Джоана Линдзи
Див и влюбен (17)

Глава 17

— Какво смяташ да направиш, когато онзи мъж започне да те бие?

Джоселин махна пренебрежително с ръка.

— Не ставай глупава, Вана. Той няма да посмее. — Но спря да крачи из палатката и додаде: — Би ли го направил?

— Не ме гледай, мила моя. Ти си тази, която си играе с огъня. Аз дори не съм говорила с онова приятелче. Но трябваше да помислиш за това, преди да откраднеш коня му.

— Не съм го откраднала, само го взех на заем. Обаче си заслужаваше да го открадна.

Тя бе предизвикала доста голямо вълнение, когато се върна в лагера, яхнала по мъжки Апалоса. Но сърдитото изражение на лицето й възпря всякакви коментари. Дори братът на Колт не посмя да каже нищо. Това обаче беше преди няколко часа.

Бяха минали покрай мястото, където Джоселин бе оставила Колт, но от него нямаше и следа. Вече бяха разпънали лагера за още една нощ на открито, но индианецът не се виждаше никъде. Навярно хората й вече започваха да се чудят дали не се е отървала завинаги от него. Все пак всички чуха изстрелите. Тя самата започна да се безпокои. Наоколо гъмжеше от змии, както самият той бе изтъкнал, а и проклетият планински лъв все още бе някъде там. Разбира се, тя не го бе изоставила невъоръжен. Без съмнение просто искаше да я накара да се тревожи.

— Този килим доста ми харесва, но той няма да издържи дълго, ако продължаваш по този начин — сухо отбеляза Ванеса. — Защо не поседнеш за малко и не пийнеш чашка шери преди вечеря?

— Съжалявам — промърмори Джоселин, но продължи да обикаля из палатката. — Знам, че през последните няколко дни не съм много добра компания.

— Сигурно се шегуваш — изсумтя приятелката й. — Твоите малки сблъсъци с господин Тъндър са най-доброто развлечение, което сме имали, след като двама от лакеите се опитаха да се избият един друг заради Бабет. Не ми каза какво се е случило днес, но не е трудно да се досети човек, след като потегли безукорно облечена, а се върна в доста окаяно състояние. Наистина нямам търпение да видя как ще се развият събитията.

При последните думи на графинята Джоселин сърдито я изгледа, но в следващия миг застина уплашено. Отвън се вдигна глъчка — явно господин Тъндър се бе върнал.

— Виж какво, друже — ядосано рече един от пазачите, — не можеш да влизаш вътре без покана.

Обади се и друг пазач, последва боричкане.

— По-добре си извади пистолета, скъпа моя, докато той се успокои достатъчно, за да може да води разумен разговор.

Но Джоселин не помръдна, а и нямаше време. И двете жени не вярваха, че пазачите ще излязат победители от малката схватка и се оказаха прави. Платнището на входа се отметна със замах и Колт нахлу вътре. Запъти се право към Джоселин. Тя събра цялата си смелост и остана неподвижно. Може би това щеше да го възпре да се нахвърли върху нея. Той захвърли ядно шапката си на земята и изкрещя:

— Трябва да… да не си посмяла отново…

Не довърши. Подчертаното спокойствие, с което посрещна избухването му, явно го смути. Беше наистина изумително да го гледа човек как се опитва да овладее чувствата си. Той стоеше там със затворени очи, а тя почти усещаше стихията, която бушуваше в него — силата й се излъчваше от цялото му същество и бе осезаема, макар че не можеше да се види.

Джоселин имаше чувството, че загубата на самообладание е нещо непознато за този мъж. Очевидно той се гордееше със способността си да прикрива чувствата и мислите си. И преди бе виждала подобен самоконтрол. Но и тогава той пак й крещеше.

Дали това бе добър знак, зачуди се тя, че мъжът губеше самообладание винаги когато е близо до нея? Или причината бе положението, в което се намираше и което не можеше да овладее? Искаше й се да узнае отговора, но реши, че за днес достатъчно го е предизвиквала. Както обикновено Ванеса беше права. Не биваше да си играе с огъня.

Преди Колт да отвори очи, в палатката нахлуха пазачите.

— Закъсняха — тихо рече Колт на Джоселин, докато Ванеса побърза да увери мъжете, че всичко е наред и няма причина за тревога. — Дяволски лесно е човек да се добере до теб, жено.

— Не съвсем. Фактът, че те познават, е единствената причина да стигнеш толкова далеч. Ако беше непознат, щяха да стрелят по теб без предупреждения. Много щети ли причини?

— Не.

— Добре.

