Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уайоминг (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Savage Thunder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 183 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джоана Линдзи. Див и влюбен

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Иван Колев

Коректор: Пенчо Иванов

ISBN: 954–585–229–1

История

  1. — Добавяне

Глава 18

През следващите няколко дни Джоселин нито веднъж не видя Колт, макар служителите й да я увериха, че водачът им не ги е изоставил. Когато се събуждаше, той вече бе потеглил, и се връщаше, след като тя вече се бе оттеглила за през нощта. Не бе неразбираемо, че изпитваше тревога по време на дългите му отсъствия, докато се движеха през земите, които се смятаха за територия на апачите. През изминалите години имаше много неща, за които да се тревожи, ала от смъртта на Едуард не бе изпитвала безпокойство за нито един конкретен човек.

Затова когато един следобед Колт се появи и препусна начело на кавалкадата, Джоселин не бе единствената, която реши, че има особена причина за това. Той обаче не даде никакво обяснение. Да получиш информация от Колт Тъндър бе почти толкова трудно, колкото да намериш вода в тази пустош. И ако вече не бе разбрала, че хората й не го харесват, липсата на любопитство от тяхна страна бе достатъчно доказателство за неприязненото им отношение към него.

Джоселин можеше и сама да го попита. Трябваше само малко да повиши глас, защото в момента яздеше до предната карета, докато Ванеса си подремваше вътре. Поколеба се миг-два, но видя изражението на лицето му и се отказа. Никога досега не бе изглеждал толкова недостъпен.

Сърцето й се изпълни със страх. Младата жена усещаше, че предстои да се случи нещо лошо. Личеше си по напрегната стойка на Колт, който продължаваше да препуска начело на колоната. Обаче измина още половин час, преди да се сложи край на неизвестността.

В далечината се очерта нещо, което едно по-голямо въображение би могло да опише като възвишение. Най-отгоре се виждаха шестима конници. Предните пазачи на Джоселин спряха в мига, в който зърнаха малката група, но Колт продължи да язди и тя им даде знак да го последват. От това разстояние не можеше да се различи какви са непознатите, а и те не помръдваха, очаквайки приближаването им. Ако това беше Лонгноуз… е, на Джоселин почти й се искаше да е той. Или ако се използваше един от местните изрази — картите най-после щяха да се разкрият.

Обаче нямаше такъв късмет. Когато приближиха хълма, стана ясно, че за пръв път щяха да се срещнат с истински американски индианци, които не изглеждаха особено дружелюбни. От пръв поглед се виждаха широките патрондаши — някои ги използваха като колани и ги носеха препасани около кръста, а други ги бяха преметнали през раменете си. Въпреки това нямаше нищо обезпокоително, не и след като индианците бяха толкова малобройни. Нейната охрана ги надвишаваше два пъти по численост. Обаче Джоселин затаи дъх, когато конниците започнаха да се спускат по хълма, насочвайки се точно срещу колоната им.

Колт дръпна поводите и всички зад него сториха същото. След малко сър Паркър се приближи до него и двамата си размениха няколко думи. Колт препусна напред, за да говори с индианците.

Пиърсън, който днес управляваше каретата на херцогинята, се наведе и прошепна в ухото й:

— Чувал съм, че тези приятелчета са доста ловки с лъка и стрелите.

Забележката му имаше обяснение, защото нито един от индианците не носеше лък и стрели.

— Времената вече са други, господин Пиърсън. Явно са открили, че пушката е много по-удобно средство за убийство в някоя смъртоносна… игра.

— Играта едва ли е доста често срещано явление по тези места. Как мислите, дали просто не търсят храна?

— Може би, а навярно искат такса за това, че минаваме през земите им — отвърна Джоселин, опитвайки се да потисне тревогата си. — Да, това изглежда съвсем логично, нали? Каква друга причина биха имали, за да…

Вниманието й бе привлечено от Колт. Той бе стигнал до индианците, които се наредиха пред него. Размениха се някакви думи, но разстоянието бе твърде голямо, за да ги чуе. Джоселин можеше само да гадае какво обсъждат по движението на ръцете и знаците, които Колт и индианският водач си разменяха.

