Джоана Линдзи
Див и влюбен (33)

Глава 33

— Надявам се знаеш, че се състарих с десет години.

— И самата аз прибавих няколко към моите — отвърна Джоселин на графинята и се потопи по-дълбоко във ваната, която донесоха в общата им стая.

— Само ако знаех…

— О, Вана, моля те, моля те, престани да се обвиняваш! Никой не можеше да знае какво презряно същество е бил всъщност този мъж. Дори Колт не е подозирал на какво е способен, а той е знаел, че Драйдън не е добър човек.

— Е, радвам се, че онзи мил млад мъж Ейнджъл го е убил, наистина се радвам. Той си го е заслужавал.

— Мил? Ейнджъл? — Джоселин се задави. — Онзи мъж…

— Те спаси, скъпа моя.

— Да, но едва не ме накара да полудея!

— Не издребнявай. Важен е резултатът.

— Колт беше там — сърдито й напомни херцогинята. — Той не би позволил на никого да ме докосне.

— Но неговият приятел не го е знаел. Той е рискувал живота си, за да те измъкне от онази шайка.

— На първо място именно неговият приятел ме заведе там — тросна й се Джоселин, която вече започваше да се дразни. — Освен това длъжна съм да добавя, че същият този негов приятел дори не си направи труда да ми каже, че му е приятел. А сега не искам да чувам нито дума повече за онзи отвратителен тип. Колт имаше отлична идея за него. Наистина трябваше да му избие всички дивотии.

Веждите на Ванеса се стрелнаха нагоре и не само защото Джоселин бе избухнала, а заради използваната дума.

— Дивотии?

— Предполагам това означава, че Ейнджъл нямаше да се измъкне здрав и читав от онази битка. Нали разбираш, сигурно щеше да му се наложи да си събира червата.

— Това никак не е забавно, мила моя.

— Но аз не се шегувам.

— О… ами…

Джоселин изчака, но явно последните й думи наистина бяха пресекнали красноречието на Ванеса. Тя се върна към бродерията си. Явно по-късно щеше да се наложи да разпори ушитото и да започне отново. Джоселин се отпусна в малката вана и затвори очи. За пръв път можеше да се отпусне, след като късметът на Лонгноуз бе проработил… е, почти.

Не й се искаше да мисли колко близо бе този път, нито пък искаше да си спомня лицето на онзи ужасен мъж. Обаче, трябваше да признае, че поне в едно отношение Ейнджъл имаше право. Колкото и неприятен да бе споменът за англичанина, сега тя знаеше как изглежда, а това бе в нейна полза.

През онази нощ доста бързо се бе озовала при хората си. Когато препусна, отдалечавайки се от Колт, тя се изненада, щом разбра колко близо е до главния път. Значи през цялото време Ейнджъл я бе отвеждал обратно при хората й. Колт беше точно зад нея и макар да предполагаше, че ще й устрои ужасна сцена, той само й подхвърли с небрежен тон:

— Някой наистина трябва да се погрижи за този твой характер.

По-късно Джоселин разбра, че Колт единствен бе чул изстрела, който уби Драйдън, и затова я бе открил толкова бързо. Когато не се върнала в обичайното време, хората й тръгнали да я търсят, но първо поели по следите й, водещи към хълмовете. Ейнджъл отново се бе оказал прав — сред тях нямаше следотърсачи.

Мора Драйдън, или каквото и да беше истинското й име, бе изчезнала, когато хората от охраната на Джоселин се върнали при фургоните. Ванеса предположи, че е откраднала един от конете и е избягала още през деня, но не беше сигурна. Тя и другите жени били твърде разстроени, за да забележат. Но всички решиха, че Мора очевидно се е изплашила, когато Майлс не се е върнал да докладва за „злополуката“ на Джоселин, както бе планирал да направи. Навярно е предположила, че той или е избягал от нея, или нещо се е объркало. И в двата случая за нея не е било разумно да остане, за да разбере.

Джоселин нямаше да се изненада, ако тя все още се криеше някъде в Санта Фе или може би се бе върнала в онзи град, който групата им бе заобиколила. Не смяташе, че жената ще напусне тези места, преди да разбере какво се е случило с любовника й. Херцогинята не се интересуваше какво ще стане по-нататък с Мора, стига никога повече да не й се мярка пред очите.

По предложение на Колт потеглиха направо към Санта Фе, като по пътя направиха само няколко кратки почивки за конете. Никак не бе приятно да се спи в каретите, но по този начин намалиха два пъти времето необходимо да се стигне до стария град, оставяйки англичанина да търси нея и Ейнджъл някъде из планините. Всъщност нямаше нужда да бързат. Той не би ги нападнал с толкова малко хора. Ала това щеше да им даде възможност да го заблудят отново. Можеха нарочно да оставят следите си и след това да се качат на влака или просто да го оставят да ги подмине.

Обаче решението все още не бе взето. Джоселин се надяваше да обсъди този въпрос с Колт, но неотдавнашната среща с Лонгноуз не бе променила навиците му. Тя не го бе виждала, откакто това се бе случило.

— Знаеш ли, трябва да призная, че нашият водач се представи много добре по време на сполетелите ни неприятности.

Джоселин рязко отвори очи. Мили Боже, нима Ванеса през цялото време бе мислила само за това? Ако бе така, значи е стигнала до някои изводи, които Джоселин подозираше, че никак няма да й се понравят.

— И аз така мисля — неохотно се съгласи тя. Поне докато не й се ядосаше отново, при това според нея без никакво основание.

— Наистина съм впечатлена — продължи приятелката й. — Не губи никакво ценно време, за да ти се притече на помощ. Дори не помисли с какво ще се срещне, когато те намери.

