Джоана Линдзи
Див и влюбен (42)

Глава 42

Когато частният вагон навлезе в гарата на Шайен, валеше сняг. Преди да дойде в Америка, херцогинята бе прекарала повече от година в топлите средиземноморски страни и отдавна не бе виждала сняг.

— Как мислиш, дали тук климатът не е твърде суров за конете? — попита тя и пусна завеската на прозореца.

Колт тъкмо обличаше палтото си.

— Дивите коне живеят тук вече стотици години, херцогиньо. Мислиш ли, че хората по тези земи щяха да се справят без конете си?

Тя се усмихна малко стеснително. Беше казала на Ванеса, че възнамерява да установи развъдната си ферма за коне в тази част на страната, но решението й бе взето импулсивно заради този мъж, който най-спокойно се готвеше да я напусне. Ако нямаше друга причина да живее тук, може би някоя друга част на страната бе по-подходяща за отглеждането на чистокръвни коне.

— Но ти би ли отглеждал коне тук? — запита тя.

— Възнамерявам да го направя с онази млада кобилка, която ми дължиш. Не се страхувай, че няма да оцелее. Тук времето е идеално за животните — през лятото не е много горещо, а зимата е мека.

— Безпокоя се за собствените си коне. Не ти ли споменах, че възнамерявам да се установя тук?

— Защо, за Бога?

Младата жена се извърна. Изписаният върху лицето му ужас стисна сърцето й с ледена ръка. В гърлото й се надигна огромна буца. Заболя я, наистина я заболя и отвори уста, за да му заяви, че ако избере Уайоминг за своята развъдна ферма, ще се постарае да е по-надалеч от него.

Ала в същия миг той се озова зад нея и сложи ръце на раменете й.

— Забрави какво казах. Какво ще правиш от тук нататък не е моя работа. Аз свърших работата, за която ме бе наела.

Но как, по дяволите, щеше да продължи да живее, след като знае, че тя е толкова близо? Колкото и да се опитваше, Колт не можеше да си отговори на този въпрос. Смяташе, че след като си свърши работата, за която бе дошла тук, тя ще се върне на изток. Но ако остане…

Джоселин свали ръцете му, но той усети сковаността й.

— Не мога да си представя как можах да забравя с какво нетърпение очакваш да сложиш край на нашата близост. Ако ме придружиш до хотела, след това си свободен да поемеш по пътя си. Ще се погрижа парите ти да бъдат доставени в ранчото на сестра ти веднага щом пристигнат.

— Не, няма да го направиш.

— Да, аз…

— Не… няма, херцогиньо.

Джоселин стисна устни. И преди го бе правил, само че тогава тя не искаше да говори с него. Сега вече не се боеше от това изражение на лицето му. А и гневът й измести болката. Значи той не можеше да чака? Значи искаше да скъса веднъж завинаги с нея? След седмицата, която прекараха заедно, тя смяташе, че вече е започнала да го разбира малко по-добре. Бе започнала да се надява…

— Ако се тревожиш, че аз ще донеса парите, уверявам те, че няма да го направя. Можеш да бъдеш сигурен, че повече никога няма да ме видиш. За съжаление не нося толкова много пари в пътната си чанта. Ако не можеш да почакаш, докато пристигнат фургоните ми, предполагам, че мога да изпратя телеграма до най-близката банка и да поискам да ми бъдат преведени пари… Какво има сега? — додаде тя, когато той продължи да клати глава.

— Ако ми дадеш онези пари, ще ги изгоря. Никога не съм искал проклетите пари и ти много добре го знаеш! Само ми достави онази кобилка, когато е готова да бъде отделена от майка й, и ще сме квит.

— Значи си вършил една неприятна работа за нищо? Поне ми позволи да ти платя пътните…

— Не.

Джоселин го изгледа свирепо.

— Решил си да ме накараш да се почувствам виновна, задето се възползвах от теб, нали? Обаче ще трябва да те разочаровам. Ако чувствам нещо, то със сигурност не е вина.

