Джоана Линдзи
Див и влюбен (2)

Глава 2

1878

Чешър, Англия

 

Забравила напълно ръкоделието в скута си, Ванеса Бритън наблюдаваше херцогинята, която направи още една обиколка на стаята. Съмняваше се, че младото момиче изобщо осъзнава, че вече е направило пътека в скъпия арабски килим.

Кой би си помислил, че херцогинята толкова много ще се вълнува от малката трагедия, разиграваща се на горния етаж. Със сигурност не и Ванеса, когато миналия месец се съгласи да стане компаньонка на деветнадесетгодишната херцогиня. Беше съвсем обичайно млади момичета да се омъжват за много по-възрастни мъже заради титлата и богатството. А Джоселин Флеминг бе улучила в десетката, омъжвайки се за Едуард Флеминг. Той беше шести херцог на Итън, прехвърлил петдесетте и когато миналата година се ожениха, вече беше болен.

Ванеса бързо промени мнението си за младата херцогиня на Итън.

О, тя със сигурност е мизерствала, когато херцогът й е направил предложение. В Девъншир баща й притежаваше ферма за отглеждане на коне — едни от най-чистокръвните коне в Англия, ако можеше да се вярва на Джоселин. Но като повечето от съвременниците си той обичаше хазарта и когато умря, остави Джоселин затънала в дългове и без нито един фардинг. Едуард Флеминг буквално бе спасил бедното момиче от това, което се смяташе за най-лошото за една девойка с добро възпитание — да си търси работа.

„Добро представление“, би казала Ванеса за подобно постижение. Тя обичаше историите с щастлив край и не беше от тези, които биха завидели на чуждия успех, както бе в случая с младата херцогиня. Но Джоселин Флеминг не бе алчната търсачка на богатство, за каквато отначало я бе помислила.

Ванеса бе живяла доста години в Лондон, където представителите на висшето общество бяха студени и пресметливи същества, способни на всичко, за да получат това, което искат. Ала дори и да искаше Джоселин не би могла да бъде нито студена, нито пресметлива. Тя бе толкова наивна, открита и доверчива, че много хора биха се усъмнили в искреността й. Въпреки това наистина бе точно такава каквато изглеждаше. А най-удивителното нещо у нея бе, че искрено обичаше мъжа, който в този момент умираше на горния етаж.

Ванеса бе наета именно в случай на подобно стечение на обстоятелствата. През последните месеци херцогът бе предприел множество необикновени мерки — продаде цялата си собственост, която не се наследяваше заедно с титлата, прехвърли парите си извън страната и купи всичко необходимо за едно продължително пътуване. Беше се погрижил за всичко. Единственото, което трябваше да направят Джоселин и многобройната й свита, бе да заминат. Дори багажът вече бе опакован.

Отначало Ванеса се бе отнесла доста недоверчиво към причините за подобна предпазливост. Обаче мнението й коренно се промени след срещата й с далечните роднини на херцога, „лешоядите“, както ги наричаше той, които с нетърпение чакаха да наследят фамилното имение, за да го разкъсат на части.

Ако някой можеше да бъде определен като образец на алчност, сребролюбие и безогледна жестокост, то това бе Морис Флеминг — настоящият наследник на херцогската титла. Едуард нямаше други по-близки роднини. Морис бе само далечен братовчед, когото той някога бе изгонил от дома си и с когото не можеше да понася да се намира под един покрив. Но Морис бе обременен с огромното семейство на съпругата си, което трябваше да издържа, както и с майка и четири сестри. Да се каже, че очаква с нетърпение смъртта на Едуард, би било доста слабо. Освен това имаше шпиони във Флеминг Хол, които всеки ден го осведомяваха за състоянието на Едуард. В мига, в който херцогът изпуснеше последния си дъх, новият господар на имението и титлата щеше да почука на предната врата.

Бедната Джоселин се бе оказала във водовъртежа на стара семейна вражда. Роднините на Едуард бяха направили всичко възможно да го убедят да не се жени за нея. След като усилията им пропаднаха, те отправиха доста страшни закани — разбира се, не в присъствието на Едуард, ала той все пак узна за тях. Затова не можеше да се каже, че умиращият херцог проявява прекалена загриженост, взимайки всички мерки относно бъдещето на младата си съпруга.

