Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уайоминг (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Savage Thunder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 183 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джоана Линдзи. Див и влюбен

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Иван Колев

Коректор: Пенчо Иванов

ISBN: 954–585–229–1

История

  1. — Добавяне

Глава 3

1881

Аризона

 

Пътят приличаше по-скоро на магарешка пътека, толкова тясна на места, че на няколко пъти каретата се заклещи — веднъж между билото на планината и един огромен скалист блок и втори път между две стръмни урви. Всеки път бяха нужни по няколко часа, за да се разшири пътеката с лопати и кирки, инструменти, които за щастие бяха включени сред необходимите вещи за пътуването. През тази гореща сутрин на октомври пътниците не успяха да изминат много километри.

Горещина. Да, но в Мексико бе много по-зле, особено през юли — най-неподходящото време на годината за пътешествия из тази страна. Кавалкадата от карети и товарни фургони миналата нощ бе прекосила мексиканската граница и тъкмо тогава бе изчезнал техният водач, което бе и причината в момента да не се движат по главния път. Те се изгубиха сред планините и с часове се лутаха, макар че пътеката, по която се движеха, сигурно в крайна сметка щеше да ги изведе някъде.

Пътуваха към Бисби. Или може би беше Бенсън? Наистина се нуждаеха от водач за тези области. Мексиканецът, когото бяха наели преди няколко месеца, бе свършил чудесна работа, прекарвайки ги през границата без никакъв инцидент, но очевидно бе излъгал, че познава добре Северна Америка, защото в противен случай не би избягал и не би ги изоставил на произвола на съдбата.

Разбира се, не бързаха за никъде. Имаха достатъчно продоволствия поне до края на месеца, както и достатъчно злато, за да се снабдят с всичко необходимо, когато накрая стигнат до Бисби или Бенсън. Всъщност градът беше без значение.

Хвърли доста монети, за да изберат в коя посока да поемат — това бе навик, който Джоселин придоби в Европа, когато не можеше да реши коя страна да посети. Имаше твърдото намерение този път да стигне до Калифорния, където бе изпратила кораба си „Джосел“, за да я посрещне. Разбира се, ако междувременно решеше нещо друго, винаги можеше да изпрати съобщение на капитана да я посрещне някъде другаде, както вече много пъти бе правила.

Чудеше се дали да прекара още няколко месеца в изследване на тази страна, както бе направила в Мексико, или след като пристигне в Калифорния, да се отправи към Канада или Южна Америка. Просто беше въпрос на избор между сигурността и удоволствието. Искаше да опознае по-добре западните територии, да посети различните щати и по-големите градове. Досега беше видяла само Ню Йорк и Ню Орлийнс. Много искаше да посети фермите за коне в Кентъки, за да разбере дали техните чистокръвни животни могат да се сравняват с нейните и дали може да купи някоя подходяща кобила, която да чифтоса с расовия си жребец сър Джордж.

Но ако последваше желанията си, Джон Лонгноуз сигурно щеше да попадне на следите им. Това бе човекът, който ги следваше из целия свят, откакто преди три години напуснаха Англия. Наемаше необходимите му хора в различните страни, така че те никога не знаеха кого да подозират или от кого да се пазят. Никога не го бяха виждали, нито пък знаеха истинското му име. Джон Лонгноуз бе името, което му бяха дали, защото той често бе главната тема на разговорите им и се нуждаеха от име, с което да го наричат.

След като пристигнат в Калифорния, най-безопасно е отново да се отправят по море. Имаше голяма вероятност Лонгноуз отново да изгуби следите им, поне за известно време. Освен ако, разбира се, вече не бе проследил кораба й до западния бряг и не ги чакаше там. По дяволите, вече се бе уморила да се тревожи за безопасността си. Това бе основното й занимание, откакто бе започнала това лудо приключение, когато много често се налагаше да напусне дадено място още с пристигането, да сменя постоянно хотелите, в които отсядаше, и още по-често да сменя името си.

— О, скъпа, виждам, че отново си изпаднала в мрачно настроение — отбеляза Ванеса и погледна многозначително към ветрилото, което Джоселин ожесточено размахваше. Сърдитата гримаса, която получи в отговор, потвърди предположението й. — Разбира се, много е горещо, нали?