За щастие това не продължи дълго. Колт обърна коня си и препусна обратно. Когато се приближи към нея, Джоселин вече бе слязла от седлото. Изражението на лицето му бе толкова мрачно, че тя отново затаи дъх, докато го чакаше да скочи от седлото. Той я хвана за ръката и я отведе няколко метра настрани от останалите.

— Те искат жребеца ви — заяви направо.

— Сър Джордж не е за продан — отвърна младата жена.

— Не съм казал, че те искат да го купят, херцогиньо.

— Но… нали не твърдите, че те искат да вземат сър Джордж като такса за преминаването през земите им?

— Не, не съм казвал подобно нещо. Те самите нямат никаква работа по тези места. Тези индианци са изгонени от племето си.

— Като онези, които яздят „през границата“, само че в случая са от тази страна?

Колебанието, с което го изрече, предизвика лека усмивка на устните му.

— В общи линии.

Тя усети снизходителната нотка в гласа му и гордо вирна брадичка.

— А ако не им дам сър Джордж?

— Те обикновено не питат, когато искат да вземат нещо — търпеливо отвърна той. — Видели са ни още вчера и през нощта са можели да се опитат да откраднат жребеца. Струва ми се, че са ви взели за пришълци от изтока и затова са толкова дръзки. Убедени са, че сте изплашени до смърт и сте готови да им дадете жребеца.

— Така ли? — презрително изсумтя младата жена.

Този път той наистина се ухили.

— И какво ще правим?

— Но това е абсурдно! — възмути се тя и хвърли поглед към индианците. — Какво могат да направят? Ние поне три пъти ги превишаваме по численост. Освен това нужно ли е да ви напомням, че самата аз умея да стрелям?

Той се възхищаваше на самообладанието и здравия й разум, но тя всъщност нямаше представа с какво си има работа.

— Убивали ли сте някога човек?

— Разбира се, че не — отвърна младата жена. — Нито пък се налага да убия някого, за да го обезоръжа.

Заяви го с такава увереност, че Колт не се усъмни в думите й и не каза нищо повече по този въпрос.

— Нека да ви обясня как стоят нещата, херцогиньо. Можете да ги отпратите с празни ръце и те ще си тръгнат, но можете да заложите сладкото си… че ще се върнат със значително подкрепление. След няколко дни или може би седмица, няма да знаете кога, защото те едва ли ще ви предупредят, ще ни нападнат през нощта, разчитайки на внезапността на атаката. Тогава ще вземат не само вашия жребец, но и всичко останало, което притежавате, включително и живота ви.

— Няма да се откажа от моя кон за нищо на света! — твърдо заяви Джоселин. — Той е бъдещето на моята ферма за развъждане и отглеждане за коне.

— Лейди, не ви е нужно да работите, за да живеете, нали? Или съм сгрешил, мислейки ви за толкова богата, че парите нямат никакво значение за вас?

Съдейки по тона му, разговорът навлизаше в опасни води.

— С каквото и богатство да разполагам, животът трябва да има смисъл, Колт, а отглеждането на чистокръвни коне за мен означава точно това.

Именно поради тази причина, след като навърши двадесет и една години, тя бе позволила на сър Джордж да оплоди три кобили — смяташе, че годините й на скитничество са свършили. Каква глупачка е била!

Внезапно й хрумна разрешение на проблема.

— Ами ако им предложа една от моите кобили?

— Ще го направите ли? — изненада се той.

— Не ми се иска, но ако това ще предотврати нападението им, ще го направя. Няма да рискувам живота на хората си.

Той поклати глава.

— Няма да стане. Водачът на групата им е хвърлил око на жребеца ви. Един кон като него може да увеличи влиянието му сред хората му толкова много, че той е готов да умре, за да го притежава. Но аз ще сключа сделка с вас. Ако успея да ги отпратя, без да се налага да се разделяте с някой от конете си…

— Да не би да искате да ми кажете, че имате разрешение на този проблем и досега не сте ми го казали?

— Предполагам, че може и така да се каже. Но аз няма да го направя просто така, херцогиньо. Ще ви струва…

— Не говорите сериозно! — ахна тя. — Вече се съгласих да ви платя толкова…

— … едно новородено жребче от една от кобилите ви, ако жребецът е бащата.

