Джоана Линдзи
Див и влюбен (41)

Глава 41

Колт проследи с поглед херцогинята, докато излизаше от салона, но не помръдна, за да я последва. Още не можеше. Сърцето му блъскаше лудо в гърдите, а кожата му бе лепкава от студената пот. Никога преди не бе преживявал подобно нещо, а и той не бе сигурен какво точно се случи.

Забеляза Рамзи Прат да го гледа в огледалото, разпозна го и изпита такова примитивно задоволство, че едва се сдържа да не нададе бойния вик на шайените. Толкова пъти си бе представял как отново се среща с този мъж, как го предизвиква и как изпразва револвера си в него. Но не за да го убие, а за да го осакати. Не го искаше мъртъв. Искаше Прат да живее със същата горчивина и болка, които бяха станали неотделима част от собствения му живот, откакто пътищата на двамата се бяха пресекли.

Нарочно го предизвика, като не му отговаряше. Искаше Прат да побеснее и да извади камшика си. Но когато желанието му се сбъдна и Колт започна да се извръща, за да се срещне лице в лице с копелето, изведнъж откри, че не е в състояние. Сякаш когато видя камшика, тялото му изведнъж престана да функционира, все едно тази част от мозъка му, която го контролираше, изведнъж бе решила да не участва в друга схватка с този мъж. Като че ли се страхуваше отново да преживее миналото.

Дори когато Рамзи стовари камшика си върху гърба му, той не излезе от обзелото го вцепенение. А и не почувства никаква болка, която би могла да му помогне. Кожата и нервите по гърба му бяха толкова увредени, че дори и горещи въглени да сложеха върху него, едва ли щеше да почувства нещо. Дори не знаеше дали този път Рамзи го е разранил. Щеше да разбере чак когато види гърба си.

Страхът го бе парализирал, но ужасът, който изпита, когато херцогинята бе заплашена, бе още по-сковаващ и той отново не можа да помръдна; този ужас го накара да се изпоти, обзет от безкрайна немощ при мисълта, че тя може да бъде наранена. Едва когато видя вдигнатия камшик, яростта експлодира в главата му и той отново си възвърна способността да се движи.

Видя как изнесоха безжизненото тяло на Прат от салона. Имаше коментари, но нито един не бе насочен към него. Повечето от клиентите се върнаха към заниманията си, които бяха изоставили заради разигралата се сцена. Това бе обичайната реакция на хора, за които насилието бе ежедневие.

Колт не чувстваше нищо — нито съжаление, нито задоволство, не го изпълваха никакви емоции към мъжа, който току-що бе убил. Безпокоеше го единствено презрителният поглед на херцогинята. Чудеше се какво би могъл да й каже. Че е изпитал страх? Че е искал да я предпази, опитал се е, но просто не е могъл да помръдне? Нима щеше да му повярва?

Върна се в изискания вагон, който тя бе наела. Херцогинята бе там, но се бе заключила в спалното купе. Колт се поколеба дали да почука на вратата, но се отказа. Всяко зло за добро. Щеше да изгуби няколкото дни с нея, но и без това рано или късно трябваше да се раздели с тази жена, така че какво значение имаше?

Вдигна торбата с вещите си и се запъти към вратата. Ще си купи билет за обикновен вагон и ще помоли кондуктора да съобщи на херцогинята къде се намира. Нямаше никаква причина двамата дори да се виждат, докато пристигнат в Шайен. Но погледът му попадна на едно от огледалата в салона и той си спомни за гърба си. Пусна торбата на пода, съблече ризата си и се извърна, за да се погледне. Реши, че през годините Прат е изгубил част от уменията си. Не видя никакъв белег.

— Мили Боже!

Той се извърна рязко, посягайки към револвера си.

— Какво?

Но от израза на лицето й мигом разбра. Мразеше да го съжаляват.

Джоселин пусна пушката си и закри устата си с ръка. Усети, че ще повърне. През последния час бе видяла достатъчно насилие, но това… този резултат на невиждана жестокост, това бяха причинили на него, на него! Побягна към тоалетната.

Колт захвърли ризата на пода, изруга гневно и се спусна към нея. Хвана я, преди да стигне до вратата.

— Да не си посмяла! Това е нищо, чу ли? Нищо! Ако е трябвало да повърнеш, да го бе направила, когато куршумът ми изсипа червата на онзи с камшика, но не и сега!

Тя преглътна горчилката и поклати глава. Очите й се наляха със сълзи. Не разбираше защо Колт е толкова ядосан.

— Недей! — озъби се той, когато видя сълзите й, но се предаде, когато тя изхлипа и обви ръце около врата му. Опита се да се освободи от тях, но не можеше да го стори, без да я нарани. Тя го стискаше толкова силно, че едва не го задуши.