— Били сме и в по-горещи страни, включително и тази, която току-що напуснахме.

— Права си.

Ванеса не каза нищо повече. Впери отново поглед през прозореца, сякаш темата бе изчерпана. Джоселин обаче вече я познаваше достатъчно добре и не можеше да бъде заблудена. Графинята обичаше да се преструва, че бие отбой, когато обикновено намеренията й бяха съвсем други. Беше много по-лесно да каже на Ванеса това, което искаше да знае, отколкото да се опитва да я заблуди.

Всеки би си помислил, че двете жени щяха да настръхнат една срещу друга, след като толкова дълго време бяха постоянни спътнички, но не бе така. Приятелството им, започнало в Англия, се бе заздравило и нямаше нещо, което да не знаеха една за друга или за което да не могат да говорят.

Ванеса имаше пепеляворуса коса и светлокафяви очи. Графинята беше на тридесет и пет, но изглеждаше с десет години по-млада, а пищните й форми караха мъжете често да я заглеждат. Джоселин все още бе слаба и стройна, а разнообразните и екзотични ястия, на които се наслаждаваха в различните страни, не се бяха отразили на почти момчешката й фигура. Ванеса бе по-ниска и до нея Джоселин изглеждаше по-висока и по-слаба, отколкото всъщност беше. По-обикновената на външен вид Ванеса беше по-дружелюбна и по-достъпна, докато Джоселин изглеждаше по-непристъпна.

Без графинята Джоселин не би знаела какво да прави. Често се питаше защо по-възрастната жена не я бе изоставила досега, особено след Ню Йорк, където преследването им придоби много по-зловещ характер с убийството на американския адвокат на Джоселин. Но, изглежда, Ванеса обожаваше приключенията и опасностите. Освен това, за разлика от Джоселин тя винаги бе искала да види света и затова се наслаждаваше на всеки миг от пътуването им. Рядко се оплакваше, дори и когато отсядаха в неподходящи места или времето бе отвратително.

Ванеса не бе единствената, която бе останала лоялна през изминалите години. С тях все още бяха Бабет и Джейн, двете камериерки на херцогинята от Флеминг Хол, тримата коняри, както и Сидни и Пиърсън — двамата слуги, които бяха много полезни, когато се налагаше да се пренощува на открито. Те бяха от хората, които Едуард бе избрал да съпровождат Джоселин по време на дългото й пътуване. Първата им готвачка и двете й помощнички бяха напуснали, но Филип Мариво, своенравният френски готвач, когото бяха открили във Франция, все още беше с тях, както и испанецът и арабинът, които по-късно бяха наели, за да му помагат. Арабинът се грижеше и за товарните фургони, когато се налагаше. Само четирима от първоначално наетите служители бяха напуснали Джоселин. Не беше лесно да им се намерят заместници, защото не се срещаха често мъже, които умееха да си служат с оръжието и бяха готови да напуснат домовете и страните си, за да участват в това, както изглеждаше, безкрайно пътешествие.

Ванеса отново заговори:

— Не се тревожиш за този тесен път, по който се движим в момента, нали?

— Това е по-скоро пътека и вярваш или не, но, изглежда, започнахме да се спускаме надолу, така че сигурно много скоро ще излезем на главния път.

— В такъв случай отново си изпаднала в мрачно настроение — заяви приятелката й. — Надявам се, че не е заради онзи младеж, когото оставихме в Ню Йорк. Помислих, че си решила да не се омъжваш за него, докато не решиш онзи малък проблем с девствеността си. Права ли съм?

Джоселин не се изчерви както първия път, когато бе повдигнат този деликатен въпрос. Оттогава бяха говорили толкова често за това, че отдавна бе престанала да се изчервява.

— Не съм променила решението си — отвърна. — Чарлс познаваше Едуард и се е срещал с него по време на обиколката си из Европа. При никакви обстоятелства няма да позволя някой да узнае за недъга на Едуард. Няма да опетня името му. А ако се омъжа за Чарлс, той няма как да не разбере — освен ако, разбира се, и той не страда от същия недъг, което е малко вероятно, имайки предвид младостта му.

