Джоана Линдзи
Див и влюбен (40)

Глава 40

Отвън не можеше да се предположи, че салонът „Златната пивоварна на Нюджът“ е претъпкан, но вътре бе доста оживено. Джоселин спря на прага. Зачуди се дали днес не е някакъв празник, за да има толкова много хора в ранния следобед. Но после забеляза, че пред повечето от мъжете, седнали на бара, имаше чинии с храна и осъзна, че навярно обедният час още не е минал и че самата тя е доста гладна.

— Ти не ми каза, че заведението е и ресторант — прошепна, когато усети, че Колт е зад гърба й.

— На кого говориш, хлапе?

Младата жена се извърна с разширени от изненада очи. Видя един възрастен мъж, облечен в провиснали панталони като нейните, мръсна фланелка и тиранти. Чешеше дългата си брада и за нейно облекчение погледът му бе насочен към бара, а не към нея.

— Моля да ме извините, аз…

— Моля какво…

Мъжът се изкиска и не довърши. Джоселин се намръщи и погледна през рамо, за да види какво се бе случило с Колт. Той не беше там. А възрастният мъж сега се взираше изпитателно в нея.

— Дали случайно не ти се намират пет цента, които искаш да похарчиш в приятна компания, синко? Храната е безплатна, ако си поръчаш и пиене.

Тя бръкна в джоба на палтото и му подаде една монета. Осъзна грешката си, когато очите му се окръглиха. Той едва не счупи пръстите й, докато измъкваше златната монета на стойност двадесет долара.

— Сигурно си нов в златните полета, хлапе. Ела с мен и аз ще ти купя едно питие. По дяволите, сега съм богат!

Изкиска се и се запъти към бара. Джоселин нямаше намерение да го последва. Понечи да тръгне към изхода, когато усети как някой рязко я извъртя и се намери лице в лице с възмутения Колт, който от известно време стоеше зад нея.

— Мисля, че ти казах да си държиш устата затворена.

— Той помисли, че съм момче — бързо обясни младата жена. — Ние не очаквахме подобно нещо. След като мога да мина за момче, защо да не останем малко по-дълго и да не хапнем нещо?

— Не, няма да останем — гневно скръцна със зъби Колт. — Не видя ли достатъчно?

— Всъщност още не съм видяла нищо, но…

Устата й остана отворена, когато видя картината над бара в позлатена рамка. На нея бе изобразено полегнало момиче без никакви дрехи. Смехът на Колт я накара да осъзнае, че се е изчервила и… се взира слисано в картината.

— Ела, от там се вижда по-добре. Пет минути, Дач, и се махаме оттук.

Тя кимна и го последва към бара. Представляваше дълъг плот от орехово дърво, върху който бяха преметнати кърпи. Херцогинята предположи, че тези, които се хранеха, навярно си бършеха ръцете в тях. Високите дървени седалки бяха прикрепени към месингова релса, която опасваше основата на бара. На пода бяха поставени плювалници. Около тях бяха посипани дървени стърготини и за беда Джоселин много скоро разбра предназначението им. Един от мъжете изплю към плювалника тютюна, който дъвчеше, но не го улучи.

Когато приближи до бара, барманът забърса плота пред нея, върху който бяха останали остатъците от нечий обяд, и попита:

— Какво ще вземеш, момче?

— Чаша коняк, ако обичате.

— Нека бъдат две уискита — изръмжа Колт до нея и хвърли монета от десет цента върху плота.

Свирепият му израз бе достатъчен, за да осъзнае, че отново е направила грешка. Вероятно по тези места изобщо не бяха чували за коняк, камо ли да го сервират.

— Съжалявам — тихо промълви тя.

— Дръж я, но не пий — процеди Колт, когато барманът тръсна чашата с уиски пред нея.

Джоселин взе чашата, видя още една купчинка изплют тютюн, обърна се и се облегна на бара. Колт остана с лице към бара, но на стената имаше огледало и в него можеше да вижда цялото помещение.

То не бе много голямо, приблизително колкото най-малкия салон във Флеминг Хол. Освен неприличната картина, която Джоселин старателно избягваше да гледа, по стените висяха и други интересни неща: глава на елен, избелелият череп на някакво огромно животно, стари оръжия, рога на бивол.

