Джоана Линдзи
Див и влюбен (5)

Глава 5

— Ванеса, Ванеса, добре ли си?

— По-късно можеш да ме питаш. Точно сега не мога да ти отговоря.

Джоселин лежеше на пода, по-точно върху вратата на каретата. След ужасното препускане, което сякаш нямаше край, каретата се преобърна на една страна. Когато започна да се накланя, Джоселин падна върху вратата. Ванеса бе останала на седалката, която в момента се намираше точно над главата на приятелката й.

Двете се надигнаха едновременно. Ванеса изпъшка, а Джоселин изръмжа.

— От това приключение навярно ще ни останат синини — промърмори херцогинята.

— Така ли мислиш? — попита Ванеса. — Имам чувството…

— Ти си ранена — разтревожи се Джоселин, като видя как графинята притисна длан към главата си.

— Само малка цицина. Опитвам се да се хвана за нещо, но ръката ми се изплъзва.

— Обърни се и си подпри гърба на седалката. Тя е по-мека от стената.

Джоселин й помогна, после се изправи на колене. Двете жени представляваха жалка гледка: дрехите им бяха смачкани, а косите им — разрошени. Джоселин видя, че приятелката й се намръщи от болка, опипвайки цицината на главата си.

— Как мислиш, какво стана, Вана?

— Мисля, че Джон Лонгноуз отново се е заел със старите си номера.

— Наистина ли? — Херцогинята замислено прехапа устни. — Но как е успял да ни изпревари? Откъде би могъл да знае по кой път ще минем?

Ванеса остана със затворени очи.

— Ние не пътувахме много бързо, докато прекосявахме Мексико, скъпа моя. Той е разполагал с достатъчно време, за да ни изпревари. А след като явно е знаел къде точно отиваме, вече започвам да изпитвам съмнения относно изчезването на нашия водач. При това големи съмнения. Много удобно, нали, да ни изведе право на тази тясна планинска пътека?

— Жалък предател!

— По-скоро е бил от хората на Лонгноуз, мила моя. Ако си спомняш, той сам дойде да ни предложи услугите си, ние не сме го търсили. Освен това познавам английската реч, а този, който преди малко извика: „Сега!“, със сигурност бе англичанин. Все пак какъв бе онзи грохот и какво ли се срути?

— Нямам представа. По-скоро се питам какво ли е станало е кочияша?

Ванеса въздъхна.

— Наистина не мисля, че е бил с нас по време на това лудо препускане, защото иначе щяхме да го чуем да крещи на конете, дори и да не може да ги спре. Онзи изстрел прозвуча твърде отблизо…

— Дори не си го и помисляй! — остро я прекъсна Джоселин. — Ако не е бил с нас, навярно просто е паднал от капрата.

— Сигурно — отвърна приятелката й. Много скоро щяха да разберат какво се бе случило. — Обаче мисля, че сме загубили и конете.

Джоселин вече бе почувствала разликата в движението на каретата и затова не оспори думите й.

— Ще ги намерят — уверено рече младата жена. — Както и нас. А междувременно…

Ванеса отвори очи и видя, че херцогинята се изправя на крака.

— Къде отиваш?

Застанала до едната врата, Джоселин осъзна, че главата й не стига до другата.

— Исках да видя как можем да се измъкнем оттук, но дори и да успея да отворя тази врата…

— Не си прави труда, Джоселин. Нашите хора много скоро ще дойдат… — Не довърши, защото чуха тропота на приближаващ кон. — Виждаш ли? Не се наложи да чакаме дълго.

Конят внезапно спря, навярно бе някой от пазачите, без съмнение сър Паркър Греъм. Той бе изключително усърден в работата си, а освен това имаше слабост към Джоселин и винаги се разстройваше, когато Лонгноуз правеше опити да се добере до нея.

След малко каретата изскърца, докато спасителят им се качваше върху покрива й, после едната врата бе повдигната и с трясък се отвори. Светлината, нахлула през отворената врата, заслепи Джоселин. Тя примигна, но когато отново отвори очи, успя ясно да различи силуета на мъжа, но не го позна.