— Знаел е, че Ейнджъл ще бъде там…

— Всъщност, ако си спомняш, не е знаел. При завръщането си в Бенсън през онази нощ, когато лагерът ни бе близо до града, и се е срещнал с приятеля си, той само го е помолил да постъпи на работа при англичанина, ако му се удаде подобна възможност. Не е знаел дали Ейнджъл наистина се е присъединил към бандитите и колко още мъже е наел Лонгноуз.

Ванеса… защитаваше Колт? Джоселин наистина не искаше да знае какво означава всичко това. И все пак поради някаква причина фактът, че приятелката й оценяваше Колт, й достави истинско удоволствие.

— Е, Тъндър никога не ми е приличал на човек, който се тревожи особено за това, което го очаква. — Очите й развеселено блеснаха. — Смяташ ли, че това има нещо общо с наследството му? В крайна сметка припомни си всички онези истории, които сме слушали за индианците. В тях винаги някоя малка група индианци напада бели, които многократно ги превъзхождат по численост. — Джоселин с усилие потисна усмивката си, като видя как Ванеса се намръщи на заключението й.

— Според мен това е единствено проява на смелост — настоя графинята.

Е, нещата май се развиваха доста бързо. Ако Ванеса продължаваше по този начин, можеше да стигне до извода, че от Колт би излязъл чудесен съпруг. Ако мъжът притежаваше шесто чувство, навярно вече бе изчезнал яко дим от този район на страната.

— Чудя се защо Бабет още се бави с водата?

— Не сменяй темата — скара й се Ванеса.

— Не я сменям. Никога не съм се съмнявала в смелостта на Колт, Вана. В здравия му разум може би, но не и в смелостта му.

— Тогава защо не помоли Колт да тръгне по следите на Лонгноуз?

Значи това било. Джоселин знаеше, че няма да й хареса. След последното им стълкновение тя се бе държала толкова отвратително, че никога не би могла да помоли Колт за каквото и да било. Още по-малко да рискува живота си заради нея.

— Значи когато реши, че може да ни бъде полезен, стана Колт, така ли?

Ванеса прояви благоприличието да се засрами.

— Никога не съм твърдяла, че той не ни е полезен, скъпа моя, а само, че повече нямаш онази конкретна нужда от него.

— Не ми харесва думата „полза“. А Колт я мрази.

— Какво?

— Вече достатъчно го използвах, Вана.

— Но това е съвсем различно.

— Съмнявам се, че той ще оцени разликата. Освен това още през първия ден, когато го срещнах, аз го попитах дали бих могла да го наема, за да открие Лонгноуз и да ми го доведе. Той отказа.

— Това е било преди да изпита интерес от интимен характер към теб.

Страните на Джоселин пламнаха и й стана горещо.

— Никога няма да използвам нашата интимност, за да се облагодетелствам от него!

— Аз не съм предлагала…

— Не си ли?

Двете жени замълчаха. Джоселин кипеше от гняв, а графинята бе напълно спокойна.

— Съжалявам — рече накрая Ванеса. — Просто много се тревожа за теб. Досега Лонгноуз никога не е бил толкова близо до успеха. Той толкова често се проваляше, че аз започнах да го мисля за изключителен некадърник, който не представлява истинска заплаха за нас, а е само една досадна неприятност. Обаче се оказа, че съм се заблуждавала, особено след като дойдохме в тези варварски земи. Очевидно това място събужда най-лошите страни у обитателите си.

— Или най-добрите.

— Да, е… ако не искаш повече да се възползваш от Колт, натрапвайки му неприятностите, аз със сигурност те разбирам. На някои мъже им хрумват абсурдните идеи, че ако ги помолиш за нещо, те съответно имат право да искат всичко от теб. Не е нужно да ти казвам какво желаят обикновено.

— Да, знам — кимна Джоселин. — Вечеря.

— Не, скъпа — започна Ванеса, но видя закачливите пламъчета в светлозелените очи на приятелката си и разбра, че са й простили. — Вечеря, разбира се… всъщност някои мъже наистина ще предпочетат тъкмо това. Забелязала ли си пред колко много заведения виси рекламата: „Домашна кухня“? Това, изглежда, е особено важно в тази страна.

Двете избухнаха в смях и продължиха да се смеят, когато Бабет нахлу в стаята, без да чука. Смехът на Ванеса мигом секна. Припомни си един друг случай, когато прислужницата се бе втурнала по същия начин в стаята с широко разтворени сини очи и истерично махайки с ръце. „О, Господи, не и отново!“ — изпъшка тя, но първите думи на Бабет потвърдиха най-лошите й опасения.

— Мосю Тъндър е застрелян!

Ванеса въздъхна и затвори очи. В следващия миг се чу плисък. После си припомни какво се бе случило последния път и се спусна към вратата, за да я залости. И наистина стигна само секунда преди херцогинята.

— Ти няма…

— Вана!

Графинята не помръдна.

— Тя каза, че е бил застрелян, а не, че е мъртъв. Той не е мъртъв, нали, Бабет?

— Не, мадам.

— Ето, виждаш ли? Няма нужда да излиташ без дрехи от стаята… или не си забелязала, че си гола, скъпа моя?

Джоселин вече се бе извърнала, за да потърси пеньоара си. Бабет й го подаде и Ванеса разбра, че е безсмислено да настоява да облече нещо по-прилично. Джоселин едва се бе загърнала в пеньоара, когато изскочи навън.

Ванеса въздъхна още веднъж и хвърли раздразнен поглед към камериерката.

— Бабет, наистина трябва да поговоря с теб относно тази твоя склонност към мелодрамите!