Тя се усмихна, преди да се обърне към хората си и да повтори уверенията на Ванеса, че е станало недоразумение. Дори пое вината за случилото се, намеквайки, че безпричинно е предизвикала Колт. Фактът, че се бе върнала, възседнала коня му, обясняваше гнева му. Не бе нужно той да изрича нито дума в своя защита, нито пък щеше да го направи.

Сър Паркър обаче не искаше да излезе и да остави Колт насаме с жените. Но индианецът явно вече бе по-спокоен, а и двете дами настояваха, че повече няма да има неприятности, така че не му оставаше нищо друго, освен да се подчини.

— Опитах се да вървя, след това да тичам, но нищо не ми помогна. Щях да се успокоя само ако ти извия врата — разнесе се тихият глас на Колт, след като и последният от пазачите напусна палатката.

Думите му накараха Ванеса ужасено да възкликне и тя понечи да извика пазачите, но Джоселин я спря.

— Е, моят врат оценява факта, че сте дошли на себе си. Може би ви дължа извинение…

— Дяволски сте права. — Но дори и това бе казано с по-мек тон.

— Вие обаче също ми дължите извинение, така че защо не приемем, че този път сме квит?

Той нищо не каза, нито кимна с глава, за да покаже, че е чул предложението. Настойчивият му поглед започна да изнервя Джоселин. Очите му наистина имаха способността да гледат унищожително, а това, че тя не откъсваше поглед от тях, правеше нещата още по-лоши. В тези дълбини тя виждаше интимното познаване на тялото й. Само преди няколко часа твърдото му мускулесто тяло бе върху нейното. Ръката му бе изгаряла плътта й, когато бе отметнал полите на роклята й. Коленете й се подкосиха, когато си припомни как бе пъхнал пръста си в нея. Имаше чувството, че и той си мисли за същото нещо, докато я гледа по този начин. Молеше се да не е така.

Извърна се, улови предпазливия поглед на Ванеса и едва не избухна в смях. Едно бе Ванеса да прави подигравателните си забележки и да отправя предупреждения, основавайки се само на предположения, а съвсем друго, когато се изправи лице в лице с този мъж. Явно не знаеше какво да си мисли. Той със сигурност не бе от хората, които лесно можеш да разбереш, особено пък когато бе в подобно състояние. Гневът все още тлееше в душата му, ала бе погребан толкова дълбоко, че в момента не представляваше заплаха.

— Графинята ми напомни, че съм пропуснала да ви представя един на друг. Колт Тъндър, позволете ми да ви представя моята най-добра приятелка и вярна спътничка, Ванеса Бритън.

— Госпожо — кимна Колт.

Ванеса явно се бе съвзела достатъчно, за да продума:

— За мен е удоволствие, господин Тъндър.

— О, той не обича да го наричат така, Вана. Отговаря и на двете си имена.

— Без да има някакви предпочитания? Колко странно.

— Но е доста мило, нали? Имам предвид тази непринуденост. Това те сближава и те освобождава от всякаква скованост.

— Ако ме извините, дами.

С тези думи младият мъж се запъти към изхода, но Джоселин побърза да се изпречи пред него.

— Но вие още не можете да си тръгнете. Трябва да останете да вечеряте с нас.

— Трябва ли?

Тя сведе поглед и побърза да се поправи:

— Бихте ли се присъединили към нас за вечеря?

— Аз не…

— Поне останете за едно питие — настоя тя. — Сигурно сте… — Не беше много разумно да споменава жаждата му. — Имаме шери… не, сигурно не бихте го харесали. Вана, защо не помолиш Джейн да провери във фургона със запасите с какъв алкохол разполагаме?

— Още ли не си разбрала, че не е безопасно да оставаш насаме с мен?

Джоселин рязко се извърна и видя, че Ванеса е излязла, без да каже нито дума. Платнището на входа силно изплющя. Двамата наистина останаха сами.

— Тя ще се върне веднага и… — Стрелна го с поглед. Мили Боже, отново тези очи! Те я караха да тръпне. — А вие още ли не сте разбрали, че аз не се плаша толкова лесно?

— Ти си една луда жена и сама си го търсиш — грубо отвърна той.

Тя наистина си го търсеше, но не и по начина, който той имаше предвид. Защо не можеше да го разбере? Защо се опитваше да се изкара толкова зъл и достоен за презрение? „Защото наистина е зъл и достоен за презрение“ — обади се един глас. Не, не го вярваше, дори и за миг. Освен това сър Джордж никога нямаше да допусне до себе си жесток и зъл човек.