Ванеса беше първата, която щеше да се съгласи, че би било глупаво Джоселин да остане в Англия, предизвиквайки съдбата. Новият херцог нямаше да стои със скръстени ръце и да гледа примирено, докато по-голямата част от богатството на Флеминг се измъква от ръцете му. Щеше да направи всичко възможно, за да си го върне, а като херцог на Итън щеше да притежава огромна власт и влияние. Но Едуард бе твърдо решен да не позволи на Морис и алчното му семейство да получи дори и частица от богатството, което не се унаследяваше едновременно с титлата. Той се бе постарал всичко да принадлежи на Джоселин като благодарност за нейната лоялност и всеотдайни грижи към него.

Ако някой наистина се нуждаеше от съветите и подкрепата на Ванеса, то това бе именно това младо момиче с плувнали в сълзи очи. Джоселин не искаше да напуска Англия и всичко, което й бе познато. Беше се противопоставила на съпруга си още в първия миг, когато той го бе предложил. В това отношение младата жена приличаше на дете, което се бои от всичко непознато. Не разбираше на каква огромна опасност се излага, ако остане в страната и попадне под пълния контрол на Морис. Но Ванеса можеше. Мили Боже, дори не смееше да си го помисли. Джоселин може и да бе херцогиня, но много скоро щеше да стане само „вдовстващата херцогиня“, защото Морис имаше съпруга, която щеше да бъде новата херцогиня на Итън.

Титлата на Джоселин нямаше да я защити, ако Морис успееше да издейства попечителство над младото момиче.

— Ваша светлост? — Икономката се появи на прага придружена от личния лекар на кралицата. — Ваша светлост?

Беше нужно още едно „ваша светлост“, преди Джоселин да бъде изтръгната от скръбните си мисли и да бъде върната в настоящето. Ванеса виждаше, че колкото и малка да бе надеждата, тя все още живееше в сърцето й. Но само един поглед върху лицето на лекаря и тя угасна като пламъка на догаряща свещ.

— Колко остава? — с немощен глас попита Джоселин.

— Тази нощ, ваша светлост — отвърна възрастният лекар. — Съжалявам. Всички знаехме, че е само въпрос на време…

— Може ли да го видя?

— Разбира се. Той пита за вас.

Джоселин кимна и изправи рамене. Ако през последната година бе научила нещо от съпруга си, то бе да се държи достойно и самоуверено, както подобаваше на високия й ранг в обществото. Нямаше да плаче, не и пред слугите. Но когато остане сама…

 

 

Той бе само на петдесет и пет години. Когато преди четири години Джоселин го срещна за пръв път, кестенявата му коса вече бе прошарена. Той бе дошъл в Девъншир, за да купи кон от баща й. Тя му бе препоръчала един не толкова впечатляващ на външен вид кон и той бе последвал съвета й въпреки възраженията на баща й. Жребецът, който тя предпочиташе, беше по-издръжлив и по-енергичен. Едуард не съжали за избора си.

На следващата година се върна, за да си избере два състезателни коня. Отново купи посочените от нея. Тя бе поласкана. Познаваше конете, бе израснала сред тях, но заради младостта й никой не я възприемаше на сериозно. Но Едуард Флеминг бе впечатлен от познанията и увереността й. Чистокръвните коне, които му бе продала, му бяха спечелили доста пари и той бе много доволен, че бе послушал съвета й. Въпреки голямата разлика във възрастта им двамата се сприятелиха.

Той дойде веднага, щом узна за смъртта на баща й. Направи й предложение, на което тя не можеше да откаже. Това не бе похотливо предложение. Той вече знаеше, че умира. Лекарите му даваха не повече от няколко месеца живот. Това, което искаше херцогът, бе приятелство и състрадание, някой човек, който да пролее сълза, когато последният му час настъпи. Разбира се, имаше приятели, но никой не му бе особено близък.

Често обичаше да казва, че тя му бе дала сили да поживее малко по-дълго. Джоселин се утешаваше с тази мисъл. Тя бе много благодарна на допълнителните месеци, които съдбата й отпусна да бъде с него: той бе всичко за нея — баща, брат, учител, приятел, герой, всичко, освен любовник, но за последното нямаше лек. Много години преди да я срещне, той бе изгубил способността да се люби с жена. Но тъй като тя беше само на осемнадесет години, не осъзнаваше какво пропуска и не съжаляваше за тази страна на брака, която си остана непозната за нея. Би му се отдала с удоволствие, но не се смяташе за измамена. Просто обичаше Едуард за всичко останало, което той бе за нея.

