Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уайоминг (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Savage Thunder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 183 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джоана Линдзи. Див и влюбен

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Иван Колев

Коректор: Пенчо Иванов

ISBN: 954–585–229–1

История

  1. — Добавяне

Глава 21

През отворения прозорец се чу шум от токовете на ботуши, отекващ върху плочите по тротоара на отсрещната страна на улицата, последван от тих шепот:

— Господи, как ме изплаши, момче!

Отговор не последва. Чуваше се крякане на жаба, което се усилваше, щом пианистът в близкия салон спреше за малко да си почине. Музиката звучеше приглушено и действаше успокоително, съпроводена от смях, който обаче не бе достатъчно силен, за да разбуди вече заспалите жители на града.

Със сигурност различните звуци не бяха причина за безсънието на Джоселин. За разлика от другите случаи, когато бе лежала будна посред нощ, заслушана във воя на койотите или в стъпките на някой от пазачите, обикалящи покрай палатката, тези звуци й действаха успокояващо. Ала сънят продължаваше да бяга от очите й.

Беше уморена, но и напрегната. Не можеше да престане да мисли какво би могло да се случи тази нощ, питайки се защо изпитва такова облекчение. Явно не би могла да се справи със съблазняването на един мъж. Трябваше да го каже на Ванеса, която със сигурност щеше да бъде разочарована.

Накрая Джоселин се отказа от опитите си да заспи и рязко отметна завивките. В стаята бе тъмно, защото луната бе изгряла зад хотела, но очите й бяха привикнали с мрака. Напипа лампата и я запали. Намали фитила, облече пеньоара и се приближи до прозореца.

Дръпна завесите и погледна навън, но не можа да види нищо. Лунната светлина бе силна, а сенките, които образуваше, бяха черни като катран. Покривът над терасата също бе в сянка, а балюстрадата в края му, върху която бе закрепена табелата с името на хотела, закриваше гледката към улицата. Мекото сияние на луната осветяваше сградите на отсрещната страна, но всички прозорци бяха тъмни.

Нуждаеше се от дълга разходка, за да се измори и да заспи. Беше сигурна, че пазачът, който стоеше на пост пред вратата на стаята й, нямаше да има нищо против да я съпроводи. Обаче мисълта за гнева на сър Паркър, когато разбере за безразсъдството й, я възпря да излезе.

Младата жена въздъхна, ядосана на себе си и на Колт, на затрудненото положение, в което се намираше. Ако Лонгноуз не съществуваше, щеше да излезе на разходка. Ако знаеше къде е Колт, нямаше да се чувства толкова неспокойна. Ако не я бе грижа, това нямаше да има значение и щеше спокойно да заспи. По дяволите!

Как смееше този мъж да изчезва? Какво щеше да стане, ако се наложеше да заминат набързо — съвсем възможна вероятност, имайки предвид колко често им се бе налагало да го правят? Не, не разсъждаваше разумно. Колт всеки ден разузнаваше обстановката. Щеше да разбере, ако Лонгноуз е наблизо, и да ги предупреди. Англичанинът вероятно продължаваше да търси следите й в Аризона. За да бъде честна, единствено мисълта, че тази нощ Колт е в леглото на някоя друга жена, й пречеше да заспи.

Не, така нямаше да се успокои. Трябваше да излезе да се поразходи, а по-късно щеше да се тревожи за сър Паркър. Но когато се извърна от прозореца, се чу силно тупване навън в коридора, сякаш… сякаш нечие тяло е паднало на пода. За миг се втренчи във вратата, после отмести поглед към малката ръчна чанта. Докато извади пистолета си, вратата сигурно щеше да се отвори и щеше да бъде прекалено късно, за да се защити. Освен това оръжието бе добро само за стрелба от близко разстояние. Трябваше да го вземе и да се притаи зад вратата. Погледна отново натам и видя как дръжката бавно започна да се завърта.

Без да се замисля, Джоселин се измъкна през прозореца и скочи върху покрива над терасата. За щастие той не бе стръмен. Обаче твърде късно осъзна, че който и да е влязъл в стаята й, ще погледне през прозореца, когато види, че стаята е празна. Не се съмняваше, че ще я видят. Но дали щяха да рискуват да стрелят и да разбудят града? Нима не очакваха да я намерят заспала в леглото и безшумно да я убият? Дали щяха да я потърсят и да разберат, че е отвън, на покрива над терасата?

Трябваше да извика. Един силен писък щеше да ги изплаши. Но я възпря мисълта за прозрачната дреха, в която бе облечена.