— Паркър?

— Не, госпожо — разнесе се дълбок и провлачен глас.

Ако бе казал още нещо, Джоселин нямаше да се огледа трескаво за дамската си чантичка, където държеше малкия си пистолет, който бе купила в Ню Орлийнс. Разбира се, докато я открие, скрита под кутиите с шапки и връхни дрехи, непознатият можеше спокойно да я застреля.

Когато мъжът заговори отново, в гласа му прозвучаха нетърпеливи нотки:

— Искате ли да излезете от там или не?

— Не съм сигурна — отвърна тя и отново погледна нагоре. Искаше й се да може да види нещо повече от един тъмен силует на фона на отворената врата.

Как можеш да попиташ някого дали не възнамерява да те убие? Но щеше ли да им предлага да излязат навън, ако имаше намерение да ги застреля? Нищо не му пречеше просто да го направи, без много приказки. От друга страна, може би изпълняваше заповедите на Лонгноуз да ги отведе при него. Не смееше да се надява, че е просто някой непознат, минаващ наблизо.

— Може би ще ни помогнете, сър — намеси се Ванеса, — ако ни кажете кой сте и какво правите тук.

— Видях конския ви впряг да се носи към реката и предположих, че животните са се освободили от каретата, макар че досега не съм виждал подобни коне да теглят карета.

— И просто сте решили да разберете какво е станало? Не сте съдружник с един англичанин?

— Не съм съдружник, както го казахте, с никого, госпожо. Господи, защо са всички тези въпроси? Или искате да излезете навън, или не. Разбирам, че сигурно ще си изцапате ръцете, като хванете моята, за да ви помогна да се измъкнете — нетърпението в гласа му се примеси с горчивина, — но не смятам, че в момента имате друг избор… освен, ако не искате да изчакате някой друг да мине оттук.

— Съвсем не — заяви с облекчение Джоселин, сигурна, че непознатият няма намерение да им причини зло. — Малко прах винаги може да се измие с вода — усмихна се тя, не разбрала значението на думите му.

Отговорът й толкова го изненада, че той не улови веднага ръцете, които тя протегна към него. Тогава осъзна, че тя всъщност не може да го види. Като го стореше, много бързо щеше да промени мнението си. Щеше да бъде щастлив, ако получеше поне едно „благодаря“ за помощта си.

Джоселин ахна леко, когато я хванаха и повдигнаха. Намери се седнала върху каретата, а краката й продължаваха да се люлеят през отворената врата. Засмя се на лекотата, с която стана всичко, и погледна към Ванеса, която още не бе помръднала.

— Идваш ли, Вана? Наистина е много, лесно.

— Ще остана тук, ако нямаш нищо против, мила моя. Предпочитам да изчакам, докато изправят каретата… ако това може да стане внимателно. Може би дотогава това ужасно главоболие ще ми попремине.

— Много добре — съгласи се приятелката й. — Сигурно сър Паркър много скоро ще ни открие. — Огледа се, но спасителят й бе застанал точно зад нея. Надигна се и му заговори: — Тя не иска да излезе. Разбирате ли, удари си главата и не се чувства… съвсем добре… — замълча. Никога не бе изпитвала подобно чувство на благоговение, откакто за пръв път зърна египетските пирамиди. Разбира се, сега имаше разлика, защото реагираха по-скоро сетивата й, а не само очите. Сякаш за миг цялото й тяло бе обхванато от непознати досега усещания — дишането й се ускори, сърцето й заби учестено. Всичко това бяха белези на страх, макар че тя не се чувстваше ни най-малко уплашена.

Той отстъпи назад, тя не разбра защо, но това й даде възможност да го разгледа по-добре, защото непознатият бе невероятно висок. Първото й впечатление бе, че е необикновено красив. От него се излъчваше непреодолима сила, както и нещо непознато, тъмно и опасно. Косата му бе черна като катран, права и стигаше до невероятно широките му рамене. Кожата му бе с цвета на тъмен бронз, чертите на лицето — ястребови, носът — прав и изсечен, очите — хлътнали под ниските и сключени вежди, а устните бяха добре очертани. Брадичката му бе твърда и квадратна.