Имаше няколко маси за игра и рулетка, но нищо друго, което да отвлича посетителите от главното занятие в тази стая, и по-точно пиенето. Само за няколко минути тя чу да се произнасят неща като „Змийска отрова“, „Полиран ковчег“, „Червен динамит“, „Сок на тарантула“ и „Пикня на пантера“. Джоселин предположи, че са различни марки уиски. Изкуши се да опита от чашата, която държеше, за да разбере дали съдържанието й отговаря на някое от изброените екзотични имена. Обаче един поглед към Колт, който продължаваше да наблюдава помещението в огледалото, я убеди да не го прави.

Мъжете в салона бяха златотърсачи, комарджии, бизнесмени, каубои, скитници. Джоселин се смая, когато видя няколко жени, седнали край масите.

Чу, че ги наричат „котенца“. Всъщност до ушите й достигнаха други обръщения, които не бяха чак толкова любезни. Очевидно те бяха на разположение и за други неща, освен за пиене и танци, но единственото, което ги отличаваше от останалите жени в града, бе, че не носеха обикновени памучни рокли. Всъщност бяха облечени по последна френска мода, Джоселин разпозна стила от модните списания, които си бе купила в Париж, макар че в тях, деколтетата на роклите не бяха толкова дълбоки. Едва когато една от жените стана, херцогинята слисано установи, че приликата свършва до горната част на роклята. Дрехата нямаше пола или по-точно това, което минаваше за пола, стигаше до средата на бедрото и разкриваше дълги крака, обути в лъскави копринени чорапи.

Джоселин се улови, че се взира в жената, и побърза да отмести погледа си. Е, ако искаше да бъде шокирана с идването си тук, сега наистина беше. Щом жените в салоните бяха толкова оскъдно облечени, то какво оставаше за тези в бордеите? Нищо чудно, че Колт бе ужасен от желанието й да посети някой бордей.

— Проблем ли имаш, господине?

Младата жена се сепна. Колт я бе предупредил да не се взира в никого, а приличащият на мечка мъж, който гледаше към тях, явно бе раздразнен. Ала тя не си спомняше да е гледала към него. Дори не си спомняше изобщо да го е забелязала до този момент. Може би в крайна сметка не говореше на нея.

— Зададох ти въпрос, господине.

Едва сега Джоселин осъзна, че наистина не говореше на нея, а на Колт. Погледна към Колт и видя, че той наблюдава мъжа в огледалото, но самият той се взираше в него, както я бе предупредил да не прави. Великанът също го виждаше съвсем ясно в огледалото и очевидно това никак не му харесваше.

Но Колт не се обърна, за да отговори на мъжа. Седеше неподвижно като статуя. Нито един мускул не трепваше по тялото му.

— По дяволите, ти си мелез, нали? — чу Джоселин гласа на мъжа и застина. — Кой, по дяволите, те пусна тук?

Тя очакваше Колт да се обърне и да каже на противното създание къде да се дене. И защо трябваше да си сплита тези плитки, да облича кожена риза с дълги ресни и да обува мокасини? Ако беше само едното, нямаше да има значение. В помещението имаше и други мъже, чиито коси бяха дори по-дълги от тази на Колт. Зад една маса бе седнал друг посетител, който също носеше риза от еленова кожа. Имаше и много други, обути в мокасини, но и с трите накуп бе все едно да си сложиш табелка с огромни букви, които всеки може да прочете. Колт си търсеше белята. Тогава защо не се обърне и не я посрещне?

— На теб говоря, мелез.

Докато го изричаше, мъжът се изправи. Беше огромен. Приличаше на мечка с гъстата си кафява коса, дълга брада и мустаци. Не носеше револвер и, изглежда, не се впечатляваше, че Колт носи. Към колана на кръста му бе закачен навит камшик и явно се занимаваше с говеда. Сигурно прекарваше стадата през планинските пътеки. Джоселин искрено съжали горките животни, защото мъжът беше зъл и жесток.

А Колт все още не му бе отговорил.

— Може би имаш нужда от нещо, което да привлече вниманието ти — продължи другият.

Джоселин ахна, когато звярът размота камшика си. Не, нямаше да се осмели! Обаче останалите посетители изглежда бяха на друго мнение, защото побързаха да се отдръпнат към стените. Масите около бара също се изпразниха. А Колт продължаваше да седи неподвижно.

