Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уайоминг (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Savage Thunder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 183 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джоана Линдзи. Див и влюбен

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Иван Колев

Коректор: Пенчо Иванов

ISBN: 954–585–229–1

История

  1. — Добавяне

Глава 10

Магазинът за шапки на госпожа Ади Борланд се намираше между пощата и лекарския кабинет на Фримонт Стрийт. Последното нещо, от което Джоселин се нуждаеше, бе нова шапка, но тя влезе, за да си поръча една, две или дузина, ако се наложи. Нуждаеше се от предлог, за да остане в магазина, докато зърне Колт Тъндър да влиза или да излиза от хотела си, който беше от другата страна на улицата, точно срещу магазина за шапки. Ванеса предложи на приятелката си просто да се появи пред вратата му, но Джоселин не се решаваше да стори подобно нещо. Служителите й, които бе изпратила тази сутрин, не бяха приети много добре, така че нямаше причини тя да очаква по-любезно посрещане. Не, „случайна“ среща на улицата бе единственото подходящо за случая, а и господин Тъндър не би могъл да заподозре нищо. Нямаше да му позволи отново да я пренебрегне.

Джоселин пристигна с каретата си малко преди два часа, но тъй като я бе отпратила, насъбралата се тълпа от любопитни вече се бе разпръснала. Следователно нищо не издаваше присъствието й в шапкарския магазин. Разбира се, не можеше да освободи охраната си, която този път се състоеше от шестима души. Те се бяха разположили пред входната врата и задния изход. Тези, които останаха в приемната, се опитаха да минат незабелязани, но без особен успех. Те доста смутиха и притесниха госпожа Борланд. Тя не бе свикнала с присъствието на толкова много мъже в малкия си магазин. Дори и един бе изключителна рядкост. Но в момента предпочиташе да не ги забелязва, защото се надяваше да получи голямата поръчка.

Ванеса застана до прозореца, за да следи за Колт, а Джоселин отвличаше вниманието на госпожа Борланд, докато си избираше от разнообразието от пера, цветя, цветове и материи. Младата херцогиня никога досега не бе проявявала подобна нерешителност при избора на шапки, но това бе напълно обяснимо, като се имаше предвид фактът, че тя не знаеше колко дълго време ще й се наложи да остане в магазина. Изгуби доста време, за да обясни какъв европейски стил предпочита и най-подробно описа любимите си модели шапки, но и това не бе достатъчно. Да се преструва, че не може да реши какво да избере, бе доста смущаващо и за собственичката, и за Джоселин, но нямаше как. Обаче, ако Колт не се появеше, преди да затворят магазина…

— Джоселин, скъпа, струва ми се, че е по-добре да дойдеш и да видиш това — извика я Ванеса от прозореца. — Изглежда, че става нещо доста… необичайно.

Джоселин се приближи до приятелката си. Ади Борланд я последва. Модистката веднага разбра какво имаше предвид Ванеса. Крачейки бавно, но доста решително, точно в средата на прашната улица се виждаха четирима джентълмени, облечени в черно, които изглеждаха еднакви с черните си шапки „Стетсън“, тънки вратовръзки и увиснали мустаци. На кожените им колани висяха смъртоносни оръжия. Петимата мъже, които се появиха откъм празния двор от другата страна на улицата и спряха да ги изчакат, далеч не бяха толкова елегантно облечени.

— Господи, най-после! — развълнувано възкликна Ади Борланд.

— Най-после какво? — недоумяващо попита Джоселин.

— Последното представление — отвърна Ади, без да откъсва поглед от улицата. — От доста време го чакаме.

— Какво е това последно представление? — намеси се Ванеса.

Жената я изгледа удивено за миг, но после се засмя.

— Помислих си, че вие, дами, говорите по доста забавен начин. Вие не сте от тези места, нали? — Но не изчака отговора им. — Последното представление е решителната престрелка, когато спорните въпроси се решават с оръжие. Онези там, които идват по улицата са Върджил Ърп, градският шериф, и братята му Уайът и Морган, А мъжът с ловджийската пушка е доктор Холидей, най-добрият приятел на Уайът.

