Джоана Линдзи
Див и влюбен (28)

Глава 28

Джоселин остави чашата си, протегна се и се облегна на възглавниците, разпръснати под копринения навес, който всеки ден по обяд се разпъваше за нея. Това бе едно от разточителствата, от които повече нямаше да се нуждае. В края на ноември дните вече бяха студени и сянката бе излишна. Джоселин продължаваше да сяда под нея единствено заради настояванията на Ванеса, според която кожата на една истинска дама никога не бива да бъде докосвана от слънчевите лъчи, дори и да бяха на студеното есенно слънце. Тя неодобрително бе цъкнала с език, когато забеляза златистия загар, който бе получила Джоселин от ежедневната си езда на открито.

Бяха изминали две седмици, откакто напуснаха Силвър Сити. Отначало поеха на юг, за да заобиколят южните планини, сетне яздиха почти право на изток, докато прекосиха реката Рио Гранде. Там завиха на север по течението й. След това теренът бе много по-лесен за пътуване — минаха покрай древния Ел Камино Реал или Ройъл Хайуей, който се простираше до Санта Фе, откъдето се насочиха към Мексико Сити. Всъщност ако предварително не бяха решили да отидат в Калифорния, можеха да използват и стария път, който бе прокаран преди триста години.

Според Били Ел Камино Реал се пресичал с пътя от Санта Фе и това било друг стар маршрут. Бил е построен преди шестдесет години и можел да ги изведе от планините отново на изток и право към Грейт Плейнс, където се намираха равните пасища, достигащи до Канада. Освен това едва от Били разбраха колко далеч се намираше Уайоминг. Ако знаеха от самото начало, че щяха да им трябват два месеца, за да се придвижат дотам… но сега нямаше смисъл да се съжалява, като се имаше предвид колко далеч бяха стигнали.

Пътят бе сравнително гладък, а гледката наоколо бе наистина великолепна — с красивите планини Сан Андрес отдясно и реката отляво, отвъд която също се издигаха планини. Листата на дърветата бяха обагрени с великолепните цветове на есента, а от няколко дни отпред се бе ширнала просторната долина Хорнада дел Муерто, през която конете можеха да препускат на воля.

Но приличащата на пустиня земя не бе съвсем изчезнала от погледа. Все още тук-там се виждаха кактуси, белите и пурпурните листа на градинския чай и ниски храсти, дълги ивици изсъхнала земя и дори бял пясък, осеян на места с ниска трева. Но Джоселин и хората й вече бяха свикнали с този тъжен и унил пейзаж, след като толкова дълго пътуваха из южните области.

Сега, след като вече приближаваха Скалистите планини и Санта Фе, който се намираше само на три дни път, от двете страни се простираха много повече тучни пасища и красиви долини. Но Джоселин нямаше настроение да изследва тези нови земи. Въздишката й бе достатъчно красноречива за Ванеса.

— Не е толкова горещо, а обядът бе доста лек — отбеляза графинята. — Не спа ли добре миналата нощ?

— Както обикновено — отвърна Джоселин. Думите й не разкриваха много, след като Ванеса не подозираше за безсънните нощи, които бе имала напоследък.

Знаеше коя е причината, но това не решаваше проблема. Тя просто страдаше продължително и силно от неловкото и срамно положение, в което бе изпаднала при последната си среща с Колт.

Онзи проклет бой. Още не можеше да го забрави, макар че оттогава бяха минали вече две седмици.

На следващия ден започна месечният й цикъл и тя го използва като извинение за неочакваните си сълзи през онази нощ, както и за ужасното си настроение. Ала младата жена все още изгаряше от срам, когато си спомнеше как бе позволила на Колт да я принизи до ролята на опърничава жена, която крещи злобно, изпълнена с омраза, презрение и отмъстителност. Не бе подозирала, че таи подобни чувства. И как би могла, след като никога досега в живота си не се бе държала по този начин? Но в името на Бога, това никога повече нямаше да се случи! Джоселин си го обеща, обещание, което смяташе да спази, независимо какво ще направи онзи безсърдечен мъж, за да я предизвика — ако изобщо някога отново й проговори.

През това време го бе видяла не повече от два пъти, и то само отдалеч, докато препускаше със сър Джордж. Бе престанал да идва в лагера дори и за през нощта. Никой не знаеше къде спи. Джоселин подозираше, че не е много далеч, след като всяка сутрин преди изгрев-слънце Били отиваше да се срещне с него, за да получи инструкции за дневния маршрут, и никога не отсъстваше дълго време.

Не чу следващия въпрос на Ванеса.

— Какво?

— Попитах те дали днес си твърде уморена, за да излезеш на езда. Предполагам, че вече са оседлали сър Джордж.

Джоселин не се надигна от възглавницата, нито отвори очи.

— Не съм уморена, Вана, но просто нямам настроение за езда. Някой от конярите може да го изведе.

— А какво ще кажеш за Майлс? Знаеш колко се наслаждава на вашите разходки.

Джоселин потисна раздразнението си и се запита кога приятелката й най-сетне ще престане да я сватосва.