Тялото му беше дълго и мускулесто. Носеше странен кожен жакет с дълги ресни, високи ботуши до коленете, без токове, изработени от същата кожа и по краищата също украсени с ресни. По време на пътуването си в Мексико Джоселин бе свикнала с револверите, които мъжете носеха отстрани на бедрата си, така че неговият не я изненада. Не я учуди и шапката с широка периферия, която скриваше очите му, така че тя не можа да определи цвета им, но със сигурност можеше да каже, че не са тъмни.

Панталоните му бяха тъмносини и прилепваха като втора кожа към добре оформените му крака. В това също нямаше нищо необичайно. Но той не носеше риза. Виждаше се гладката му бронзова кожа. Нямаше никакви косми по гърдите и плоския корем, което, доколкото знаеше, бе доста необичайно. Разбира се, тя едва ли знаеше много за американците, както и въобще за мъжкото тяло.

Обаче никога не бе срещала друг като този мъж. Смуглата му красота я изнервяше.

— Винаги ли се разхождате… полуоблечен?

— Това ли е всичко, което имате да ми кажете, госпожо?

Тя усети как страните й пламват.

— О, мили Боже, моля ви не приемайте думите ми като обида. Сама не разбирам как изрекох този въпрос… Обикновено не съм толкова нахална. — Едно високо „Ха!“ долетя откъм каретата и Джоселин се усмихна. — Предполагам, че графинята не е съгласна с мен и може би е права. Навярно откровеността ми в повечето случаи се възприема като грубост.

— Както и задаването на глупави въпроси — промърмори мъжът, обърна се и скочи на земята.

Джоселин се намръщи, докато го наблюдаваше как пристъпва към коня си — красиво и едро животно, каквото тя никога не бе виждала досега, с черно-бели петна по задницата и хълбоците. Щеше да й достави удоволствие да разгледа коня по-отблизо и дори да го поязди, но в момента бе обезпокоена от явното намерение на мъжа.

— Не ни оставяте, нали?

Той не се обърна.

— Споменахте, че много скоро някой ще дойде. Така че не виждам никаква причина…

— Но вие не можете да си отидете! — разтревожено възкликна тя, макар да не бе сигурна защо. — Вие дори не ми дадохте възможност да ви благодаря. А и как ще сляза на земята, ако не ми помогнете?

— По дяволите — чу го да казва и страните й се изчервиха. — Добре, скачайте.

Тя погледна към протегнатите му ръце и не се поколеба. Той вече бе доказал силата си. Нито за миг не си помисли, че може да я изтърве, когато се хвърли в ръцете му. И той не го направи. Той я пое и след това веднага я пусна. Отново се извърна.

— Не, почакайте. — Джоселин протегна ръка, но той като че ли не я забеляза, така че тя прихвана полите си и го последва. — Наистина ли бързате толкова много, че трябва да тичате?

Почти връхлетя върху него, когато той внезапно спря. От устните му се отрони проклятие, той рязко се извърна и я изгледа свирепо.

— Вижте, госпожо, така се случи, че оставих багажа си, в това число и ризата си, на брега на реката, където възнамерявах да се изкъпя, преди да вляза в града. В тази страна не можете просто така да захвърлите вещите си и да очаквате да ги намерите, когато се върнете.

— Ще ви възстановя всичко, което може да загубите, но моля ви, не ни оставяйте още. След като хората ми още не са дошли, навярно са били принудени да останат в планината зад нас. Ние наистина се нуждаем от вашата…

— Вие сте оставили съвсем явна следа, която лесно може да бъде проследена, госпожо.

— Да, но ние бяхме разделени, когато някакви мъже ни нападнаха, мъже, които възнамеряваха да ми сторят зло. Нищо чудно да се появят преди моите хора да ни открият.

— Вашите хора?