— Нима един лекар се кани да участва в улична престрелка? — учуди се Ванеса.

— Едно време е бил зъболекар в източните щати, госпожо. Сега си изкарва прехраната с комар. Изненадана съм да го видя толкова рано през деня. Той обикновено е нощна птица.

— А кои са джентълмените, които ги очакват?

— Онези ли? — изсумтя презрително Ади. — Грубияни и хулигани! Крадци, преследвани от закона. Всички са членове на бандата на Клантън. — Забелязала объркването на Ванеса, модистката поясни: — Айк и Били Клантън, Франк и Том Маклори. Доколкото виждам, с тях е и младият Бил Клейборн. Сигурно сте отскоро в града, щом не сте чували за бандата на Клантън. Те са заклети врагове на Ърп.

— Всъщност ние пристигнахме едва вчера следобед. Но щом, както сама казахте, онези хора там са представители на закона, защо трябва да има последно представление? Не е ли много по-разумно да се предположи, че шерифът просто ще арестува онези мъже?

— О, той сигурно има подобни намерения, но това не е достатъчно. Момчетата от другата страна на улицата никога няма да се оставят да ги арестуват. Те чакат там, готови за стрелба. Залагам магазина си, че ще има престрелка, защото този конфликт назрява от доста време.

Ванеса и Джоселин се спогледаха. Не знаеха дали може да се вярва на думите на жената. Досега не бяха виждали толкова много мъже да се перчат с оръжията си, както тук, в Тумбстоун. Където и да погледнеше човек, навсякъде бе едно и също. Но сигурно имаше сериозни причини за това вероятно „последно представление“.

Четиримата мъже, облечени в черно, вече бяха стигнали до празния двор. Джоселин наблюдаваше като омагьосана как те се наредиха в средата с гръб към шапкарския магазин. Петимата мъже в двора застанаха в полукръг срещу тях. Разнесе се заповед да се предадат оръжията. Никой не й обърна внимание и преди Джоселин да разбере какво става, стрелбата започна.

Един от пазачите й я дръпна от прозореца и почти я хвърли на пода. Ванеса и протестиращата Ади Борланд я последваха. Джоселин не се възпротиви, особено след като един куршум изсвистя и се заби в стената на магазина. Струваше й се, че стрелбата никога няма да спре, макар че ужасният шум продължи не повече от тридесет секунди. Обаче не й позволиха да стане, докато един от хората й не се увери, че всичко е свършило.

Ади скочи първа, изтича до прозореца и започна да брои труповете.

— Изглежда, че братята Маклори са мъртви, както и младият Клантън. Жал ми е за това момче. Не е на повече от шестнадесет. Ала баща му не беше добър човек и лошо го възпита, така че този край можеше да се очаква.

Джоселин бе потресена. Мили Боже, нима едно шестнадесетгодишно момче лежи мъртво на улицата?

— Аз… аз мисля, че трябва да се върнем в хотела — с треперещ глас изрече тя.

— По-добре изчакайте малко — посъветва я Ади. — Струва ми се, че младият Клейборн избяга, но човек никога не може да бъде сигурен. Почакайте поне братята Ърп да напуснат сцената. Помагат на Морган да стане. Май е ранен в рамото. Изглежда, че шерифът и докторът също са ранени, но все още са на крака, така че явно раните им не са сериозни. Вече си тръгват и улицата се изпълни с любопитни. Ще отида да поговоря с господин Флай. Той навярно е видял всичко по-отблизо.

Модистката напълно бе забравила за поръчката, но не пропусна да възнагради с унищожителен поглед сър Дъдли заради опита му да я защити. Тя изскочи от магазина, оставяйки вратата отворена. Миризмата на барут проникна вътре и Джоселин усети как стомахът й се преобръща. Ванеса бе пребледняла и притискаше към носа си парфюмирана кърпичка.

— Не знам за теб, Вана, но аз не искам да оставам тук нито минута повече. Имаш ли нещо против да си тръгнем пеша? Ще отнеме доста време, докато изчакаме каретата.

