Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уайоминг (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Savage Thunder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 183 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джоана Линдзи. Див и влюбен

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Иван Колев

Коректор: Пенчо Иванов

ISBN: 954–585–229–1

История

  1. — Добавяне

Глава 38

Колт се върна с един фазан и две яребици, няколко птичи яйца, кожена торбичка, пълна с някаква зеленина, която Джоселин предположи, че е див лук, и друга с различни горски плодове. Джобовете му бяха пълни с орехи, които той с удоволствие изсипа в скута й, когато приседна до нея.

Тя остана изненадана от разнообразната храна. Очакваше да донесе някое убито животно и да наблюдава с ужас как му дере кожата. Освен това бе разтревожена от дългото му отсъствие, което бе развихрило въображението й, изпълвайки я с нарастваща паника.

— Какво, нима не си убил елен?

— С виковете си ти подплаши по-едрия дивеч — отвърна той. — Предупредих те, че може да стане така.

— Но това бе преди километри.

— Имам предвид, когато…

— Не го казвай! — възкликна младата жена, припомняйки си колко неприлично шумно се бе държала по време на страстната им езда. Сведе очи към купчината орехи в скута си, осъзнавайки, че вината е нейна, задето той толкова дълго бе търсил храна. — Съжалявам, че бях груба, но започнах да си мисля, че няма да се върнеш.

Ръката му докосна главата й и една фиба се измъкна от косите й, освобождавайки дълга червена къдрица, която се спусна върху гърдите й.

— Виждам, че имаш още доста много от тези. Трябва ли да ти ги открадна всичките, за да освободя слънцето ти?

Джоселин го погледна неразбиращо.

— Моето слънце?

— Косата ти, херцогиньо. Моите хора биха казали, че си уловила слънцето в нея.

— Колко поетично — отбеляза тя, а той се протегна и измъкна още една фиба, освобождавайки друг лъскав кичур. Джоселин бе поласкана от очевидното му възхищение от косата й. — Значи не си сърдит, задето подплаших дивеча?

— Не си го подплашила. — Очите му срещнаха нейните. — Не обичам да похабявам храната, а ще стане точно това, ако убия голямо животно.

Наистина бе удивително колко бързо можеше да я накара да кипне, но още по-изумително бе как можеше да я успокои само като повдигне въпросително вежди към нея. Колт се засмя.

— Все още ли се боиш, че ще те изоставя, херцогиньо?

— Не, ти няма да си тръгнеш или поне така ме увери. Предполагам, че си заслужих тази малка лъжа за животните. Не биваше да те посрещам по този начин, след като си положил толкова труд да намериш храна. Това е истинско пиршество.

— И все пак си се тревожила — отбеляза младият мъж и леко се намръщи. — Никога не бих се отдалечил толкова, че да не чуя, ако ме викаш. Не бива да се притесняваш за това. Но как си могла дори да си помислиш, че може да не се върна?

Херцогинята отново сведе очи.

— Припомних си колко много мразиш белите жени.

— А ти си по-бяла от повечето, нали? — Докато го изричаше, пръстът му леко се плъзна по лицето й.

— Никога не си се опитвал да прикриваш чувствата си към тях.

— Разбирам. А днес доказах дяволски силно колко много те мразя, нали?

Джоселин рязко вдигна глава.

— Просто още веднъж загуби контрол. Това е напълно разбираемо, след като заспах в ръцете ти.

Лицето й отново пламна, докато се опитваше да обясни поведението му. Ала Колт поклати глава и тя усети, че е ядосан, макар да не бе сигурна защо. Лицето му отново бе станало непроницаемо и това толкова много я вбесяваше.

— Днес изгубих единствено контрол върху търпението си, жено. А ако те мразех, ти никога нямаше да накараш кръвта ми да закипи от желание.

— Наистина ли? — глупаво попита тя.

— Дяволски добре знаеш, че е така.

Тонът му я подразни, въпреки че думите му й доставиха удоволствие.

— Е, значи ти не ме мразиш, така ли?