С тези думи тя грабна пътната си чанта и се запъти към вратата. Колт стисна зъби. Торбите с багажа му все още бяха в спалното купе, иначе веднага щеше да я последва. По дяволите всички жени! Нима се опитваше да го накара да се чувства виновен, задето отказваше да вземе парите й? Всичко, което искаше, бе да се махне по-далеч, преди да е направил нещо глупаво, като например да й каже какво изпитва към нея. Много добре си представяше как ще реагира. Щеше да побегне като подгонена от диви зверове… ако преди това не се изсмее в лицето му.

Много добре си спомняше какво му бе казала, когато го помоли да посетят онзи салон — че след като хората й се присъединят към нея, тя вече не може да си позволи да се държи толкова дръзко. Същото важеше и за него и той много добре го знаеше. Тя може и да споделяше с удоволствие ложето му, докато бяха сами и никой друг не знаеше за това, но вече не бе така. Някои от хората й вероятно вече бяха пристигнали и я очакваха. Тя сигурно щеше да се ужаси, ако те разберат, че любовникът й е мелез. И ако сега се държеше така, сякаш я бе ужилила оса, то навярно бе, защото й напомни, че всичко е свършено, преди тя първа да го отпрати. Заради това бе толкова сърдита и хладна с него.

Колт затръшна вратата на частния вагон и се затича, за да настигне херцогинята. Трябваше да отиде право при товарния вагон, за да свалят първо конете, но вместо това тя крачеше с бързи стъпки към града. Поколеба се дали да не я остави да си отиде. Вече бе в безопасност. Но бе свикнал да се тревожи за нея. Не можеше да я остави, докато не се увери, че хората й са пристигнали.

Джоселин бе твърде ядосана, за да гледа накъде се е запътила. Не забелязваше нищо от Шайен. Чувстваше се… използвана. Мили Боже, нима изминалата седмица бе неговият начин да й го върне? Той се бе почувствал използван от нея и искаше и тя да изпита същото. Каква долна и презряна постъпка! Но какво друго да си мисли? Та нали тази сутрин той я бе любил диво и страстно, а след това я бе държал нежно в прегръдките си? А сега нямаше търпение да се раздели с нея. Повече нямаше да се видят. О, Господи, никога нямаше да го види, никога нямаше да почувства докосването му. Как щеше да го понесе?

Забави крачка. Опита се да си напомни къде се намира, че не може да плаче насред улицата, но сълзите вече пареха в очите й. В същия миг една ръка се стегна около китката й и я дръпна настрани. Първата й мисъл бе: „Не, той още не ме е изоставил.“ Но ръката запуши устата й.

— Имаш късмет, че шефът иска първо да те види, момиче, иначе още сега щях да ти прережа гърло. Само посмей да мръднеш и шъ са наложи да го разочаровам.

Джоселин разбра предупреждението. Обаче вече не я бе грижа. Защо да чака? Защо да понася издевателствата на онзи англичанин, вместо всичко да свърши още сега?

Освен мъжа, който бе запушил с ръка устата й, видя още един. Той се бе притиснал към стената на една сграда, а другата му ръка бе пъхната под тежкото му палто. Джоселин не се съмняваше, че отдолу е скрил револвера си, за да не го види случаен минувач. Първият я издърпа настрани и сега едва ли някой щеше да я види, защото сянката между двете сгради я скриваше.

Не разбираше защо продължаваха да стоят. Навярно конете, с които щяха да я отведат, ги очакваха завързани зад сградата. Изминалото време й помогна да се съвземе и да реши, че няма да се остави покорно да я отведат. Ако не й прережат гърлото, може би имаше шанс да се освободи или поне да извика.

Тъкмо се канеше да ритне нападателя си, когато другият мъж се обади.

— Той идва, Дуейн.

Кой бе той? Не можеше да е Колт. В момента той или разтоварваше коня си от влака, или вече бе поел към дома си. Ала тя знаеше, че е Колт, както и че те нямаше да го чакат тук, освен ако не възнамеряваха да го убият. Страхът скова сетивата й. В следващия миг той вече бе там, зави покрай ъгъла и след малко се озова при нея с дуло, насочено в лицето му.