Камшикът изплющя. Тя видя отпечатъка, който той остави върху кожената риза на Колт. Обзе я неописуем ужас. Онзи звяр наистина го бе направил, за да привлече вниманието на Колт. Но не успя. За нейно изумление, както и за изненада на всички останали, Колт не направи нищо. Не помръдна, с нищо не показа, че е бил наранен. А от удара сигурно го е заболяло. Камшикът бе изплющял като изстрел.

Мечката също бе изненадана, че жертвата й не реагира, но само за кратко. Присвитите очи на звяра се впериха в гърба на Колт и той се приближи към огледалото, за да го разгледа по-добре.

— Струваш ми се познат, мелез. Да не би и преди да си ми създавал неприятности, когато съм бил твърде пиян, за да си спомня? — После извика: — Отговаряй, копеле! — Камшикът отново изсвистя във въздуха.

— Не! — ахна Джоселин, когато той отново се стовари върху гърба на Колт. Понечи да се спусне към него, ала една ръка твърдо я спря.

— Не се меси, момче. Той е само мелез.

Сега вече нищо не разбираше. Не проумяваше ставащото, нито отвратителните предразсъдъци, които можеха да накарат един човек да изрече подобно нещо. Не можеше да приеме безразличието на останалите, които стояха и наблюдаваха ужасната сцена, вместо да се намесят. Ала най-вече не разбираше какво става с Колт, защо стои неподвижно и понася това издевателство.

Обърна се към мъжа, който я бе сграбчил за рамото, и измъкна револвера му, преди той да разбере какво е намислила. Трябваше да се подпре на ръката му, но се съмняваше, че ще улучи. Нямаше опит с револверите.

Но звярът не го знаеше.

— Само посмейте да го ударите още веднъж, сър, и ще съм принуден да ви застрелям.

Повечето от мъжете, които стояха зад нея и зад мечката, се отдръпнаха. Ако не нещо друго, поне бе привлякла вниманието му. Джоселин хвърли бърз поглед към Колт, ала той продължаваше да седи неподвижно дори и след като се бе намесила.

— На мен ли говориш, младежо? — попита я грубиянинът. — Надявам се, че не си чак толкова глупав.

Тя леко трепна, когато камшикът изплющя върху пода. Предупреждението бе съвсем ясно — ако не прибере револвера, ще изпита камшика върху себе си.

Дланите й се изпотиха. Едва на втория път успя да запъне ударника. Звукът отекна ужасяващо високо в притихналата стая. В резултат мъжът се разгневи още повече.

— Ти малко лайно! — изрева той. — Не се меси или ще те нарежа на ленти!

— Защо не го оставиш на мира, Прат? — извика някой.

— Та той е още дете.

— И ти ли си го просиш? — бе отговорът на мечката.

— Не се ли изяви достатъчно за днес, Прат? — разнесе се от другия край на стаята.

Джоселин започна да набира смелост, когато осъзна, че мъжът се вбеси, задето хората не са на негова страна, и насочи гнева си към нея.

— Дяволите да те вземат, сукалче, или хвърли този револвер, или го използвай!

Не й оставяше никакъв избор, защото вдигна ръка и понечи да замахне с камшика към нея. Тя дръпна спусъка — после замръзна, обхваната от ужас. Нищо не се случи. Револверът, който бе взела, не бе зареден!

Върху лицето на Прат се изписа задоволство. Заради дързостта й да го предизвика сега щеше да изпита камшика му и мъчителна болка. Страхът парализира до такава степен сетивата й, че тя нито извика, нито помръдна, когато видя как камшикът приближава към нея.

Нещо изпука, но Джоселин не почувства нищо. Сигурно сърцето й бе спряло да бие, но не усети никаква болка. Тогава подуши дима, видя как Прат бавно се свлича на пода и осъзна, че някой я е спасил. Звукът, който бе чула, бе изстрел, а не свистенето на камшика.

Фактът, че този път не бе сигурна, че Колт е нейният спасител, бе напълно разбираем, особено след като самият той бе оставил нещата да стигнат толкова далеч. И все пак именно от дулото на неговия револвер се виеше струйката дим и неговите очи срещна, когато се отпусна облекчено.

Извърна се бавно, подаде безполезния револвер на притежателя му и спокойно излезе от салона. Никога повече нямаше да проговори на Колт Тъндър. Независимо от причината да остане безучастен до последния миг, а тя предполагаше, че това бе просто за да й даде урок, той бе позволил да я изплашат до смърт и тя никога нямаше да му го прости.