Бяха оставили каретата зад ъгъла на Сафърд Стрийт, но Ванеса се съгласи да тръгнат пеша. Тя също нямаше търпение да се махне от това ужасно място. Пазачът на Джоселин, изключително прилежен и свикнал да изпълнява и най-малките й желания, вече бе излязъл на улицата, за да разчисти пътя от насъбралото се множество.

Именно фигурите в червени сака привлякоха вниманието на Били Юинг от другата страна на улицата. Той бе избутан настрани от мястото, където бе застанал, загледан в мъртвия си „приятел“ Били Клантън. Кръвта течеше от раните на гърдите и стомаха и младият Юинг отчаяно се опитваше да не повърне току-що изядения си обяд. Нуждаеше се от нещо, което да го разсее, затова прекоси улицата и се озова на тротоара тъкмо когато дамите излязоха от магазина за шапки.

По израженията им се виждаше, че също като Били не са свикнали с гледката. И двете жени бяха пребледнели, а по-възрастната имаше вид сякаш всеки миг щеше да припадне. Те погледнаха към улицата, макар че едва ли можеше да се види нещо от тълпата, заобиколила труповете. Обаче беше очевидно, че знаеха какво се е случило.

Били закрачи по тротоара след дамите, макар че двама от пазачите се опитаха да го избутат. Тези двамата и още други двама бяха оградили дамите и в момента не изглеждаха приятелски настроени. На Били му се искаше Колт да е до него. Но в този момент брат му извеждаше конете им през двора. Дори и да бе видял накъде се е запътил Били, бе малко вероятно да го последва.

Когато един от пазачите сграбчи Били за предницата на ризата, за да го отстрани от пътя им, сър Дъдли извика:

— Пусни го, Роби. Това е джентълменът, който тази сутрин беше в стаята на господин Тъндър.

За късмет на Били червенокосият Роби послуша приятеля си и го пусна. Дори отиде толкова далеч, че приглади ризата му, която бе измачкал с огромния си юмрук, и му се ухили. Мъжът бе най-едрият от пазачите, около метър и осемдесет висок, а освен това бе доста мускулест и як. Не беше човек, с когото едно седемнадесетгодишно момче би искало да се забърква при каквито и да било обстоятелства. Но Били нямаше намерение да причинява неприятности. Искаше просто да се срещне с херцогинята, надявайки се да размени няколко думи с нея, които да му помогнат да изтрие от съзнанието си спомена за труповете. За съжаление той не бе помислил, че тя също може да е разстроена и едва ли ще има желание за приятелско бъбрене, дори и да няма нищо против да говори с него.

Но тя все пак го заговори. Изглежда, бе чула забележката на Дъдли.

— Значи вие сте приятел на господин Тъндър?

Двамата предни пазачи побързаха да се отдръпнат настрани, за да може тя да се приближи до Били. Отблизо беше още по-красива. Очите й бяха светлозелени и сякаш излъчваха особена светлина. Забеляза, че тъмнозелената копринена рокля приляга чудесно на гъвкавата й фигура, но не можеше да откъсне очи от лицето й. Минаха няколко секунди, преди той да осъзнае, че тя го пита нещо.

— Не знам дали „приятел“ е точната дума, лейди Флеминг. Аз съм брат на Колт.

— Брат! — смаяно възкликна младата жена. — Но вие изобщо не си приличате. И вие ли сте мелез?

Били едва не избухна в смях. Жителите на Запада никога не биха задали подобен въпрос. Те бяха уверени, че винаги могат да познаят един мелез. Независимо дали човекът бе със смесена кръв или не, щом го бяха определили за мелез, той вече се смяташе за такъв.

— Не, госпожо — отвърна Били и сам се изненада, че не използва жаргона на Запада, а заговори с изискания и школуван акцент на източните щати. — С Колт имаме един баща, но майките ни са различни.

— Значи майка му е шайенка — отбеляза по-скоро на себе си Джоселин. — Да, сигурно прилича на нея. Но и двамата имате сини очи, макар и да не са съвсем еднакви… Извинете ме, нямах намерение да кажа точно това.

