Джоана Линдзи
Див и влюбен (32)

Глава 32

Джоселин предположи, че ще я качи върху гърба на сър Джордж, а Ейнджъл ще язди на седлото зад нея, за да бъде сигурен, че няма да избяга с жребеца. Все пак се налагаше бързо да се отдалечат от това място. Но след като изкачи хълма, повел конете за поводите, за да държи на прицел групата в подножието, той възседна коня си и отново настани херцогинята пред себе си. Водеше нейния жребец за юздата, както преди това бе правил Сондърс.

Когато тръгнаха, имаше един изненадващ момент, когато я попита:

— Онази пушка, която носеше, можеш ли да си служиш с нея? — Тогава не й се говореше с него и затова само отсечено кимна. Смая се, когато той пъхна пушката си в ръката й и нареди: — Застреляй всичко, което се появи на онзи хълм.

— По-скоро ще застрелям теб.

— Наистина ли? Запази изпълнението на това желание за някой друг път, скъпа.

В думите му имаше смисъл и Джоселин опря пушката на рамото му, за да я закрепи, и изстреля няколко куршума. Не знаеше обаче дали е улучила нечия глава или само скала. Бледата светлина на залязващото слънце беше доста измамна и младата жена не можеше да бъде сигурна. Но имаше ответни изстрели, които продължиха и след като двамата с Ейнджъл се отдалечиха на достатъчно разстояние от възвишението.

Въпреки това Джоселин не смяташе, че са в безопасност, докато Ейнджъл не й взе пушката. Сетне той я изплаши до смърт, като я прехвърли зад себе си. След това препуснаха в бесен галоп, а тя се вкопчи здраво в гърба му, за да не падне. Дори и да имаше вероятност да се скрие в припадащия мрак, Джоселин реши, че с днешния си късмет сигурно ще си счупи врата при скачането от коня.

Но с настъпването на нощта Ейнджъл забави темпото на ездата. Луната осветяваше неравния терен, скалите и храстите по пътя им. Отначало това я учуди, но после размисли и реши, че едва ли някой би рискувал да препуска през нощта.

Джоселин нямаше представа къде отиват. Преди да я премести зад себе си, той яздеше на изток, към планините, но след това май не продължи в същата посока. С падането на мрака тя загуби чувство за ориентация. Дори пред тях да имаше планини тя вече не ги виждаше.

— Как мислиш, колко дълго ще те търсят твоите хора през нощта?

Въпросът я изненада, особено след толкова продължително мълчание. Да не би да се тревожеше? Със сигурност се надяваше да е така. Но нямаше да му предостави никаква информация, поне не и доброволно.

— Ако бях на твое място, щях да съм много по-загрижена за англичанина — заяви тя. — Нали не вярваш, че той ти е повярвал и ще те остави да се измъкнеш толкова лесно? Не, той ще ни проследи и този път ще убие и двама ни.

Той не отговори, нито пък й зададе друг въпрос. Джоселин се почувства засегната, че не е могла да му покаже пренебрежението си с отказа си да му сътрудничи. Но след около двадесетина минути той се протегна и улови ръцете й, за да я накара да се хване за него. Джоселин се възпротиви и с това само си спечели гнева му.

— Ако бях на твое място, щях да се държа по-мило — озъби й се през рамо той.

Но тя не се впечатли.

— Не се страхувам от вас, господин Ейнджъл. Ако искате, можете веднага да ме убиете, защото никога няма да ви стана любовница!

— А какво ще кажеш за съпруга?

Това наистина я смая.

— Искаш да се ожениш за мен? Но доколкото си спомням, парите нямаха значение за теб.

— Какво общо имат парите с това?

Що за глупав въпрос!

— Много добре, но предполагам, че имам право да знам как така изведнъж реши да се ожениш за мен.

— Поради една-единствена причина — един законен съпруг има право да бие жена си.

— Никак не е забавно! — избухна тя, а той се засмя и Джоселин разбра, че само се е шегувал.