Нямаше да стои и да чака нечия глава да надникне през прозореца. Краят на покрива бе само на няколко метра, а единствено малкият будоар отделяше спалнята й от края на сградата от тази страна. Имаше по-голям шанс да не я забележат, ако бързо се прехвърли през покрива, отколкото да се опитва да достигне до прозореца на будоара, след като не бе сигурна дали е отворен. Обаче нямаше за какво да се хване. Трябваше просто да се плъзне по стената до най-ниското, да се залови с крака за една от подпорите и да скочи на земята. После щеше да хукне към конюшните на хотела, където щеше да е в безопасност. Някои от хората й бяха там. И ако я видеха по прозрачната нощница, целият срам щеше да си остане в семейството, както се казваше.

Точно това и направи, макар да не бе преценила скоростта, с която се спусна по покрива. Удари се в балюстрадата, преди да успее да спре. Не изчака, за да си поеме дъх. Плъзгането по покрива бе по-лесната част от работата. Успя да се залови за една къса подпорна колона в края, докато внимателно опипваше с крак, за да открие друга.

И в този момент късметът й изневери. Залюля краката си, но не напипа нищо. Със закъснение осъзна, че целият й план за бягство бе построен върху предположението, че покривът се придържа от колони. Как иначе, по дяволите, се крепеше проклетото нещо, за да не падне? И къде беше колоната? А което бе по-важно, след като тя не беше там, какво разстояние оставаше до земята? По дяволите, как не бе обърнала внимание на тези неща, когато влизаше в хотела? Спомняше си само няколко стъпала към верандата от предната страна на сградата. Нямаше представа на каква височина от земята е увиснала, нито докъде стига издигнатата част на терасата. Погледна надолу, но не видя нищо друго, освен мрак.

Предположи, че би могла да открие някаква опорна точка откъм предната страна на покрива, но от продължителното висене ръцете я боляха. Можеше да падне и да се приземи на задните си части, но не събра смелост да го направи. Обзе я паника.

Трябваха й няколко секунди, за да осъзнае, че някой е хванал краката й и я държи здраво. В същия миг чу тих и познат провлачен глас да изрича:

— Пусни се.

От гърдите й се изтръгна въздишка и тя се пусна. Също както се бе хвърлила в ръцете му през първия ден, когато се срещнаха, така и сега тя се довери на Колт да я свали безопасно на земята.

Обаче все пак не беше съвсем същото. Този път тя се озова сгушена в прегръдките му, а той не побърза да я пусне.

Джоселин се опита да различи лицето му в мрака. Нямаше представа как той се е оказал точно тук, а и нямаше намерение да пита.

— Нека се досетя. Имала си неканени гости, нали? — наруши тишината леко подигравателният му глас.

Докато го изричаше, я пусна на земята, но не я отблъсна от себе си. Сграбчи я за раменете, за да я задържи да не падне. Тя обаче предпочиташе да мисли, че просто иска да я усеща до себе си. Ала в следващия миг въпросът му достигна до съзнанието й и Джоселин си припомни причината да се озове в това положение.

— Имаше някой — задъхано заобяснява тя. — Чух шум в коридора… чантата ми бе прекалено далеч… не можех да я достигна… видях, че дръжката на вратата се завърта. Какво друго можех да направя?

— Да не би да ми казваш, че някой се е опитал да влезе в стаята ти, херцогиньо?

— Не само се опита. Вратата не беше заключена. Не дочаках да видя дали ще се отвори, но не се съмнявам в това.

— А къде бяха пазачите ти?

— Имаше само един и се боя, че може би е мъртъв. Шумът, който чух…

Той я пусна и пъхна револвера си в ръката й.

— Остани тук — бе всичко, което изрече.

— Къде отиваш?

Глупав въпрос. Той вече бе скочил, за да се хване за края на покрива, изкачи се отгоре и след миг вече го нямаше. Джоселин огледа празната улица, огряна от лунната светлина, после отмести поглед към сенчестата тераса на хотела — върху която стоеше, защото тя наистина бе издадена напред от сградата — сетне сведе очи към револвера в ръката си. Беше тежък и с дълго дуло, не приличаше на малкия й пистолет. Никога не бе стреляла с подобно оръжие и се съмняваше, че сега ще може да го стори, още повече, че пръстите й бяха изтръпнали.

Револверът натежа в ръката й и тя го стисна по-силно, докато се взираше в края на покрива. Съзря неясните очертания на част от колона, която някога е била там, и предположи, че другата част е паднала и не е била възстановена. Значи в крайна сметка планът й за спасение не е бил чак толкова глупав. Но изобщо не направи опит да го изпълни докрай и да хукне към конюшнята, където щеше да бъде в безопасност. Колт й бе казал да стои тук и тя нямаше да мръдне от мястото си.