— Да, моята свита. — След като думите й явно не разсеяха недоумението му, тя добави: — Моите пазачи и слуги, тези, с които пътувам.

Той я огледа от главата до петите. Забеляза кадифената й пола и измачканата копринена блуза — дрехи, които бе виждал да се носят единствено на Изток. После очите му се насочиха към елегантната карета. Не се срещаха много често подобни разкошни екипажи.

Когато видя преобърнатата карета, не бе очаквал вътре да има жени, особено жени като тези, едната от които беше някаква графиня. Дали не бяха благороднички или нещо подобно? Каквито и да бяха, едно бе сигурно — не бяха от тази страна. А и тази жена с пламтящите коси и… Господи, очите й бяха по-светли и от току-що разлистени пролетни листа. Още щом я зърна и отново изпита предишната горчивина. Но това не намали сексуалното привличане. Изплаши се до смърт, защото бе забравил за тези чувства.

— Коя точно сте вие, госпожо?

— О, извинете ме. Трябваше веднага да се представя. Аз съм Джоселин Флеминг — отвърна тя. Нямаше смисъл да използва фалшиво име, след като Лонгноуз и без това беше по петите им.

Той се втренчи в протегнатата й ръка. Остана така известно време и тя се принуди да я отпусне.

— Може би по-правилно бе да попитам каква сте вие?

— Моля?

— Вие сигурно сте една от онези богати миньорски съпруги от Тумбстоун, така ли е?

— Не, съвсем не. От няколко години съм вдовица. Ние току-що пристигнахме от Мексико, макар че сме тръгнали от Англия.

— Искате да кажете, че сте англичанка?

— Да. — Усмивката й подсказваше, че неговият английски доста се различава от нейния. Въпреки това го разбираше отлично и дори харесваше леко провлачения изговор на думите. — Предполагам, че вие сте американец?

Досега не бе чувал някой да се изразява така. Обикновено хората се свързваха с щата, в който живееха, а не със страната. Сега той също разпозна акцента й, тъй като бе срещал неколцина англичани по време на пребиваването си на Изток. Нейната националност обясняваше факта защо тя не се притеснява да го докосне. Явно не бе прекарала достатъчно време на Запад, за да е наясно какъв е той. Тялото му отново се напрегна.

За миг си помисли да не й казва. Вероятно никога повече нямаше да я види, така че защо да издига помежду им преградата, с която отдавна вече бе свикнал? Защото се нуждаеше от тази преграда. Привличането, което изпитваше към нея, бе прекалено опасно. За да предотврати всякакви грешки, се обличаше така, че дрехите му ясно да показват какъв е произходът му.

— Роден съм в тази страна, но тук ме наричат по различен начин, госпожо. Аз съм мелез.

— Колко интересно — отвърна тя. Забеляза, че в тона му отново се прокрадна горчивина. — Звучи ми като нещо, което е свързано с отглеждането на животни и кръстосването им. Какво общо има това с хората?

Той се вторачи за миг в нея, сякаш бе полудяла. После рязко отвърна:

— По дяволите, какво си мислите, че може да има с хората? Това означава, че аз съм само наполовина бял.

Тонът му я накара да се поколебае за миг, но все пак попита:

— А другата ви половина каква е?

Той отново й хвърли поглед, който ясно показваше, че навярно трябва да я затворят в лудница.

— Индианска — процеди той. — В моя случай аз съм от племето на шайените. И ако досега не сте били уплашена, това вече би трябвало здравата да ви стресне.

— Защо?

— По дяволите, би трябвало да научите нещо за една страна, преди да я посетите!

— Но аз винаги го правя — отвърна тя, учудена от гневния му тон. — Знам доста неща за тази.

— В такъв случай трябва да сте пропуснали онази част, в която се казва, че индианците и белите са заклети врагове — презрително заяви той. — Попитайте в следващия град, в който пристигнете. Най-подробно ще ви обяснят защо не бива да стоите сега тук и да разговаряте с мен.

