Джоана Линдзи
Див и влюбен (39)

Глава 39

След три години пътешествия из целия свят Джоселин най-после се чувстваше така, сякаш е във ваканция. Пътуването й доставяше огромно удоволствие и тя се чувстваше като истинска туристка. Всичко, което виждаше, бе красиво и си заслужаваше да се запомни — планините и безкрайните равнини.

Пътуваха из Колорадо вече четири дни, като пресякоха планините през тесния проход Ратон, където преди няколко години се бе разиграла истинска война между железниците. Управата на железопътната компания „Денвър & Рио Гранде“ и тази на Ачисън, „Топика & Санта Фе“ бяха предявили претенции за собственост върху железопътните линии. Компанията от Санта Фе бе спечелила, при това без кръвопролитие.

Пътуването покрай железопътните линии накара Джоселин да почувства, че отново се е завърнала сред цивилизацията. Но Колорадо бе привлякло стотици златотърсачи и заселници, особено след голямата треска за злато през 1858. Сега животът тук бе доста добре уреден, а през 1876 година Колорадо бе признат за отделен щат. И ако младата херцогиня не видя много от заселените места, причината бе, че Колт избягваше фермите, множеството ранча и градовете.

Но днес бе по-различно. Разположен върху просторна равнина, заобиколена от Скалистите планини и високия Пайк Пийк, който приличаше на непревземаема естествена крепостна стена, се бе приютил малкият град Колорадо Спрингс, който те приближиха към обяд. Колт заяви, че там ще трябва да се качат на влака. Джоселин не възрази, особено след като си представи как ще се любят в удобния Пулманов спален вагон. И без това той предварително бе решил, че за последната част от пътуването ще вземат влака от Денвър, който със скоростта, с която се движеха, се намираше само на два дни път в северна посока.

Преди да влязат в града, Колт спря коня си и Джоселин бе принудена да го изчака, докато сплете двете плитки в косата си. Освен това тази сутрин бе свалил тежкото палто, с което бе пътувал в планините, и сега бе облечен само в кожения си жакет с дълги ресни. Носеше тесните черни панталони и беше обут в мокасини.

Джоселин го изгледа и поклати глава.

— Защо го правиш? Сякаш нарочно парадираш с произхода си? Знам, че той ти създава доста проблеми. Тъкмо това бе причината за онази стрелба в Силвър Сити, нали?

— Е, и?

— Ами ако си подстрижеш косата и се обличаш малко по-различно, ще изглеждаш напълно нормално… искам да кажа, като се изключи красотата ти. Тя наистина е необикновена.

Той й се ухили, изненадан, че въпросът й не го подразни. Може би заради възхищението в зелените й очи. Чувстваше се дяволски добре, когато тя го гледаше по този начин.

— Ти прави нещата по своя си начин, херцогиньо, а аз ще ги правя по моя. Могат да се случат много лоши неща, когато хората си създадат погрешно мнение за теб.

— По-лоши от една престрелка? — изсумтя младата жена, но не дочака отговор. — След като ще правя нещата по моя си начин, искам да ми върнеш фибите.

Протегна ръка, но Колт поклати глава.

— Когато пристигнем в Шайен, ще имаш достатъчно време да се превърнеш отново в нейна светлост.

Джоселин понечи да се намръщи, но в същия миг й хрумна, че й се предоставя идеална възможност да направи неща, които никога не би си позволила в присъствието на графинята.

— В такъв случай, докато чакаме влака, бих искала да посетя някой бордей, за да…

— Как ли не!

— Само за да видя как изглежда отвътре, Колт. Винаги съм се чудела…

— Забрави за това!

Неумолимото изражение на лицето му я накара да се намръщи.

— Тогава някой салон — не се предаваше Джоселин. — Със сигурност не можеш да възразиш на това.

— Не мога ли?

— Моля те, Колт — заубеждава го тя. — Кога друг път ще имам такава възможност? Да дойда в тази страна и да пропусна да видя една от нейните забележителности? Когато хората ми се присъединят към мен, вече не ще мога да си позволя да бъда толкова… дръзка.

— Ще облечеш ли някой от моите панталони и палтото ми?

В първия миг се зарадва, че той не й отказа категорично.

— Твоите панталони? Сигурно се шегуваш.

— Никой не е казал, че ще ти станат, херцогиньо.

— Мислиш, че по този начин ще ме накараш да се откажа, нали? — усмихна се внезапно тя.

— И успях ли?

— Не.

— В такъв случай да се надяваме, че когато стигнем до гарата, влакът ще е готов за тръгване.

Но не беше. Трябваше да почакат два часа, докато композицията потегли. Джоселин остана доволна, но изпита разочарование, когато й съобщиха, че няма свободни места в спалните Пулманови вагони. Изведнъж в двора на гарата забеляза малък частен вагон. Казаха й, че принадлежи на един от най-заможните жители на града, но е купен наскоро и не се продава, нито се дава под наем. Това, разбира се, не й направи особено впечатление и след половин час благодарение на малка кесия със злато вагонът й бе предоставен за цялото пътуване до Шайен.