Един продължителен миг тя се взира в него. Беше изненадана, че той знае, че кобилите й са бременни, след като трябваше да родят чак през пролетта. Ала най-много бе изумена от нахалството му. Нима в задълженията му не влизаше да ги отърве по някакъв начин от индианците? Не, това би било твърде великодушно от негова страна, проклет негодник!

— Това ли е сделката, която предлагате? — сковано попита тя. — Апачите ще си тръгнат и повече няма да ни безпокоят, а вие ще получите потомъка на сър Джордж? — Той отсечено кимна и младата жена додаде: — И как точно възнамерявате да ги накарате да си тръгнат?

— Това е моя работа, херцогиньо. Приемате ли условието ми?

— След като не ми оставяте друг избор…

— Добре — нетърпеливо я прекъсна Колт. — Задръжте охраната си тук и предлагам вие и останалите жени да останете в каретите и да не гледате.

„Да не гледат?“

— Да не гледаме какво? — настоя тя, но той вече се бе обърнал към коня си и не я чу или предпочете да не отговаря.

Джоселин се запъти към каретата, за да се присъедини към Ванеса, която сигурно още спеше, след като не бе попитала защо са спрели. Внезапно спря. Ядоса се още повече на себе си, задето изпълнява нарежданията на Колт.

Заобиколи каретата и се притаи в сянката. Смяташе да наблюдава как Колт ще убеди индианците да си тръгнат. Може би щеше да отнеме целия следобед. Но само след няколко минути Колт се запъти към каретата.

Джоселин застина. Нима бе толкова лесно? Този проклет измамник! Но не. Той измина само половината разстояние. Един от индианците го последва и слезе от коня си. Двамата се намираха на около двадесетина метра от останалите индианци.

Значи смятаха да разговарят насаме. Много добре. Разбираше, че по този начин Колт ще има предимство. Навярно възнамеряваше да го заплаши. Със сигурност бе по-висок от индианеца и по-широкоплещест. Чистокръвните индианци бяха по-ниски и много слаби.

Но те подеха разговор. Индианецът, чиито колене се виждаха изпод жълтия плат, стигащ до средата на бедрата му, остави пушката си на земята. Широката му риза с дълги ръкави навярно бе купена от някой магазин или бе разменена и той бе единственият, който носеше само един патрондаш около кръста си, в чийто кожен колан бе затъкнат нож. Сега, когато бе по-близо, Джоселин забеляза, че кожата му е по-тъмна от тази на Колт, а черната му коса доста по-къса и едва достигаше до раменете му. През челото му бе привързана червена лента. Може и да не беше много висок, но изглеждаше доста застрашително, докато стоеше там, очаквайки Колт да се извърне към него.

В това време Колт сваляше кожения си жакет. Джоселин не бе забелязала досега, но ризата, която носеше днес, също бе от еленова кожа. Спускаше се върху панталоните му, пристегната с широк кожен колан. Той се обърна, за да закачи жакета на рога на седлото, и тя се загледа в предницата на ризата му.

Проклето разстояние! Стори й се, че бе обшита с бели и сини мъниста, които стигаха до раменете, но не бе сигурна. Ръкавите бяха украсени с дълги ресни, които стигаха до китките му. По края им също бе пришито по едно мънисто.

След това свали шапката си и Джоселин се вторачи смаяно, докато той раздели косата си на две и я сплете на плитки. Когато разкопча и колана с револвера, Джоселин изтръпна от тревога. Пристъпи напред, но се спря. Видя как Колт откъсна една от дългите кожени ресни и я подаде на индианеца. Какво, по дявол…

Миг по-късно тя ахна, когато Колт се извърна с лице към другия мъж. Разнесоха се и други възклицания. Хората й си шепнеха развълнувано, питайки се защо той позволява на индианеца да върже дясната му ръка към колана му. В следващата секунда получиха отговора.

Двамата мъже измъкнаха ножовете си. Явно това бе нещо като примитивна форма на отправяне на предизвикателство. Колт се бе оставил да бъде поставен в неизгодно положение, изключително неизгодно, защото Джоселин знаеше, че е десняк. И двамата мъже стискаха ножовете в юмруците си, като дългите им остриета бяха насочени едно срещу друго. Индианецът нанесе първия удар.