— Не смей да дишаш! — чу се предупреждение. Нямаше нужда от него, защото Колт почти не дишаше, задушен от гняв. Как можеше да бъде толкова глупав и да не се запита защо херцогинята изведнъж смени посоката и се скри между двете сгради? Беше решил, че тя се опитва да се изплъзне от него. Беше проявил небрежност. Само един поглед към нея му бе достатъчен, за да разбере, че тя е толкова уплашена, та не може да сдържи сълзите си. Тъкмо това събуди дивашкия му инстинкт да убива. Тези две копелета нямаше да се измъкнат живи.

— Отпусни се, Клинт. Той няма да напрай нищо, щот шъ прережа туй хубаво вратле. Нал тъй, индианецо Тъндър? — изкиска се Дуейн. — Май ни мъ помниш, а? Сигур си победил толкоз много мъже, че не им знаеш броя?

— Оуен беше, нали?

— Е, страшно съм поласкан. Реши, че си ни преметнал, кат отведе дамата? Обаче онзи Майлс, дет го утепа, ни каза къде отива тя. Нямаше нужда да вървим след теб, кат можехме да си седим тук и да те чакаме.

— Значи англичанинът е в града?

— По-добре да питаш дъл е ядосан, а не къде е в момента, щото второто няма значение, но първото със сигурност има.

Клинт се засмя, защото по това време още не беше с бандата, но бе чул достатъчно за последната им среща с момичето. Обаче на Дуейн не му бе до смях.

— Щеше му се да ни избие сичките, кат разбра, че Ейнджъл я е върнал на хората й — продължи Дуейн. — После побесня още повече, когато в Колорадо моят глупав брат и Сондърс ги фана златната треска и отпрашиха към златните полета. — Замълча за миг и се ухили. — Можеш да съ обзаложиш, че той шъ съ погрижи тя да си плати за сички бели, дет му причини. А ти готов ли си да си платиш за своя дял в тез бели?

— Моят дял ли?

— Да не мислиш, че не знайхме кой стреля по нас, Тъндър?

— Тва индианското ти име ли е? — дръзко попита Клинт.

— Ако имаш още някое, по-добре го кажи сега — добави и се изкиска. — Искаме да напишем цялото ти име върху надгробния ти камък.

— Първото ми име е Уайт — спокойно отвърна Колт.

— Уайт Тъндър — подигравателно се ухили Дуейн.

— И що? — попита Клинт. — Не е толкоз звучно като Лудото куче или Бесния кон.

— Забравяш, че той е мелез, глупако — с известно отвращение изрече Дуейн. — Тва е заради бялата^[1] му половинка.

— Не, това е заради мълнията, която удря заедно с гръмотевицата — тихо рече Колт, измъкна светкавично револвера си и заби един куршум в средата на челото на Дуейн.

Клинт остана да се взира изумено, забравил дори, че държи оръжие в ръка. Херцогинята се разпищя и падна на земята, повлечена от Дуейн. В този миг Клинт погледна към Колт и получи куршума, предназначен за него. Той също стреля, но куршумът се заби в земята.

Колт се увери, че е мъртъв — за Оуен нямаше съмнение — преди да помогне на Джоселин да се изправи на крака. Тя се извъртя толкова рязко към него, че той отстъпи. Обаче не можа да избегне яростта й.

— Можеше да ме убиеш! Той можеше да ме убие!

Колт я сграбчи и я стисна в прегръдките си.

— Всичко свърши, херцогиньо — нежно рече младият мъж. — И аз стрелям само ако съм сигурен, че ще улуча.

Усети как тялото й потрепери, преди да се отпусне на гърдите му.

— Струва ми се, че напоследък се нагледах на прекалено много убити. Отведи ме оттук, Колт.

Нямаше нещо, което да искаше повече, но видя, че неколцина граждани тичат към тях, за да разберат причината за престрелката. Сред тълпата бе и шерифът Смит. За щастие Колт го познаваше и поне дългият разпит щеше да им бъде спестен.

— Ще те отведа в Роки Вали веднага щом тази бъркотия се оправи, херцогиньо. Ще се върна, за да видя дали някои от хората ти вече не са пристигнали. Обаче, след като има вероятност и англичанинът да е в града — а кой знае колко нови мъже е наел като този Клинт — смятам, че ще бъдеш в по-голяма безопасност в ранчото.

Тя не възрази. Единственото, което имаше значение, бе, че той все още няма да я изостави.