— А, по дяволите! — процеди след миг, отнесе я до най-близкия стол, отпусна се на него и я намести в скута си. — Не бива да правиш това заради мен, жено. Защо, по дяволите, плачеш, за какво? Казах ти, че няма нищо.

— И ти наричаш… това… нищо? — попита през сълзи младата жена, заровила глава в рамото му.

— Това не те засяга. То се случи отдавна. Да не би да мислиш, че още боли? Уверявам те, че не чувствам нищо.

— Но те е боляло! — извика тя. — Не можеш да кажеш, че не те е боляло! О, Господи, бедния ти гръб!

Младият мъж се скова. Нищо не можеше да направи.

— Чуй ме, херцогиньо. Един воин не може да понесе съжалението. Той предпочита да е мъртъв.

Тя се отдръпна и изненадано го погледна.

— Но аз не те съжалявам.

— Тогава за какво плачеш?

— Заради болката, която си изпитал. Аз… аз не мога да понеса, че си преминал през такива страдания.

Той поклати глава.

— Не гледаш на нещата откъм правилната им страна, жено. Онова бичуване трябваше да ме убие. Няма много хора на тази земя, които биха преживели подобно нещо, но аз оцелях. Белезите са символ на моето тържество над враговете ми. Аз ги победих, като оживях.

— Ако си горд с онези белези, както от тези… — пръстите й се плъзнаха по сбръчканата кожа около едното зърно на гърдите му и той потрепери — тогава защо си ги крил от мен? А ти си ги крил, нали?

Сега си спомни как всеки път, когато двамата се любеха голи, и тя понечеше да го погали по гърба, той я спираше, като хващаше ръцете й и ги вдигаше високо над главата й. Спомни си и случая, когато му заяви, че трябва да бъде бичуван. Мили Боже, как може да е била толкова безчувствена! Но откъде можеше да знае?

— Не съм казал, че съм горд с тях, херцогиньо. Но спомни си собствената си реакция към тези — горчиво рече той и притисна дланите й към зърната си — и я сравни с реакцията си отпреди малко и сама ще разбереш защо. Белезите на гърба ми предизвикват отвращение и карат жените да повръщат…

— Знаеш ли защо? — разгорещено попита тя. — Защото ти си направил едните сам, нарочно си се подложил на мъчение и се гордееш с това. Но другите е направил някой друг, който е повредил великолепното ти тяло и това е неописуема жестокост. Кой ти причини това, Колт?

Не бе сигурен дали го бяха смъмрили, или му правеха комплимент.

— Преди малко го видя да умира.

Тя изненадано възкликна, но след миг цветът се отдръпна от лицето й.

— О, Господи, нищо чудно, че не си могъл да помръднеш, когато си го видял! Аз самата не можех да помръдна само при мисълта, че ще ме удари, а дори не знам какво е да усетиш камшик. Но ти знаеш… О, Боже! — простена младата жена и отново стегна ръце около врата му, сякаш по този начин искаше да заличи ужасните спомени. — Много добре си знаел какво ще изпиташ, когато те удари… и той наистина го направи! Трябвало е отново да преживееш целия този кошмар…

— Стига, херцогиньо — дрезгаво я прекъсна той. — Правиш го да изглежда по-лошо отколкото наистина беше. Не почувствах нищо. Нервите трябва да са живи, за да усетиш болка, а по гърба ми са останали много малко такива.

— О, Боже! — отново заплака тя.

— Сега пък какво?

Но Джоселин само поклати глава. Знаеше, че той едва ли ще иска да чуе, че това е още по-лошо. Ала младият мъж знаеше какво си мисли тя. Разбираше и какво иска да направи в момента — да се опита да го успокои и да го утеши само както една жена умее. Искаше да притисне главата му към гърдите си и бедата бе там, че тази мисъл му се струваше прекалено изкусителна.

Трябваше да отвлече вниманието й. Зърна пушката, която бе изпуснала на пода, и попита:

— Накъде се бе запътила с тази пушка?

— Боя се, че не съм те чула да влизаш — подсмръкна херцогинята. — Накрая ми хрумна, че може да имаш още неприятности в салона, след като си излязох.

— Значи си решила да се върнеш и да ме спасиш?

— Нещо такова.

Очакваше той да се засмее. Вместо това усети как ръката му се вплита в косата й и дърпа главата й назад, за да може да я целуне. Джоселин не се изненада от отчаянието, с което бе пропита тази целувка. И тя изпитваше същото, дори може би по-голямо. Времето им заедно изтичаше и двамата го знаеха.