— Ако не си забелязала, аз спрях да се боря с това. — Колт се наведе напред и отърка устни в нейните. Гласът му не бе толкова остър, когато додаде: — Ако хубавата ти главица още не го е разбрала, ние ще споделяме одеялата си, докато стигнем до Шайен, а това, херцогиньо, ми доставя огромно удоволствие. Така че не се съмнявай — всеки ден ще се връщам. Нищо не може да ме задържи дълго време далеч от теб.

Джоселин не можа да измисли какво да отговори на това. Прямотата му я обърка. Както и топлата вълна, която я заля след признанието му. Би трябвало да възрази, че е прекалено уверен в себе си. Тя никога не се бе съгласявала двамата да бъдат любовници. Самата идея… бе толкова възбуждаща, че дъхът й секна. А и какво би могла да каже в крайна сметка? Както Колт вече бе изтъкнал, през следващите няколко дни той щеше да взима всички решения.

Сякаш прочел мислите й, Колт й се усмихна и това бе най-прекрасната усмивка, която бе виждала — после стана, за да се погрижи за вечерята. Джоселин намираше, че наистина е доста самонадеян, но нищо не каза. Какъв бе смисълът? Дори и да се опиташе да му заяви, че няма да я притежава, сърцето й казваше друго и той щеше да го усети. А и тя не бе лицемерка. Наистина смяташе, че повече няма да го пожелае, ала той бе доказал, че е сгрешила.

Погледът й лениво се плъзна по тялото му, докато той копаеше малка дупка до огъня, който тя бе запалила. Беше чувала, че някои хора пекат месото, заровено в земята, и предположи, че точно това възнамерява да направи с птиците. В този момент обаче храната изобщо не я интересуваше. Не можеше да откъсне очи от силните му бедра. Припомни си, че още не го е виждала гол, и осъзна, че и това ще стане скоро, може би още тази нощ. Мили Боже, само мисълта за това я накара да се разтрепери. Трябваше да насочи вниманието си към по-безопасни неща.

— Няма ли да ме попиташ дали мога да готвя?

Той поклати глава, без дори да я погледне.

— Ако ми кажеш „да“, ще се наложи да те оставя да се опиташ, независимо дали лъжеш или не. Предпочитам да се нахраня.

Джоселин се засмя. Много добре разбираше, че този път той не се шегува.

— Аз също и съм благодарна, че поне единият от нас знае да готви. Никога не са ми позволявали да се доближа до кухнята — нали разбираш, там е царството на слугите? Нито пък съм имала желание да се науча. Всъщност предпочитах конюшните, а и никой не ми забраняваше да прекарвам по-голяма част от времето си там. Но както са ми казвали, дори и майка ми е умеела да прави различни видове пай. Предполагам, че е трябвало да се науча да приготвям поне едно ястие. Всяка жена трябва да има поне едно нещо, в което да е особено добра, нали?

— Ти не си чак толкова лоша, херцогиньо… за някои неща.

Колт замълча и тя отново се изчерви.

— Имах предвид в кухнята.

— Аз имах предвид конете.

Джоселин не можа да сдържи усмивката си.

— Много обичаш да се шегуваш, Колт Тъндър.

— Не си толкова зле и с пушката.

— Е, ако ще изброяваме талантите си, би трябвало да призная, че притежавам няколко. Добра съм в управлението на кораб, умея да стрелям с лък, да играя тенис и да карам колело.

— И какво?

— Да карам колело. Това е едно нещо с две колела и…

— Знам какво е. Един проклет кон на два крака. Видях много такива по улиците на Чикаго, които плашеха конете и се блъскаха в сградите. И ти си добра с това нещо?

— Мога да се кача и да сляза от колелото, без да падна, макар че получих доста рани и ожулвания, докато се науча да го карам. Обаче съм съгласна, че велосипедите могат да бъдат опасни в града. Но в провинцията е много забавно да се карат. Трябва да опиташ.

— Не, благодаря, предпочитам конете.

Тя се опита да си представи Колт на колело и едва не се засмя. Не, не мислеше, че ще му хареса нещо, което не можеше да контролира.