Били се ухили, когато видя как тя се изчерви, щом осъзна, че бъбри несвързано.

— Няма нищо, госпожо. Колт е наследил очите на един от предците на баща ни. Томас Блеър е имал тюркоазносини очи, както са ми казвали. Само Джеси е наследила цвета на косите и очите му.

— Джеси… да, вашият брат я спомена, когато разговаряхме вчера. Но ако нямате нищо против да ви попитам, как така сте чували за очите на баща си? Нима не сте знаели?

— Майка ми го е напуснала, преди да се родя, така че аз съм израснал на Изток. Бях вече голямо момче, когато разбрах за него, както и че имам по-голяма сестра. Изминаха още няколко години, преди да узная, че имам полубрат. Разбирате ли, ние не сме отраснали заедно? Джеси е била отгледана от баща ни в ранчото в Уайоминг. Колт е израснал с майка си и нейното племе на север, а аз живеех в голямо имение в Чикаго. Нещата са малко сложни и объркани.

— Всичко това е много интересно, млади човече — намеси се Ванеса, — и аз не искам да бъда груба, но ние бързаме да напуснем това… място. Сигурна съм, че херцогинята с удоволствие би искала да продължи този разговор, но сред по-тиха обстановка. Ако желаете, бихте могли да ни придружите до нашия хотел…

— Бих се радвал да го сторя, госпожо, но се боя, че не мога. Колт ме чака — хвърли бърз поглед към мястото, където стоеше брат му — и аз просто исках да ви обясня поведението му тази сутрин и да ви уверя, че това няма нищо общо с вас лично, лейди Флеминг. Разбирате ли, той си има някакви представи…

Думите му заглъхнаха, защото дамата вече не го слушаше. Тя бе проследила погледа му и се взираше в Колт, който на свой ред също не откъсваше очи от нея. Обаче явно нямаше никакво намерение да направи нещо повече от това. С нищо не показа, че я е познал — на лицето му не трепна нито едно мускулче. Просто стоеше, хванал юздите на конете, и търпеливо чакаше Били да свърши разговора си и да се присъедини към него. Търпеливо? Едва ли. Колт сигурно беше бесен. Само че това просто не си личеше отстрани.

— Той не напуска града, нали?

Не бе трудно човек да се досети, че тъкмо това прави, след като държеше юздите на конете, натоварени с торби и готови за път. Но тревогата в гласа й и отчаяното изражение на лицето й изненадаха Били. Не можеше да си представи какъв интерес би имала една жена като нея към мъж като Колт. Тя едва го познаваше, за да е толкова загрижена за заминаването му.

Били стана неспокоен. Знаеше какъв отговор трябва да й даде и се досещаше каква ще бъде реакцията.

— Колт не обича много градовете, госпожо, особено тези, които не познава. Той е дошъл в този само за да ме намери, и сега, след като задачата му е изпълнена, няма търпение да поеме по пътя си. Отдавна щяхме да сме заминали, ако не беше паднала подковата на моя кон.

— Господин Тъндър е напълно прав — отбеляза Ванеса. — Аз настоявам и ние да напуснем този град, при това незабавно.

— Още не сме си намерили водач — разсеяно каза херцогинята на приятелката си.

— Накъде сте се запътили, госпожо, ако нямате нищо против да ви попитам?

Джоселин се поколеба за миг, преди да отговори:

— За Уайоминг.

— Представи си само! — възкликна Били с момчешко вълнение. — Тъкмо това е и нашата посока, или поне тази на Колт. Той още не ми е казал накъде ще се отправи, след като ме изпрати у дома. Наистина е много жалко, задето не можем всички…

Не довърши думите си, защото навреме осъзна, че няма никакво право да отправя покани, особено към жена, която Колт се опитва да избягва. Но, изглежда, вече бе казал достатъчно, защото тя веднага заяви:

— Но това е великолепно предложение, господин… Блеър, нали така?

— Юинг — отвърна той, обзет от неприятно чувство. — Нося името на втория си баща.

