си да я похити или да я убие.

Но въпреки целия й оптимизъм й бе нужна голяма смелост, за да се обърне към мъжа зад нея.

— Още колко ми остава? — бе първият й и съвсем уместен въпрос.

— За какво?

— Да живея.

— Аз не бих се тревожил за това — безгрижно отвърна той, лениво провлачвайки думите.

Отговорът му я вбеси и за миг тя остана безмълвна, но сетне стисна зъби и рече:

— Не се тревожа.

— Тогава защо питаш?

— За да знам кога да те блъсна от този кон и за да избягам, разбира се — сприхаво отвърна тя.

За нейна изненада той се засмя.

— Добре казано, лейди. Но аз вече се досетих, че трябва да си нещо специално, за да поискат тази услуга от мен.

— Ти правиш това като услуга? — едва не се задави Джоселин.

— Освен това и заплащането не е лошо.

Какво би могла да му отговори? Този мъж очевидно нямаше съвест. Или сумата, която дължеше, бе толкова голяма, че не можеше да откаже поисканата в замяна услуга? Поради някаква причина й се струваше, че този тип не може да бъде заставен да извърши нещо, което не желае. Значи бе лишен от скрупули.

Мисълта беше доста обезкуражаваща и известно време Джоселин остана мълчалива. В крайна сметка този мъж бе единствената й надежда. Той бе по-силен и по-опасен от Сондърс. Ако успееше да го убеди да не я отвежда при англичанина, а да я върне при хората й, не смяташе, че Сондърс може да го спре. Но как, за Бога, можеше да спечели на своя страна някого, който й заявяваше да не се тревожи за това колко й остава да живее и който я отвеждаше към смъртта й само за да направи услуга някому? Не й се искаше да си отговори на този въпрос, освен ако…

— Ти знаеш, че англичанинът възнамерява да ме убие, нали?

— Не го е пазил в тайна.

Значи бе наясно къде я води.

— А знаеш ли причината?

— Какво значение има тя?

— Очевидно за теб няма никакво.

Той отново се засмя, а тя стисна зъби, за да не го нарече с всички отвратителни и обидни имена, за които можеше да се сети. Безсъвестен? Не, по-скоро безчовечен. А като си помислеше, че в тази част на страната смятаха индианците за варвари!

— След като ти си единственият ми източник на информация — започна тя с напрегнат глас, — имаш ли нещо против да ми кажеш как Лонгноуз се е добрал до Майлс Драйдън?

— Кой е Лонгноуз^[1]?

— Англичанинът.

— Значи това било името му. — Изглеждаше изненадан. — Нищо чудно, че не иска да се знае.

Джоселин раздразнено изсумтя.

— Нямам представа какво е проклетото име на онзи мъж, нито пък ти очевидно, но какво значение, по дяволите, има това? Попитах те как се е свързал с Драйдън. Спомняш ли си го? Мъжа, когото днес уби.

— Значи тя притежавала и темперамент.

Това бе заявление, а не въпрос и херцогинята тутакси му го върна:

— Значи той разбирал и английски.

Силен смях посрещна сухия й отговор. Изглежда, поради някаква причина тя го развеселяваше, докато той я разстройваше до такава степен, че й се искаше да се разкрещи. Но нямаше да го обижда, нито пък щеше да се моли или да плаче. Едва ли щеше да спечели нещо по този начин.

— Попитах за Драйдън? — настоя младата жена.

— Защо искаш да знаеш?

— Подозирах го в много неща, но не и че е член на малката ви банда от негодници. В крайна сметка той не е от обичайната сган, която Лонгноуз наема… не исках да те обидя.

— Не, разбира се, че не.

Тя не обърна внимание на забележката му, макар че й достави удоволствие да види, че не е толкова неуязвим.

— Той беше просто един безобиден търсач на богатства, а не убиец — изтъкна Джоселин.