— Ако имате нещо против белите, както ги наричате, това няма нищо общо с мен, нали така? — невъзмутимо отвърна тя. — Аз не съм ваш враг, сър. Мили Боже, как можете дори да допуснете, че бих могла да бъда, когато изпитвам дълбока благодарност за навременната ви помощ?

Той поклати глава, после устните му се изкривиха в някакво подобие на усмивка.

— Отказвам се, госпожо. Ще разберете по-добре, ако останете по-дълго в тази страна.

— Това означава ли, че вече можем да бъдем приятели? — Той изръмжа и Джоселин додаде: — Вие още не сте ми казали името си.

— Колт Тъндър.

— Колт, като револвера ли? Доста необичайно да те кръстят на револвер.

— Е, Джеси притежава доста необичайно чувство за хумор.

— Джеси вашият баща ли е?

— Дъщеря е на моя баща, макар че нито един от двама ни не го знаеше допреди няколко години. Преди да разберем за кръвното си родство, тя бе моята най-добра приятелка.

— Колко интересно. Да разбирам ли, че в такъв случай Колт Тъндър не е истинското ви име? На мен доста често ми се е случвало да използвам фалшиви имена, макар че сега вече не е необходимо, щом преследвачът ми отново ме откри.

Нямаше да я попита. Макар че изгаряше от желание да узнае, нямаше да го направи. Колкото по-малко знаеше за нея, толкова по-скоро щеше да я забрави… Господи, ако въобще успееше. Тези коси, подобни на пламъци. И тези очи. По дяволите, защо продължаваше да го гледа така, сякаш бе привлечена към него?

Тя му каза още нещо, ала той не чу нито дума, защото тя пристъпи по-близо и сложи ръка върху неговата. Докосването й накара сърцето му да забие учестено. Събуди у него представи, за които не смееше дори да помисли. По дяволите, тази жена си играеше с огъня.

Изстрелът събори шапката му и разруши магията. Той се извъртя и стреля светкавично. Единият от мъжете, който се носеше с бясна скорост към тях, се просна в праха, но кракът му остана закачен за стремето. Другият изтърва револвера си, когато куршумът го улучи в дясното рамо. Обърна коня си и препусна обратно натам, откъдето бе дошъл. Колт не го спря. Не застрелваше хората в гръб.

Останалият без ездач кон продължи да се носи към тях.

Най-лесният начин да го спре, бе да го възседне, което и стори.

Джоселин бе видяла какво ли не, но все още не можеше да повярва на очите си колко бързо Колт Тъндър измъкна револвера си от кобура и стреля. Досега не бе виждала някой да възсяда препускащ кон. Най-смайващото бе, че мъжът не падна по лице, а просто вплете ръка в гривата на животното и се метна върху седлото.

Все още потресена от видяното, Джоселин отвърна на разтревожения въпрос на Ванеса, че е добре, и забърза към коня, който вече бе овладян. Стигна до него тъкмо когато Колт скочи на земята и се наведе, за да освободи крака на мъжа от стремето. От устните му изригна поток от цветисти ругатни. Младата жена видя, че мъжът е с прекършен врат и е мъртъв, макар че куршумът на Колт само бе одраскал слепоочието му.

— Копелето се наведе — презрително отбеляза Колт и се изправи на крака.

— Някъде конкретно ли се целехте?

— В дясното рамо. Това е най-лесният начин да обезоръжиш някого, който се носи към теб. Познавате ли го?

Впи настойчив поглед в лицето й, който сякаш проникна до дъното на душата й. Без сянката, която хвърляше широката периферия на шапката му, тя видя, че очите му не са черни, а яркосини. Дъхът й секна и тя сведе поглед, преди да му отговори.

— Не, никога досега не съм виждала този мъж, нито пък другия. Обаче не се съмнявам, че са наети от Джон Лонгноуз. Той има навик да използва местни хора, които да му вършат мръсната работа. Изглежда не само ми помогнахте, но и спасихте живота ми.

— Лейди, няма разумен мъж, който да иска да ви убие. Има много неща, които един мъж би пожелал да направи с вас, но убийството не е сред тях.