— Отвратителен мъж! — промърмори младата жена.

— Къде остана чувството ти за хумор, което се прояви в словесната ти схватка с англичанина?

— Очевидно е заспало, нещо, което и аз бих искала да сторя. През цялата нощ ли ще яздиш?

— Да не би да искаш да спра и да изчакам приятелите ми да ни настигнат?

Чувството му за хумор й действаше на нервите.

— Не забравяй и моите хора.

— Твоите пазачи навярно са се изгубили сред хълмовете, скъпа. Сред тях няма нито един следотърсач. Разбира се, ако не броим онзи мелез, който си взела за водач — додаде. — Дали той ще си даде труд да те потърси?

— Не — отвърна тя, без да се замисли, но мигом осъзна, че трябваше да излъже. — Но аз не бих подценявала способностите на моята охрана.

В отговор той само се засмя и това й дойде твърде много. Джоселин отвори уста, за да му каже какво точно мисли за него, когато чу тропота на приближаващ се кон. Извика и бързо се извърна. Видя нещо сиво да се носи с бясна скорост към тях. Сърцето й подскочи и заседна в гърлото.

— Настигат ни!

— Знам.

— Ами… направи нещо!

И той я послуша. Спря и обърна коня си. Дори слезе заедно с нея. Но не извади револвера си, нито посегна към пушката си. Тя се втренчи в него, сякаш бе изгубил разсъдъка си. Нямаше намерение да се уверява дали наистина бе така. Хукна да бяга и навярно се бе отдалечила на около десетина метра, когато изведнъж усети, че я повдигат от земята. Ужасено извика, когато се намери върху гърба на друг кон.

— Добре ли си?

Джоселин не можеше да повярва, че чува неговия глас. Погледна нагоре, видя суровото му, но красиво лице и извика:

— О, Колт!

Избухна в сълзи и зарови лице в гърдите му. Той спря коня си и я прегърна.

— Добре ли си? — повтори той.

— Да.

— Тогава защо плачеш?

— Не знам! — извика младата жена и заплака още по-силно, докато не чу смеха на Ейнджъл в далечината. Изведнъж застина, после бързо попита: — Къде е револверът ти?

— За какво ти е?

— Смятам да застрелям онзи жалък негодник!

— Не, няма — отвърна Колт. — Аз може и да го направя, но не и ти.

С тези думи дръпна поводите на коня си и бавно се върна назад, където ги чакаше Ейнджъл и продължаваше да се смее. Джоселин не разбираше поведението му, но в гърдите й се надигна гняв. Нима този мъж не разбираше, че бе спасена? В следващия миг изпита дълбоко облекчение. Вече наистина всичко бе свършило, след като Колт бе тук. Той никога нямаше да позволи да й се случи нещо. Може и да не я харесваше повече… Всъщност кого се опитваше да излъже? Той никога не я бе харесвал. Е, може сега да я харесваше още по-малко, но въпреки това щеше да я защити. И никой не можеше да я накара да се чувства в по-голяма сигурност и безопасност.

Почти се съжали над Ейнджъл, който все още не бе осъзнал в каква опасност се намира. Тази мисъл я накара да забрави раздразнението, което изпитваше към него. В крайна сметка той не я бе наранил, всъщност дори я бе предпазил. Колт може би щеше да пристигне навреме, за да попречи на Лонгноуз да я убие, но нямаше да предотврати другото… А Ейнджъл го бе направил.

Трябваше да каже на Колт, особено след забележката му, че смята лично да застреля Ейнджъл.

— Колт…

— Не сега, херцогиньо.

— Но, Колт…

Беше закъсняла. Той скочи от коня си, преди още да е спрял, и всеки можеше да разбере, че е бесен. Ейнджъл, изглежда, също го разбра. Беше виждала бързината, с която двамата вадеха револверите си, но не бе сигурна кой е по-бърз.