— Това, което изпитвам аз, Колт Тъндър — заговори тя, а очите й отново потърсиха неговите, — е едно много силно при…

— Джейн ще дойде всеки миг. Казах й да потърси онази бутилка с отлежал коняк, която ти купи от… О, да не би да прекъснах нещо? — попита Ванеса.

Джоселин се изчерви, но поклати глава и се отдръпна от Колт.

— Не, съвсем не — успя да смотолеви.

Още не можеше да повярва, че за малко не му призна колко силно я привлича. Така не се правеше. Мили Боже, колко обидно щеше да бъде, ако го бе направила, а той не й бе отговорил или пък й бе заявил, че проблемът си е неин, а не негов. Наистина проблемът беше неин, но за пръв път не можеше да го реши.

— Добре е, че се върна толкова бързо, Вана, защото аз тъкмо се канех да попитам Колт защо вчера настоя да избегнем онзи град. Отговорът доста те интересува, нали?

— Разбира се — неохотно отвърна приятелката й.

Едно нещо беше да се оплаква на Джоселин от злобата и отмъстителността на нейния водач, а съвсем друго да се повдига този въпрос пред него, особено когато мъжът не изглеждаше никак приятелски настроен. Всъщност начинът, по който гледаше към Джоселин, когато вниманието й не бе насочено към него… Мили Боже, какво се бе случило в нейно отсъствие? Очите му явно горяха от страст, но каква точно?

Той, изглежда, не следеше разговора, тъй като вниманието му бе съсредоточено върху Джоселин, и затова Ванеса настоя:

— Каква беше причината, ъъ, Колт?

Погледът му се насочи към нея и този път изразяваше нетърпение. Но когато отново се извърна към херцогинята, пламъците в него бяха изгаснали и той изрече със снизходителен глас:

— Държах ви настрани от Бенсън, защото за вас най-безопасни са откритите пространства, сред които можете лесно да видите приближаващия се враг. В един град няма да знаете от кого да се пазите, особено след като не знаете как изглежда онзи англичанин, нито познавате хората му. А извън градовете всеки, който се приближи, е подозрителен. Това е най-малката предохранителна мярка, херцогиньо.

— Виждаш ли, Вана, причината е напълно разумна. Освен това има и още нещо. Благодарение на обиколката, която Колт настоя да направим тази сутрин, Лонгноуз е бил заблуден за посоката, в която сме се запътили. Не бихме могли да попаднем в по-добри ръце, нали?

Ванеса кимна, но продължаваше да гледа Колт, очаквайки реакцията му. Не можеше да не се поддаде на добре познатите и изпитани женски тактики, които прилагаше Джоселин. Приятелката й даваше ясно да се разбере, че компанията на Колт е желана, срамежливо избягваше погледа му, сякаш се бои да го погледне, за да не издаде истинските си чувства, а сега направо го ласкаеше. Ала, изглежда, нито едно от тези средства нямаше ефект върху този мъж, поне не и по начина, който една жена би очаквала. Всъщност колкото по-мила и приятелски настроена беше Джоселин, толкова по-неспокоен изглеждаше той.

Дали разбираше каква е ситуацията и просто не желаеше да взема участие в нея? Или това бе поведението на мъж, който е решил, че не може да получи това, което желае? Не бе изключено и Ванеса се запита дали да не спомене на Джоселин. Не, по-добре да остави момичето да действа, както е решило. Освен това отговор на това можеше да се получи единствено при директен въпрос, а Джоселин обичаше да говори без заобикалки. В този случай обаче Ванеса се надяваше, че приятелката й ще прояви достатъчно здрав разум и няма да го повдига. Не смееше да си мисли за неловкото положение, което би предизвикал подобен въпрос.

Двете жени не подозираха, че в този момент Колт с радост би посрещнал едно прямо и откровено държание, защото все още не можеше да си обясни какво преследва херцогинята. Това, че тя може да го желае, след като знае какво представлява, бе последното нещо, което би му хрумнало.

Ала желанието му към нея ставаше все по-силно, а близостта й още повече влошаваше нещата. Идването му тук беше грешка и не биваше да се поддава на гнева си. Сега, когато ядът му се бе уталожил, искаше да се махне час по-скоро.

В този миг платнището на входа се отметна и прислужницата влезе със сребърен поднос в ръце.

— Дами — бе всичко, което изрече Колт на раздяла, и закрачи към изхода. Но преди това грабна бутилката пред смаяния поглед на слугинята. Джоселин разполагаше поне с едно нещо, което можеше да приеме, без да изпитва чувство на вина. Освен това тази нощ дяволски силно се нуждаеше от него.