Последните думи бе изрекъл, докато се обръщаше да вдигне шапката си, но тя ги чу и отново се изчерви. Не бяха много мъжете, които я намираха за привлекателна, но тя добре разбираше, когато някой я хареса. Ала с този мъж не бе така. Той я бе гледал намръщено, беше й крещял и изглежда, искаше час по-скоро да се махне, за да не я види никога повече. Затова за нея бе истинска изненада, че може би е привлечен от нея, ако, разбира се, забележките му можеха да се приемат за комплименти.

Тя побърза да го последва и започна да му обяснява:

— Знаете ли, той се опитва да ме убие само през последната година. Преди това целта му беше да ме върне в Англия. Това е доста дълга история. Аз от три години бягам от този мъж и честно да си кажа вече съм уморена от това криене.

Той изтупа шапката си в бедрото, нахлупи я на главата си си и леко я накриви на една страна.

— Това не е моя работа, мадам.

— Не, разбира се, че не е. А и аз не бих се осмелила да ви досаждам с проблемите си, особено след всичко, което вече направихте за мен.

Той я изгледа равнодушно, сякаш смяташе, че думите й са напълно излишни.

— Радвам се да го чуя — сухо отвърна мъжът.

— Още не съм свършила, господин Тъндър.

— Вижте, няма нужда да се обръщате към мен с „господин“. Казвайте ми Колт или Тъндър. Отговарям и на двете.

— Както желаете. Но както вече казах, не можех да не забележа колко умело си служите с револвера.

— Умело си служа? — ухили се той. — Лейди, наистина, имате доста забавен начин да кажете, че чайникът е черен.

— Моля?

— Няма значение. И какво от това?

— Какво от това? О, да. Случайно да имате желание да бъдете нает?

— Искате Лонгноуз да бъде убит?

Начинът, по който го изрече, я обезпокои.

— Не, само да го заловите и да го предадете на официалните власти на тази територия. Той е търсен в Ню Йорк за убийството на моя адвокат.

— Вашият какво?

— Моят американски адвокат.

— Защо е убил вашия адвокат?

— Предположихме, че нещастният човек го е заварил в кабинета си, докато се е опитвал да открадне моето завещание, което бях направила същия ден. Според съдружника му това е единственият документ, който е липсвал от кабинета. Освен това има неколцина свидетели, към които се е обърнал, за да го упътят към адвокатската кантора. Всички се кълнат, че човекът, който ги е разпитвал, е бил англичанин. А и това не е първото ми завещание, което изчезва.

— Струва ми се, че вие имате нужда от високоплатен ловец на хора, мадам, а аз не съм такъв. А още по-добре ще бъде да докладвате за случилото се на шерифа в Тумбстоун, където ще се наложи да откарате трупа. Нужно е само да кажете името на онзи приятел и да го опишете.

— Но аз не знам името му, нито пък имам представа как изглежда. — Той се намръщи и младата жена бързо добави: — Джон Лонгноуз е името, с което го наричам. Всичко, което знам за него, е, че е англичанин.

— Е, малко вероятно е наоколо да има и друг англичанин, но човек никога не знае. Виждал съм и други да минават, така че може да се сбърка. В такъв случай най-добре е да се скриете някъде и да чакате той да ви открие. Казахте, че имате пазачи?

— Да, но.

— В такъв случай не се нуждаете от още един.

Преди да осъзнае, че той й отказва, револверът му отново изгърмя. Джоселин се извърна и видя една дълга змия, вече без глава, която продължаваше да се гърчи. Младата жена потръпна от ужас, като видя колко близо зад нея е било влечугото. Тя не бе чула, нито пък бе усетила опасността. Не се била нуждаела от още един пазач? Той току-що доказа противното.

Колт я стрелна с поглед, преди да захвърли змията по-надалеч от тях. Не можеше да се отрече, че не й липсва самообладание. Бяха стреляли по нея, едва не я ухапа змия и всичко това, след като каретата й се преобърна. И въпреки това тя не се оплакваше и не хленчеше. Разбира се, змията я бе накарала да замълчи. Тази англичанка бе най-бъбривата жена, която бе срещал. Не че имаше нещо против. Акцентът й бе мек и галеше ухото му.

