Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уайоминг (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Savage Thunder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 183 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джоана Линдзи. Див и влюбен

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Иван Колев

Коректор: Пенчо Иванов

ISBN: 954–585–229–1

История

  1. — Добавяне

Глава 15

— Пийт пристигна.

— Най-после — изръмжа Дуейн.

— Доведе ли лекар? — попита Клей от сламеника в ъгъла.

— Спри да хленчиш! — сряза го Дуейн. — Нали извадих проклетия куршум?

— Пийт е сам, Клей — обади се Клайдъл откъм отворената врата, откъдето наблюдаваше приближаващия конник. — Докторът и без тва не може да напрай кой знае кво. Освен туй шъ са наложи да го убийм, за да му запушим устата. Искаш ли малко уиски?

Елиът наблюдаваше мълчаливо как подадоха на мъжа, когото наричаха Клей, бутилката с „огнена вода“, която в тази област минаваше за уиски. Нещастникът умираше, но не го знаеше. Беше изгубил твърде много кръв, докато ги открие. Елиът би го отървал от мъките му, вместо да вади куршума и по този начин само да удължава страданията, но никой не попита за мнението му и той нищо не каза. Освен това искаше да го убие, задето бе провалил възложената му работа, но и това запази в тайна. Останалите не биваше да знаят колко е бесен.

Цялата отговорност за този последен провал бе изцяло негова и той го знаеше. Беше си позволил да наеме некадърници, не бе измислил по-добър план и бе изпратил само двама да се справят с херцогинята. Дяволският й късмет отново й се бе усмихнал в лицето на онзи непознат помощник, който изникна сякаш от нищото и при това се оказа доста опитен. Как го постигаше всеки път?

Клей изпадна в безсъзнание и за известно време това сложи край на стенанията му. Постоянните му охкания подлудяваха Елиът. Но не каза нищо. По-добре да го остави да досажда и на останалите. Така никой нямаше да възрази, когато накрая предложи да оставят приятеля си да умре в мир.

Дуейн остави кафеника на масата, но Елиът не напълни отново чашата си с отвратителната течност. Обстановката бе отчайващо мизерна, но поне имаха покрив над главите си.

Клайдъл бе открил празната колиба, която каубоите от съседното ранчо понякога използваха за убежище. Имаше маса, два стола, стара готварска печка, няколко ръждясали консерви и един раздърпан дюшек. Навярно, когато валеше дъжд, покривът течеше, но поне имаше къде да се подслонят, докато Пийт Сондърс разбере накъде се е отправила херцогинята.

След две нощи на очакване той започна да си мисли, че най-младият член на групата им ги е изоставил. Това нямаше особено да го изненада. След всичките несполуки, вече бе започнал да очаква най-лошото. Но Пийт се върна и сега най-после щеше да има възможност да планира следващия си ход.

Пийт влезе в колибата. Усмихна се и изтупа дрехите си с шапката си, която навярно бе на повече години от него самия. Елиът доста се колеба дали да го наеме, когато го видя за пръв път, макар че наболата му брада прикриваше истинската му възраст. Но се реши, след като му изредиха неговите постижения, които включваха обири, кражби на добитък и една престрелка, в която момчето бе излязло победител. Обаче го дразнеха младежкият му ентусиазъм и лекомисленото му поведение.

— Помислих, че си се изгубил, Пийт — посрещна го Клайдъл.

— Или си прекалено пиян, за да намериш пътя — презрително изсумтя Дуейн.

— Не съм близвал нито капка — отвърна все още ухилен младежът и се отпусна на единствения стол срещу англичанина. — Но сега бих пийнал няколко глътки. Как е Клей?

— Все същото — измърмори Клайдъл и остави бутилката с отвратителната течност на масата.

Елиът го изчака да отпие и попита:

— Ако имате да ми докладвате нещо, много бих желал да го чуя, господин Сондърс.

Когато Пийт остави бутилката, усмивката все още грееше на лицето му. Елиът щеше да си помисли, че това е просто някакво изкривяване на устата му, ако не го бе виждал сериозен.

— Наистина имам, шефе — отвърна младежът. — Когато отидох в Тумбстоун, не ми беше особено трудно да открия дамата. Тя бе предизвикала доста вълнение, влизайки в града с каретите, фургоните и малката си армия. Всички само за нея приказваха — коя е тя и какво прави…

— Да, да, винаги е така, където и да отиде — нетърпеливо го прекъсна Елиът. — Давай по-накратко.

— Ами тя и хората й се настаниха в грандхотела и аз помислих, че възнамерява да остане известно време. Смятах да потегля на следващата сутрин, след като се уверя, че шерифът не ни преследва…

— А преследва ли ни? — попита Дуейн.

— Не. Говорих с един приятел, който се бе измъкнал от затвора, и той ми каза, че сме определени като „неизвестни лица“. Тези, които занесли трупа, не са могли да ни опишат, така че шерифът няма за кво да се хване. Но както вече казах, беше истински късмет дет се успах и не тръгнах рано на другата сутрин.

— Сигур здравата си се забавлявал, докат ние си седим тук и те чакаме кат коне на празни ясли — сърдито отбеляза Дуейн.

— Е, стига, Дуейн, нали трябваше все някак да убия времето? И онази нощ си легнах малко късничко. Ако не го бях направил, нямаше да бъда там, когато дамата напусна града.

— Тя вече е тръгнала? — изненада се Елиът.

— Да. Потегли веднага след стрелбата. Ей, Дуейн, никога няма да се сетиш кой си го получи! — развълнувано добави Пийт. — Братята Маклори и хлапето на Клантън.

— Братята Ърп ли им видяха сметката?