— Старият Дуейн, изглежда, мисли другояче и затова се свърза с твоя безобиден търсач на богатства още когато го разпозна. Дори не се посъветва с шефа. И, изглежда, е бил прав, защото твоят безобиден зестрогонец те доведе право при нас, нали?

— Кога стана това — преди или след като той бе поканен да се присъедини към групата ни?

— След. Попаднахме на следите ти в Силвър Сити на следващата сутрин след пристигането ти в града. Дуейн и брат му проверяваха хотела ти, за да видят дали има някакъв начин да се доберат до теб, когато Дуейн зърнал във фоайето Драйдън да разговаря с твоята приятелка. За останалото можеш и сама да се досетиш.

Можеше, макар че едва ли би имало някакво значение, освен да задоволи любопитството си. Човек трябваше да има възможност да се поучи от грешките си. Обаче тези мъже изглеждаха решени да не й оставят никакви възможности. А дали наистина бе така? Дали лоялността им е непоклатима, или би могла да се купи?

Реши да не чака да го разбере.

— Мога да ти платя повече от англичанина.

— Знам.

— Говоря за истинско богатство. — Отговор не последва. — Не те ли интересува?

— Не.

— Как можа да го кажеш? — възкликна младата жена. — Току-що уби човек за пари!

— Говориш твърде много.

— Е, но ти го направи, така че парите би трябвало да означават нещо за теб.

— Не много.

— Тогава защо го уби?

— Говориш твърде много — повтори мъжът.

— А ти недостатъчно! — избухна Джоселин.

— Виж, лейди, ще ти кажа нещо. Онзи мъж си заслужаваше да умре. Той те доведе при нас, нали?

— Той не е знаел с каква цел.

— Не се заблуждавай — с отвращение отвърна той. — Беше му казано, че няма да имаш възможност да го обвиниш в нищо. Просто първо реши да опита с основната си измама, която се е превърнала в нещо като в професия за него.

— Какво искаш да кажеш?

— Според Дуейн той е бил мошеник-картоиграч, изгонен от почти всички градове на запад от Мисури, преди да смени кариерата си и да започне да се жени за възрастни вдовици за парите им. След като парите свършели, се отървавал от тях.

— Искаш да кажеш, че се е развеждал?

— Не.

— О!

— А сега ще млъкнеш ли?

— Ако не желаете да разговаряте с мен, сър, можете да ме качите на моя кон.

— Добър опит, лейди — беше краткият отговор.

Джоселин най-после се умълча. Искаше й се да бяха пуснали сър Джордж, както бяха постъпили с коня на Майлс. Не желаеше да мисли какво ще стане с него, ако този път късметът наистина й изневери. Едва не помоли Ейнджъл да задържи сър Джордж, но реши, че той едва ли ще е по-добър господар на великолепния жребец от Лонгноуз.

Сондърс, който яздеше малко напред, нетърпелив по-скоро да стигне там, накъдето се бяха запътили, се изкачи върху едно малко възвишение и изкрещя нещо. Кръвта на Джоселин се смрази. Не се съмняваше какво я очаква зад възвишението. И не сгреши. Склонът бе достатъчно стръмен, за да прикрие шестимата мъже, които установяваха своя лагер в подножието му.

Викът на Сондърс ги накара да изоставят заниманията си и когато Ейнджъл се изкачи на възвишението, всички погледи бяха устремени към него и плячката му.

Джоселин инстинктивно се облегна върху гърдите на Ейнджъл. В момента оптимизмът й се бе стопил и всякакви мисли за бягство изглеждаха невъзможни. Питаше се само по какъв ли начин ще я убие Лонгноуз. Дали просто ще я застреля, за да свърши час по-скоро или първо щеше да я накара да страда и след това ще я убие?

Видя го веднага. Той стоеше настрани от останалите — висок, слаб, с изправени рамене. Подпираше се на бастун със сребърна дръжка. Очевидно не участваше в разполагането на лагера — занимание твърде недостойно за човек като него. Дрехите му също рязко го отличаваха от останалите. Беше облечен в светлосив костюм от три части, а елегантното му връхно палто бе от фин вълнен плат. Освен това беше поне с десетина години по-възрастен от другите.