В следващия миг Ейнджъл бе повдигнат от земята на почти метър разстояние.

— Ако беше малко по-висок, ти, кучи сине, щях да ти избия всички дивотии!

— О, стига, Колт, направих това, което ме помоли.

— Как ли пък не! — Думите бяха придружени с грубо разтърсване. — Предполагаше се, че ще бъдеш там, за да й помогнеш да избяга, а не, че ти ще я отведеш при тях!

— Но аз я открих и се погрижих за всичко!

— Имаш късмет, че аз те открих! — изрева Колт и го пусна.

— Предположих, че ти си предизвикал онази стрелба. Кога пристигна там?

— Не достатъчно скоро, за да ти попреча да я отведеш по онзи хълм! — възмутено отвърна Колт, но в гласа му прозвуча тревога, когато добави: — Дяволите да те вземат, Ейнджъл. Ако по-рано знаех какво смяташ да правиш, щях да те убия. Да я поставиш в такава опасност… Все още ми се иска здравата да те набия.

— Добре — примирително рече Ейнджъл. — Може би не беше най-умното решение. Но не беше опасно, Колт. Прекарах с тази банда достатъчно дълго време, за да знам какво мога да очаквам от тях. Половината са страхливци, а останалите са тъпаци.

— Но защо, по дяволите, го направи?

— Тя трябваше да види врага си. Всеки човек има това право, Колт. През цялото това време той е имал предимство, защото тя не би го познала, ако мине покрай него на улицата. Сега вече го познава.

— Трябваше просто да убиеш копелето и да ми спестиш неприятностите — промърмори той.

— Ти не ме помоли да го направя — ухили се Ейнджъл. — Освен това смятам, че това е нейно право.

При тези думи гневът на Колт избухна с нова сила.

— Коя, по дяволите, си мислиш, че е тя? Друга Джеси? За Бога, та тя е само една проклета херцогиня! Такива като нея не се разхождат наоколо да убиват хора, когато могат да си наемат някого да го стори вместо тях.

— Аз не бих била толкова сигурна в това, Колт Тъндър — сковано се обади Джоселин. — Ще ми дадеш ли револвера си, за да ти дам възможност сам да се увериш?

Явно по време на спора си и двамата бяха забравили за присъствието й. Ейнджъл се сепна. Колт рязко се извърна и се намръщи. Но дяволите да го вземат, ако не й даде револвера си. Най-малкото щеше да я остави да запъне ударника и да насочи дулото към него.

— Имам пълното основание да го направя. — Тя кипеше от гняв. — Защо, по дяволите, не ми каза, че си изпратил свой човек в онова змийско гнездо? Знаеш ли, че проклетият ти приятел с нищо не показа, че е там по твоя молба? Спомена, че правел услуга, но ме остави да си мисля, че я дължи на Лонгноуз. И знаеш ли какво му каза, че ще направи с мен? Щял да ме използва, докато се отегчи от мен; сетне, разбира се, щял да ме убие.

— Каквоо? — с невинно изумление възкликна Ейнджъл, когато Колт го изгледа свирепо. — Трябваше да му кажа нещо, за да не ни преследва. Откъде да знам, че си бил там, за да ги задържиш?

— Тогава защо не я отведе направо при хората й?

— Стига, Колт, бях сигурен, че тя разбира, че им хвърлям прах в очите. Тя не се боеше от мен. Разстрои се само когато изпратих онзи долен лицемер Драйдън при Създателя му. Бях отвратен от подлия начин, по който я предаде в ръцете ни.

Погледът на Колт се насочи към Джоселин и тя изпита чувството, че гневът му отново бе сменил обекта си. Сега поради някаква причина бе вбесен на нея, но тя нямаше представа защо.

— Е, няма що, страхотно! — въздъхна младата жена. — Значи сега аз съм виновна за всичко. Ще благоволиш ли да ми кажеш защо?