Той бе много бърз и ловък, но Колт бе не по-малко настървен. Явно двамата възнамеряваха да се нарежат на ивици. Колт имаше само едно предимство — неговият удар бе по-дълъг. Другата му ръка беше безполезна и не можеше да отбива ударите с нея, нито пък да ги балансира. Ако се подхлъзнеше и паднеше… Не смееше да мисли какъв ще бъде резултатът.

Очевидно индианецът от племето апачи също го осъзна, защото след като получи няколко прорезни рани по тялото си, без да може да нанесе ответни, реши да смени тактиката си. Започна да се нахвърля върху Колт, вместо да се пази и да се опита да мине зад гърба му. Когато и това не помогна, той реши да спъне противника си.

Джоселин най-после се опомни от обзелия я ужас и понечи да се втурне към тях, но бе спряна от сър Паркър.

— Не бива да го правите, ваша светлост. Той каза, че всяка намеса от наша страна може да ги предизвика да стрелят.

— Но ние трябва да ги спрем!

— Вече е твърде късно за това. По-добре да се надяваме, че онези индианци разбират английски, защото ми се струва, че ще се наложи после да се разправяме с тях след…

Лицето й пребледня и той млъкна. След като Колт е мъртъв? Нима всички мислеха, че той няма никакъв шанс? Не, той не можеше да умре. Трябваше да им даде сър Джордж…

Но вече бе прекалено късно. Когато отново погледна към двамата съперници, Колт лежеше на земята, а индианецът бе отгоре му. Младата жена едва не загуби съзнание при мисълта, че не може да стигне навреме при тях, за да ги спре. Можеше единствено да наблюдава безпомощно, както правеха и останалите. Индианецът притискаше с лявата си ръка ръката на Колт към земята и се готвеше да го прониже с дясната.

Джоселин се извърна, неспособна да понесе края на битката, ала в следващия миг отново погледна натам. Колт бе направил невъзможното и сега той беше върху индианеца, а ножът му бе опрян в гърлото му.

— Какво? Как?

Сър Паркър изглеждаше отвратен.

— Индианецът нямаше достатъчно сила, за да притиска ръката на противника си към земята. Тъндър успя да вдигне ножа си и да отбие удара му. Индианецът изтърва своя, защото в този момент продължаваше да стиска китката на Тъндър.

На устните на Джоселин затрептя несигурна усмивка, ала още не всичко бе свършило. Колт бавно се изправи, сряза възела и освободи дясната си ръка. После протегна лявата си ръка, за да помогне на противника си да се изправи. Значи не го бе убил, макар че мъжът лежеше толкова неподвижно, че Джоселин реши, че е мъртъв. Но победеният отказа помощта му, изправи се бавно и тръгна към коня си.

Когато стигна при другарите си, всички смушкаха конете си и се отдалечиха. Тогава Колт се метна на своя кон и препусна към каретата. Разгневи се, когато видя, че херцогинята не е вътре. Спря пред нея. Тя разтревожено го огледа, търсейки рани. Изглеждаше облекчена, като не видя кръв, а това го ядоса още повече. Не искаше тази жена да се тревожи за него. Загрижеността й докосваше някакви струни на сърцето му, караше го да изпитва… Господи, само се измъчва напразно, защото тя никога нямаше да бъде негова.

— Радвам се, че не го убихте — усмихна му се тя.

В отговор той се намръщи.

— Така ли? Ако беше шайен, трябваше да го направя, защото хората от моето племе предпочитат смъртта, вместо да се опозорят с поражението. Но обичаите на апачите са доста по-различни. Те предпочитат да останат живи и да се бият отново някой ден, така че аз реших да не го лишавам от тази възможност.

— И ако той отново се върне, за да иска сър Джордж?

— Няма да го направи. Казах му, че жребецът е мой. Единственият му шанс да го получи бе да ме убие, а той не можа да го направи.

— Искате да кажете, че ако той… сър Джордж трябваше… — Младата жена стисна зъби, напълно забравила, че само преди миг се радваше, че той е жив и невредим. — Бихте ли ми казали какво щеше да стане, ако бяхте загубили?

Преди да отговори, Колт се усмихна широко, което я вбеси още повече.

— Това вече нямаше да бъде мой проблем, нали, херцогиньо?