Колт, който стоеше настрани и наблюдаваше какъв ефект имат върху хората парите й и поведението й — тя дори не спомена титлата си, — само поклати глава. Донесе багажа им в купето, после почака в предния салон, докато тя се преоблече в малкото спално купе. Салонът му напомняше за каретата й, чиито стени бяха тапицирани с кадифе, а седалките й бяха плюшени. Но тук разкошът бе прекален. Имаше копринени завеси с дълги пискюли, тесни огледала с позлатени рамки между прозорците, дебел килим на пода, а таванът беше от бял дъб, украсен с извити лози и цветя. Имаше малка печка, тоалетна с умивалник и вана, добре зареден бар, а в ъгъла се виждаше дори пиано.

Колт огледа помещението, питайки се какво, по дяволите, прави тук. То подхождаше на херцогинята, но това показно богатство не бе за него. В хижата му сред хълмовете, издигащи се над ранчото на Джеси, която се състоеше само от една стая, нямаше дори легло. Сестра му бе настояла да я обзаведе с най-необходимите мебели, но той категорично бе отказал да има легло, защото предпочиташе да спи на пода. Нима наистина си бе въобразил, че може да задържи херцогинята? Трябва да е бил напълно луд, за да си го помисли дори за миг.

Заради собственото си спокойствие трябваше да я отдалечи от себе си и единствено поради тази причина се намираха в този луксозен вагон. Прекалено много му харесваше да бъде с нея, да се грижи за нея, да бъде зависима от него. Но през цялото време опасността го е дебнала зад ъгъла. Колт предусещаше, че това кратко време с нея няма да му бъде достатъчно, че накрая ще поиска да остане завинаги. Надяваше се, че това може и да не се случи, но напразно. Не очакваше, че желанието му към тази необикновена англичанка ще се окаже толкова силно.

Отново го обзеха горчивина и гняв. Нямаше никакво значение какво искаше той, не можеше никога да я има. Тя бе бяла жена, а той бе мелез. Белите жени не се омъжваха за мелези, освен ако не искаха да бъдат отлъчени от своите. Тя навярно добре помнеше това, макар че той го бе забравил. Беше се забавлявала с него, но щом му дойдеше времето, щеше да си тръгне без никакво съжаление. Нима не го бе използвала, за да я отърве от девствеността й, за да може да се омъжи за подходящ кандидат?

— Аз съм готова.

Господи, дори и да изглеждаше смешно в това облекло, за него пак бе красива.

— Не, не си. Напъхай косата под шапката си. Тя се подчини, но се намръщи на тона му.

— Нещо не е ли наред?

— А защо трябва да не е?

— Ти всъщност не искаш да ме заведеш в някой салон, нали?

— Няма никакво значение, херцогиньо… какво искам аз.

Изглежда, в думите му се криеше някакъв скрит подтекст и тя се подразни, задето не го разбра. Ядоса я й грубият му тон.

— В такъв случай, щом няма значение, ще тръгваме ли?

Не изчака да чуе възражението му или да се увери, че ще я последва. Слезе от вагона и се запъти към главната улица. Колт я сграбчи за ръката, преди да излезе от двора на гарата.

— Искаш да извършиш тази глупост, добре, но ще стане както аз ти кажа. Не сваляй шапката си и дръж главата си наведена. Ако се загледаш в някой мъж, той ще си помисли, че си търсиш белята. Освен това дръж устата си затворена. И, за Бога, не се вкопчвай в мен, ако някой те стресне. Запомни, че се предполага, че си мъж. Дръж се като такъв.

— Като теб ли? Ти непрекъснато се мръщиш, така че сигурно ще успея да те имитирам. Какво ще кажеш?

Физиономията, която направи, го довърши окончателно. Той я обърна и я побутна напред, преди да успее да забележи усмивката му.

— Да не би там да варят злато? — попита Джоселин, след като видя входната табелка, която гласеше: „Златната пивоварна на Нюджът“.

Но този път Колт не оцени чувството й за хумор.

— Там варят главно неприятности, Дач^[1]. Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Дач? — ухили се тя. — Предполагам, че това е галено име, а не определение на националността ми. Наистина ли приличам на холандка?

— Приличаш на нещо, дето никак не си е на мястото — тросна й се той и дръпна надолу шапката й, за да скрие деликатните й малки уши. — Господи, нищо няма да излезе! Един по-внимателен поглед върху лицето ти и всичко ще свърши.

— Но какво толкова може да се случи, ако разберат, че съм жена?

— Всичко, по дяволите!

Тя видя, че той се готви да се откаже от намерението си да я придружи вътре, и затова забърза към люлеещите се врати.

— Само пет минути, Колт, моля те. Нищо не може да се случи за пет минути.

Бутна вратите, преди той да успее да я спре.