— Освен това е доста напорист. Нали ми каза, че те притиснал в онази спалня и едва не…

— Да. Както и да е, и двете се съгласихме, че е напълно способен да предяви съпружеските си права.

Този път Джоселин се изчерви. Не възнамеряваше да споделя случилото се с Ванеса, но както обикновено по-възрастната й приятелка бе успяла да измъкне всичко от нея. Не че се срамуваше от случилото се. Чарлс вече й бе предложил брак. И ако на онзи бал бе изпила малко повечко шампанско и бе позволила на младия мъж да я съблазни, в това нямаше да има нищо лошо, особено като се има предвид какви чувства изпитваха един към друг. Но през онази нощ тя бе забравила за деликатното си положение и ако Ванеса не бе дошла да я търси, слагайки край на страстните прегръдки на Чарлс, проблемът й вече щеше да бъде решен. Той щеше да открие, че вдовицата на херцога на Итън е все още девствена.

— Ако се бе освободила от задръжките си в Мароко — напомни й Ванеса, — щеше да преживееш едно приятно малко приключение с онзи шейх, забравих му името, който толкова настойчиво те преследваше. Той не познаваше Едуард, дори не знаеше, че си вдовица, почти не говореше английски, така че всичко щеше да бъде наред. Нужен ти е само един любовник, скъпа моя, и край на проблема ти.

— Беше твърде скоро, Ванеса. Ако си спомняш, още бях в траур за Едуард.

— Не разбирам какво общо има това с траура ти. Надявам се не смяташ, че съм чакала да мине една година след смъртта на графа, за да си намеря любовник. Как не, за Бога! Сексуалните нужди на една жена са не по-малко силни от тези на мъжа.

— Не бих могла да знам.

Ванеса се усмихна.

— Не, не би могла, но скоро ще разбереш. Да не би отново да ставаш нервна?

— Съвсем не — отвърна Джоселин, макар че едно бе само да говориш за дадено нещо, а съвсем друго наистина да го направиш. — Време е да разбера за какво е цялото това вълнение. Да знам как се прави вече не е достатъчно, за да задоволи любопитството ми. Но не мога да го направя с който и да е мъж.

— Не, разбира се, че не. Само едно обикновено привличане не стига. Трябва да се влюбиш.

— Опитвам се — защити се Джоселин.

— Знам, мила моя. Очевидно просто онзи тъмнокос и мургав красавец в Мексико не беше подходящ за теб. Само ако се бе решила по-рано, преди да срещнеш някой като Чарлс, за когото съвсем сериозно обмисляше да се омъжиш.

— Но откъде бих могла да знам, че ще поискам отново да се омъжа?

— Аз те предупредих, че тези неща се случват. Никой не планира предварително кога и в кого да се влюби.

— Все пак аз наистина смятах, че никога повече няма да се омъжа. В крайна сметка това би означавало да се откажа от свободата си, и то точно когато започнах да й се наслаждавам.

— С един подходящ човек това не би имало никакво значение.

По време на дългото пътуване от Ню Йорк до Мексико двете жени бяха решили, че след като съществуваше възможност Джоселин да се омъжи, необходимо беше час по-скоро да се отърве от своята девственост. Това бе единственият начин да спаси името на Едуард. А и не бе естествено една вдовица да бъде девствена. Освен това вече бе на двадесет и две години и непорочността бе последното, което се очакваше от жена в нейното положение.

Девствеността й се бе превърнала в истинско препятствие, както бе изтъкнала Ванеса, и тя отдавна трябваше да се погрижи да реши този проблем. Нямаше много възможности. Едната бе да се обърне към някой лекар. Но мисълта да я бърникат с някакви инструменти я караше да потръпва от отвращение. Единствената друга възможност бе да си намери любовник, някой, който не принадлежеше към нейния социален кръг, който никога не бе чувал за Едуард и най-вече да е мъж, с когото никога повече нямаше да се срещне, след като всичко свърши. Тогава или щеше да се върне в Ню Йорк при Чарлс Абингтън Трети, или щеше да срещне някой друг от своя кръг, за когото би могла да се омъжи. Така никой нямаше да узнае за недъга на Едуард.