— Е, господин Юинг, вие наистина сте наш спасител! — възторжено продължи Джоселин. — Напълно съм съгласна с графинята, че не можем да останем нито миг повече в подобно място, където по улиците се шири такава жестокост. Много бързо ще се приготвим за заминаване.

— Но…

— О, не се страхувайте, че ние се каним да се възползваме от вашата добрина, сър. В никакъв случай. Ние се нуждаем от водач, затова ми позволете да наема за тази цел вас и вашия брат. Мога да ви платя изключително добре, ако ни помогнете да стигнем благополучно в Уайоминг.

— Но…

— Не, не, не можете да ми откажете да ви платя. Настоявам. В противен случай ще се чувствам като натрапница. Така че, ако се срещнем след час пред грандхотела, можем веднага да потеглим. До скоро, господин Юинг.

Тя мина покрай него, кимвайки му за „довиждане“, и в следващия миг вече я нямаше. Били не успя да изрече следващото „но“, макар че и от предишните едва ли имаше някаква полза. Той остана сам на тротоара, а отсреща го чакаше Колт. Господи! По дяволите, какво бе станало току-що? Та той не се бе съгласил да придружи херцогинята до Уайоминг, нали? Но не беше и отказал.

Били стоеше като закован на мястото си. Като видя, че той отново е сам, Колт прекоси улицата, водейки конете.

— Качвай се, хлапе.

И само толкова. Дори не прояви любопитство относно разговора на Били с херцогинята. За Били щеше да бъде по-лесно, ако Колт му се разкрещи, наричайки го глупак, задето изобщо се е приближил до жена. Младежът със сигурност се чувстваше като най-големия глупак на земята. Дамата бе успяла да го подведе с приказките си и сега той трябваше да се опита да направи същото с Колт.

— Ние, ъъъ… още не можем да тръгнем, Колт.

— Искаш ли да се обзаложиш?

Били реши да се гмурне право в дълбокото.

— Ами аз се съгласих дамата да пътува заедно с нас до Уайоминг.

Последва дълга пауза, изпълнена с напрежение, докато Били очакваше избухването. Когато Колт заговори, гласът му бе едва доловим шепот.

— Да разбирам ли, че ти си се наел на работа при нея, също както и при Клантън?

— Е, всъщност тя изобщо не ми даде възможност да се съглася или да откажа. Тя просто го прие за решено.

— Качвай се на коня си, Били — бе всичко, което Колт каза.

— Но този път е различно! Тя отиде в хотела си, за да си опакова багажа. Ще ни очаква след един час пред хотела.

Колт спокойно възседна коня си.

— И когато не се появим, ще разбере, че е направила грешка, нали?

Истина беше и това бе най-лесният начин да се измъкнат от цялата работа, но…

— Ти не разбираш, Колт. Тези дами се страхуват да останат в града след това, на което неволно са станали свидетелки. Те смятат още днес да напуснат града, със или без водач. Наистина ли ще ги оставиш да прекосят тази страна сами, като при това не знаят нищо за нея, не подозират, че опасността ги дебне на всяка крачка, нито пък могат да разпознаят приближаването на индианци или други враждебно настроени хора? Те ще се загубят или ще се удавят, опитвайки се да преминат някоя река там, където не трябва, или пък ще ги ограбят. Отлично знаеш, че наоколо бродят стотици престъпници. Ще помолят неподходящия човек да им посочи пътя и ще попаднат в капан. Те са новаци, Колт, много по-неопитни и безпомощни от мен.

Изглежда, думите му засегнаха някаква струна в душата на Колт, защото той не се сдържа и избухна:

— По дяволите, аз й казах, че не си търся работа!

— Но знаеше ли, че тя отива в Уайоминг? Освен това тя каза, че ще ни плати много добре. Можеш да спечелиш нещо от това пътуване като компенсация за неприятностите, в които те забърках.

Да напомня на Колт за причината да се намира тук в настоящия момент може би не бе най-умното нещо. Били имаше чувството, че ако Колт можеше да изпепелява с поглед, вече щеше да се е превърнал в димяща купчинка пепел. Но брат му не каза нищо, дръпна рязко юздите на коня си… и се насочи към грандхотела.