— И още питаш? Ти позволи на копелето да те омае с лъжите си, а след това имаш нахалството да се разстройваш от смъртта му. Доколкото си спомням, дори не трепна, когато убих единия от онези негодници заради теб.

Тя все още не разбираше защо е толкова ядосан.

— Аз не познавах мъжа, когото уби. Никога преди това не го бях виждала. Освен това ти го уби, за да ме защитиш. Ейнджъл уби най-хладнокръвно. Разликата е огромна.

Устните му се свиха и Джоселин разбра, че думите й не са го успокоили. Ейнджъл се мръщеше, не особено възхитен от изявлението й, но реши, че няма смисъл да спори с нея в присъствието на Колт. Изглежда, когато се отнасяше до тази жена, Колт ставаше прекалено чувствителен. Но не искаше да бъде несправедливо обвиняван. Бил хладнокръвен убиец, как не!

— Чувал ли си за Драйдън, Колт? — попита той, отвличайки вниманието му от херцогинята.

— Очевидно не всичко — рязко отвърна приятелят му. — Кога са се свързали с него?

— Когато сте били в Силвър Сити. Той се съгласил да ни доведе херцогинята и затова не беше нужно да те следваме отблизо и да рискуваме да ни забележиш. Казват, че убивал богати вдовици… след като се женел за тях. Още ли ме обвиняваш, че съм го очистил?

— Аз самият бих го убил, задето я е завел при вас. Господи, не го очаквах! Макар че накрая си спомних къде съм го виждал. Преди няколко години избяга от Шайен, защото го хванаха да мами на карти. Спомням си, че тогава имаше една вдовица, която се готвеше да се омъжи за него и която бе доста разстроена след заминаването му.

— И ти не си даде труд да ми кажеш това? — възмутено възкликна Джоселин.

— И да проваля малкия ти флирт? Не мислех, че ще останеш във възторг.

Наистина ли в погледа му се четеше ревност? Мисълта бе толкова невероятна, че тя я прогони. Разбира се, че не я ревнуваше. По-скоро бе ядосан, задето не е знаел всички факти относно Драйдън. Но тя беше твърде уморена, за да понася повече лошото му настроение или духовитостите на Ейнджъл. Нещастният негодник дори имаше нахалството да й се хили насреща!

— Вземи си това — рече младата жена и хвърли револвера към Колт, преди изкушението да го използва да е станало твърде силно. После се обърна към Ейнджъл: — Възпитанието ми изисква да ти благодаря за помощта, независимо от отвратителния начин, по който ми бе оказана. — Мъжът се намръщи, ала тя още не бе свършила. — Затова позволи ми да ти пожелая дълъг и спокоен живот — дори накрая може да умреш от скука. Приятна вечер, господа.

Без да ги погледне повече, тя преметна крака през неудобното седло на Колт. Дори не се опита да използва стремената, тъй като дължината им бе съобразена с неговите крака, а не с нейните. Но това неудобство не я спря; Джоселин смушка коня и препусна в мрака.

Колт не помръдна.

— Ще си счупи врата, като седи на седлото по този начин — обади се Ейнджъл.

— Тя винаги язди по този начин.

— Не и върху подобно седло.

Тъндър изруга под нос и изкрещя:

— Върни се веднага, херцогиньо!

Разбира се, тя не му обърна внимание. Ала и той не помръдна, за да я последва. Вместо това изсвири силно и след миг я чу гневно да възкликва, когато конят се обърна и препусна обратно. Той стигна при двамата мъже, спря и зачака, а херцогинята най-спокойно се плъзна от седлото. Тогава Колт чу подсвирването, което веднъж вече бе чувал, и конят й едва не го събори, докато отговаряше на зова й, препускайки към господарката си.

Младият мъж изруга и затича към Апалоса, за да го пресрещне, макар отлично да знаеше, че тя първа ще стигне до своя жребец. Нямаше никаква вероятност да настигне онази светкавица, която тя наричаше кон. Ейнджъл възседна своя кон, а смехът му дълго оглася нощта.