Понякога й се струваше, че се е родила в мига, в който го срещна. Майка й умря, когато Джоселин бе много малка, и затова не я помнеше. Баща й прекарваше по-голямата част от времето си в Лондон. Понякога я забелязваше, по време на редките си посещения у дома, но тя никога не се бе чувствала близка с него. Живееше тихо и скромно в провинцията и единственият й интерес бяха конете, които баща й отглеждаше. Едуард отвори пред нея цял един нов свят — на развлечения, красиви и елегантни дрехи, на разкош, за какъвто не бе и сънувала. Сега й предстоеше да започне съвършено нов живот, но този път нямаше кой да я води и напътства. Господи, как щеше да се справи без него!

Джоселин пое дълбоко дъх, преди да влезе в спалнята, където я посрещна миризмата на болест. Нямаше да използва ароматизирана кърпичка, за да се предпази от неприятния мирис. Не можеше да му причини подобно нещо.

Той лежеше в огромното легло в средата на просторната стая. Тя видя, че я наблюдава, докато приближава. Очите му бяха замъглени и почти безжизнени, а лицето му бе покрито със смъртна бледност. Сълзи запариха в очите й.

Само преди няколко седмици той все още бе здрав, изпълнен с енергия и живот — или поне я бе накарал да повярва в това, докато правеше необходимите приготовления за нея, знаейки, че времето му изтича.

— Не тъжи толкова, скъпа моя.

Дори гласът му не бе същият. Господи, как щеше да му каже „сбогом“, без да загуби самообладание?

Взе ръката му, която лежеше върху кадифената завивка, и я поднесе към устните си. Опита се да се усмихне, но не успя.

— Не искам да се преструвам — призна младото момиче. — Тъжна съм. Не мога да го превъзмогна, Еди.

В очите му проблесна искра от някогашната ирония, щом чу името, с което никой не го бе наричал дори и в детството му.

— Ти винаги си била безкрайно искрена. Това е едно от нещата, на които най-много се възхищавам у теб.

— Аз пък си мислех, че това е отличният ми усет за конете.

— И това също.

— Много ли те боли? — нерешително попита тя.

— Отдавна съм свикнал с болката.

— Докторът не ти ли даде…

— По-късно, мила моя. Исках да бъда в пълно съзнание, когато се сбогувам с теб.

— О, Господи!

— Хайде, стига. — Той се опита гласът му да прозвучи строго, ала никога не му бе давало сърце да бъде рязък с нея. — Моля те, Джоселин, не мога да понеса да плачеш.

Тя извърна глава, за да избърше сълзите, но когато го погледна, те отново рукнаха.

— Съжалявам, но толкова много боли, Еди. Не предполагах, че ще те обикна, не и по този начин — открито рече тя.

Тази забележка само допреди няколко дни щеше да го накара да се засмее.

— Знам.

— Ти ми каза два месеца и аз си помислих… помислих, че за толкова кратко време няма да мога да се привържа така силно към теб. Исках да облекча последните ти дни, да те направя щастлив, доколкото мога, за да ти се отблагодаря за всичко, което си направил за мен. Но не възнамерявах да се сближавам толкова много с теб, за да ме боли, когато… Това вече няма значение, нали? — Тя тъжно се усмихна. — Ала още преди двата месеца да изтекат, аз вече се бях привързала твърде много към теб. О, Еди, не можеш ли да ни дадеш още малко време? И преди си измамвал лекарите. Можеш пак да го направиш, нали?

О, да можеше да й каже „да“! Не искаше да се сбогува с живота, не и сега, когато най-после бе открил щастието. Но той никога не я бе лъгал, нямаше да го стори и сега. Беше проявил егоизъм, когато се ожени за нея — все пак имаше много други начини да й помогне. Ала това вече бе минало и той не съжаляваше за времето, прекарано с нея, колкото и да бе кратко и колкото и голяма мъка да й причиняваше сега. Бе искал да има някого, който наистина да държи на него, и тя го бе обикнала. Не предполагаше обаче, че толкова ще страда, когато дойде времето да я напусне.

Стисна ръката й, за да отговори на молбата й. Бе сигурен, че го е разбрала. Той въздъхна. Винаги му бе доставяло огромно удоволствие само да я гледа, а тъкмо от това се нуждаеше в този миг.

Тя бе невероятно красива, макар че ако й го кажеше, щеше да го отхвърли. Излъчваше финес и елегантност, макар да не будеше възхищение от пръв поглед. Може би не отговаряше на превзетия вкус на висшето общество: косата й приличаше на лумнал пламък, а бледозелените й очи бяха прекалено необикновени и изразителни. Ако Джоселин не харесаше някого, то погледът й го показваше, защото лицемерието и преструвките й бяха напълно непознати. За разлика от останалите червенокоси жени по безупречно гладката й кожа с цвят на слонова кост нямаше лунички.

