Джоана Линдзи
Див и влюбен (8)

Глава 8

Ванеса отвори вратата на апартамента им в грандхотела и видя Бабет да се киска в коридора с господин Сидни, един от двамата лакеи, които постоянно се бореха да спечелят благоволението й.

— Ела тук, момиче — нетърпеливо рече Ванеса и възнагради Сидни с неодобрителен поглед. Прислужникът побърза да се отдалечи. — Успях да я накарам да си легне и й сложих студен компрес на челото, но тя няма да се успокои, докато не чуе доклада на Алонсо. Ти получи ли този доклад?

— Но, разбира се — усмихна се Бабет, а русите и букли се разлюляха, докато влизаше в стаята. — Алонсо е открил къде е отишъл американецът, но не знае колко дълго ще остане там. — Французойката сви рамене.

— Е, щом още е тук, може и да има някаква надежда да се осъществят намеренията й, макар че нямам представа какво е намислила. Тя ми каза, че той е отказал да бъде нает. — Ванеса се намръщи и погледна към затворената врата на спалнята на Джоселин. — От друга страна, може и да е по-добре, ако тя не го види никога повече. Досега не съм я виждала така да избухва в сълзи, освен през първите месеци след смъртта на херцога.

— Не е чудно, след всичко, което се случи днес.

— О, знам, знам — отвърна графинята. Все още не можеше да повярва, че нито един от хората им не бе пострадал сериозно при днешната засада. Въпреки че двама от охраната бяха ранени и в момента се намираха под лекарско наблюдение, можеха да пътуват, ако се наложи. — Но тя не плаче заради това. Как можа онзи грубиян да се отнесе така презрително към нея!

— Може би той просто не я е видял?

— Може би.

Но Ванеса не го вярваше. И въпреки че бе изненадана от силния интерес на Джоселин към този мъж, не бе сигурна, че е много разумно от нейна страна да го подхранва. Не и след всичко, което й бе разказала за срещата си с него. Според описанието на приятелката й той бе доста… необикновен.

— Алонсо разбра ли какво означава мелез?

Бледосините очи на Бабет се ококориха, когато си спомни за тази част от доклада.

— О, да, но мисля, че няма да ви хареса.

— Не съм и предполагала, че ще ми хареса — сухо отвърна Ванеса. — Ела с мен.

Графинята почука леко на вратата и двете жени влязоха в спалнята. Слънцето току-що бе залязло, но прозорците бяха отворени и в стаята имаше достатъчно светлина, за да се види, че Джоселин не спи; всъщност херцогинята седеше на леглото и гледаше очаквателно към камериерката си.

Ванеса даде знак на Бабет да запали лампите и рече:

— Позволих си волността да поръчам лека вечеря, която скоро ще бъде донесена. Не знам за теб, но аз нямам желание да се преобличам за вечеря.

Джоселин се намръщи и погледна скъпата си приятелка.

— Ти трябва да си в леглото, Вана, особено след онова ужасно главоболие, което получи сутринта. Аз се чувствам съвсем добре…

— И малко храна и почивка няма да ти навредят — завърши Ванеса с нетърпящ възражение тон.

Джоселин въздъхна. Когато приятелката й изпаднеше в едно от майчинските си настроения, бе много по-лесно да й се подчинява и да не й противоречи. А това бе така, откакто тя се поддаде на глупавите си чувства и избухна в сълзи. Джоселин погледна отново към Бабет, която продължаваше да пали лампите — в стаята имаше шест.

Помещението бе доста удобно, като се има предвид, че очакванията им не бяха големи: повечето от градовете в западната част на страната бяха малки, а хотелите им — още по-малки. Този бе първият голям град и те останаха приятно изненадани, че има доста хотели. Грандхотелът не беше като луксозните хотели на изток, но предлагаше удобства. Освен това те имаха възможност да наемат целия втори етаж.

— Достатъчно, Бабет — нетърпеливо нареди Джоселин. — Какво докладва Алонсо?

Французойката дръзко се усмихна. Господарката й бе отгатнала опитите й да отложи съобщаването на новините.

— Не е чак толкова лошо. Поне Алонсо каза, че било въпрос на предразсъдъци. Мелезът се смятал за индианец, а към индианците всички се отнасят с презрение и омраза.

— Презрение?

— За да прикрият страха си, нали разбирате? По тези места индианците все още внушават доста страх. Те продължават да нападат и убиват…

— Кои индианци?

— Апачите. Ние чухме за тях в Мексико, нали?

— Да, но аз не си спомням да съм чула, че продължават да са враждебно настроени.

— Само Джеронимо. Алонсо казва, че той е изменник с малко поддръжници, който се крие в Мексико, но често нападат от тази страна на границата.

— Много добре, но Колт Тъндър не е от апачите, той е шайен — изтъкна Джоселин. — Какво каза Алонсо за шайените?

— Те не са познати по тези места.

— Тогава защо господин Тъндър смята, че аз би трябвало да се отнасям с недоверие към него?

— Струва ми се, че ти не разбра основното, скъпа моя — намеси се Ванеса. — Предразсъдъците не се отнасят за конкретен човек. Изглежда, в тези западни територии към всички индианци се отнасят по един и същи начин, независимо към кое племе принадлежат.

— Но това е абсурдно — възкликна Джоселин. — Да не говорим, че е и несправедливо. Освен това у Колт Тъндър няма нищо, което да предизвиква презрение. Аз го намирам за много любезен… е, почти. И той ни оказа голяма помощ. Мили Боже, за по-малко от час този мъж два пъти спаси живота ми. — Той беше още и нетърпелив, избухлив, заядлив и най-упорито отказваше да има вземане-даване с нея, но това не си заслужаваше да се споменава.

— Джоселин, скъпа, ние всички сме му благодарни за навременната му помощ. Но този следобед той съвсем ясно показа отношението си. Дори не пожела да разговаря с теб.

— Сега вече го разбирам. По същия начин се държа и тази сутрин — сякаш съм проявила голяма нетактичност само с това, че се намирам близо до него. Това е толкова глупаво.

— Но той очевидно не мисли така.

— Знам. Той смята, че като ме избягва в града, ме закриля, което е достойно за похвала, но едва ли е необходимо. Нямам никакво намерение да се влияя от нечии предразсъдъци. Пет пари не давам за общественото мнение. Ако искам да общувам с някой човек, ще го направя! И никой не може да ми забрани!

Ванеса повдигна вежди, когато приятелката й вирна упорито брадичка. При първата им среща херцогът й бе казал, че неговата херцогиня е много мила и с добър характер, кротка и отстъпчива. Но Ванеса беше на различно мнение.

— Точно какъв вид общуване имаш предвид? — попита тя, опасявайки се, че вече знае отговора.

Джоселин сви рамене, макар че в светлозелените й очи блеснаха дяволити пламъчета.

— О, не знам. Може би това, което двете обсъждахме тази сутрин.

— Боях се, че ще кажеш точно това.