Джоана Линдзи
Див и влюбен (26)

Глава 26

Колт беше наясно, че тази нощ трябва да стои по-далеч от лагера. Вече знаеше колко упорита е херцогинята и не се съмняваше, че след като е решила да говори с него, няма да се успокои, докато не го постигне. Но той не бе готов за това. След като само предположенията за нея го бяха вбесили дотолкова, че бе тръгнал да си търси белята, щеше да стане десет пъти по-лошо, ако се потвърдят. И ако само подозренията му се бяха отразили толкова зле, какво ли щеше да му причини истината?

Разбира се, ако се окаже, че греши по отношение на нея, тогава проблемът щеше да е много по-различен и в някои отношения дори по-голям. Страстта го бе накарала да вземе онова, което тя му бе предложила, въпреки клетвата си никога повече да не докосва бяла жена. А щеше да се случи отново — ако грешеше в преценките си за нея. И ако е така, той се боеше, че ще пожелае тя да бъде негова завинаги, макар дяволски добре да знаеше, че това е невъзможно.

С други думи, по-добре още да не знае истината, поне докато не бъде сигурен, че може да контролира реакцията си спрямо нея. Въпреки че разбираше всичко това и бе сигурен, че червенокосата англичанка ще направи всичко възможно, за да постигне целта си, същата нощ той се върна в лагера.

Освен това нейна бе вината, задето бе позволила на един непознат да се промъкне в лагера им, при това в момент, когато Колт бе толкова ядосан, че не бе обърнал внимание на новодошлите, пристигнали в града. Въпреки предпазните мерки, които бе взел, никак не бе изключено нейният враг да е попаднал на следите й през двата дни, които изгубиха в Силвър Сити. Опасността следваше тази жена по петите като бездомно пале и нищо чудно този непознат да се окаже един от хората на англичанина. Това причини тревоги на Колт. Въпреки всичките му заявления, че няма намерение да я защитава, не можеше да понесе мисълта, че ще й се случи нещо лошо. При това заради него, тъй като не е бил там, за да го предотврати поради нежеланието му да се среща с нея.

Но нежеланата конфронтация дойде от съвсем неочаквана посока.

Въпреки късния час, когато Колт влезе в лагера, почти всички бяха будни и херцогинята беше сред тях. Усети погледа й, докато вървеше към огъня на Били. Тя седеше край друг огън, заобиколена от неколцина мъже от охраната й, прислужницата й и непознатия мъж.

Били, който забеляза Колт, напусна групата им и се приближи към брат си с чиния в ръка. Както винаги му пазеше яденето топло край огъня. Колт бе престанал да се оплаква от храната на френския готвач. През повечето време бе твърде уморен, за да забелязва какво яде.

— Не мислех, че тази нощ ще спиш заедно с нас.

Колт хвърли бърз поглед наоколо.

— Не ми се струва, че някой се е разбързал да си ляга.

Били сви рамене.

— Новият ни спътник ни забавлява с доста интересни и страшни истории. Сигурно си е измислил някои от тях. — Припомни си историите. Каза си, че Колт едва ли ще ги намери за забавни, и побърза да добави: — Видя ли русокосата тази сутрин? Тя му е сестра.

Колт не обърна внимание на въпроса му и погледът му се спря върху непознатия. Херцогинята седеше до него, при това твърде близо.

— Между другото кой е този приятел?

— Казва се Драйдън, Майлс Драйдън.

Колт смръщи замислено вежди.

— Напомня ли ти на някого, хлапе?

— Не бих казал. Защо?

— Струва ми се, че съм го виждал.

— Може би, когато си бил на изток с Джеси и Чейс? Той твърди, че е от там.

Колт поклати глава.

— Не, виждал съм го наскоро. Сигурен ли си, че не ти е познат?

— А ти сигурен ли си, че ти е познат?

Колт настойчиво се вгледа в мъжа.

— Да. Ще си спомня. — Сетне се извърна към брат си. — И какви истории разказва?

Въпросът накара Били да се изчерви.

— Ами просто истории.

— Казвай — рече Колт.

— Той е от изток, Колт — извинително започна младежът. — Знаеш, че едно малко индианско нападение не би впечатлило някой западняк, но тези глупаци от изтока го превръщат в нещо голямо.

— Той е бил нападнат?

— Заедно със сестра си.

— И му бе нужна цялата вечер, за да го разкаже?

Били се ухили. Изглежда, брат му не се засегна.

— Знаеш как е. Някой пристига в града и споменава, че едва не е бил скалпиран, и всички, които са имали подобно преживяване или някога са чували подобни истории, се надпреварват да му ги разказват. Докато е бил в Силвър Сити, Драйдън е чул достатъчно истории, за да напише цяла книга.

— Значи той е бил там преди нас?

— Няколко месеца. Защо?

— Просто се чудех.

Поне в едно отношение Колт можеше да бъде спокоен. Драйдън не работеше за Лонгноуз. Това обаче не означаваше, че одобрява решението на херцогинята да кани непознати в групата им. Тя би трябвало да е по-предпазлива и по-разумна.

— По дяволите, какво е това, което ям? — попита Колт, след като известно време се храни мълчаливо.