Значи това бе нейното дългоочаквано възмездие. Не й приличаше на хладнокръвен убиец. Хората му изглеждаха като такива, ала не и той. Всъщност мъжът изглеждаше напълно безобиден и толкова не на място, че всичко й се стори абсурдно.

Мисълта би я накарала да се усмихне, защото самата Джоселин също изглеждаше абсурдно — с тежката си зелена кадифена рокля за езда, дантеления шал и високата черна шапка, но в момента никак не й бе до смях. Лонгноуз може и да не се оказа такъв, какъвто очакваше, но той продължаваше да бъде мъжът, който упорито я бе преследвал през изминалите три години. При това искаше да я убие.

Младата жена се напрегна, когато Ейнджъл препусна по склона към приятелите си, които бяха престанали да го гледат с безмълвно страхопочитание. Част от шумните им забележки я накараха да се отърси от мислите за Лонгноуз и дори го забрави за миг, за да ги огледа по-внимателно. Те бяха нейни врагове и ако по Божията милост успееше някак си да се измъкне жива и здрава, не бе зле да запомни физиономиите им.

Ала гледката на тези мъже само засили отчаянието й. Всички те имаха жестоки и груби лица. От тях нямаше да получи помощ. Не очакваше, че ще бъдат толкова много, нито пък, че неколцина от тях ще я зяпат с открито похотливи погледи. Мили Боже, смелостта й много бързо я напускаше, както и надеждите й за бягство.

— Е, по дяволите, не си я представях такава, а ти?

— Да не очакваше някоя старица?

— Всъщност…

— Можеш да забравиш дълга си към мен, шефе! — изкрещя друг. — В замяна ще взема коня й!

Последваха смехове, но циничните им забележки продължиха и това още повече изнерви Джоселин. Несъзнателно се притисна към Ейнджъл, докато той приближаваше към Лонгноуз.

— По дяволите, никога не съм виждал такава червена коса.

— Много е мършава.

— Кой го е грижа?

— Дали първо ще ни я пуснат или к’во? Тва бих искал да знам.

Очевидно и другите си задаваха същия въпрос, защото всички погледнаха към англичанина. Но той все още нищо не бе казал. Продължаваше да се взира в Джоселин и устните му се извиха в усмивка.

Това я накара да изправи рамене. Значи негодникът злорадстваше! И навярно се канеше първо да я предостави на тези нищожества, за да се позабавляват?

Беше готова, когато Ейнджъл спря коня си и я пусна на земята. Ако Лонгноуз беше по-близо, щеше да усети ботуша й в брадичката си. Това щеше да го накара да използва револвера си. Обаче имаше и други начини да го предизвика да я застреля веднага, преди хората му да се нахвърлят върху нея. Нямаше намерение да понесе целия този ужас, а след това да бъде убита. Това вече бе прекалено!

Но в мига, в който Джоселин направи крачка към съотечественика си, Ейнджъл я дръпна рязко и я извърна с лице към себе си. Той бе слязъл от коня и тя се изненада, че на земята не изглеждаше толкова висок, колкото на седлото. Виждайки го за пръв път толкова отблизо, Джоселин осъзна, че той не е много по-възрастен от самата нея. Но от него се излъчваше някаква особена сила, която го правеше още по-опасен. Усети силното стискане на ръката му. Освен това мъжът явно бе ядосан. Видя го в студените му черни очи.

Усещането й бе потвърдено от тихото, но ядно изсъскване, което я сепна:

— Не го прави.

— Какво? — предпазливо попита херцогинята.

— Каниш се да го ритнеш, нали?

Очите й се разшириха от изненада.

— По дяволите, как разбра?

— Знаех, че се подготвяш за битка.

Тя се скова и напрегнато прошепна:

— Пусни ме.