Той се извърна и се втренчи в облака прах, който се носеше към тях. Надяваше се да са нейните хора. Още повече, че като се имаше предвид големината на облака, можеше да се предположи, че ездачите са неколцина. За всеки случай Колт зареди револвера си.

Погледна отново към нея и видя, че тя бе измъкнала квадратно парче дантела и попиваше потта от челото си. Сладкото ухание, което се разнесе от кърпичката, отново накара кръвта му да закипи. По дяволите, тази жена наистина бе опасна. Всеки път, когато я погледнеше, по някакъв начин успяваше да стане още по-хубава и по-желана. А щом тя го погледнеше с тези красиви зелени очи, трябваше с мъка да потиска инстинктите си. Ако я бе срещнал преди шест години, без съмнение щеше да я сграбчи в прегръдките си и да я направи своя. Но сега вече бе „цивилизован човек“ и повече не можеше да действа импулсивно.

Обаче тези инстинкти бяха твърде силни. Именно осъзнаването на този факт не му позволяваше да остане при нея и да й помогне да разреши проблемите си. Щеше да бъде различно, ако тя бе съвсем сама, но по всичко личеше, че много скоро ще й се притекат на помощ. В противен случай нямаше да има избор, защото никак не му харесваше мисълта, че някой иска да я нарани. Сега щеше да се тревожи за нея, докато не се увери, че е в безопасност.

— Онези хора вашите ли са?

Въпросът му я сепна, Джоселин се опитваше да измисли някакъв начин да го накара да промени решението си и да се съгласи да работи за нея. Не й се искаше той да си тръгне и никога повече да не го види. Беше изключително важно да го задържи, макар все още да не разбираше защо.

Видя ездачите и разпозна сър Паркър Греъм, който препускаше начело.

— Да, това е моят ескорт, както и неколцина от слугите ми.

— В такъв случай ще ви оставя. Хората ви могат да открият избягалите коне край реката, на около километър в източна посока… ако, разбира се, някой вече не ги е откраднал.

Ако конете й са изчезнали, същата участ бе сполетяла и неговите вещи.

— Благодаря ви. Сигурна съм, че лесно ще ги открият. Сигурен ли сте, че няма да промените мнението си и…

— Мадам, виждам, че към нас се е насочила една малка армия. Вие не се нуждаете от мен.

— Но ние се нуждаем от водач.

— Можете да си намерите такъв в Тумбстоун.

Джоселин стисна зъби и тръгна след него. Наблюдаваше го как приближи коня си и се метна на седлото. Очевидно не бе от мъжете, които желаеха да се наемат на някаква работа, при никакви условия.

— Къде се намира този град, за който споменахте?

— На около десетина километра направо през Сан Педро. Той е достатъчно голям, така че не можете да го пропуснете.

— А вие там ли живеете?

— Не, госпожо.

— Но вероятно ще ви видя там.

— Съмнявам се.

Не я бе погледнал, откакто се бе запътил към коня си, но сега го направи и му се наложи да се вкопчи в лъка на седлото. Разочарованието, изписано върху лицето й, накара сърцето му да се свие от съжаление. По дяволите, какво искаше тази жена от него? Нима не осъзнаваше, че сама си проси белята, като го гледа по този начин?

— Наистина бих искала да размислите — изрече тя с мек и умолителен глас.

Това вече бе твърде много, особено като се имаше предвид какви чувства събуждаше у него. Трябваше час по-скоро да се махне оттук.

— Забравете за мен, лейди. Не се нуждая от подобни неприятности.

Тя не разбра, че той говори за нея, а не за проблемите й. Остана да стои там, загледана след него, докато се отдалечаваше. Чувстваше се виновна, задето искаше да го забърка в една доста опасна ситуация. Беше напълно прав да й откаже. Но, дяволите да го вземат, никак не й се искаше да се разделят и повече да не го види.