Джоселин бе готова за тази стъпка още от мига, в който пуснаха котва в пристанището на Мексико. Неколцина мексиканци й се бяха сторили доста привлекателни. За съжаление те или не се интересуваха от нея или тя бе твърде неопитна, за да разгадае тънките им намеци. Младата жена не умееше да флиртува с мъжете.

Явно никак нямаше да бъде лесно да си намери любовник. Освен че й липсваше опит, трябваше да мисли и за господин Лонгноуз. Затова не можеше да се задържи достатъчно дълго на едно място, за да създаде по-трайна връзка, която би привлякла някой мъж в леглото й. Надяваше се някой да започне да я ухажва, както се бе случило в Близкия изток и на Източния бряг на Америка. Мъжете в някои страни бяха по-дръзки. Би могла да се възползва от това.

— Знаеш ли, не тъгувах за Чарлс — рече Джоселин. — Всъщност от доста време изобщо не съм се сещала за него. Смяташ ли, че наистина ми е харесвал толкова много, както си мислех?

— Скъпа моя, та ти едва го познаваше. Чувала съм да казват, че съществува любов от пръв поглед, но на мен не ми се е случвало. Обикновено любовта е чувство, което се развива постепенно. Прекарахме седем месеца в Ню Йорк, но ти се срещна с Чарлс едва три седмици, преди да бъдем принудени да заминем. Намирам за доста окуражаващ знак факта, че прояви интерес, като се има предвид, че през по-голямата част от изминалите години почти не обръщаше внимание на мъжете. А сега… я ми кажи, защо нашият постоянен приятел Лонгноуз толкова много те безпокои? Едва ли мислиш сериозно, че толкова бързо ще ни открие.

Джоселин се усмихна на предположението на Ванеса, че има само две неща на тази земя, които могат да я накарат да изпадне в мрачно настроение.

— Не, не виждам откъде би могъл да знае, че сме отплавали на юг, когато със същия успех бихме могли да се върнем в Европа.

— Ние не знаехме как ни е открил в Ню Йорк, но той все пак го направи. Започвам да се питам дали няма свой човек сред нашите хора.

Джоселин се разтревожи. Наистина бе в сериозна опасност, ако не можеше да се довери на хората си.

— Не! Не вярвам.

— Нямам предвид някой от ескорта ти, мила моя. Но ти знаеш, че екипажът на „Джосел“ много често се сменя. Почти във всяко пристанище някои от моряците напускат и капитанът ги заменя с нови. По време на пътуването от Ню Орлийнс до Ню Йорк имаше шестима нови и още десет, когато отплавахме за Мексико. А след като телеграфът вече се използва в доста страни, за Лонгноуз никак няма да бъде трудно да узнае къде се намираш в момента.

Странно, но разумните доводи на Ванеса този път не я изплашиха, а по-скоро я разгневиха. Да върви по дяволите онзи мъж! Досега се притесняваше той да не открие кораба й в Калифорния, преди тя да пристигне там. А ето че сега бе напълно възможно негодникът да знае точно къде се намират в този момент или поне накъде са се запътили. Единственото й предимство бе, че той нямаше кораб на свое разположение и не можеше да ги последва толкова лесно.

— Е, това решава въпроса за нашето пътуване — сковано заяви Джоселин. — Няма да отидем в Калифорния.

Ванеса повдигна вежди.

— Аз само разсъждавах, мила моя.

— Знам. Но ако това е истина, със сигурност обяснява факта как винаги успяваше да ни открие, дори и когато пътувахме по суша. Кълна се, Ванеса, вече почти не издържам. Не стига, че Лонгноуз се опитваше да ме отвлече и да ме върне в Англия, а след като навърших двадесет и една години, той на два пъти се опита да ме убие. Може би е време да посрещна предизвикателството.

— Страх ме е да попитам какво означава това.

— Още не знам какво означава, но ще измисля нещо — увери я Джоселин.