— Предполагам, че съм сбъркал, когато реших, че си интелигентна. Смятах, че си намислила нещо по-умно, като например да дадеш възможност на пазачите ти да те открият, а не, че си решила да се самоубиваш.

Джоселин успя да издърпа ръката си.

— Всеки сам решава кое е по-важно за него.

— И ти смяташ, че гордостта е по-важна от живота?

Лицето й пламна и тя се почувства засрамена от презрението му. Дяволите да го вземат, но той беше прав! Трябваше да направи всичко възможно, за да отложи неизбежното. Дали наистина имаше възможност да се спаси?

Ейнджъл сякаш прочете мислите й.

— Не се тревожи за това. Днес няма да умреш, миличка.

Тя отвори уста, за да го накара да й обясни загадъчната си забележка, но в този миг се чу друг глас:

— Толкова мило от ваша страна, че благоволихте най-после да ни посетите, ваша светлост.

Джоселин се извърна и изчака Лонгноуз да се приближи. Трябваше да го погледне, но това повече не я притесняваше. Поради някаква причина и независимо, че не разбираше думите на Ейнджъл, сега вече не се страхуваше, особено след като знаеше, че той е зад нея.

— Съвсем не, Лонгноуз — царствено кимна младата жена. — Аз би трябвало да ви благодаря, че ме поканихте. За мен щеше да е огромно разочарование, ако бях пропуснала малката ви сбирка.

По една или друга причина хората му намериха забележката й за много забавна. Той явно не бе на същото мнение. Лицето му пламна, а в студените му сиви очи прочете обещание за ужасна смърт. Тя го бе предизвикала, при това без дори да вдигне ръка. Ала преди англичанинът да предприеме каквото и да било, тя чу цветиста ругатня зад себе си, после две силни ръце я избутаха настрани.

Елиът бе готов да стисне врата й, но не бе чак толкова погълнат от фантазиите си, че да не забележи движението на Ейнджъл. Сега мъжът стоеше пред херцогинята и небрежно повдигаше мушамата си, за да покаже револвера, който висеше отстрани на бедрото му.

Многозначителността на жеста не остана незабелязана от по-възрастния мъж, но не го обезпокои. В крайна сметка Ейнджъл бе един срещу осмина.

Елиът въобще не биваше да се забърква с този мъж, но вече бе твърде късно за съжаления. Още от първата им среща знаеше, че може да има неприятности с този тип, който се различаваше от останалите. Ала той бе следотърсачът, когото Оуен откри в Бенсън, и мъжът почти веднага бе попаднал на следите на херцогинята. Трябваше да препускат доста усилено, докато я настигнат.

В момента нямаше нужда от неприятности. Всъщност Елиът бе почти благодарен на Ейнджъл, че отвлече вниманието му. Да сложи толкова бързо край на отдавна предвкусваната победа наистина бе глупаво и незадоволително. Херцогинята заслужаваше много повече. Ако момъкът я желаеше и това бе причината за неизреченото му предизвикателство, можеше да я има. Всички останали можеха да я имат. И когато й се наситеха, той много бавно ще изстиска и последния дъх от тялото й.

Мисълта го накара да се усмихне и остана още по-доволен, като видя страха на херцогинята. Добре. Предишната й дързост не му допадаше. Искаше да я види как се гърчи от страх, имаше нужда от това.

— Притежавате доста странно чувство за хумор, ваша светлост. Надявам се да не ви изневери прекалено скоро. — След тези думи той се извърна и насочи вниманието си към Ейнджъл. — Имаше ли някакви затруднения с господин Драйдън?

— Нищо, за което да си струва да се говори.

— Отлично. Тъкмо започнаха да ме обземат някои съмнения, но той изпълни достойно своята част от сделката и при това ни помогна още повече, като ни спечели време.

— По какъв начин?

— Като заблуди пазачите й, изпращайки ги по погрешна следа. Негова заслуга е, че сега тя е тук, както и че няма да бъде открита.

— Тва едва ли шъ има голямо значение за него — обади се Пийт. — Ейнджъл го уби.