До неотдавна може би Джоселин щеше да се заинтересува от такъв мъж. По външен вид той засенчваше Чарлс Абингтън, а тя съвсем сериозно бе обмисляла възможността да се омъжи за него. Но сега съществуваше друг мъж, когото не можеше да не сравнява с Майлс Драйдън и в резултат Майлс не й се струваше толкова привлекателен. Той беше блед, прекалено очарователен и твърде усилено се стараеше да спечели благоволението й. Дори в сполетелите го нещастия можеше да се открие сянка на страхливост. Един неуспех никога не би накарал Колт да избяга, за да започне някъде другаде. Той не би заседнал в някой град само защото се бои от смъртта. Освен това не можеше да си представи как Колт ще стои и безпомощно ще наблюдава как някой го ограбва. Немислимо!

Господи, трябваше да престане да мисли за онзи мъж!

— Един ден няма да го съсипе, Вана.

— Аз не бих била толкова сигурна. Струва ми се, че той е доста увлечен по теб. И Мора мисли така, а кой го познава по-добре от собствената му сестра? А и най-вероятно би се доверил тъкмо на нея.

Джоселин едва се въздържа да не изсумти презрително. Двойката наистина бе неразделна. Ако Майлс бе доста увлечен по някого, то това бе собствената му пищна сестра. Надигна се леко и ги видя да се разхождат покрай скалистия бряг на реката, увлечени в разговор.

Извърна поглед към графинята и рече:

— Предполагам, че тя ти го е казала?

— Естествено.

— Е, аз не бих вярвала на всяка дума, която онова момиче изрича.

Вече я хванах в една лъжа.

— Каква?

— Онзи ден тя ми каза, че баща й притежавал едни от най-добрите състезателни коне в източните щати и тя толкова съжалявала за загубата им, когато всичко трябвало да бъде продадено, макар че самата тя не била запалена ездачка.

— Е, и?

— Когато за пръв път позволих на Майлс да поязди сър Джордж, той ми каза, че винаги е искал да притежава чистокръвен бегач, но семейството му имало само пътнически коне, които в града били напълно достатъчни.

Явно Ванеса намери думите на приятелката си за забавни, защото се засмя.

— Съвсем обяснимо е да искаш да впечатлиш някого от твоя ранг, скъпа. Вече би трябвало да го знаеш. Момичето просто е малко гордо и завистливо. Няма за какво да се безпокоиш.

— Не се безпокоя. Просто не бих приела думите й за чиста монета.

— Много добре. Но що се отнася до чувствата на Майлс, аз съм склонна да се съглася с нея. Виждала съм го как те гледа, мила моя. Всъщност няма да се учудя, ако получиш предложение още преди да сме стигнали до железницата, с която би трябвало да се върнат обратно на изток.

— Аз също.

Ванеса се намръщи.

— Значи ти знаеш, че е влюбен в теб. Тогава за какво спорим?

— Не бих нарекла този разговор спор, Вана — усмихна се Джоселин. — И освен това не съм се съгласила, че е влюбен.

— Но ти каза…

— Че няма да се изненадам, ако ми направи предложение. Колко предложения имах през последните три години?

— Твърде много — въздъхна приятелката й. — Значи ти смяташ, че е просто още един преследвач на богатство?

— Боя се, че е точно така.

— Знаеш ли, може и да грешиш. Погледни само с какво внимание те обгражда. Освен това е толкова дяволски красив… и цивилизован, смея да добавя.

Последните думи я засегнаха и Джоселин отвърна по-рязко:

— Едва ли ще ме пренебрегва, ако мисли само за парите ми.

— Но какво те кара да бъдеш толкова сигурна, скъпа?

— Очите му.

— Очите му?

— Да, начина, по който ме гледа. В тях няма нищо, Вана, нито искрица интерес. О, той говори подходящите думи, но очите му ги опровергават. Той просто не е привлечен от мен. Всъщност много малко мъже са били.

— Защото са глупаци — изсумтя графинята. — Това няма значение, мила моя. Ние не разглеждаме кандидатурата му за твой съпруг, а само като мъж, който малко да те разсее. Така че не се притеснявай.

Джоселин потисна усмивката си.

— Няма.

Но Ванеса явно не искаше да се откаже от сватовническите си намерения.

— Сигурна ли си? — попита след малко.

Този път Джоселин наистина се усмихна.

— Вана! Та той гледа теб с много повече топлота, отколкото мен. — Графинята се изчерви и тя побърза да добави: — А, значи поне това си забелязала?

— Е, аз предположих, че ти получаваш много по-възхитени погледи — оправда се Ванеса.

— Е, сега вече знаеш истината. Не се измъчвай за това. Той е забавен и приятен събеседник, а тъкмо на това се надяваше, нали?

Графинята отново се изчерви.

— Аз го мислех за добро, скъпа.

Джоселин се наведе и я прегърна.

— Знам и точно за това те обичам. Освен това повече няма защо да се тревожиш за нашия свадлив и вечно намръщен водач. Ако не си забелязала, той ме избягва като прокажена. Всичко свърши.

— Наистина ли?

— Да — отвърна младата жена, защото не искаше да й обяснява за последната си разправия с Колт, особено след като бе минало толкова време. Обаче познаваше достатъчно добре Ванеса и знаеше, че няма да я остави на мира, докато не изкопчи и най-малката подробност, затова страхливо додаде: — Мисля, че все пак ще изляза да пояздя.