— Кой друг?

— Ти видя ли с очите си? — намеси се Клайдъл.

— Не. Станало е докат разузнавах в затвора. Но стрелбата се чуваше отдалеч. Когат отидох там, всичко вече беше свършило.

— Ако позволите, господин Сондърс — прекъсна го Елиът, — интересувам се от херцогинята, а не от някаква незначителна престрелка в един от градовете ви.

— Разбирам, шефе, но вижте, и дамата беше там. И веднага след това си плю на петите. Не беше трудно да се досетиш, че цялата тази тупурдия я е накарала набързо да си събере багажа и да се махне. Както и да е, реших, че не е зле да ида отново до хотела й. Тогава видях, че всичко е готово за заминаването й.

— Предполагам, че си проявил достатъчно съобразителност и си я последвал?

Пийт кимна.

— До лагера им, на няколко километра от Бенсън. Те следваха пътя на пощенските коли, макар че преди да напуснат града, са взели някакъв мелез за водач. Тази сутрин той ги вдигна още преди изгрев-слънце и всички се насочиха към Тусон, а пък аз се върнах тук.

— И накъде се е отправила този път? — попита англичанинът.

— Сигурно към Тусон — услужливо предположи Клайдъл.

Елиът простена. Малоумници! Шайка малоумници!

— Мога да ви уверя, че херцогинята не възнамерява да остане в този край, господин Оуен. Интересува ме крайната цел на пътуването й.

— Значи в момента пътува на север, но едва ли се е запътила към Юта — обади се Дуейн, който единствен разбра какво иска Елиът. — Натам няма нищо, освен пустиня. Или ще се насочат към Калифорния, или към Ню Мексико, а оттам към Колирейд. Там има железница, която може да я отведе обратно на изток, ако това си е наумила.

— Много добре — усмихна се накрая англичанинът, макар че усмивката му бе студена и не предвещаваше нищо добро. — А след като тя се движи по главните пътища, което е почти сигурно, като се има предвид целият й антураж, ние лесно ще можем да я изпреварим, ако яздим достатъчно бързо. Колко далеч се намира този Тусон?

— Кат са знае колко са тежкоподвижни, ако тръгнем сега и яздим през цялата нощ, ще бъдем там преди тях.

— Отлично, но се нуждаем от още хора. Имате ли някакви познати в Тусон?

— Аз може и да имам — отвърна Дуейн. — Смятате да я нападнем с повече хора?

— Вие забравяте с колко много въоръжени мъже разполага тя, господин Оуен, а сега е наела и още един. Жалко, че не изпреварихме онзи водач. Един от вас можеше да предложи услугите си и след като се озове в лагера й, за него нямаше да е трудно някоя нощ да й пререже гърлото и да се измъкне незабелязано. Между другото, какво точно означава мелез?

— Значи, че е наполовина индианец. Какъв е той, Пийт? От апачите?

— Не, твърде е висок. Освен това не съм виждал някой от апачите да носи колт като него и със сигурност знае как да го използва. Обикновено повечето индианци предпочитат пушките.

— Висок, казваш? — разтревожи се Дуейн. — Случайно да си чул името му?

— Всъщност наистина чух двама от пазачите й да говорят за него. Наричаха го господин Тъндър.

— О, по дяволите! — изруга Дуейн и добави още няколко цветисти израза. — Тя наистина се е сдобила с отличен стрелец. При това и с най-бързия.

— Да разбирам ли, че познаваш този Тъндър?

Дуейн до такава степен се бе забравил, че си позволи да изгледа сърдито англичанина, задето бе толкова спокоен пред лицето на тази нова опасност. Колт Тъндър, единственото копеле, което някога го бе карало да се оттегли с подвита опашка. По дяволите! Какво правеше толкова далеч на юг?

— Да, може да се каже, че го познавам. Виждал съм го как стреля и мога да кажа, че няма равен.

— Но, Дуейн, това беше…

— Млъквай, Клайдъл! — изръмжа той на брат си. — Знам какво съм видял. — После добави с по-спокоен тон: — Не бива да си имаме вземане-даване с индианеца, шефе. Той не прощава и най-незначителната обида. Никой не е по-добър от него. Можете да заложите живота си, че той е застрелял нашите момчета. Сега разбирам защо го е наела толкова бързо. Защото вече го е срещнала.

— И какъв е проблемът? Просто ще го отстраните.

— И как се предполага, че ще го направим? Нали ви казвам…

— Не се тревожи, скъпи приятелю — саркастично го прекъсна Елиът. — Не предлагам да го извикаш на дуел. Един куршум в гърба ще свърши чудесна работа и тогава херцогинята ще има нужда от нов водач, нали?

— Предполагам, че сте прав — ухили се Дуейн. Щом не се налагаше да се доближава до Колт Тъндър…

— Ако нямате какво друго да добавите, господин Сондърс, предлагам да тръгваме — заяви Елиът и се изправи. — Ще трябва да огледаме града, за да видим дали няма да измислим някакъв план.

— А какво ще правим с Клей? — попита Пийт.

— Ако мислите, че ще може да издържи ездата, вземете го с нас.

Пийт погледна към Дуейн, докато англичанинът излизаше от колибата, но двамата не се колебаха много и побързаха да го последват. Петият мъж от групата, който досега не участваше в разговора, също тръгна към вратата. Познаваше Клей от няколко месеца, но нямаше смисъл да си губи времето да съжалява някого, който е бил достатъчно небрежен, за да позволи да го ранят. В крайна сметка всички рискуваха живота си. Клайдъл бе единственият, който погледна към умиращия мъж. Помисли за миг, остави бутилката с уиски до сламеника на Клей и последва останалите.