Били се засмя.

— Един от специалитетите на Филип. Вкусно е, нали?

— От този сос не можеш да усетиш вкуса на месото. — Захвърли чинията. — И какъв му е проблемът на онзи?

Брат му се извърна, за да види какво е привлякло вниманието му. Сър Паркър гледаше към тях и погледът му никак не бе приятелски.

— Той… ъъ… може да се каже, че е малко напушен, задето през онази нощ ти си се погрижил за двамата крадци в стаята на херцогинята.

— Нима трябваше да ги оставя да я оберат?

Били се ухили.

— Мисля, че на него не му харесва фактът, че ти си я спасил, след като това е негова работа. В крайна сметка да я спасяваш ти става навик, а това не му е по вкуса.

— И това е достатъчно, за да бъде убит!

Били се напрегна.

— За какво говориш?

— Този мъж се кани да дойде при нас, и то не за да си убие времето.

— Господи! Е, за Бога, не го убивай! Той е техен капитан и им е нещо като представител. Освен това на всички им е писнало от непочтителното ти отношение към господарката им. Аз знам, че го правиш нарочно, но тя не подозира, нито пък те. Струва ми се, че случилото се тази сутрин преля чашата на търпението им.

— Точно така, господин Юинг — каза Паркър зад гърба му.

Били не се обърна, за да погледне англичанина. Изтръпнал от ужас се втренчи в Колт, предусещайки реакцията му. Имайки предвид лошото му настроение, откакто пътуваха заедно с херцогинята, не таеше особени надежди, че сега ще е по-добро. А по-добре да не си наблизо, когато Колт е в лошо настроение.

Колт се облегна нехайно на седлото зад гърба си. Изглежда, изобщо не бе впечатлен от настръхналия мъж, изправен пред него.

— Явно имаш да казваш нещо, Греъм, така че изплюй камъчето.

— Вашият брат вече го каза. Ако не можете да се държите поне малко цивилизовано…

— Ти ще направиш какво? — прекъсна го презрително той. — Ще ме извикаш на дуел?

— По дяволите, Колт! — намеси се Били, но вече бе твърде късно.

Паркър вече го заобикаляше, за да стигне до Колт. Беше толкова вбесен, че сграбчи Колт за предницата на ризата му и го изправи на крака. Той не реагира, както и не направи нищо, за да отбие юмрука, който Паркър вече бе вдигнал, готов да го забие в челюстта му. Но възпитанието си каза думата й англичанинът се поколеба в последната секунда.

За нещастие на Паркър в тази секунда погледите им се срещнаха и увереността му се разколеба. Имаше ужасяващото усещане, че гледа смъртта в очите. Никога досега не бе бягал от открита схватка, никога не му се бе налагало и никога не бе претърпявал поражение. Но сега бе забравил с кого си има работа. С един дивак, за каквито Драйдън разказваше през цялата вечер, с един мъж, който знаеше начини за убиване, за каквито Греъм не бе и сънувал. И той се бе осмелил да го предизвика?

— Сър Паркър, веднага го пуснете!

Нетърпящият възражение глас в този миг бе неговото спасение. Паркър се подчини с огромно облекчение. Реакцията на Колт бе напълно противоположна.

— По дяволите! — изруга той и изгледа свирепо херцогинята, която стоеше близо до тях. — Този мъж се осмели да ме предизвика. По дяволите, кой те е молил да се намесваш, жено?

Дори и да не бе онемяла при тази словесна атака, Джоселин нямаше възможност да отговори. Пред очите на Паркър се спусна червена пелена и той замахна с все сила към Тъндър.

Юмрукът на англичанина се стовари върху лицето на Колт. Това, че ударът бе нанесен, когато той не гледаше към нападателя си, накара всички присъстващи да затаят дъх в очакване реакцията му. Самият Паркър се почувства зле — никога досега не бе удрял човек без предупреждение. Затова се изненада, когато Колт му обърна гръб.

— Доста се колеба, англичанино — рече той миг преди да се извърти и с един удар да събори сър Паркър на земята.

Били улови револвера и ножа, които Колт му хвърли, и побърза да се отдръпне. Джоселин също отстъпи няколко крачки, когато двамата мъже се вкопчиха един в друг и се стовариха върху огъня, разпръсквайки хиляди искри.

— Махни се от тук, мила моя — прошепна Ванеса на приятелката си. — Сега не можеш да ги спреш, а и не бива да го правиш.

— Не бива ли? Но те…

— Държат се отвратително, знам, но твоят Тъндър очевидно има нужда да излее гнева си върху някого. По-добре върху Паркър, отколкото върху теб. Хайде, да се махаме.

Джоселин прехапа устни, припомняйки си откритата враждебност на Колт тази сутрин и виждайки диващината и свирепостта му в момента. Въпреки думите на Ванеса тя не вярваше, че той ще я нарани, независимо колко й е ядосан. А и тя самата бе ядосана на себе си. Та тя не бе някоя истерична глупачка, която се бои от неодобрението на мъжете!

— Аз оставам, Вана — решително заяви младата жена. Няма да се опитвам да ги спра, но когато свършат, ще ги накарам да ме изслушат!