Настъпи дълга пауза, преди Елиът да заговори:

— Разбирам. — Помълча още няколко минути и додаде: — Е, толкова за голямата помощ на господин Драйдън. Предполагам, че не сте имали трудности да се върнете при нас?

— Не — отвърна Ейнджъл. — А сега ми отговори на един въпрос. Защо никога не си ми споменавал, че тя е красавица?

— Защото този факт е без значение.

— О, от значение е и още как. От голямо значение. Такова хубаво парче не бива да се хаби просто така.

Джоселин удари ръката му, която се плъзна по лицето й. Значи това беше имал предвид, като й каза, че няма да умре днес. Вече почти се бе стъмнило. Никой нямаше да може да я открие. Тези мъже щяха да я изнасилват през цялата нощ, а без съмнение Ейнджъл щеше да бъде първият.

Лонгноуз навярно си бе помислил същото, защото отново се усмихна.

— Със сигурност има достатъчно време за това. И аз самият се канех да го предложа. Само бъди внимателен. Когато свършиш, лично аз искам да я убия.

Ако Джоселин беше от жените, които лесно припадат, тези думи без съмнение щяха да я накарат да изгуби съзнание. Ала тя успя да се овладее. Сър Джордж бе единственото й спасение. Ако успееше да стигне до него, със сигурност щеше да получи един милосърден куршум в гърба, защото това щеше да бъде единственият начин да я спрат.

Но Ейнджъл сякаш отново бе прочел мислите й. Ръката му се сключи здраво около нейната. В този момент й се искаше да го убие. Дори посегна към една от иглите в косата си, когато тихият му глас я накара да замръзне.

— Струва ми се, че не си ме разбрал правилно — обърна се той към Лонгноуз. — Аз реших да я задържа… докато не ми омръзне.

— Това е невъзможно!

Гласът на Ейнджъл прозвуча тихо, но застрашително:

— Аз не искам разрешението ти, англичанино.

Лицето на по-възрастния мъж отново пламна. Той дори вдигна бастуна си, което се оказа грешка.

Това, което последва, не бе новост за Джоселин, която вече бе свикнала револверите да се появяват като с магическа пръчка. Само подскочи леко, когато изстрелът прозвуча, ала за нейно огромно разочарование Лонгноуз все още стоеше на краката си. Куршумът на Ейнджъл просто бе избил бастуна от ръката му.

Но англичанинът, изглежда, не притежаваше достатъчно здрав разум, за да се укроти.

— Господин Оуен! — извика той.

Въпросният джентълмен очевидно притежаваше повече здрав разум от шефа си.

— Забрави, шефе. Нямам работа с такива като него.

Лонгноуз погледна към останалите, обаче един по един коланите с револверите им бавно тупнаха на земята. Чак тогава Джоселин осъзна, че револверът на Ейнджъл сочеше от мъж на мъж, и едва сега разбра защо. Нито един от тях не се опита да го обезоръжи, макар че бяха толкова много. Невероятно! Но все пак тя не бе единствената, която бе свидетел на бързината и точността, с които си служеше с оръжието.

— Доведи тук онзи кон, Сондърс — нареди Ейнджъл, сочейки към сър Джордж.

Момчето побърза да се подчини. Джоселин едва не се усмихна — толкова огромно бе облекчението й. Докато не си припомни, че въобще не е спасена, а просто е минала от едни ръце в други. Разбира се, новите обстоятелства бяха за предпочитане, след като поне за момента животът й бе извън опасност. Следователно би трябвало да бъде благодарна на неочаквания си спасител.

Но много бързо промени мнението си, когато чу последните му думи към Лонгноуз:

— Що се отнася до теб, човече, можеш да я смяташ за мъртва. Там, където я отвеждам, хората й никога няма да я намерят, а когато свърша с нея…

— Ще я убиеш?

— Защо не? — сви рамене Ейнджъл. — Нали получих парите на Драйдън като предплата.