Лицето й беше дребно, с деликатно извити вежди, прав и малък нос, меки и нежни устни. Имаше известна упоритост в извивката на брадичката й, макар че това не бе белег на избухлив нрав или поне Едуард не бе забелязал подобно нещо. За пръв път беше проявила упорство, когато я убеждаваше да напусне Англия, ала накрая се бе предала.

Колкото до останалото, е, дори и той трябваше да признае, че би могла да бъде малко по-пълна. Беше малко над средния ръст, но няколко сантиметра по-ниска от него, а той не бе от високите мъже. Беше жива и дейна девойка и остана такава дори и след като дойде да живее във Флеминг Хол, което навярно обясняваше стройната й и тънка фигура. Но през последните месеци отслабна с няколко килограма от тревога и грижи по него и сега дрехите й й бяха станали широки. Не че това я интересуваше. Джоселин изобщо не бе суетно момиче. Избираше си практични дрехи и не се интересуваше прекалено много от мода и елегантни тоалети.

Отначало Едуард изпитваше силна ревност, но много скоро с радост разбра, че останалите мъже съвсем не я намираха за толкова привлекателна.

— Казвал ли съм ти колко съм ти благодарен, задето се съгласи да бъдеш моя херцогиня?

— Най-малко стотина пъти.

Той отново стисна ръката й. Тя едва го усети.

— Двете с графинята опаковахте ли багажа?

— Еди, недей…

— Трябва да поговорим за това, скъпа моя. Налага се да заминеш веднага, дори и да е посред нощ.

— Това не е правилно.

Едуард разбра за какво говори.

— Погребенията са много потискащи, Джоселин. Присъствието ти с нищо няма да ми помогне, но пък всичките ми усилия да ти осигуря безопасност и спокоен живот ще са напразни. Обещаваш ли ми?

Тя кимна, макар и неохотно. Съпругът й бе подготвил всичко за предстоящото й заминаване. Джоселин се опитваше да не мисли за това, сякаш по този начин можеше да отложи неизбежното. Ала нямаше смисъл да се залъгва повече.

— Изпратих на Морис копие от завещанието ти. — Видя как очите й се разшириха и побърза да обясни: — Надявам се, че това ще го спре да предприеме нещо по-драстично. Освен това се надявам, че след като разбере, че си напуснала страната, ще се откаже от претенциите си и ще се задоволи с имотите, които ще наследи заедно с титлата. Итън е достатъчно богато имение, за да осигури приличен живот на него и на огромното му семейство. — Нямаше нужда тя да остава за прочитането на завещанието, защото той вече бе прехвърлил на нейно име всичко, което притежаваше.

— Ако просто му дадеш всичко…

— Никога! По-скоро ще раздам всичко за благотворителност, отколкото да го оставя на онзи… Джоселин, искам всичко да бъде твое. Това е една от причините, поради която се ожених за теб. Искам да съм сигурен, че никога няма да ти липсва нищо. И съм се погрижил за твоята безопасност. Мъжете, които съм наел за охраната ти, са най-добрите. След като напуснеш Англия, Морис няма да може да манипулира съда срещу теб. А след като станеш пълнолетна или се омъжиш…

— Не споменавай сега за брак, Еди… не сега — отчаяно прошепна младото момиче.

— Съжалявам, мила моя, но ти си толкова млада. Ще дойде ден, когато…

— Еди, моля те!

— Добре. Но ти знаеш, че аз просто искам да бъдеш щастлива, нали?

Не биваше да говори толкова много. Почувства се безкрайно уморен, едва държеше очите си отворени. А имаше да й казва още толкова много.

— Светът е твой… наслаждавай му се.

— Ще го направя, Еди, обещавам. За мен ще бъде едно голямо приключение, както ти сам казваш. Ще видя всичко, ще изпитам всичко. — Джоселин стисна силно ръката му и очите му отново се впиха в нея. — Ще яздя камили и слонове, ще отида на лов за лъвове в Африка, ще видя пирамидите в Египет.

— Не забравяй… фермата си за коне.

— Няма. Ще отглеждам най-прекрасните чистокръвни коне в… Еди? — Очите му се затвориха и пръстите му се отпуснаха. — Еди?

— Обичам… те… Джоселин.

— Еди!