Вечерята бе приятна, а храната — много вкусна. Птиците изглеждаха ужасно, защото не бяха оскубани, но месото им бе крехко и сочно. Тя се пошегува с Колт, че от него ще излезе добра „съпруга“, но той, изглежда, не оцени закачката й.

Но веселото й настроение не продължи дълго. След като изми съдовете в потока — реши, че е длъжна поне да помогне в това, понеже той не й позволи да се доближи до огъня — Джоселин бе обзета от смущение. Особено когато Колт премести одеялата си и ги сложи до нейните.

Тя седеше върху своите напълно облечена, без да знае какво да прави или какво се очаква от нея. Припомни си, че веднъж вече е била изправена пред същия проблем, но тогава той й бе помогнал, казвайки й какво да прави. А и тогава желанието — горещо и невъздържано — бе изгаряло и двамата. Те се бяха хвърлили един към друг и всичко се бе получило някак си непринудено. Да си мисли как ще си легне с него бе едно, а съвсем друго да го направи.

В този миг не изпитваше желание, по-скоро беше нервна. Затова когато Колт започна да се съблича, Джоселин смутено избъбри:

— Не трябва ли да останеш с него… заради студа?

— Не ми трябва.

— О!

Така нищо нямаше да се получи. Имаше нужда от време, за да се успокои. Как бе възможно той да се отнася толкова безгрижно към ситуацията — да стои там пред нея и да се съблича, сякаш го е правил всеки ден?

Когато свали кожения колан с кобура, Джоселин отчаяно се опита да намали напрежението помежду им, като заговори за Ейнджъл.

— Разкажи ми за приятеля си Ейнджъл.

Въпросът й го изненада, той спря да се съблича и се намръщи.

— Какво за него?

— Питах се защо ще прави това, което стори, и то само защото си го помолил? Да се присъедини към банда опасни разбойници, за да ми помогне в случай, че ме заловят. Това е твърде голям и рискован жест. И въпреки това той го направи.

Колт се втренчи в нея за миг, после реши, че не конкретно Ейнджъл бе причина за любопитството й, и сви рамене.

— Предполагам смята, че ми го дължи.

— Защо?

— Преди няколко години му помогнах да се измъкне от една доста трудна ситуация. Беше се наел на работа в ранчото на сестра ми и беше там две или три седмици, когато се натъкна на шайка крадци на добитък, които се опитвали да отмъкнат говедата й. Негодниците били само четирима или поне Ейнджъл така си помислил. Освен това решил, че сам ще се справи с тях. И сигурно е щял да успее, ако не се оказало, че има и пети, който стреля в гърба му.

— Това онзи куршум ли е, който сестра ти извадила от него?

— Да.

— И тогава ти си го намерил и си му помогнал да се добере до ранчото? Това ли е всичко?

— Имаше и още нещо. Когато пристигнах, един револвер вече бе насочен към главата му, за да го довърши. Беше въпрос на секунди.

— Излиза, че си спасил живота му — заключи младата жена. — Е, предполагам, че си заслужава да ти върне услугата. А какво стана с крадците?

— Помогнах им да отърват въжето.

— Ти… о, разбирам, не е нужно да ми обясняваш с подробности.

— И не смятах да го правя — ухили се той и проследи погледа й, който се насочи към ръцете му. — Няма ли да се съблечеш?

— Ами студа…

— Няма да го усетиш, херцогиньо, обещавам ти.

— Но…

— Да?

— Всичко това е… толкова… неловко — изрече накрая Джоселин. — Ти дори не си ме целунал или нещо друго.

— Защото смятах, че не е зле да поспим, или си забравила, че миналата нощ и двамата не сме мигнали? Ако сега те целуна, едва ли ще заспим.

Тя избухна в смях.

— Значи затова си толкова дяволски безгрижен!

— Ако имаш други предложения…

— Не, не, сънят ми се струва чудесна идея — бързо рече тя и се надигна, за да си вземе пътната чанта. — Само ще си облека нощницата.

— Ще ти бъде по-топло, ако и двамата сме голи — подвикна след нея той, когато Джоселин се запъти към близките храсти.

— Но дали тогава ще можем да заспим? — осмели се да попита младата жена.

— Върви и се преоблечи.